Метаданни
Данни
- Серия
- Професор Томаш Нороня (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Mão do Diabo, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Дарина Миланова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Silverkata (2021)
- Корекция и форматиране
- Стаси 5 (2021)
Издание:
Автор: Жозе Родригеш душ Сантуш
Заглавие: Ръката на Сатаната
Преводач: Дарина Миланова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: португалска
Печатница: Печатница „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 17.10.2014
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1339-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15352
История
- — Добавяне
XLIII
— И какъв е планът?
В гласа на Ракел се долавяше скептицизъм. Изглежда, й се струваше невъзможно толкова сложна ситуация да бъде разрешена от някакъв историк. В крайна сметка не беше ли тя професионалистът тук?
Без да забележи недоверието на агентката от Интерпол, Томаш се върна в коридора. Взе хартиения пакет, който бе оставил на шкафчето при влизането си в апартамента, и се върна в хола. Испанката беше останала на дивана и го гледаше неразбиращо. Португалецът вдигна плика, завъртя го и го показа на събеседничката си.
— Виждате ли това?
Ракел се наведе към него и разгледа четирите реда, изписани от едната страна.
— Каква е тая бъркотия?
Историкът обърна криптограмата към себе си и й хвърли изучаващ поглед, съзерцавайки множеството възможности, които тези редове криеха.
— Това е загадката, която Филипе ми даде — обясни той. — Предполагам, че съдържа следа към местоположението на прословутия диск, който всички търсят. Ако я разплетем, ще го намерим.
Ракел взе плика и разгледа шарадата; изглеждаше й прекалено заплетена и реши, че не е способна да я разгадае.
— Това няма да ни послужи за нищо — заяви надменно тя и върна пакета на португалеца. — Такива неща не се решават с разни загадки за тийнейджъри…
Категоричната и прибързана оценка, с която испанката реши да приключи темата, обърка и разочарова Томаш. Загадки за тийнейджъри? Така ли виждаше нещата? В известна степен имаше право; идеята за тази криптограма бе хрумнала на Филипе именно заради техните игри в гимназията, когато се чудеха как да запълват времето си през ваканциите. Но ако решението на проблема им се крие в загадката, защо, по дяволите, да не тръгнат по следата?
— Щом този план не ви харесва — попита Томаш, — какво предлагате да направим?
Ракел бе зареяла поглед пред себе си, сякаш съзнанието й бе далеч, заето с по-важни неща. Тя внезапно потръпна, връщайки се в настоящето.
— Интерпол ще ни помогне, разбира се.
Екранът светна, сякаш компютърът внезапно бе оживял, издавайки тихо бръмчене, което показваше, че се е включил. Ракел се бе отправила към малка стая с бюро, която отсъстващата й приятелка бе превърнала в кабинет, и бе включила компютъра. Имаше интернет и началната страница отвори Google. Отиде на адресната лента, набра електронния адрес на Интерпол и след няколко секунди влезе в сайта на международната полиция. Отвори страницата със служителите, въведе парола и за своя огромна изненада разбра, че достъпът й е отказан. Без да натиска нищо повече, бе автоматично препратена към съобщение, оставено от шефа й.
— Искат да се свържа с тях — каза тя, след като прочете текста. — Възможно най-бързо.
— Какво означава това?
Испанката доби непроницаемо изражение и не отговори. Отказаният достъп до панела на служителите в агенцията я разтревожи. Помисли за момент и отвори сайта на цивилната гвардия[1], като потърси събитията от последните часове. Първото, което видя, след като страницата зареди, бе собствената си снимка до тази на Томаш и съобщение, че двамата се издирват за банков обир и убийство на охранител. Ракел дълго се взира в екрана, отказвайки да повярва в онова, което вижда.
— Пълна лудост! — прошепна невярващо тя. Смаяният й поглед се спря върху Томаш; гледаше го така, сякаш очакваше той да разреши проблема. — Видяхте ли това? — махна безпомощно към снимките на екрана. — Обвиняват ни, че сме обрали банката и сме убили пазача.
Португалецът кимна. Нищо не го изненадваше.
— Предупредих ви.
Погледът на агентката от Интерпол се местеше от лицето на Томаш към монитора, сякаш се надяваше един от двамата — историкът или компютърът — да реши проблема с магическа пръчка. Но това не се случи и Ракел бе принудена да се върне към действителността.
