Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (44)

XLII

Тихите стонове, които се чуваха от задната седалка, принудиха Декарабиа да хвърли поглед назад, докато шофираше. Не знаеше, нито искаше да знае имената на двамата мъже, които го придружаваха в операцията, но беше наясно, че случаят е спешен. Единият бе тежко ранен и се гърчеше от болка, а другият, който се опитваше да се грижи за него, всъщност не знаеше какво да прави — очевидно бе обучен да убива, а не да спасява хора.

Нищо не вървеше по план. Декарабиа отново се съсредоточи в пътя, обмисляйки как да постъпи в създалата се ситуация, но накрая се убеди, че има нужда от инструкции от горе. Взе слушалката и я намести на дясното си ухо, след което набра номера.

— Е? — бе първото, което чу от другата страна на линията, когато се свърза. — У теб ли е дивидито?

Декарабиа си пое дълбоко дъх, приготвяйки се да съобщи лошата новина. Знаеше, че няма да е лесно.

— За съжаление, не, велики Магус — каза той с равен глас. Щадеше емоциите си, за да посрещне бурята, която подозираше, че ще последва. — Птицата напусна гнездото заедно с яйцето.

За момент в слушалката настъпи тишина.

— Какво?

В гласа на Магус се долавяше смесица от шок и заплаха, но Декарабиа запази самообладание. Бе свикнал да се справя с опасностите още от времето, когато беше в специалните части, и гневът на шефа му не можеше да го накара да трепери от страх.

— Заловихме гълъбчетата в апартамента, който ни посочихте — започна той. — За разлика от информацията, с която разполагах, дивидито всъщност не е при нашия човек.

— Шегуваш се…

— Опасявам се, че не, велики Магус. Разполага с някаква информация, написана върху плик, която води до мястото, където е скрит дискът.

— Що за объркана история? За какво говориш?

Агентът въздъхна и се запаси с търпение.

— За неточните сведения, които ми бяха дадени — каза той. — За да бъде приключена успешно, подобна операция изисква точна и подробна предварителна информация. Казаха ми, че дискът е у онзи тип, а това не отговаряше на истината. Той разполагаше само с данни за местонахождението му, което не е съвсем същото.

Гласът от другата страна на линията се поуспокои.

— Ясно. И какво стана?

— Това промени всичко. За по-сигурно оня тип решил да скрие информацията в банков сейф. — Той си пое дълбоко дъх. — Както се досещате, трябваше да импровизираме. Качих гълъбчетата в колата и ги закарах до банката.

— Да не си полудял?

— Това бе единственият начин да узнаем къде е дивидито, велики Магус — обясни Декарабиа. — Но всичко се провали. Негодникът имаше електрошоково оръжие, скрито в сейфа, и го използва срещу нас. След това мацката от Интерпол измъкна пистолета от ръката на главоре… ъ… искам да кажа, отне едно от нашите оръжия и започна да стреля. Един от нашите е ранен, наложи се да ликвидираме човек от охраната на банката. Онези избягаха и сега сме забъркани в ужасна каша.

— Закарай го в болница.

— В коя болница, велики Магус? Ако вляза в спешен център с мъж, прострелян в корема, полицията веднага ще научи.

— Не се тревожи за полицията — отвърна събеседникът му. — Ще се свържа с мой човек от испанските власти и веднага ще решим проблема. Най-важното в момента е да намериш проклетото дивиди. Къде се намират гълъбчетата сега?

Декарабиа въздъхна, разочарован от провала си.

— Не знам, велики Магус — призна той с немощен глас. — Измъкнаха се в суматохата в банката и въпреки че ги последвахме, не можахме да ги заловим. Все пак с нас има ранен. Това обърка нещата, както сигурно предполагате. Дойде ред на човека от другата страна на линията да си поеме дълбоко дъх, видимо недоволен от новините.

— Ще предупредя испанските власти — каза Магус. — Колкото до вас, глупаци такива, незабавно се върнете тук!

Той затвори, без да дочака отговор.