Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Каллисто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
johnjohn (2020 г.)

Издание:

Автор: Георгий Мартинов

Заглавие: Калисто

Преводач: Елка Хаджиева

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Зорка Иванова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Живко Станкулов

Художник: Александър Денков

Коректор: Надежда Добрева; Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8682

История

  1. — Добавяне

„Вълшебно царство!“

Когато на другия ден Широков се събуди, отначало му се стори, че изобщо не е спал. През жълтите „завеси“ проникваше същата светлина както и преди. Но като погледна часовника си, разбра, че не е вечер, а късно утро.

Синяев още спеше.

Широков стана и отиде до прозореца. Много го интересуваше загадъчната мъглица, която закриваше прозорците.

Отблизо видя, че е полупрозрачна и усети как въздухът отвън свободно минава през нея. „Завесата“ леко се поклащаше, смътно се провиждаха контурите на дърветата и дори можеше да се различи морето. Тя сякаш беше тънка тъкан или пък дебело тъмножълто стъкло.

Протегна ръка и усети еластична съпротива.

Как „да отвори“ прозореца?

Широков помнеше на кое място се приближи вчера непознатият калистянин, за да „затвори“ прозореца. Погледна натам и веднага видя четири малки бутончета, различни по цвят — бяло, синьо, зелено и жълто. Едното бутонче (жълтото) сякаш беше хлътнало малко в стената.

Широков го натисна.

Бутончето потъна още по-дълбоко и тутакси цветът на „завесата“ стана по-тъмен.

„Ясно! — помисли си той. — Колкото по-силно натискаш бутончето, толкова по-плътно става пердето. Трябва да върна бутончето в изходното му положение и прозорецът ще се «отвори».“

Той се опита да хване с пръсти копчето на бутончето, но не успя. Бутончето бе много малко.

„Навярно тук има бутонче за блокиране“ — помисли си Широков.

Натисна бялото. Жълтото тутакси изскочи навън. „Завесите“ бързо просветляха и изчезнаха. В стаята нахлуха лъчите на Релиос.

— Просто и удобно — гласно каза Широков.

Механизмът наистина бе много прост. Но онова, което той управляваше, беше съвсем непонятно. Какво закриваше прозорците? Газ ли?

Широков натисна бялото бутонче, без да сваля очи от прозореца.

Видя как огромният отвор се забули с полупрозрачна мъглива ципа. Тя се разстла изведнаж по целия отвор, сякаш тънък слой от въздуха загуби изведнаж чистотата и прозрачността си.

Сърцето на Широков затуптя по-бързо. Всичко, което е непонятно, вълнува.

Предпазливо започна да натиска синьото бутонче.

И колкото повече потъваше то в стената, толкова по-тъмносиня ставаше загадъчната ципа.

Широков за трети път натисна бялото. Прозорците „се отвориха“.

Той се върна към леглото си.

Не! Невъзможно беше да разгадае каква е същността тук! Това не му напомняше нищо познато. Ще трябва да попита.

Синяев още спеше. Широков нямаше търпение и реши да го събуди.

— Добро утро!

Георгий Николаевич отвори очи и в първия миг сякаш не разбираше къде се намира. Смаяно огледа стените, тавана и цялата обстановка в стаята, после седна в леглото и весело се усмихна:

— Добро калистянско утро! Нима наистина сме на Калисто?

— Ако обстановката не те убеждава, стани и погледни през прозореца. Аз тъкмо го отворих. Много интересно нещо.

Широков разказа за току-що направените експерименти.

Думите му обаче не направиха никакво впечатление на Синяев.

— Оранжевият остров — каза той. — „Релиос Витини“, Атили нали не бяха сън?… Преди да се събудя, сънувах, че съм на борда на звездолета. Дълго ли сме спали?

— Почти четиринадесет часа.

Синяев се озърна, сякаш търсеше нещо.

— Чудно, че още не са донесли вещите ни. Никак не ми се иска да обличам калистянския костюм, а нашите сигурно още не са изсъхнали.

