Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Каллисто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
johnjohn (2020 г.)

Издание:

Автор: Георгий Мартинов

Заглавие: Калисто

Преводач: Елка Хаджиева

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Зорка Иванова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Живко Станкулов

Художник: Александър Денков

Коректор: Надежда Добрева; Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8682

История

  1. — Добавяне

„Днес, в шест часа сутринта…“

Десетки градове, промишлени предприятия и най-големи колхози посрещнаха гостите на Земята. Калистяните обиколиха цялата европейска част на Съветския съюз, като внимателно се вглеждаха в живота, труда и бита на съветските хора. Заводи, фабрики, дворци на културата, театри, кина, училища, детски ясли и градини — всичко най-живо ги интересуваше. С помощта на Широков и Лао Сен те често дълго разговаряха с работниците, служителите и артистите или просто с минувачите. Интересуваха се от всичко в живота им: от работата, от семейните отношения и плановете им за бъдещето. Където и да пристигнеха, посрещаха ги най-тържествено. Вагоните, които прикачваха от един влак на друг, бяха пълни с подаръци, поднесени на калистяните. Макар във всеки вагон да пътуваха най-много по двадесет души, скоро не остана място, където да се обърне човек.

— Всичко ще си занесем на Калисто — казваха гостите.

— Няма да е само това — смееха се спътниците им. — Ще натоварим звездолета ви догоре.

Калистяните откровено изказваха впечатлението си от всичко видяно. Много неща не им се харесваха.

— Вашите големи градове са много прашни, в тях няма достатъчно зеленина. Защо строите заводи в чертите на града? Не е ли по-добре да бъдат на по-голямо разстояние? — казваха те. — Разбираме, че работниците трябва да живеят близо до завода, в който работят, но необходимо е все повече да автоматизирате производството и да дадете възможност на хората бързо и удобно да се придвижват на големи разстояния.

— Вашите училища, детски ясли и градини са добре уредени — казваха друг път, — но трябва да ги строите извън града, най-добре на морския бряг.

Забележките им бяха уместни, но на всяка крачка личеше, че те не разбират условията за живот на Земята, определяни от още недостатъчно развитата техника. Не може да се каже, че калистяните съвсем не разбираха тези условия. И у тях не толкова отдавна условията на живот са били дори по-лоши, но вече затвърдените им представи и навици често ги караха да възприемат всичко от гледна точка на Калисто. Те смятаха, че техниката на тяхната родина е най-обикновено нещо и може навсякъде да се прилага.

— Вие имате автомобили, които развиват голяма скорост — каза веднаж Виениян. — Защо не снабдите с автомобили всички работници? Тогава те ще могат да работят в заводи, построени далеко от града.

— Защо нямате самолети за лично ползуване?

— Защо децата ви учат десет години? За да се получи общо образование, са напълно достатъчни три-четири години.

— Защо, когато завършат училище, децата нямат никаква специалност и трябва отново да учат?

Трудно и сложно беше да се отговаря на тези въпроси. „Ние ще създадем всичко това в бъдеще“ — беше всъщност единственият, но съвсем незадоволителен отговор. Все по-очевидна ставаше разликата между Земята, едва-що поела пътя на социализма, и Калисто, която отдавна живее при условия на комунизма.

— Трябва по-бързо да напредвате — казваха калистяните. — Ще видите как ще разцъфти Земята и как хубаво ще се живее на нея.

— Сами знаем — отговаряха им. — Но…

За да се разясни това „но“, трябваше да се четат цели лекции.

— Като долетяхме на Земята, ние сякаш се пренесохме в миналото — каза Бияинин.

Обидно беше да се слушат такива думи, но те бяха верни.

В края на февруари двете групи се събраха. Срещата стана в Крим, в Артек.

— Виж, тук всичко прилича на нашите детски градчета. Така трябва да се строи за децата — каза Сийнг.

В Артек към пътешествениците се присъединиха Миенион, Смирнов и Лежнев, свършили вече работата си на кораба.

Александър Александрович разказваше:

— Мощността на двигателите им е колосална. Веднаж Миенион пусна в действие четири двигателя едновременно. На пет километра от кораба снежен ураган принуди бързия влак да спре. И най-забележителното е, че двигателите работят съвсем безшумно.

— Вълшебна техника! — пригласяше Лежнев.

В началото на март гостите отлетяха със самолет за Париж.

Посетиха много градове на Европа и Америка. Навсякъде ги посрещаха най-възторжено. Получените подаръци нямаха брой.

— Умеете да посрещате гости — казваше Диегон. — Калисто няма да ви остане длъжна.

Искрената радост и сърдечността, с които ги посрещаха във всички страни, и личните беседи с държавни ръководители, с дейци на науката, промишлеността и изкуството постепенно убедиха калистяните, че нито една от страните в капиталистическия свят не може да бъде обвинена за покушението в лагера. Диверсията е била подготвена и осъществена от отделни лица, загубили човешки образ. Световното обществено мнение единодушно осъждаше извършеното престъпление.

— Това много ни радва — казваха калистяните.

От Южна Америка трансатлантически въздушен лайнер ги пренесе в Египет. Калистяните отдавна искаха да видят тази страна, която приличаше на далечната им родина, и прекараха там повече от седмица, за да си починат в горещия й климат. По-нататък пътят им минаваше през родината на Лао Сен.

На четвърти април сутринта Куприянов излезе на терасата, където закусваше цялата група, и подаде на Широков разпечатана телеграма.

