Георгий Мартинов
Калисто (38)

В пустото пространство

Хилядолетия наред разумът на човека е възприемал като неотменен факта за съществуването на Слънцето. Струвало му се невъзможно да си представи света без Слънцето. Нощта не дава тази представа, защото човек знае, че Слънцето съществува, макар временно да не се вижда.

После човекът научава, че във всемира има места, където Слънцето не свети, но той си ги представя съвсем отвлечено. На Земята такива места няма, а да се отдалечи от нея, човекът досега не е могъл. Светът без Слънцето е бил свят теоретичен, достъпен само за разума, а не и за възприятията на човека от Земята.

И ето че Слънцето изчезна! То стана като всички други звезди, които отвред заобикаляха звездолета на Калисто. Трудно беше дори да се намери на небето.

Така слабо светеше лъчезарното земно Слънце, че можеше да се гледа през оптическите уреди на кораба като всяка друга звезда.

Това беше така странно, така противоречеше на вековния човешки опит, че дори Георгий Николаевич Синяев, свикнал като астроном с мисълта, че Слънцето е обикновена звезда, трудно можеше да повярва, че слабо блещукащата звездичка, която вижда през окуляра, наистина е онова Слънце, край което някъде наблизо се намира неговата родна планета, невидима от такова разстояние.

Видът на небето поразително се измени. Не се виждаше нито едно познато от детството съзвездие. Всички звезди измениха положението си, „разбъркаха се“ и той се учудваше, че не може да намери нито една от тях. Така беше отначало. Постепенно с помощта на Виениян Синяев се научи да намира добре познатите му звезди в новото им положение една спрямо друга.

Но колкото и странно да е, от всички звезди той най-често губеше Слънцето. Беше му най-трудно да намери на небето именно него.

Това странно обстоятелство дълго време оставаше загадка за Синяев, но когато веднаж Виениян му разказа, че след отлитането им от Калисто и той също тъй трудно намирал Релиос, младият астроном разбра причината.

Когато търсеше която и да е друга звезда, той можеше да се ориентира донякъде по разположението на Млечния път, който от борда на кораба изглеждаше също тъй, както и от Земята, а никога дотогава не му се бе случвало да наблюдава Слънцето спрямо Млечния път. То винаги му се е струвало различно от другите звезди и нямащо с тях никаква връзка. Трябваше да свикне да възприема Слънцето като звезда.

Да намира Слънцето и звездите, беше трудно, но затова пък изпитваше истинска наслада да ги изучава с многобройните съвършени уреди от астрономическата обсерватория на звездолета. Пустотата зад борда създаваше идеални условия, за каквито астрономите на Земята можеха само да мечтаят.

Синяев работеше с увлечение, като до минимум намали часовете за почивка.

Той постъпваше така не само от научна любознателност. Работата му помагаше да надвива мислите си за Земята и за оставените там близки хора. Той разбираше колко малка е вероятността, когато се върне, да завари майка си и баща си живи и макар че нито за миг не се разкайваше за решението си да лети към Калисто, беше му мъчително и тежко да мисли за близките си.

И Широков преживяваше същото. Той беше сирак, не бе оставил на Земята любимо семейство, но може би още по-тежко понасяше раздялата с родната планета. Единственото, с което можеше да се заеме, беше да превежда на калистянски книгите, които носеше със себе си, ала в тях всичко, всеки ред, всяка дума му напомняше за напуснатата Земя, всичко му говореше все за нея.

И Пьотър Аркадиевич като другаря си работеше „от сутрин до вечер“.

Калистяните все тъй любезно и грижливо се отнасяха към гостите си и с всички сили се стараеха да им помогнат да преодолеят мъката; разбираха, че най-тежка е именно първата година от раздялата с родината. И те бяха преживели същото преди дванадесет земни години, когато корабът се отдалечаваше от Калисто.

Звездолетът летеше вече осем месеца по земно пресмятане. Почти два трилиона километра го отделяха от Слънцето и Земята. Бавно и постепенно увеличавайки скоростта, сега той летеше с невъобразима бързина — всяка секунда изминаваше повече от сто и деветдесет хиляди километра.