— Калистяните не искат да ни безпокоят — каза Широков. — Докато сами не повикаме, никой няма да дойде.

— А как ще направим това?

Широков сви рамене:

— Не зная, ще видим.

— Не се обличай — каза Синяев. — Да идем първо в басейна. Тук все пак е твърде горещо.

Широков с удоволствие се съгласи. Той се чувствуваше малко отпаднал, главата му тежеше. Така се чувствува човек, прекарал нощта в прекалено затоплена стая.

Лесно намериха помещението с басейна. Той беше напълнен с чиста и съвсем безцветна вода. Вчерашната, те добре помнеха, имаше светлосин оттенък.

Басейнът беше толкова голям, че можеха да плуват в него. Явно водата бе от друг „сорт“. Тя леко пощипваше тялото, напомняйки нарзанови бани[1].

Като излязоха от басейна, се почувствуваха съвсем освежени. От отпадналостта и тежестта в главата нямаше и следа.

Не им се искаше да обличат калистянските дрехи, но трябваше да признаят, че те са много удобни. Бяха леки, почти без тегло, и никак не пречеха на движенията.

— Първото, което трябва да направим, е да извикаме Сийнг — каза Широков.

— Защо именно Сийнг? Може Гесиян или Диени.

Широков трепна и внимателно погледна приятеля си.

Дали случайно или нарочно спомена той това име?

Лицето на Синяев беше невъзмутимо.

„Случайно е“ — реши Широков.

— Защото температурните условия на Калисто — отвърна той — са така необичайни за нас, че докато свикнем, трябва постоянно да бъдем под лекарски надзор. Ако повикаме Гесиян, Сийнг може да се обиди.

— Калистяните никога и за нищо не се обиждат.

— Все пак по-добре да повикаме Сийнг.

— Да идем да търсим „телефон“. Те навярно не са забравили да ни оставят наставление как да си послужим с него.

От къпалнята излязоха през друга врата. На прага Синяев случайно се обърна и успя да забележи как водата от басейна със смайваща бързина изчезна. После със същата бързина отново се напълни.

Широков вървеше пред Синяев и не видя това.

Синяев му го разказа.

— Вероятно — рече Широков — автомат управлява водата в басейна. През точно определено време водата се сменя.

— Съмнявам се. Ако е така, водата можеше да се смени, докато бяхме в басейна. Не, не е автомат. Във всеки случай не е сляп автомат. Да се върнем. Искам да проверя едно мое предположение.

Тъй бързо се съблече и се хвърли във водата. После излезе от басейна и застана край него, като внимателно наблюдаваше водата. Широков не по-малко от Синяев се заинтересува от опита.

Минаха няколко минути, но водата не се сменяше.

— Виждаш ли! — каза Широков.

— Не, това не може да бъде. Уверен съм, че предположението ми е вярно. Моля ти се, изкъпи се и ти.

Широков не остави да го молят.

Той поплава малко, после излезе от водата и когато двамата се облякоха, водата изчезна. Новата вода беше тъмносиня, също като онази, която бяха видели вчера.

— Сега ясно ли ти е? — тържествуваше Синяев. — Автоматът е така настроен, че сменя водата, след като се изкъпят двама души. Освен това той чака, докато се облекат. Може да поискаме още веднаж да се окъпем.

— Да, явно е, автоматът „вижда“. Но къде е той?

Те внимателно огледаха помещението. В него нямаше нищо друго освен басейна и малък седмостенен шкаф само с чаршафи и пешкири. Стените и таванът, тъмносини на цвят, бяха сякаш от пластмаса, а подът и стените на басейна — от някакъв бял материал, полиран до блясък. Не видяха нищо, което да прилича на управляващ апарат. Светлина, идваща неизвестно откъде, осветяваше помещението.

— Изглежда, че автоматът е скрит в стената — каза Широков. — Мен повече ме интересува друго; защо водата е различна? Най-напред беше безцветна като обикновена вода, а сега е светлосиня, почти синя. Такава беше и вчера. Дали това не означава, че калистяните се къпят три пъти на ден и всеки път водата притежава различни свойства?

