Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (12)

X

В понеделник сутрин Томаш излезе рано. Развиделяваше се и сиянието на зората разпръсваше мрака на хоризонта. Той се отправи към автобусната спирка; бе решил да не ползва колата си, докато не си намери работа. Почака десет минути, докато жълтият Кариш^[1] се появи. Когато го видя, почти съжали за обещанието да остави колата си в гаража — автобусът беше препълнен. Въпреки това не се отказа и се качи.

— Евро и седемдесет и пет за билет? — учуди се той, когато трябваше да плати. — Ама че скъпотия!

Забележката му предизвика шеговити коментари от страна на другите пътници.

— Хей! В кой свят живееш? — попита един мъж с рядка брада. — В днешно време мълчиш и плащаш. Ние работим, а онези типове, политиците, крадат.

— Плащам близо петдесет евро за карта за линия 1! — каза една жена със зачервени бузи и намръщено лице. — Пълно безобразие! Кражба! Обирджии!

Томаш почти съжали, че се е възмутил на глас от цената на билета. Проби си път през множеството от пътници и застана по средата на автобуса, близо до вратата за слизане. Погледна през прозореца и прецени трафика. За щастие не бе натоварено, което означаваше, че пътуването ще е сравнително кратко. Спомни си за задръстванията по това време на същата улица преди няколко години и го полазиха тръпки; беше невероятно колко бяха намалели автомобилите само за две-три години.

Петнадесет минути по-късно той скочи на тротоара и се отправи към целта си — бяла старомодна сграда, един от онези грозни мравуняци, построени през 60-те и 70-те години, с ужасяващи остъклени тераси с алуминиева дограма. Голяма опашка от хора изпълваше тротоара пред входа и Томаш заговори последния човек на опашката — младеж с гъста брада и разрошена коса.

— Това ли е опашката за трудовата борса?

— Да.

— По дяволите, огромна е!

Младежът се усмихна апатично.

— А още е осем сутринта — отбеляза той. — Почакайте един час и ще видите. — Посочи един стълб далеч от тях. — Виждате ли онзи стълб до светофара? След малко опашката ще стигне и дотам.

— Сериозно? Толкова рано?

— Хората искат да получат номера си по-скоро. Иначе рискуват да не бъдат обслужени. Затова някои идват тук още в пет сутринта. Разотиват се едва когато центърът отвори и служителите започнат да раздават номера. Който дойде по-късно, ще остане без номер.

Положението беше по-лошо, отколкото Томаш си бе представял. Разбира се, слушаше по новините, че безработицата се увеличава, но винаги бе смятал, че журналистите преувеличават. В интерес на истината, досега той и хората около него имаха работа. Но когато тази сутрин се нареди на опашката пред трудовата борса, най-накрая си даде сметка за истинското измерение на проблема; размерът на опашката в този час бе показателен.

— Лоша работа, нали? — каза Томаш на младежа, с когото бе завързал разговор. — От колко време търсите работа?

— Една година.

— Толкова време? С какво се занимавате?

Младежът въздъхна.

— Записах право и когато завърших, станах служебен защитник. Проблемът е, че държавата плаща с повече от година закъснение… ако изобщо ти плати! Имам колеги, които работиха седем-осем години, без да получат възнагражденията си. Естествено, така не става. Така не може да се живее. Реших да променя живота си и тъй като винаги съм имал слабост към механиката, успях да си намеря работа в автосервиза на един братовчед в Коимбра.

— От Коимбра ли сте?

— Не, но братовчед ми живее там. Прекарах известно време в града. Само че хората започнаха да пестят от ремонти, престанаха да карат колите си в сервиза и накрая… фирмата трябваше да съкрати персонала. Тъй като законът защитава по-възрастните, аз бях от първите, изхвърлени на улицата. Оттогава живея от обезщетенията за безработица.

— Ама че късмет.

— Всъщност съм късметлия. Познавам много хора, завършили университета, които не намират работа и нямат право на помощи, защото никога не са работили и нямат стаж. Само ако си работил, имаш право на помощи. Младите са прецакани.

Последните думи накараха Томаш да се замисли.

— Така е, по-голямата част от безработните са млади хора.

— Странно, нали? — попита събеседникът му. — Всъщност ние, младите, не мислим много за бъдещето и като цяло имаме по-ниски изисквания за заплати. Нормално би било работодателите да ни предпочитат, не сте ли съгласен?

Историкът поклати глава.

— Всичко това е вярно — призна той. — Но проблемът, и по-точно вашият проблем е, че законът защитава тези, които имат работа. Много е трудно един работодател да уволни щатен служител, а и никой не иска да създава нови работни места. И за какво му е? За да не може след това да намали броя на служителите, ако бизнесът не потръгне? Това създава дисбаланс на пазара на труда, очевидно е. И вие, младите, плащате за това. Тези, които работят, тоест по-възрастните, губят работата си само ако фирмата фалира. Хората с непостоянна работа или безработните, тоест младите, остават ненаети, защото работодателите се страхуват, че ако нещата не се получат, никога няма да могат да ги уволнят. Какъв е изводът? Младите са прецакани.

