Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (52)

L

Развълнуван шепот премина по масата след тържествуващото възклицание на Магус, ознаменувал края на вглъбеното му мълчание. Всички погледи бяха вперени в шефа, сервилни и нетърпеливи, сякаш той бе огромното Слънце, а те само дребни планети.

— Имате план ли, велики Магус? — попита Балам с покорен глас. — Какво трябва да направим?

Върховният ръководител направи жест с ръка към лаптопа на масата.

— Ще му напишем имейл.

Това решение бе толкова неочаквано, че предизвика изблик на смях сред мъжете около масата. Изглежда, всички се забавляваха с идеята.

— Вие сте гениален, велики Магус — поласка го шефът на охраната. — Днес сте в стихията си! Чувството ви за хумор е несравнимо! Остроумието, с което…

Лицето на президента остана непроницаемо.

— Не се шегувам — сряза го ядосано той, недоволен от мазното сервилничене на подчинените си. Отново посочи към лаптопа. — Дайте компютъра насам.

Смехът утихна толкова бързо, колкото бе започнал: всички разбраха, че Магус говори сериозно. Един от агентите, който разбираше от информатика, веднага се изправи и чевръсто донесе компютъра. Магус му направи знак да седне до него и той се подчини. Включи машината с бързо движение и щом влезе в системата, веднага отвори директорията с профилите на мишените, избирайки файла на Томаш. Страницата се отвори и в горния десен ъгъл на екрана се появи лицето на историка с цялата информация до снимката.

— Готово — обяви мъжът с информационните технологии, развълнуван, че е угодил на шефа. — Това е адресът на електронната му поща.

Магус си го записа на лист хартия.

— Сега влез в имейла на Филипе Мадурейра.

— На кого? Онзи, който…

— Да, той. Хайде, влез.

Компютърният специалист отвори страницата на gmail и бързите му пръсти въведоха потребителско име и парола на приятеля на Томаш от гимназията. След секунди беше в пощата му.

— Готово, велики Магус. Сега какво да правя?

Шефът не си направи труда да отговори. Той непохватно придърпа лаптопа към себе си и щракна с мишката върху бутона compose mail. Пред него се отвори страницата за писане на съобщение. Въведе адреса на електронната поща на Томаш и потърси с поглед Балам.

— Ти нали говориш португалски?

— Да, велики Магус. Както знаете, живял съм няколко години в Бразилия.

Подчинявайки се на властния жест на началника си, мъжът с информационните технологии скочи от мястото си, което бе заето от Балам. Шефът по сигурността придърпа лаптопа и постави курсора в полето за писане. Погледна към шефа си, в очакване на инструкции.

— Сега пиши — започна Магус. — Здравей, Томаш. — Замълча, докато подчиненият му набираше текста на португалски. — Новината за моята смърт е леко преувеличена. — Отново направи пауза, докато Балам тракаше по клавиатурата. — Едва сега ми позволиха да ползвам компютъра. — Ново прекъсване. — Един ден бях в кома, но вече се възстановявам и тази сутрин ме изписаха от интензивното отделение. — Пауза. — Сетих се за нещо жизненоважно, което забравих да ти кажа. — Магус почака няколко секунди, докато шефът на охраната превеждаше съобщението. — Трябва незабавно да отидеш във Флоренция. — Отново замълча. — Утре в полунощ бъди в Уфици и попитай за Мефистофел. — Магус изчака. — Той ще ти помогне да се измъкнеш от тази бъркотия. — Последна пауза. — Прегръщам те, твой приятел Филипе.

Балам приключи с писмото и го прочете на глас, превеждайки текста, за да може шефът му да се убеди, че всичко е точно. Когато свърши, постави мишката на бутона send. Преди да кликне върху бутона, той се обърна към шефа си.

— Да го изпращам ли, велики Магус?

Доволен от себе си, президентът се усмихна.

— Да.

Шефът по сигурността натисна левия бутон на мишката и съобщението беше изпратено.

В залата се разнесоха одобрителни възгласи с ласкателни поздравления, които се силеха към Магус.

Капанът бе заложен.