— Сигурно е така.

— Но нали на тях не им е горещо. Защо ще се къпят толкова често? Мисля, че това е направено специално за нас.

— Сега ние използувахме и водата за обедното къпане. Басейнът се напълни за вечерното.

— Добре! Ами ако поискаме да се окъпем за четвърти път?

Синяев отрицателно поклати глава.

— Не бива. Трябва да попитаме Сийнг.

— Да, прав си. Тук има нещо, свързано с медицината.

Те отново минаха през същата врата. Стаята зад нея беше малка — не повече от осем квадратни метра. Стените й бяха драпирани с плътна мъхеста материя — нещо като кадифе. Със същата материя бе облицован и таванът. Подът меко потъваше под стъпките им. Беше порест и приличаше на сюнгер.

От тавана на дълга верижка висеше някакво кълбо, на цвят стоманеносиво. На стената видяха малко табло с три бутончета.

— Какво е това? — попита Синяев.

— Въпросът ти не е отправен към когото трябва. И аз зная колкото тебе. Навярно е апарат за някакво облъчване. Разположението на стаята до къпалнята доказва това. Никак не ме учудва, че тук има апарат. Калистяните живеят почти два пъти по-дълго от нас. Без специални мерки за подкрепяне на организма не може да се постигне това. Четох, че по-рано продължителността на живота им била като нашата. Водата в басейна и този апарат имат една и съща цел.

Зад стаята за облъчване имаше просторна зала с много шкафове, още по-чудновати по форма от онези, които видяха досега. „Шкафовете“ бяха толкова прозрачни, че изглеждаха почти невидими. Бяха пълни с книги и някакви апарати. Край тях имаше ниски кресла и осмоъгълни маси.

Без да се бавят, продължиха нататък. Минаха през „трапезарията“, която бяха видели вчера. Тук имаше само маса и няколко кресла (столове калистяните изобщо нямаха). В ъгъла — голям апарат за доставянето на храната. Няколко черни статуи и своеобразни „саксии“ с цветя украсяваха стаята.

— Не си ли гладен? — попита Широков.

— Гладен съм, но после ще ядем. Нека да разгледаме цялата къща — отговори Синяев.

Той се приближи до следващата врата. Както всички врати в къщата и тя беше двукрила, без брава и се отваряше на двете страни.

Прекрачи прага, спря се и повика Широков:

— Гледай!

Стаята беше много голяма, по-голяма от другите. Едната й стена цялата беше прозорец, зад който се бе ширнал гладкият океан. Светлината на Релиос свободно проникваше вътре. Стените й бяха бледосини. Четири фонтана, заобиколени от жълто-оранжеви растения с дълги, свити на тръбичка листа, заемаха четирите заоблени ъгъла. Сред цветята имаше бели статуи. Подът беше пурпурен. И мебелите бяха пурпурни.

— Ама че чудновато съчетание на багри! — каза Широков.

— Гледай! — повтори Синяев.

И едва тогава Широков забеляза, че в стаята нещо се движи.

В първия миг му се стори, че е някакво животно с тънки, дълги пипалца.

Но това беше едно не много голямо кълбо, което се движеше на шест металически крачета. То ходеше от предмет до предмет и сякаш ги опипваше с гъвкавите си „ръце“. Една от „ръцете“ започна да се удължава и прекара по статуята края си, приличащ на голяма четка. Тънкият слой прах, който покриваше скулптурата, изчезна.

Кълбото се движеше безшумно и бързо, като се приближаваше към двамата мъже, застанали на прага на стаята, но на три-четири метра от тях се спря. „Ръката“ му се протегна към стената и натисна едно бутонче. Видяха как поставената наблизо статуя се поотмести и се откри ниша. Кълбото скръсти „ръце“ и влезе в нишата. Статуята се върна на мястото си, закривайки я.

— Обикновен андроид[2] — каза Широков. — Аз очаквах да видя нещо подобно. Автоматизираното почистване на помещенията е напълно естествено при една толкова напреднала техника.

— Навярно във всяка стая има такъв апарат — добави Синяев. — Ще помоля да ми обяснят как е устроен.

