Георгий Мартинов
Калисто (8)

„Никой няма да бъде пуснат да мине!“

Повече от половин час участниците в експедицията, кореспондентите и летците стояха на насипа и мълчаливо се взираха в малкото бяло кълбо, криещо в себе си великата тайна, донесена на Земята от силата на разума на един непознат свят.

Младите учени Широков и Синяев и някои от кореспондентите изявиха желание веднага да отидат при кораба. Куприянов категорично забрани подобна екскурзия.

— Всяко нещо си има времето — каза той.

И като се върна в самолета, изпрати дълга радиограма в Москва до председателя на Академията на науките.

Беше едва осем часът сутринта, но слънцето се бе вече издигнало високо. Членовете на експедицията насядаха направо на тревата и Куприянов се обърна към тях с кратка реч. Молеше да се въздържат от необмислени действия, подобни на възнамерявания поход до кораба, и предаде съдържанието на радиограмите, получени през време на полета.

— С пристигането си този кораб вече отне живота на един човек, причини големи щети на Золотухино и на населението му — каза той. — Ние не знаем какъв е моралният облик на нашите гости и как възнамеряват да се отнасят към нас. Вярвам, че съществата, съумели да построят такъв кораб и да извършат междупланетен полет…

— Междузвезден — поправи го Щерн.

— … междузвезден полет, се намират на високо стъпало в своето развитие. Може би нещастията станаха случайно и нашите гости нямат вина, но все пак смятам за необходимо да се проявява елементарна предпазливост. Моля ви да не напускате това летище и търпеливо да чакате. Самолетите — обърна се той към летците — засега ще останат тук. Не като ръководител на експедицията, а като лекар настоятелно препоръчвам на всички да подремнат след безсънната нощ. Това ще е най-добре.

Не последваха никакви възражения. Повечето от учените влязоха обратно в самолетите. Някои легнаха в сянката на крилете, направо на голата земя.

Нервното състояние, в което се намираха толкова дълго, премина естествено в умора и след малко от всички страни се чу хъркане.

И Куприянов бе уморен, но смяташе, че няма право да последва примера на другарите си. Той съзнаваше цялата отговорност, която пада върху ръководителя. Знаеше, че и без друго няма да заспи, докато не се убеди, че е направено всичко, за да могат участниците в експедицията спокойно и доколкото е възможно удобно да се настанят на новото място.

Реши да отлети до кораба и да види какво става около него. Военните самолети, които посрещнаха експедицията, още не бяха отлетели и Куприянов се обърна с молбата си към летците.

— Заповядайте, другарю професор — отговори му млад, румен летец с пагони на старши лейтенант. — Моят самолет е двуместен.

Куприянов доста трудничко вмъкна солидното си шкембенце в тясната кабина на военния самолет. Летецът с невъзмутимо сериозно лице (само очите му закачливо се смееха) помогна на професора да се настани на седалката и като докосна само с крак крилото, скочи на мястото си.

— На каква височина ще заповядате да водя самолета? — попита той.

— Бих искал да направим обиколка около кълбото, отначало по-високо, после ниско — отговори Куприянов. — Ако е възможно. И по-близо.

— Слушам! — отвърна летецът.

Перката стремително се завъртя. Самолетът трепна, понесе се напред и както се стори на професора, изведнаж се откъсна от земята.

Куприянов никога не бе летят на военен самолет, а още по-малко на съвременен скоростен. Не успя да съобрази какво става, когато видя, че бялото кълбо, бързо увеличавайки размерите си, се приближи до самолета, за миг изчезна някъде и изведнаж се оказа над главата му. Земята не беше долу, където се полага да бъде, а встрани. Всичко се сля в някаква вихрена въртележка. Самолетът описа кръг около кълбото (едното му крило бе към земята, другото към небето) и започна втори кръг, снишил се почти до земята. Куприянов не можеше нищичко да различи в този шеметен кръговрат, в който не се разбираше къде е небето, къде е земята и къде кълбото, затова затвори очи и като се отказа от всичко, чакаше края на този лудешки полет. Когато усети, че самолетът лети хоризонтално, отвори очи и видя — вече се спускаха над летището. Беше зашеметен и ядосан на неуместната шега, която (както смяташе той) му бяха изиграли. Но докато самолетът се връщаше на мястото си, Куприянов съобрази, че не летецът, а той сам си е виновен, защото се натика във военен самолет, без да помисли за скоростта му. Той разбра и оцени изкусния пилотаж, който му демонстрира младият момък, буквално изпълнил лекомислената му молба да направят „по-близо“ обиколка около кълбото. Ядът му се смени с възхищение от майсторството на летеца.

