Георгий Мартинов
Калисто (61)

Стига!

— Навярно няма да можем да видим полската работа? — попита Синяев. — Доколкото разбрах, на Калисто зеленчуците и плодовете не се синтезират, а се отглеждат при естествени условия.

— Да — отговори Линг, — на полето няма екрани. Но общата картина на полската работа би напомнила току-що видения строеж. Само че на полето има значително по-малко машини.

— Защо?

— Само защото калистяните обичат да работят на полето или в градината — засмя се инженерът. — Тази работа ни доставя удоволствие. Затова много неща, които може да прави машината, ние вършим със собствените си ръце.

— Впрочем имате ли малки градове със селскостопанско население? — попита Широков.

— Имаме, разбира се. Но повечето градове са разположени по бреговете на океана. До всеки пункт във вътрешността на материка може да се отлети за кратко време. Морският въздух е по-полезен за човека. Мнозина обаче живеят далеко от морето. Вкусовете на хората са безкрайно разнообразни.

— А може ли да се свържем с някой от тях?

— Сигурно може. Екрани има във всеки дом, където и да се намира той. Ей сега ще проверя.

— Мога да ви предложа да се свържем с Лийн Диегон, брата на моя баща — каза Диени. — Той живее в центъра на този материк, сред голяма гора.

— Чудесно — рече Широков. — Ще ни бъде много приятно да се запознаем с ваш роднина, Диени. Какъв е той? Питам за специалността му.

— Художник и скулптор. Той е човек, който обича самотата, но ще се радва да ви види.

Тя се наведе към екрана, натисна бутончето и произнесе името.

Екранът бе зает.

— Скоро ще се освободи — каза Диени. — Чичо ми не обича да разговаря дълго. За вас това не се отнася — добави тя. — Всеки калистянин с удоволствие ще говори с вас.

— Обяснете ми едно нещо — каза Синяев. — Помня, че на Калисто не може да има двама души с еднакво име и презиме. Но вашата майка, Диени, има същото име и презиме като вашата леля. Как да разбирам това?

— Грешите. Презимето на майка ми е Елиян.

— Тя обаче каза, че имената могат да се повтарят, а презимената — никога. Но аз виждам, че мнозина носят презимето Диегон.

— Тя е имала пред вид, че името и презимето на двама души никога не съвпадат. Това никога не се случва освен след смъртта на някого, когато негов близък получи името му.

— Жените никога ли не променят презимето си?

— Нито жените, нито мъжете. Защо да го променят? Какъв смисъл има?

— У нас е другояче.

— Зная. Време е обаче да повторим повикването.

Екранът на Лийн Диегон беше вече свободен. Пред тях се появи стая в дома на калистянина „отшелник“. Пред екрана стоеше човек, които удивително приличаше на Рийг Диегон. Същият ръст, същите черти на лицето. Ако Широков и Синяев не знаеха кой е пред тях, лесно можеха да сгрешат и да го вземат за своя стар приятел.

— Извинете ни — каза Широков, — че нарушихме спокойствието ви. Но Диени каза, че няма да ни се сърдите.

— И е съвсем права — отговори Лийн Диегон. — Доставихте ми голяма радост. Сигурно ви е подбудило желанието да видите човек, който живее далеч от градовете, и Диени ви е посочила мен.

— Отгатнахте.

— Имам само един екран. Освен тази стая няма да можете да видите нищо друго. А тя — той посочи с ръка наоколо — с нищо не е забележителна. Това е моето ателие.

Нямаше защо да казва това. Обстановката ясно показваше какви са заниманията на собственика. Навсякъде имаше скулптурни фигури — едни завършени, други още в процес на работа. По стените бяха окачени маски, също като в ателието на земен ваятел. Имаше и много картини. От това, което можаха да видят, Широков и Синяев разбраха, че Лийн Диегон е художник-пейзажист.

— Впрочем къщата не представлява за вас никакъв интерес, тя не се отличава особено от къщите в Атили. Само е по-малка.

— Навярно ви откъснахме от работата? — попита Широков, като забеляза, че ръцете на Диегон са изцапани с бои.

— Няма значение. — Той премести към екрана едно кресло и седна. — Ако имате въпроси, готов съм да ви отговарям.

— Казахте, че къщата ви не се отличава особено от къщите в Атили. Но вие навярно нямахте пред вид например доставянето на продукти? — попита Синяев.

— Какви продукти?

— За хранене. Закуски, обеди, вечери.

— Но защо? Всичко ми се доставя също като на вас.

— Откъде?

— От най-близкия град. Само че трябва да чакам малко повече.