Андроидът бе идеално изпълнил задачата си. Прашинка не беше останала по мебелите и статуите, подът бе толкова чист, че дори ти ставаше някак неудобно да стъпваш по него.

Тази стая се оказа последната. До нея беше спалнята.

— В къщата има седем стаи — каза Широков. — А ми се струваше, че има повече. Разпределението е рационално и ми харесва; три от помещенията — това с басейна, килерът и библиотеката, са разположени на задната половина и нямат прозорци. Другите четири са към фасадата.

— Благодаря — каза Синяев. — Сега имам представа за къщата.

Широков се засмя.

— За три години ще свикнем с тези домове — каза той. — А когато се върнем на Земята, ще ни се види тясно и неудобно.

И изведнъж смехът им секна. Далечната родина изникна пред тях и всичко, което бяха оставили там, им се стори желано и мило. Нищо, че там няма такива идеални удобства, нищо, че животът на Земята още не е подреден, след време той ще бъде друг, под светлината на родното Слънце, сред зелената растителност, близка и любима. Какво от това, че всичко на Калисто е тъй красиво направено — то е чуждо!

Страшно им се доиска да видят поне за секунда земна къща и земна обстановка, само да я зърнат, за миг.

— Ех, поне на ски да можехме да идем — ни в клин, ни в ръкав изтърси Синяев.

Ски, сняг! Няма скоро да видят всичко това!

Отидоха до прозореца. Пред него имаше тераса, постлана със светлосини плочки. Широка стълба се спускаше от терасата към водата. До най-долното стъпало се поклащаше малка лодка със стъклен похлупак. Изходът към терасата беше в един от ъглите на стаята зад фонтана.

От къщата до брега на океана по целия склон се простираше градина с безброй оранжеви, червени и тъмножълти растения. Сред гъстата „зеленина“ се криеха неизбежните статуи — черни, бели и златистосиви. Двамата приятели забелязаха няколко малки птички. Една кацна на перилата на терасата и можаха добре да я разгледат. Птичката беше колкото врабче, със сини перца и светлосиньо коремче. Тънкият й остър клюн беше по-дълъг от телцето, а опашката й раздвоена като на лястовичка.

Широков тихо подсвирна, птичката обърна главица, погледна ги със зелените си очички и хвръкна. За миг блесна в лъчите на Релиос като скъпоценен аметист и изчезна в оранжевия листак.

— Вълшебно царство! — каза Синяев, но някак вяло, без въодушевление. — Дали не сънуваме?

Широков се усмихна. Личеше, че мисълта за ските още не е напуснала приятеля му.

— Ако е сън, то двамата го сънуваме едновременно, а такова нещо никога не се случва.

Зад тях се разнесе тих звук, сякаш някой със стъклено чукче удари по сребърна пластинка.

Те се обърнаха, но в стаята както и преди нямаше никого.

Звукът се повтори и сега разбраха откъде идва.

На една от стените видяха голям екран, широк около два метра, обагрен в сребристосиньо и почти неразличим на фона на стената със същия цвят. Под екрана имаше ниска петоъгълна масичка с две пръстеновидни крачета, а върху нея — продълговата кутия с две бутончета и нещо като металическа решетка.

Мелодичният звук се раздаде за трети път.

— „Телефонът“ звъни — каза Синяев.

Приближиха се до екрана. Той не беше прозрачен, но, кой знае защо, изглеждаше бездънно дълбок. Отраженията си в него не видяха.

Широков съгледа на масичката една бележка и я взе. На руски с почерка на Бияинин беше написано:

„Чрез този екран може да говорите с всеки човек, който се намира на Калисто. За повикване натиснете бутончето отляво и високо назовете името и презимето на онзи, с когото желаете да говорите.

Ако чуете чуждо повикване и искате да му отговорите, натиснете дясното бутонче.“

— Това значи, че на Калисто няма двама души с еднакво име и презиме — каза Синяев.

