Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (5)

III

Първото, което Томаш усети, когато се хвърли в огъня, бе горещата вълна, която го обгърна в жестока прегръдка. Помисли си, че ще умре, и се разкая за своята лудост, проклинайки порива си на добър самарянин, но след миг се озова в помещение, изпълнено с дим, където пламъците вече не го достигаха.

Облаците дим вътре бяха толкова гъсти, че не виждаше почти нищо, сякаш бе обвит в плътна мъгла. Забеляза неясни очертания пред себе си и тръгна към тях. Контурите постепенно се материализираха и той се натъкна на жена, прегърнала тригодишно дете, които лежаха на пода и едва дишаха. Помисли да им даде маската, но се отказа; те не бяха в състояние да се погрижат за себе си и ако той се нагълта с дим, също щеше да загуби ориентация. Тогава и тримата бяха загубени. Единственият начин бе да ги измъкне от там.

— Speak English? — попита той, накланяйки маската към лявото ухо на жената. — Говорите ли английски?

Тя го погледна безпомощно. Дори да говореше английски, в състоянието, в което се намираше, беше без значение. Ако искаше да я спаси, помисли си той, ще трябва да свърши всичко сам. Хвана жената и детето и ги вдигна, но усети как дробовете му горят от усилието в горещото и задръстено от сажди помещение и отново ги остави на земята. Макар и да бе защитен от противогазовата маска, бе очевидно, че така няма да успее. Единственият начин беше да ги изведе поотделно. Ако успее да се върне, разбира се.

Огледа се наоколо. Димът се сгъстяваше пред очите му и не се виждаше почти нищо; едва различаваше собствената си ръка. В този миг Томаш разбра, че трябва да действа светкавично, тъй като шансовете му за излизане навън бързо намаляваха и едва ли щеше да е възможно да се върне за втория човек. Трябваше да избере: майката или детето. Тази отговорност и властта да отрежда живот или смърт за момент го парализираха, почувства се като нацист в концентрационен лагер, който решава кого да изпрати в газова камера и кого — в трудов лагер. Майката или детето?

Как би могъл да избере?

Опитвайки се да не мисли какво върши, потискайки предчувствието за угризенията на съвестта, които щяха да го измъчват по-късно, той хвана детето за ръце и внимателно, но решително го издърпа от слабата прегръдка на майка му. Тогава видя, че е момиченце: то вече бе изгубило съзнание. Може би беше мъртво. Струваше ли си при тези обстоятелства да рискува с детето? Нямаше ли да е по-добре да спаси майката, която със сигурност бе жива? Но как щеше да живее с мисълта, че е изоставил дете, без да се е уверил, че наистина е мъртво?

Последна проява на колебание. Притисна момиченцето към гърдите си и се изправи, за да се махне от там. Отправи се слепешком към изхода и докато се придвижваше сред наситения със сажди въздух, се натъкна на човек, който изникна пред него толкова бързо, че се блъсна в него.

Беше мъж.

Томаш се олюля, тъй като не бе подготвен за сблъсъка, но успя да запази равновесие и се взря в човека пред себе си. Носеше маска като неговата и риза и джинси като тези на професор Маркопуло.

— Там! — извика той изпод маската, сочейки мястото, където лежеше жената. — Вървете там!

Гласът му бе заглушен от маската и Томаш не бе сигурен дали гръцкият му колега разбра думите му. Жестовете му обаче бяха толкова категорични, че археологът се подчини и изчезна в указаната посока.

Томаш отново тръгна и видя пламъците да докосват стените пред него. Потърси вратата и я забеляза на два метра встрани. Загърна момиченцето в якето, което бе свалил от демонстранта, и хукна към изхода като цирков артист, който се хвърля в стена от пламъци. Отново усети адската хватка на горещината, но когато си даде сметка за това, вече бе на улицата, където въздухът бе чист и свеж.

Бяха изминали три минути, а все още нямаше следа от професор Маркопуло. Томаш бе оставил детето при една жена, която бе заговорил на тротоара, нареждайки й незабавно да го закара в болница, и останал без дъх, се върна пред горящата сграда.

Огънят вече поглъщаше втория етаж на филиала на банката, от археолога нямаше и следа. Какво да прави?

Обзет от отчаяние, португалският историк усети, че не може да чака повече. Сложи си маската и пое дълбоко дъх, събирайки кураж отново да влезе в сградата. Онова, което се канеше да направи, му се струваше пълна лудост, не виждаше възможност да оцелее в бушуващата пещ; ситуацията се беше влошила до неузнаваемост. И все пак нещо го караше да се хвърли отново в огненото море и да се опита да направи невъзможното.

