Георгий Мартинов
Калисто (50)

„Релиос Витини“

— Знаеш ли какво ми харесва най-много? — попита Синяев, когато, след като разгледаха машинното отделение, отново се качиха на палубата. — Тишината. Всичките им машини работят безшумно.

— Отдавна е известно, че шумът е вреден — отговори Широков. — Но за съжаление нашата техника още не може да го премахне. В бъдеще това непременно ще стане. И машините на Земята ще работят безшумно както тук.

Стояха сами на носа на кораба. Както и по-рано на звездолета калистяните не им натрапваха своята компания. Те с удоволствие разговаряха с гостите, но инициативата предоставяха винаги на тях. Широков и Синяев отдавна бяха свикнали с естествената и непринудена деликатност на приятелите си. Затова, когато Миенион дойде при тях явно с желание да се намеси в разговора им, те разбраха, че има да им каже нещо важно.

— Наближаваме мястото, което вече двеста и петдесет години е свещено за калистяните — каза инженерът. — Ние предприехме пътуването по море именно за да се отбием най-напред тук. Ако нямате нищо против, с готовност ще ви покажем паметника на миналото.

— Как може да имаме нещо против? — каза Широков. — Ще бъдем дори много доволни.

— Паметникът навярно се намира на някой остров? — попита Синяев.

— Не, на дъното на океана. Тук не е много дълбоко. Калистяните често го посещават. Посещението е задължително и за нашите деца, когато започва обучението им.

— Готови сме.

— Корабът ще стигне на определения пункт след няколко минути.

— С водолазни костюми ли ще се спуснем на дъното, или на кораба има подводница? — попита Широков.

— Нито едното, нито другото — отговори му Миенион. — На това място дълбочината е седемстотин метра. Ще се спуснем с кораба.

Синяев кимна. Сякаш бе очаквал точно такъв отговор. Надводният кораб същевременно беше и подводен. Напълно естествено!

Корабът започна да забавя ход.

— Тук — каза Миенион.

Вълните, надигнати от стремителния ход на кораба, се успокоиха. Наоколо се простираше почти неподвижна гладка повърхност. Съвсем безоблачното в началото на пътуването им небе се покри с леки перести облаци. Широков забеляза няколко птици, които летяха много високо.

— На какво разстояние оттук е сушата? — попита той.

— На сто и двадесет километра. Сега сме в пролива, който разделя двата континента.

— Зная го — каза Синяев. — Виждал съм го на вашите карти.

— Разрешете да се спускаме — обърна се към него командирът на кораба.

— Не съм аз, който трябва да разрешавам — отговори Синяев и леко сви рамене. — Ние сме гости. Домакините тук сте вие.

— Не трябва ли да напуснем палубата? — попита Широков.

— Разбира се, не. Водата не може да проникне тук.

Корабът започна бавно да се потопява.

Широков с тревога гледаше как равнището на океана все по-високо се издига по борда. Той имаше доверие в техниката на калистяните, но не можеше да си наложи да бъде така невъзмутимо спокоен като другаря си. Похлупакът изглеждаше много крехък и тънък. На дълбочина седемстотин метра налягането трябва да е огромно.

— На каква дълбочина може да се спусне корабът? — попита той.

— На два километра. Материалът на похлупака и формата му могат да издържат налягане до двеста килограма на квадратен сантиметър.

Широков нищо не каза. Всецяло бе погълнат от предстоящата гледка. Никога не беше имал случай да се спуска под вода, а сега ще види и подводния свят на непознатата планета.

Повърхността на океана се сля над тях. Блясъкът на деня се превърна в син здрач. Широков и Синяев свалиха тъмните си очила.

Съвсем наблизо видяха плъзгащи се сенки, навярно бяха морски животни, но не можеха да ги разгледат.

Корабът се спускаше все по-дълбоко и мракът постепенно се сгъстяваше. Тънкият похлупак сякаш се разтопи във водата и стана невидим. На хората им се струваше, че между тях и бездната на океана няма никаква преграда.

— Защо не запалят прожектори? — попита Синяев. — Или тук няма?

— Разбира се, че има — отговори му Диегон, който стоеше до него на носа на кораба заедно с другите калистяни освен командира. — Но по традиция се приближаваме към паметника без светлина. Нищо не бива да нарушава покоя на това място.

— Интересно — каза Синяев. — Изглежда, че вие имате твърде много традиции. Тази е вече втора.

— А каква беше първата? — попита Широков.

— Ами че сирената на кораба. Не помниш ли какво ни разказа Гесиян на острова?

— Калистяните почитат паметта на предците си — каза Диегон. — Традициите ни свързват с тях.

Корабът се спускаше много бавно.

„Колко жалко, че не можем да разгледаме водните обитатели“ — помисли си Широков.

Беше ясно, че скоростта на потопяването напълно зависи от калистяните. Навярно и това бе една от традициите им. В бавното приближаване към загадъчния паметник имаше нещо тържествено.

Минаха десетина минути и светлината съвсем изчезна. Настана непрогледен мрак.

— Гледайте! — каза Диегон и Широков почувствува, че калистянинът протегна в тъмното ръката си.

Пред тях, дълбоко долу се показа смътно различим светещ облак. Не можеше да се определи какъв е източникът на тази светлина, но светлината като че ли беше електрическа. Сякаш в дълбината на океана горяха мощни лампи, осветявайки нещо, засега още невидимо.