— Нима ти не знаеш това? — попита Широков, като внимателно разглеждаше бутончетата и решетката, която навярно закриваше микрофона или заменящия го апарат. — Аз отдавна го зная. Но интересното е, че Бияинин вчера не беше тук. А кога е оставена бележката?

— Навярно, докато сме спали.

— Да, някой е влизал. Но не е там работата. Друго е интересното. Тук няма никакви ключалки. Входната врата винаги е отворена. Нима на Калисто няма любопитни?

— А, ти за това ли говориш? Да, изглежда, че те не страдат от този порок. У нас, на Земята, пред къщата, в която са отседнали хора от друга планета, би се трупала тълпа от сутрин до вечер.

— Да, точно така. А тук всеки калистянин би могъл да влезе при нас винаги, когато поиска.

— В това именно се състои тяхното превъзходство. Те винаги и във всичко мислят за другите, да не причинят на другия и най-малката неприятност. Това е влязло в плътта и кръвта им, станало е норма на поведение.

— Да, точно така — повтори Широков.

Звънът се раздаде още веднаж.

— Някой иска да говори с нас.

— А може да викат някой от предишните обитатели на къщата?

— Едва ли. Но все пак трябва да отговорим.

Широков натисна дясното бутонче.

Екранът мигновено просветля и стана бял. После изведнаж „изчезна“.

Образува се „прозорец“ и те видяха вътрешността на почти също такава стая, в каквато се намираха, само че без фонтани.

Буквално на „две крачки“ от другата страна на екрана стоеше Сийнг.

Ако не бяха видели как се появи образът му, можеха да се закълнат, че това не е образ, а самият Сийнг, толкова реална бе фигурата му.

— Викам ви вече четвърти път — каза калистянинът. — Спахте дълго и дълбоко. Как се чувствувате?

Ако той изведнаж им подадеше ръка, нямаше да се учудят. В този момент им се струваше, че на Калисто всичко е възможно.

Те знаеха много добре какво е телевизия, можеха да си представят телевизор, изпълняващ ролята на телефон — всичко това беше познато на Земята. Бяха видели и познаваха екраните на звездолета. Много неща научиха и от прочетените книги. Самата гледка на „живия“ Сийнг не ги учуди. Порази ги обаче съвършенството на техниката.

Без да отговорят на калистянина, те внимателно се взираха там, където до преди малко бе екранът, но не го виждаха. Сребристосиньото „стъкло“ бе станало абсолютно невидимо. Синяев дори протегна ръка със смътното опасение, че ръката му няма да срещне преграда и ще проникне по-навътре, отколкото би позволила стената, пръстите му обаче докоснаха твърда и гладка повърхност. Екранът, разбира се, си стоеше на мястото.

Но въпреки доказателството той не можеше да се отърси от впечатлението, че пред тях е отвор.

Стори им се, че паузата продължи дълго, но Сийнг отново заговори, без да изкаже учудване, че не му отговарят.

— Не ме ли чувате? — Той завъртя някаква ръчка на също такава кутия, каквато се намираше и пред техния екран. — Ами сега?

Въпросът му прозвуча оглушително гръмко.

— Ние ви чувахме добре и по-рано — каза Широков. — Не ви отговаряхме, защото бяхме смаяни.

Сийнг се усмихна и завъртя обратно ръчката.

— Какво има тук за смайване? — попита той нормално високо. — Това е обикновен екран. Как се чувствувате? Добре ли спахте?

— Отлично! — отговори Широков. — Спахме четиринадесет часа и чудесно си отпочинахме.

— Чакаме с нетърпение по-скоро да се запознаем с Атили — добави Синяев.

— Ако искате — каза Сийнг, — мога веднага да долетя при вас. Или предпочитате да дойде някой друг?

— Много ще ни е приятно, ако дойдете вие.

— Тогава чакайте ме. Пристигам след няколко минути. Ще кацна на терасата.

Бележки

[1] Нарзан — минерална лечебна вода в Кавказ. — Б. пр.

[2] Андроид или робот — машина, която механически имитира движенията на човека. Първият андроид бил направен във Франция още през 1738 година от Вокансон.