— Какво е разстоянието до най-близкия град?

— Не зная точно. Към осемстотин километра.

— С олити ли се извършва доставянето?

— Не. Също като на вас, по обикновената автоматична мрежа. Виждам, че ви озадачава разстоянието. Но то няма значение. Когато построих тази къща, прекараха ми всичко необходимо за доставяне на храна, на морска вода за басейна и всичко, каквото може да ми потрябва. Нямам време да летя до града. Доставящите механизми са достатъчно мощни и разстоянието не им пречи.

— Не — каза Синяев, — мислех за друго. Но това не е важно. С какво се занимавате през свободното си време?

— Имам голяма овощна градина. Работя в нея. Физическият труд е добра отмора.

— С машини, нали?

— Не, нямам машини.

— Голяма ли е градината ви?

Лийн Диегон назова цифра, която съответствуваше на един квадратен километър.

— Тази толкова голяма площ сигурно ви отнема много време. Например поливането…

— С него няма защо да се занимавам. Когато градината трябва да се полее, обаждам се на станцията и ми пращат дъжд.

— Да, забравих — каза Синяев. — Но грижите за дърветата?

— Справям се — кратко отговори калистянинът.

— Ами беритбата на плодовете?

— Други я извършват. Откарват плодовете.

— Кой?

— Не зная. Моя грижа е да съобщя, че е настъпило време за бране, а защо да се интересувам кой ще долети за плодовете?

Диегон говореше, като че ли беше недоволен от нещо. Въпросите сякаш му бяха неприятни. Но нито Широков, нито Синяев не помислиха такова нещо. Те много добре знаеха, че ако Диегон не иска да говори с тях, ще им каже направо.

— Как работите? — попита го Широков. — Говоря за вашата главна работа.

При този въпрос изразът върху лицето на домакина се промени като по вълшебен начин. Той се оживи и в тона на отговора му вече не можеше да се забележи скука.

— Навярно искате да кажете не как, а над какво работя? Ето вижте!

Той се приближи до нещо, поставено в средата на ателието, и отметна тъмното покривало.

— Обикновено не показвам творбата си, преди да я завърша. Но на вас ще я покажа.

Беше една огромна картина, изработена не с четка, а с резец върху материал, приличащ на бледорозов мрамор. Скулптурата изобразяваше гора на брега на река. Навярно Диегон бе използувал бои или нещо друго, защото водата в реката беше обагрена в естествен цвят и бе така прозрачна, че се виждаха камъните по дъното. Дърветата бяха още само набелязани. Майсторството на изпълнението беше високо.

— За къде е предназначена тази скулптура? — попита Синяев.

— Засега още за никъде. Но ако се хареса, ще украсят някоя сграда или стая в детски град.

— Мисля, че не може да не се хареса — каза Широков. — Много е красива.

— Благодаря ви — каза Диегон. — Но още е рано да се преценява.

Той отново покри картината си и се приближи до екрана.

— Правите ли скулптурни портрети?

— Понякога. Но това не ми е специалност. Аз обичам да изобразявам природата. — Той се обърна, сякаш търсеше нещо. — Ето един портрет например.

Пред екрана се появи малък бюст от черен камък. Без съмнение това беше Диени, но само че като дете.

— Познавате ли кой е? — попита Диегон.

— Да, разбира се. Много добре е изработен.

Художникът пренебрежително махна с ръка.

— Това не е изкуство — каза той. — Такъв портрет може да се направи за един час. Ако искате, ще ви покажа как става.

Разбира се, Широков и Синяев веднага се съгласиха.

Диегон премести до екрана малка машина. Тя беше на колелца и леко се местеше. Приличаше на правоъгълен сандък.

Художникът внимателно се взря в лицата на гостите на Калисто.

— Вашата глава — обърна се той към Синяев — е по-трудна, отколкото на другаря ви. Затова, ако нямате нищо против, ще направя вашия портрет.

— Разбира се, нямам нищо против — отвърна Синяев.

И ето — за по-малко от час от бял камък беше създадена главата на Синяев. Калистянският скулптор съвсем не действуваше така, както обикновено работят скулпторите. Той сложи един каменен къс в машината, после на плътни листове нарисува главата на Георгий Николаевич от три страни и сложи листовете в машината. Не минаха десет минути и бюстът беше вече готов. Машината по рисунките го бе издялала от камъка. Но първият портрет не задоволи Диегон. Той сложи камъка обратно и започна да поправя рисунките. Така постъпи няколко пъти. В края на краищата се получи точен портрет, който учудваше с прецизната си изработка.