Безшумно и непрекъснато работеха мощните двигатели на кораба, като прибавяха към скоростта му по деветстотин шестдесет и четири километра в денонощие. (Тоест всеки двадесет и четири часа. Денонощие в обикновения смисъл на думата на кораба, разбира се, не съществуваше.) Ускорението, а следователно и силата на тежестта се равняваше на 10 м/сек² и екипажът се чувствуваше също като на Земята или като на Калисто. Четири месеца още двигателите щяха да работят, а после звездолетът като небесно тяло щеше да се движи по инерция. Едва на разстояние три трилиона четиристотин тридесет и два милиарда километра от Релиос двигателите отново ще почнат да работят, за да намалят скоростта също тъй постепенно.

Широков и Синяев вече така добре бяха усвоили калистянския език, че можеха да разговарят с домакините на всяка тема. Най-сетне те зададоха въпроса, който най-много интересуваше учените и инженерите на Земята — какво дава сила на корабните двигатели, какво използуват те за „гориво“.

Отговорът не бе изненадващ.

Учените на Земята, макар засега и принципно, но вече си представяха конструкцията на мезонната ракета и възможностите, които тя ще разкрие пред астронавтиката. Не им беше ясно само как ще се получават струите античастици, къде ще се пази антивеществото, за да не става анихилация.

Всичко това калистяните знаеха. Но тяхната мезонна техника извънредно много бе изпреварила представите на хората и никак не беше чудно, че Смирнов и Манаенко, които на Земята изследваха двигателите на звездолета, не разбраха, че двигателят не е атомен, а мезонен. При това калистяните от напълно ясни съображения не допускаха земните учени там, където се съхраняваше антивеществото. Звездолетът на калистяните беше мезонен и атомен едновременно. При полет с малка скорост близо до Земята и в атмосферата й калистяните бяха използували атомна енергия, а в междузвездното пространство превключваха двигателите на мезонна. Но корабът нямаше отразяващ рефлектор. За Широков и Синяев просто остана неясно от какво се отразява мощното излъчване, създавано от анихилацията. Това бе техника, още недостъпна за разбирането на земния човек.

За седемте изминали месеца те свикнаха на кораба и се чувствуваха като у дома си. Живееха общ живот с домакините (по-право стараеха се да живеят).

Това не беше трудно. Калистяните проявяваха учудваща деликатност, сякаш разбираха и най-лекия оттенък в мислите и настроенията на земните си другари. Нито веднъж някой от калистяните не натрапи компанията си, когато по една или друга причина Широков и Синяев искаха да бъдат сами. Калистяните безпогрешно отгатваха тези минути, сякаш можеха да четат мислите им.

В самото начало, пък и през десетте месеца, докато звездолетът беше на Земята, хората мъчно различаваха калистяните един от друг. Струваха им се „еднакви“. Сега Широков и Синяев ги различаваха тъй лесно, както на Земята различаваха приятелите и познатите си. Чудно им се виждаше как по-рано не са забелязвали тъй очевидното им различие. Също като хората на Земята и калистяните се различаваха един от друг. И то не само по чертите на лицето. Невъзмутимият и дори флегматичен Миенион рязко се отличаваше от впечатлителния Сийнг, а съсредоточеният, рядко усмихващ се Диегон — от жизнерадостния, обичащ шегите и закачките Ленийнг. На пръв поглед между Бияинин и Виениян нямаше нищо общо — толкова различен беше характерът им и дори начинът им на говорене. Обединяваше ги само онова, което ги беше подтикнало да участвуват в космическия рейс — любовта им към знанието.

Широков и другарят му понякога забравяха, че не са калистяни, дотолкова се бяха сближили представителите на двете планети. И едните, и другите говореха и мислеха все за едно и също за времето, когато звездолетът ще ги е отнесъл вече на Калисто. И едните, и другите по различни причини, но с еднакво нетърпение очакваха този ден.

Широков прекарваше почти цялото време в каютата си и се занимаваше с преводите. Усърдно му помагаше Бияинин, който продължаваше да учи руски и бе значително напреднал. Наистина той говореше с много неправилно произношение, с неприсъща за руския език мекота на звука, но можеше да чете и да разбира почти всичко. В почивките между астрономическите си наблюдения към тях се присъединяваше и Синяев. Тримата водеха безкрайни разговори, в тях рядко споменаваха за Земята, а винаги ги насочваха към Калисто. На Широков и Синяев бе тежко да говорят за Земята и те се стараеха да не засягат тази тема. Бияинин също никога не започваше пръв да говори за планетата, останала далеко зад тях, и ако все пак се подхванеше разговор за Земята, това ставаше винаги по вина на Широков.

