Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (29)

XXVII

Мъж с вратовръзка и сериозно изражение изникна на вратата на кабинета и надзърна в преддверието. Седнал на канапето като послушно дете, новодошлият чакаше да го приемат. Мъжът с вратовръзката го изгледа презрително, преди да му направи знак с глава.

— Заповядайте — каза той сухо и го покани с жест.

Декарабиа се изправи бързо, като ученик, повикан от учителя, за да го смъмри, и мълчаливо се отправи към вратата. Влезе в кабинета с виновно изражение и унил поглед, но с горда осанка.

Разположил се в огромно кресло зад масивно бюро, Магус изглеждаше погълнат от четенето на някаква дебела папка. Следвайки негласните инструкции на мъжа с вратовръзката, новодошлият се приближи на пръсти до бюрото и остана прав, като същински страж, за да изчака своя шеф да довърши работата си и да заговори пръв.

Наложи се да чака пет минути.

— Не е нужно да ти казвам, че съм много разочарован от теб, нали?

Магус изрече тези думи внезапно със зловещо плътен и сдържан глас, без да вдига поглед от документа, който четеше. Смутен от този тон, но облекчен от факта, че шефът му го заговаря, Декарабиа запази самообладание.

— Така е, велики Магус.

— Приех те с отворени обятия, представи препоръки, даде дума, че няма да се провалиш. А какво се случи?

Няколко секунди агентът обмисляше как трябва да отговори.

— При такива операции винаги съществува елемент на непредсказуемост — отвърна той. — В нашия случай той е свързан с действията на историка.

Магус най-сетне вдигна мрачния си поглед от папката и се взря в събеседника си.

— Но ти бе предупреден.

— Вярно е — призна Декарабиа. — Проблемът е, че тези неща не се планират така. Не го бях проучил подробно, не познавах неговия modus operandi^[1] и… всъщност ме завари неподготвен. — Мъжът присви очи и придоби решително изражение. — Няма да се повтори, велики Магус.

Шефът се намести в креслото и вдигна досието, което току-що бе прегледал.

— Можеш да бъдеш сигурен в това — прошепна той с напрегнат глас. — Веднага щом научих, че португалската полиция не е успяла да залови този мъж, поисках подробен доклад за него. Минало, пари, работа, приятели, мацките, с които е спал, какво гледа в интернет, данъчна декларация… — Той хвърли папката, която падна с трясък върху бюрото. — Всичко е тук. Всичко. — Замълча за миг и се наведе напред, пронизвайки с поглед събеседника си, за да придаде по-голям ефект на думите си. — Включително и начинът, по който ще го заловим.

За момент Декарабиа насочи вниманието си към досието.

— Какъв е този начин, велики Магус? Имате ли нещо предвид?

Най-главният в йерархията скръсти ръце на гърдите си и продължи да се взира изпитателно в своя подчинен, сякаш все още обмисляше съдбата, която щеше да му отреди.

— Как мога да бъда сигурен, че и този път няма да се издъниш?

Сянка на усмивка пробягна по лицето на агента.

— Няма да се проваля — заяви той категорично. — Видях го в действие, знам как разсъждава, когато е под напрежение… този път няма да има изненади. Имайте ми доверие, велики Магус.

— Ще повярвам, когато го видя — отвърна шефът му, без да мигне нито веднъж, докато се взираше в него. — Ще ти дам още един шанс. Разбра ли?

Декарабиа не трепна, но в погледа му проблесна искра на облекчение.

— Да, велики Магус — каза той. — Няма да съжалявате.

— Но няма да бъдеш сам.

Подчиненият сякаш се обърка.

— Нямам нужда от бавачка, велики Магус. Аз съм напълно способен да се справя с работата и да…

— Няма да рискувам повече — прекъсна го Магус. Изражението му показваше, че решението не подлежи на обсъждане. — Ще изпълниш тази задача с някои от братята и няма да се провалиш. Ясен ли съм?

Декарабиа сведе глава.

— Да, велики Магус.

Шефът кимна към досието.

— Вземи тези документи и ги прочети — нареди той. — Обърни специално внимание на връзката на нашия човек с майка му. Очевидно има навика да се чува с нея редовно и съм сигурен, че… е, сещаш се.

Агентът се усмихна за пръв път, откакто спешно долетя от Лисабон с чартърен полет до мястото на срещата.

— Няма да се измъкне, велики Магус.