— Прочетете я на глас — каза той глухо.

Широков хвърли поглед на краткия текст и пребледня.

— Прочетете я на глас — повтори Куприянов.

Широков стана и в настъпилата тишина прочете полученото известие първо на калистянски, после на руски.

В телеграмата, изпратена от академик Неверов, пишеше: „Днес, в шест часа сутринта, на осемдесет и седем годишна възраст почина Семьон Борисович Щерн“.

Всички, които бяха на терасата, станаха прави.

Калистяните изведнъж коленичиха, бавно протегнаха ръце напред с дланите надолу и навели глави, замряха в тази скръбна поза, която напомняше изразяването на печал у източните народи.

Няколко минути на терасата цареше тъжно мълчание. Калистяните не помръдваха. Те по свой обичай се прекланяха пред паметта на учения. Той беше един от първите, които ги посрещнаха на Земята.

— Споменът за него ще се пази на Калисто — каза Диегон.

— Споменът за него ще се пази на Земята — като ехо се обади Козловски.

Не можеше и да се говори за продължаване на пътешествието. Калистяните искаха незабавно да се върнат в Москва.

— Искаме още веднъж да видим нашия приятел — каза Диегон от името на другарите си.

Неочакваното печално събитие промени набелязания маршрут. Вместо да заминат с параход за Китай, всички се качиха на самолет и той ги понесе на север.

— Семьон Борисович предчувствуваше близката си смърт — каза Степаненко. — Спомняте ли си как се сбогува с Диегон на гарата в Москва?

— Не предчувствуваше, а знаеше — намеси се Куприянов. — И аз знаех. Малко преди да заминем, Щерн получи силен пристъп на своята стара болест. Добре знаеше, че краят му е близо, но ме помоли нищо да не казвам, за да не осуетя пътуването на калистяните.

Докато летяха към Москва, калистяните нищо не ядоха. Такъв бил древният обичай на Калисто.

— От момента на смъртта, докато тялото бъде изгорено — каза Сийнг, — приятелите и близките на покойника нищо не ядат. Ние се чувствуваме негови приятели.

— У вас труповете изгарят ли ги? — попита Широков.

— Да, така е било винаги. На Калисто постъпваме само така.

В Москва пристигнаха сутринта на пети април. Само академик Неверов, Аверин и Синяев посрещнаха калистяните. Градът не знаеше за неочакваното връщане на гостите.

На следния ден беше погребението. На гробищата се стекоха хиляди хора. Калистяните носеха на раменете си ковчега от портала до гроба. При спускането в гроба калистяните пак коленичиха и протегнали ръце с длани надолу, навели глави, стояха така, докато гробът бе засипан. След прощалните речи на земните учени и Виениян произнесе кратко слово на калистянски.

— Хората от Калисто ще пазят в сърцата си вечен спомен за учения от Земята — преведе Лао Сен. — Ще издигнем у нас паметник на първия астроном на Земята, който посрещна обитатели от друга планета. Той не доживя до отлитането ни и не можа да ни изпрати, както искаше, но ние ще отнесем в сърцата си неговия образ към Релиос.

Куприянов предложи след няколко дни да продължат прекъснатото пътуване, но калистяните отказаха.

— Малко време ни остава — каза Диегон. — Единственото нещо, което искаме сега, е по-скоро да отлетим към Калисто.

След два дни обаче калистяните се съгласиха да излетят, както беше определено по-рано, на десети май.

— Те са много впечатлителни — казваше Куприянов на Широков. — И понеже обичат живота, тежко преживяват смъртта. Семьон Борисович за тях бе съвсем чужд човек.

— Те го бяха обикнали — отговори Широков.

Козловски, който присъствуваше на този разговор, сви рамене:

— Въпросът не е в обичта, нито във впечатлителността. Всичко идва от обществения строй на живота. Изчезването на борбата за съществуване, на конкуренцията между хората и на други подобни „прелести“ води до това, че принципът „Човек за човека е вълк“ естествено се заменя от друг — „Човек за човека е приятел“. А приятелите се обичат помежду си. Калистяните обичат всеки човек поотделно и цялото човечество изобщо.

Последните дни на април минаха в почти непрекъснати научни конференции, на които калистянските учени изнасяха обширни доклади за науката и техниката на тяхната родина. Сякаш с работа искаха да заглушат скръбта си по загубата на Щерн. Никой не очакваше, че неговата смърт така дълбоко ще ги покруси.

Вече не като чужди хора, а с топло братско чувство гледаха калистяните от трибуните пред мавзолея първомайския парад и манифестацията на московските трудещи се, които от своя страна радостно приветствуваха представителите на далечната планета. Здрави приятелски връзки навеки бяха свързали хората от двете планети.

Целият свят вече знаеше за героичния подвиг, който се готвеха да извършат двама от синовете на Земята. Манифестиращите по Червения площад приветствуваха и тях наравно с гостите.

Широков и Синяев стояха сред своите нови другари и се прощаваха със сънародниците си, с родината и Земята. Ще минат десет дни и звездолетът на калистяните ще ги отнесе в непознатата за земните хора бездна на междузвездното пространство, към далечната планета.

Те не се колебаеха и за нищо не съжаляваха. И Широков, и Синяев бяха уверени, че след двадесет и пет години ще се върнат на Земята, обогатени с нов опит и нови знания.

Спокойно и неотстъпно вървяха към онова, което ги очакваше.

За възтържествуването на науката!