Така и днес, след като завърши страница от превода и я сложи настрана, Широков вдигна глава и се обърна към Синяев, който усърдно превеждаше описанието на един експонат за калистянския „Музей на Земята“.

— Превеждам роман от Лев Толстой. С какво чудно майсторство умее той с няколко думи да даде ярка картина от нашата природа! Но да се преведат тези описания, е извънредно трудно. Вземете например този откъс. Как да го преведа на калистянски, та и жителите на Калисто да почувствуват пейзажа тъй, както го чувствуваме ние? „В гората беше почти горещо, не полъхваше ветрец. Брезата, цяла отрупана със зелени лепкави листа, не потрепваше, а изпод ланшната шума, надигайки я, се подаваха зелената, първата трева и някакви лилави цветчета. Пръснати тук-там из брезовата гора, дребните смърчове с грубата си вечна зеленина неприятно напомняха за зимата.“ Какво да правя, когато те не знаят какво е бреза, смърч и зима?

— Да! — само това можа да му отговори Синяев. — А как се справяте с това затруднение?

— На Земята не взехме под внимание, че твърде много думи са непреводими на калистянски. Изходът е един. Сега правя чернови превод, а когато стигнем на Калисто и вече по-добре науча калистянски, ще го редактирам. Тогава Бияинин ще е овладял руския и ще можем да съставим руско-калистянски речник.

— А по-късно ще може да конструираме електронна машина-преводач — рече Синяев. — Все пак пълно покриване на текстовете няма да постигнем. Вие знаете ли — добави той, като променяше темата на разговора, — че Диегон е болен?

— Зная, но той скоро ще оздравее.

— Какво му е?

Широков сви рамене.

— Калистяните свеждат всички болести до разстройства на централната нервна система. И това, разбира се, е правилно. Но техните диагнози ми се струват някак еднообразни.

— С какво го лекува Сийнг?

— С почивка — отговори Широков. — С изкуствен сън. И у нас на Земята прилагат това средство, но не тъй често, както калистяните. При тях то е универсално.

— Значи, Диегон спи?

— Да, вече два дни.

— Исках да ви кажа, че и аз не се чувствувам съвсем добре.

— Трудно ви е да се движите? — бързо попита Широков.

— Да, някаква слабост. А как познахте?

— И аз имам чувството, че съм отмалял. Като че ли всичко е станало по-тежко от преди.

— И собственото ми тяло като че ли е натежало. Може би са увеличили ускорението.

— Не ми се вярва. Трябва да поговоря със Сийнг.

Синяев взе от масата една книга и я премери на ръка.

— Явно, че е по-тежка — каза той.

Някой почука на вратата.

— Влезте! — каза Широков по калистянски.

В каютата влезе Ниянийнг.

— Да не би да преча? — попита той с присъщата си вежливост.

— Ни най-малко — отговори Широков. — Седнете и вземете участие в нашия разговор.

Калистянинът премести едно кресло и седна.

— Току-що говорехме, че всички предмети на кораба сякаш са станали по-тежки — каза Синяев.

— И така е всъщност — отговори инженерът.

— Ускорението ли е увеличено?

— Не, то си е същото. Но вече летим със скорост над сто и деветдесет хиляди километра в секунда и следователно…^[1]

— Ах, да! — възкликна Синяев. — Аз съвсем забравих за скоростта.

Широков го погледна въпросително.

— На звездолета дават своите отражения законите за относителността, по-конкретно увеличението на масата при скорости, близки до скоростта на светлината.

— Съвсем вярно — потвърди Ниянийнг. — Както корабът, така и всичко, което се намира на него, сега е приблизително едно цяло и тридесет и пет стотни пъти по-тежко, отколкото при старта. Когато достигнем скорост двеста и седемдесет хиляди километра в секунда, масата ще се увеличи точно два и половина пъти, а при максималната скорост на кораба, която, както ви е известно, е двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда, масата ще се увеличи две цяло и седемдесет и седем стотни пъти.^[2]

— Такова тегло — каза Широков — може да се отрази вредно върху здравето на екипажа.