— Ами сега?
Думите й бяха изпълнени с отчаянието на човек, който току-що е прозрял, че избраният от него път не води наникъде. Щом международната полиция, за която тя работеше и познаваше всички там, я бе отписала, какво можеха да сторят? Всичко това й се струваше невероятно и засилваше убеждението й, че се бяха изправили срещу могъщи хора, прекалено могъщи за скромните им възможности.
— Ами сега? — повтори въпроса Томаш, разтревожен от унилото изражение на испанката. — Нека аз ви попитам, все пак вие сте професионалистът. Как ще анализирате ситуацията?
По лицето й с широко отворени очи, вперени в него, се четеше паника.
— Загубени сме.
Агентката от Интерпол прекара следобеда на дивана в мрачно настроение; телевизорът бе включен на канал с новини, но съзнанието й блуждаеше незнайно къде, изгубено в лабиринта на капана, който бе щракнал над тях.
След като излезе да купи храна от една бакалница в квартала, Томаш седна на дивана до нея и й подаде чаша кафе, която бе донесъл отвън. По телевизията вървеше новинарски блок за приготовленията за срещата на европейските лидери в Рим където евентуално щеше да бъде приет поредният „решителен пакет от рестриктивни мерки“, който да сложи край на кризата с държавните дългове. Говореха и за предварителното заседание на Международния наказателен съд, насрочено за следващия ден във Флоренция, което щеше да бъде ръководено от председателя на Европейската комисия. Последваха кадри от студентски протест в Мадрид и автомобилна катастрофа. Томаш загуби интерес и насочи вниманието си към други, по-важни неща.
Отиде в кабинета да вземе химикалка и бележник, носейки неизменно плика, който Филипе му бе дал, върна се на дивана и се зае да изучава криптограмата, изписана върху хартията.
— GosanSEC не означава нищо — промърмори той, говорейки на себе си. — Нито Otat+&AR, нито който и да е от останалите редове. — Опита вертикално, започвайки от първата поредица отляво. — GOHO. — Той се замисли. — Прилича на Сохо, квартала в Лондон или Ню Йорк. — Поклати глава. — Обаче пише GOHO. — Раздели думата на срички. — GO-HO. Go като отивам? Отиди в НО? Хм… — Премина на втората колонка букви. — OTEV. — Тук Томаш спря. Играта между гласни и съгласни всъщност предлагаше дума. Прочете отново отдолу нагоре. — VETO. — Ето това е дума. Значи, да чете отдолу нагоре. Опита с първата колона. — OHOG. — След това с третата. — SRas. — Не, беше на грешен път. Освен това беше прекалено лесно, а Филипе никога не би избрал толкова елементарно решение.
— Хм… Ами ако…
Седнала до португалеца, Ракел, изглежда, се разбуди.
— Какво правите?
В ума на историка се блъскаха множество варианти, сякаш шарадата беше огромно судоку, но изчезнаха яко дим, щом чу гласа на испанката.
— Аз ли? — Той посочи към четирите загадъчни реда, надраскани върху хартията. — Дешифрирам написаното тук, разбира се.
— Губите си времето — промърмори тя. — Това не е начинът, по който ще разрешим проблема.
Португалецът се обърна към нея и на лицето му разцъфна усмивка.
— Грешите — заяви той, опитвайки се да звучи по-уверено, отколкото всъщност беше. — Спасението ни е тук.
Категоричният тон, с който произнесе тези думи, сякаш вдъхна известен кураж на агентката. Ракел спря котешкия си поглед върху криптограмата, а по лицето й се разля мека светлина.
— Открихте ли нещо?
Томаш поклати глава и се съсредоточи отново в шарадата.
— Още не — призна той. — Но съм сигурен, че ще разбуля посланието, което се крие тук.
— Как може да сте сигурен? Изглежда толкова… толкова странно.
Историкът се засмя.
— Сигурен съм, защото съм добър в това, което правя.
Агентката от Интерпол направи гримаса и развеселена, му се изплези.
— Самохвалко!
Томаш щеше да отговори, но се сдържа и се взря в нея. Очите им се срещнаха — малахит и смарагд. Усмивката му изчезна. Тя прибра езика си, но не съвсем — устните й бяха полуотворени и влажни. В този миг прехвръкна искра и огънят пламна.
Двамата се хвърлиха един към друг.