Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (22)

XX

Обади се два пъти по телефона и фактът, че никой не отговори, беше ясен знак, че апартаментът е празен. До същото заключение стигна и след двучасово наблюдение на сградата. Декарабиа сръчно завъртя шперца в ключалката и вратата на апартамента на втория етаж вляво се отвори с метално изщракване.

— Поща! — извика той, докато надничаше през вратата към вътрешността на жилището. — Има ли някого вкъщи?

Както се очакваше, никой не отговори. Зададе въпроса само като допълнителна предпазна мярка. Убеден, че няма да има изненади, неканеният гост затвори вратата след себе си и започна да оглежда апартамента. Подходи методично, като започна от хола и завърши претърсването с баните. Личеше си, че се намира в ергенско жилище, лишено от творческото докосване на женската ръка. Нямаше цветя, нито украшения, ако не броим няколко сувенира от пътувания, най-различни старинни предмети, един тибетски Буда върху колона, една плочка с йероглифи, поставена на лавицата, ръкопис със символи на иврит, закачен на стената, бумеранг на австралийски аборигени върху плота и ваза, пълна с антични римски монети.

Декарабиа рови из чекмеджетата, шкафовете и дори под матраците, но не намери нищо интересно освен снимки. Видя няколко фотографии на момиченце със синдром на Даун на различни места, снимка на жена с лунички — вероятно майката на детето, негатив от семейна фотография — навярно собственикът на жилището като малък и неговите родители, и няколко фотографии на мъж, сниман на различни места по света — пред Хеопсовата пирамида, заобиколен от ледници в полярен пейзаж, пред двореца „Потала“ в Лхаса, из мюсюлманския квартал в старинната част на Йерусалим.

Декарабиа се разположи на дивана, извади мобилния си телефон от джоба и набра номера.

— Мишената не си е у дома, велики Магус — съобщи той веднага щом от другата страна се чу глас. — В апартамента няма никого.

— Как така няма? Смяташ, че са избягали?

Декарабиа доби скептично изражение.

— Не мисля. Изглежда, просто са заминали. Едно бягство в последния момент все пак би оставило след себе си лек безпорядък. — Той огледа стаята. — Тук е прекалено подредено.

Гласът от другата страна на линията сякаш се успокои.

— Още по-добре — отвърна. — Е, какво ще правиш сега?

— Ще им устроя засада, разбира се.

— Чудесно. — Магус замълча за момент, а около него се чу шумолене на хартия. — Слушай, имам данните на приятеля.

— Вече знам. Някакъв историк, съученик от гимназията. Когато ви изпратих снимката, направена от камерата на банкомата, ми казаха…

— Това бе само най-обща информация — прекъсна го Магус. — Сега разполагам с пълен доклад за този човек, който… честно казано, ме обезпокои.

Последните думи на събеседника му изненадаха Декарабиа.

— Обезпокои ли ви, велики Магус? Защо?

— Този човек може да ни причини неприятности — отвърна мъжът. — Има лице на филмова звезда и биография на мамино синче, но изглежда, е участвал в деликатни операции. — Той сниши глас. — С ЦРУ. И Интерпол.

Неканеният гост се взря в снимката на масичката до канапето, на която собственикът на жилището се усмихваше пред двореца „Потала“ в Тибет.

— Този ли?

— Да, налага се да внимаваш с него. Неслучайно нашият приятел се е обърнал към него за помощ. Изглежда, този професор Нороня вече му е съдействал по един случай преди няколко години. Ако не внимаваме, нашият проект може да се окаже в опасност.

Декарабиа се взираше в усмихнатото лице на снимката, опитвайки се да отгатне какво крие.

— Но той е историк, нали?

— Да.

Агентът недоумяваше как един историк би могъл да представлява и минимална заплаха.

— Работил е с ЦРУ и Интерпол? Това означава, че е обучен да се бие…

— Той не е опасен физически, Декарабиа. Но изглежда, си имаме работа с гениален ум, способен да разрешава сложни проблеми. ЦРУ и Интерпол са разчитали на неговите интелектуални способности. Всъщност точно те могат да ни създадат сериозни проблеми, а не мускулите му.

— Гениален ум ли, велики Магус? — Той се почеса по главата, опитвайки се да извлече практическия смисъл на думите, които току-що бе чул. — Хм… Има ли тактически оперативни умения?

— Доколкото знам, не.

— Тогава какъв по-точно е проблемът?

— Този човек е по-умен от теб и мен взети заедно, разбираш ли? Описаха ми го като опасен противник, с бърза мисъл и светкавични действия, способен да импровизира в неочаквани обстоятелства и да обръща в своя полза критичните ситуации. Трябва да си много предпазлив с него, разбираш ли?

Неканеният гост си пое дълбоко дъх; началникът му се бе изказал пределно ясно.

— Какво трябва да направя?

Отговорът дойде незабавно.

— Убий го. Ликвидирай този тип още преди да хванеш и разпиташ нашия обект. Не му давай възможност да ни създаде неприятности, разбра ли ме?

Декарабиа отново сведе поглед към снимката, поставена на масичката до канапето. Присви очи и запамети лицето, което му се усмихваше от Лхаса.

— Да, велики Магус.

Затвори, прибра телефона в джоба си и се изправи. Направи няколко крачки и застана до прозореца в хола. Белите пердета бяха прибрани и го излагаха на външни погледи. Пусна ги до средата на прозореца и чак тогава надникна навън. Долу се виждаха улицата и тротоарът. Невъзможно бе някой да мине оттам, без да го забележи. Ръката му се спусна към колана и извади пистолет. Провери патроните и вдигна предпазителя.

Беше готов.