— От нашата наука е установено, че постепенното увеличаване на теглото до два и половина пъти не е вредно за човека — отговори му Ниянийнг. — Диегон довежда скоростта до двеста седемдесет и осем хиляди, а теглото, както казах, до две цяло и седемдесет и седем. Това вече не е безвредно, но ние взимаме мерки.

— Какви? — попита Широков.

— Когато корабът достигне скорост двеста и седемдесет хиляди километра в секунда, екипажът ще продължи пътуването в легнало положение до момента, в който ще настъпи безтегловност.

— Кога ще стане това?

— Седем хиляди и петстотин ваши часа след старта ни от Земята.

Синяев бързо пресметна върху едно листче.

— По нашия календар това ще бъде на петнадесети март.

— Почти след три месеца — каза Широков. — А колко време ще трябва да лежим?

— Двеста седемдесет и два часа. Но няма да скучаете. През всичкото време ще спите.

— Разбирам — каза Синяев, — звездолетът лети в пустото пространство и не се нуждае от управляване. Но все пак е рисковано.

— Не се изразих точно. Миенион и аз ще спим на смени, за всеки случай.

— Навярно именно поради увеличението на масата вие сте се спрели на скоростта двеста седемдесет и осем хиляди километра в секунда? — попита Широков.

— Донякъде затова, но има и други причини, свързани с двигателите. Много е съблазнително половината път да се лети с ускорение, а другата половина със забавяне, но засега това е недостъпно за нашата техника.

— В такъв случай обаче корабът ще надмине скоростта на светлината! — смая се Широков, който съвсем смътно знаеше изводите от теорията за относителността.

— Съществува предположение, че скоростта на светлината не е крайната граница — отговори Ниянийнг — и че тя може да бъде надмината. Но на практика това още не е проверено. Засега се смята, че при едно непрекъснато ускорение корабът все повече ще се приближава до скоростта на светлината, но никога няма да я достигне.

— Парадоксите на относителността — поясни Синяев. — Сега ние проверяваме на практика нейните изводи.

Тревожна мисъл мина през ума на Широков. Той си спомни, че за човека, който се движи със скорост, близка до скоростта на светлината, времето ще върви по-бавно, отколкото за онзи, който се намира на Земята. Докато те летят към Калисто и се връщат обратно, времето на Земята много ще изпревари времето на кораба.

— Е и какво — попита той, — съвпада ли теорията с практиката?

— Засега по всички точки.

— Значи, когато се върнем на Земята, няма да заварим никого от онези, които оставихме там? Ще се пренесем в бъдещето, а? Много неприятно.

— Не ви разбирам — каза Ниянийнг. — Вие нали знаехте, че се разделяте със Земята за двадесет и пет години. Какво ви разтревожи сега?

— Не бях взел пред вид, че на Земята ще изминат повече от двадесет и пет години.

— Но защо? — учуди се Синяев.

— Кога ще се върнем на Земята според земните часовници?

— След двадесет и пет години. Вие знаете това.

— Изглежда, че Пьотър Аркадиевич се е объркал в парадокса на времето — каза Синяев. — И не е никак чудно, защото той не е математик. Продължителността на полета е изчислена за земното време, а не за времето на кораба, както мислите вие. Ние ще летим към Калисто единадесет години според часовниците на Земята, ала много, много по-малко според часовниците на кораба. За нас полетът ще трае три години и няколко месеца. Вие ще се върнете остарял с десет години, а всичките ви близки и познати ще са остарели с двадесет и пет години. Това е своеобразна награда за скуката през време на полета.

— Наистина — каза Широков — аз не съм математик и подобни парадокси не са ми съвсем ясни. Ала много се радвам, че опасенията ми са напразни.

Синяев и Ниянийнг се засмяха.

През следващите дни те внимателно наблюдаваха как бавно, но непрекъснато на кораба се увеличава тежестта на всички предмети. Бялото кълбо летеше все по-бързо и по-бързо — наближаваше минутата, когато двигателите ще спрат и кълбото ще продължи да лети по инерция.

Тогава щеше да изчезне всякаква тежест и да настъпи странен, фантастичен живот без тегло. Той ще трае девет години според часовниците на Земята, но само три по часовниците на кораба. И през всичкото това време звездолетът стремително ще се носи с една и съща скорост към далечната Калисто през мрака и студа на вселената, от света на безмълвието към света на движението, живота и светлината.