В този момент се сети за собствената си майка и се поколеба. Ако загинеше, което му се струваше твърде вероятно, кой щеше да се грижи за нея? Наистина ли имаше право да рискува живота си, когато някой изцяло зависеше от него? При дадените обстоятелства не беше ли направил повече от онова, което се очакваше от него? Да се хвърли в огнената завеса в този момент, беше чисто самоубийство и той се отказа от намерението си. Но отчаянието го измъчваше почти толкова, колкото и чувството за отговорност. Той беше човекът, който неволно бе вкарал гръцкия си колега в сградата и го бе насърчил да отиде още по-навътре, за да спаси жената. Чувстваше се длъжен да влезе и да го изведе навън.

В този момент съзря силует, който пресече огъня и се заклатушка към улицата. Фигурата се строполи на тротоара и се раздели на две — мъж и жена. Бяха професор Маркопуло и майката на момиченцето. Дрехите им горяха и Томаш забърза към тях. Започна да налага пламъците с якето, което преди това му бе послужило като щит, и успя да ги изгаси. Няколко гърци се присъединиха и се заеха да оказват първа помощ на жертвата. Един от тях, който очевидно имаше познания по медицина, се наведе над жената и й направи изкуствено дишане, за да я свести.

Томаш я остави, тъй като явно бе в добри ръце, и отиде да помогне на професор Маркопуло. Археологът лежеше на земята по гръб и дишаше трудно — маската все още бе на лицето му. Историкът, който също още бе с маска, му помогна да се изправи и го отведе до средата на улицата, по-далеч от горящата сграда.

В този момент Томаш чу две експлозии, даде си сметка, че около него отново тичат хора, и усети, че са обвити от облак дим. Опита се да махне маската, но струя дим обгърна лицето му, изгори дробовете и залютя на очите му.

— Сълзотворен газ — избоботи професор Маркопуло. Гласът му бе заглушен от противогаза. — Сложете си маската!

Португалецът го послуша и намести маската на лицето си. Ефектът от сълзотворния газ изчезна и тогава той разбра защо мъжете с коктейлите „Молотов“ бяха дошли на протеста с маски — за да се предпазят от сълзотворния газ, който полицията неминуемо щеше да разпръсне върху тях, когато преминат към насилствени действия.

Някакъв човек се затича към тях, други двама също изникнаха отнякъде. Томаш се взря в тях и за момент се обърка от онова, което видя. Носеха правоъгълни щитове и каски с визьори, които криеха лицата им. Жандармерията току-що бе пристигнала, за да разчисти улицата от демонстранти. Историкът ги посрещна с облекчение. Той и колегата му най-сетне бяха в безопасност, помисли си той, но последвалите събития го опровергаха.

При вида на двама цивилни с противогазови маски полицаите от силите за опазване на обществения ред вдигнаха палките, наместиха щитовете си и, за ужас на Томаш, ги нападнаха.

— Почакайте! — успя да извика той. — Аз не съм от…

Португалецът не можа да довърши изречението си. След многократен досег с палките накрая падна на земята. Сви се във фетална поза, предпазвайки главата си с ръце, но ударите на палките и ритниците не спряха в продължение на няколко дълги секунди. Превъртя се, скочи на крака и напосоки замахна два пъти с юмрук, като единият удар улучи някого. Полицаите незабавно го хванаха и насочиха към него някакъв черен предмет.

— Ааааах!

Невъобразима болка премина през цялото му тяло; мускулите му се сгърчиха и видя звезди посред бял ден. Ударите престанаха толкова бързо, колкото бяха започнали. Почувства как го вдигат и извиват ръцете му зад гърба. Томаш опита да се освободи, но не можа дори да помръдне; мускулите му сякаш бяха от олово. Тогава осъзна, че е заключен с белезници.

— Чуйте, ние нямаме нищо общо — прошепна той, като се задъхваше. — Просто попаднахме сред протестиращите…

Полицаите не му обръщаха внимание. Обзе го чувството, че се носи по течението, и осъзна, че полицаите го влачат по улицата. Огледа се и видя още жандармеристи да изникват от мъглата сълзотворен газ, тичайки наоколо. Обърна се назад и видя, че професор Маркопуло също бе задържан. Свалиха им маските и лютивата миризма на сълзотворния газ започна да смъди в очите и носа на историка, но по-слабо, тъй като се отдалечаваха от облаците дим, изпуснати от гранатите.

Двамата бяха избутани до една улична лампа и се намериха сред група демонстранти, също с белезници, насядали или налягали по тротоара, някои от които имаха татуирани анархистически символи по ръцете.

Гръцкият археолог най-сетне погледна Томаш с очи, зачервени от сълзотворния газ.

— Виждате ли? — попита смаяно професор Маркопуло. — Всички са се побъркали! Обезоръжиха ни с електрошок! Тези животни използваха електрошокови оръжия срещу нас!

Значи, това бе чудовищната болка, която Томаш бе изпитал, когато го обезвредиха.

— Да — отвърна той. — Арестувани сме.