Раздаде се гласът на Бияинин. Говореше на руски:

— Векове наред на Калисто господствували гнет, насилие и безправие. Трудещото се население, както на Земята, се борило срещу господарите за права и за по-добър живот. Многото въстания били жестоко потушавани. Преди петстотин години — по земно пресмятане — избухнало най-голямото, решаващо и последно въстание. Това било вече гражданска война, кръвопролитна, но кратка. Класата на господарите била заличена от лицето на планетата. Започнала епохата на свободно развитие на обществото. През време на войната господарите заловили двеста и десет най-видни революционери. Натоварили ги на един кораб и ги откарали сред океана. По онова време имало търговски кораби. Този кораб носел името „Диеси“. То съответствува на думата „Надежда“. На сто двадесет и третия ден от 2137 година на това място на океана, където се намираме сега, „Диеси“ бил потопен заедно с хората.

— Ще видим паметник на „Диеси“? — попита Широков.

— Не, тук е самият кораб. Калистяните са запазили историческия кораб. Но сега той не се нарича „Диеси“. На борда му е написано друго име.

— Какво?

— „Релиос Витини“.

— „Слънце на свободата“ — преведе Синяев. — Много красиво име.

— Гибелта на двеста и десетте най-добри синове на народа станала причина цялото население с изключение на господарите да премине на страната на въстаналите.

И войната завършила. Двеста и десетте били последните жертви.

Корабът все така бавно се приближаваше към сияещия облак, който ставаше все по-ярък. Когато стигна до целта и увисна неподвижно на триста и четиридесет метра над дъното, хората видяха поразителна гледка.

Под седемстотинметровия слой вода в правилен кръг на равно разстояние една от друга се извисяваха двадесет и две високи мачти. На всяка от тях висяха по две кълба, които изпускаха силна светлина. Виждаше се и най-малката подробност по дъното. То сякаш беше старателно почистено — нямаше нито камъни, нито растения — гладка, плоска равнина.

В средата на осветения кръг се виждаше дълъг кораб, вишнев на цвят, затънал в дъното до ватерлинията. По него не личаха никакви повреди, изглеждаше, като че ли току-що е спуснат от стапела на корабостроителния завод. На късата му предна мачта „се развяваше“ зелено знаме. Не на кърмата, както на земните кораби, а в средата на корпуса му със зелени букви блестеше гордото име на кораба „Релиос Витини“.

На дъното на океана той стоеше съвсем правилно и със своето някак странно вкаменено знаме изглеждаше толкова „жив“, че отсъствието на хора по палубата му беше някак неестествено. Неволно възникваше представата, че под кораба не е дъно, а водна повърхност, че ей сега той ще потегли и на палубата му ще се появят хора.

Но никой не се появяваше. Неподвижно стоеше славният паметник на трагедията, станала преди петстотин години, запазен от хората на дъното на океана — мавзолей на героите на калистянския народ.

Синяев пръв наруши мълчанието.

— Как сте успели да запазите всичко това толкова дълго време? — попита той, без да се обръща към някого.

— „Релиос Витини“ — отговори му един от калистяните — е потънал точно на това място и в това положение, в което го виждате. Ние не сме го премествали, а само сме го покрили със смес, която го предпазва от действието на водата и времето. Така той ще стои хиляди години. Вас навярно ви учудва видът на знамето? Това е истинското знаме на кораба и то си има своя история. Материята на знамето е напоена с вещество, което, съединено с водата, го е вкаменило. Мачтите и лампите са поставени по-късно, преди петдесет-шестдесет години.

— Как се захранват с енергия лампите?

— Източникът на енергия е в тях самите. Те могат да горят неограничен брой години.

Широков си представи исполинската работа, която са извършили калистяните, за да поставят мачтите, кълбата, пък и за да запазят самия кораб. Струваше му се, че би било по-лесно да издигнат „Релиос Витини“ на повърхността, но разбираше и величието на този паметник тук, на океанското дъно, и неволно се прекланяше пред хората, които не се бяха поколебали пред трудностите на своя план.

В този странен от земно гледище паметник имаше нещо трогателно и същевременно грандиозно.

И отново, както преди много години, в деня, в който бе умрял Щерн, калистяните коленичиха и протегнаха ръцете си напред с длани надолу. Сега прощалният им жест беше в памет на ония, които преди петстотин години са загинали на този кораб.

И без да се уговарят, Широков и Синяев едновременно коленичиха до своите приятели. Тук, на Калисто, те по калистянски изразиха уважението си към героите, чиято памет така свято се почиташе на планетата.

Корабът направи кръг над „Релиос Витини“ и пак така бавно започна да се издига. Всички, застанали на палубата, не откъсваха поглед от подводния паметник, докато той не изчезна в облака светлина, който постепенно потъмняваше.

Корабът увеличи скоростта на издигането си и след няколко минути излезе на повърхността на океана, от синята дрезгавина в белия блясък на деня. Лъчите на Релиос бързо изпариха водата по прозрачния му „покрив“ и той се понесе напред с предишната си скорост.

— Каквото и да видя на Калисто — каза Широков, — никога няма да забравя тази гледка.

— И аз също — обади се Синяев.