Опашката наистина стигна до стълба и дори след него. Когато бюрото по труда отвори врати обаче, хората се размърдаха и само след няколко минути Томаш получи талон, който му бе нужен, за да го приемат.

Неговият номер беше четиридесет и две. Поглеждайки електронното табло, монтирано в сградата, той видя, че в момента обслужват номер четири. Изчака двадесет минути и забеляза, че през това време таблото бе напреднало само с две цифри и показваше номер шест. Това означаваше, че темпото на работа вървеше с по десет минути на човек. Неговият талон бе с номер четиридесет и две. С това темпо, помисли си историкът, щяха да го приемат след… шест часа!

— По дяволите! — възкликна той шокиран. — Шест часа!

Следвайки примера на останалите, които също си бяха взели талон, Томаш излезе от сградата и отиде да се разходи наоколо. След като мина през един търговски център и един супермаркет, той се върна вкъщи с автобуса, обядва набързо пуешка пържола с яйце и към два следобед тръгна обратно за бюрото по труда. При тази цена на билетите за градския транспорт историкът може би трябваше да си купи карта, ако смяташе да ползва автобусите на „Кариш“.

Електронното табло в бюрото по труда показваше номер тридесет и девет. Преди Томаш имаше трима души. След като един човек минаваше за десет минути, оставаше още половин час. Той се огледа наоколо. Всички места в чакалнята бяха заети; виждаха се майки с деца, младежи, стари хора и много чужденци — повечето африканци. Поглеждайки към гишетата, историкът разбра, че само три служителки обслужваха клиентите и всеки случай беше специфичен. Едни биваха обслужвани за пет минути, други се нуждаеха от двадесет.

— Какво? Ще загубя помощите за безработен? — възрази един младеж на едно от гишетата, като внезапно повиши тон и привлече вниманието на чакащите. — Какво искате да кажете?

— Вие не сте се явили в общинския съвет…

— Вече ви казах, че не можах да дойда! Бях болен!

— Имате ли бележка от лекар?

— Не съм ходил на лекар, вече ви обясних! Имах температура и си останах вкъщи, това е.

— Но вие знаете, че трябва да идвате на всеки петнадесет дни…

Гишетата бяха толкова близо, че бе невъзможно да не слушаш. Томаш престана да следи разговора, не искаше да знае нищо за живота на младежа, нито за температурата му и прехвърли вниманието си върху двете жени, които си говореха близо до него.

— Мъжът ми Манел не работи от много време — казваше една от тях. — И за какво? Откакто въведоха социалните помощи, не се притесняваме.

— Но това няма и двеста евро, дона Ермелинда!

— И какво? Аз взимам още сто и тридесет и по сто за трите деца. Общо прави шестстотин евро, какво мислите? Това е повече от минималната заплата! Когато Манел обработваше земя в Рио Майор, изкарваше петстотин, и то с много пот на челото. Сега ни дават повече, за да не правим нищо. И за какво да работи? Само глупак би го направил.

— Наистина — съгласи се приятелката. — Да получаваш шестстотин евро, без да правиш нищо, си е цяло изкуство.

— И с някои странични неща, които и двамата поработваме от време на време, без фактури и бележки, какво мислите? Спокойно докарваме към хиляда на месец.

— Но, дона Ермелинда, щом е така, кой обработва земята?

Дона Ермелинда сви рамене.

— Никой, много ясно! — Тя се разсмя. — Само глупаците и имигрантите, които нямат никакви права.

Приятелката въздъхна.

— Ами вижте, с моя Зезиньо е точно обратното — започна тя с примирен тон. — Колкото и да се опитва, не успява да намери работа горкичкият и ходи без пукната пара. Търси къде ли не, моли да му дадат работа, дори да е нещо не много престижно, стига да работи, но нищо. Казват, че бил стар, представяте ли си? Той е на четиридесет и откакто банката взе апартамента му, той и семейството му дойдоха да живеят у нас. Сега не ме оставят на мира! Виждате ли какъв е животът ми?

Томаш разтърси глава. Майка му го бе учила, че не е възпитано да подслушваш чужди разговори. Сам не можеше да се познае. Загледа се във вестника, който съседът му четеше съсредоточено. Беше многотиражен спортен ежедневник и статията бе за някакъв скорошен трансфер във ФК „Порто“. Томаш надникна във вестника и видя снимка на въпросния футболист — бразилски защитник, който струваше седемнадесет милиона евро. Томаш прочете още веднъж цифрата, за да се увери, че е видял добре. Седемнадесет милиона за защитник! Но заниманието бе прекъснато от рязкото движение на съседа му. Историкът инстинктивно вдигна глава и видя, че мъжът бе вперил гневен поглед в него. Явно беше възмутен, че някой чете „неговите“ новини.