— Благодаря! — каза той, когато моторът бе изключен и настана тишина. — Наистина аз нищо не видях, но затова пък сега зная какво е военен самолет.

— Този самолет е изтребител, другарю професор — сякаш за да се извини, каза старши лейтенантът. — Не може да лети по-бавно. Не съобразих, че може би не сте свикнали да се ориентирате във въздуха. Моля ви, не ми се сърдете.

— Никак не ви се сърдя — каза Куприянов. — Само ме е яд, че не видях това, което исках да видя.

— Кълбото стои неподвижно — каза летецът — и около него никой не се виждаше. Тази грамада няма нито врата, нито прозорец. Най-внимателно я разгледах. Гладко металическо кълбо. На километър от него обаче видях голяма тълпа, която сигурно идва от Золотухино.

— И вие успяхте да забележите всичко това! — каза Куприянов.

Той се измъкна от самолета и едва тогава видя, че при летците на тревата седеше академик Щерн.

— Е, как мина разузнаването? — попита старецът и като не можа да се сдържи, високо се разсмя. — Много нещо ли видяхте?

Куприянов се усмихна, но понеже забеляза, че старши лейтенантът му намигна, отговори сериозно:

— Достатъчно. Край кълбото няма никой. Екипажът още не е излизал. Но мене ме безпокои друго. Към кораба се приближават жители на Золотухино. Не бива да ги допускаме до него.

— Брей! — учуди се Щерн. — Та вие сте бил опитен летец.

Куприянов погледна пилота и двамата се разсмяха.

— Не, Семьон Борисович, аз не съм опитен летец и нищо не видях. Всичко ми разказа другарят старши лейтенант. Но какво да правим с онези хора?

— Да бъдат спрени.

— Ще разрешите ли да изпълня нареждането? — каза старши лейтенантът.

— Ах, приятелю, разбира се! — зарадва се Куприянов. — Но как ще сторите това?

— Ще кацна със самолета на пътя и ще ги спра. Ще излетим с два самолета — добави той.

— Ще ви бъда много благодарен. Кажете им, че е опасно да доближават кълбото.

След няколко секунди два самолета се издигнаха във въздуха и изчезнаха зад високия насип на железопътната линия.

— Влак идва — каза Щерн.

Куприянов се обърна и видя дълга товарна влакова композиция. Когато се изравни с летището, влакът спря и от вагоните като от чувал се изсипаха войници. За минута вагоните се изпразниха и край насипа се построи войскова част. Двама души се отделиха от нея (Куприянов се досети, че са командирите) и тръгнаха към самолетите. Възрастният подполковник, който вървеше отпред, видя групичката хора, погледът му се спря на огромната брада на Щерн и той свърна към тях.

— Вие ли сте началникът на експедицията? — обърна се той към Щерн.

— Не, аз съм — каза Куприянов.

Подполковникът козирува енергично. Капитанът, застанал на половин крачка зад него, също козирува. Куприянов не знаеше как се отговаря на такова официално приветствие, но също вдигна ръка и я допря до меката си шапка. Зад гърба му се разнесе смехът на летците. (Тези млади, здрави момчета се смееха при всеки повод.)

— По заповед на министъра на отбраната — каза подполковникът — стрелковият полк пристигна на ваше разпореждане, другарю началник на експедицията. Командир на полка, подполковник Черепанов.

— Много, много хубаво — каза Куприянов. — Вие сте ни извънредно необходими. Трябва да се организира охрана на кораба. Да се направи така, че никой да не може да се приближи до него. Да се обкръжи с кордон от всички страни.

— Разбирам!

— Но и вие бъдете предпазливи. Не поставяйте хората си близо до кораба. Според мен на около двеста метра и по-добре хората ви да не стоят прави, а да седят или да лежат.

— Вие очаквате от кораба враждебни действия?

— Не, не допускам такова нещо, но за всеки случай…

— Ясно — каза подполковникът. — Другарю капитан, водете полка! — обърна се той към спътника си.

— Слушам!

Капитанът се обърна кръгом и тръгна към насипа.

Локомотивът изсвири и влакът потегли. Стрелковият полк в дълга лента започна да прекосява железопътния насип. Куприянов забеляза, че и кинооператорът тръгна с полка.

— Дано само не се навре при кораба! — каза той загрижено.

— Без ваше разрешение — рече подполковникът — никой няма да бъде пуснат да мине през веригата на караулните.