— Подарете ми тази скулптура — помоли Синяев.

— По-добре елате при мен и аз ще ви направи истински портрет — отговори Диегон. — Трябва да ви опозная отблизо. Този бюст е мъртъв. В него няма израз. Не познавам вашия характер, вкусовете ви. Вие за мене сте непознат човек. Сравнете го с портрета на Диени, той е изработен по същия начин.

Наистина разликата правеше впечатление дори на един несведущ човек. Портретът на Синяев беше маска, наистина имаше голяма прилика, но беше само маска, а лицето на малката Диени изразяваше мечтателност, която художникът смяташе за характерна черта на своята племенница. Лицето й беше живо.

— Все пак — каза Синяев — аз отново ви моля. Бих искал да имам този бюст за спомен от нашата среща.

— Щом искате — отговори Диегон, — ще го получите. Ще ви го изпратя. А сега извинявайте. Чака ме работа. Ако пак се свържете с мен, ще ми бъде много приятно.

Гесиян изключи екрана.

— Едно ме учудва — каза Синяев, — че… Да предположим — обърна се той към Линг, като сам се прекъсна, — че ми хрумне да се заселя в най-затънтеното място, някъде в планините…

— И там е населено.

— Нима само заради мене ще вземат да прокарат цяла система тръби за снабдяване?

— Разбира се.

— А не ви ли се струва, че не е рационално да се извършва такава огромна работа за един човек?

Четиримата калистяни се спогледаха. Явно не можаха да разберат въпроса.

— Нали не ви учудва, че в дома, в който живеете, всичко това го има? — меко попита Линг.

— Тук е град. В него живеят милиони хора, нека да са дори хиляди.

— Но в тази къща не живеят нито милиони, нито хиляди. Бихте могли да живеете тук и сам.

— Наистина не зная как да ви обясня моята мисъл. Тук, в Атили, има много къщи. Да се прекарат тръбите в една или в десет, или в сто не е голяма разликата. Имам пред вид изразходването на време и материали. Но да се прокарват тръбите на стотици километри заради един човек, е съвсем друго нещо. В една къща…

— Но нали в тази къща живеят хора? — попита Гесиян с такъв тон, с какъвто се говори на човек, който не иска да разбере очевидна истина. — Тези хора нямат ли право на онова, което притежават другите?

— Ние сме свикнали всичко да оценяваме в пари — каза Широков. — При тях материалите не струват нищо. Потребностите на човека са единственото мерило.

— Прищявката на един човек — продължи Синяев, без да слуша Широков — не може да е причина да се извърши такава огромна работа. Ако човек иска да живее далече от колектива, нека сам да си доставя каквото му е нужно.

— Работата, доколкото зная, съвсем не е толкова голяма — каза Диени.

— Извършват я машини — добави Линг. — А материали на Калисто има колкото искате.

— А какво ще гледаме по-нататък? — попита Георгий Николаевич, като се убеди, че по този въпрос няма да се разберат.

— Според мен време е да обядваме — каза Диени. — Гладна съм.

— Да, вярно и аз съм гладен — подкрепи я Широков. — Да идем в басейна, трябва да се освежим и да си починем.

— Може би най-добре ще е да ви оставим? — попита Гесиян. — Ако искате, пак ще дойдем по-късно.

„Бийнг молеше да не ги уморяваме — помисли си той. — Но как да позная доколко са уморени? Все още не мога да разбирам израза на белите им лица.“

— Не, моля ви, останете с нас — помоли Широков.

Никак не му се искаше Диени да си отиде. Той през цялото време се любуваше на девойката, като се мъчеше да прави това незабелязано. В нейно присъствие се чувствуваше някак особено добре.

— С удоволствие ще останем — отговори Гесиян. — Но смятам, че трябва да си починете.

— Вие няма да ни попречите.

След къпането, което както винаги им вля нови сили, всички минаха в столовата.

Гесиян ги посъветва след обяда да полежат час-два, но Широков и Синяев отказаха. Искаха да продължат „пътешествието“. Екранът даваше толкова пълна и реална картина, че се създаваше илюзия за действително пътешествие. За един ден те научиха за Калисто повече, отколкото през двата изтекли месеца.

— Какво искате да видите? — попита Гесиян, когато всички отново се настаниха край вълшебния „прозорец“.

— Ако е възможно, завод — отговори Синяев.

Бутончето бе натиснато, произнесени бяха необходимите думи и ето пред тях се появи заводски цех.

Идеална чистота, пълна тишина, не се вижда нито един човек.

Гигантската зала е пълна с машини. Но къде са те? Далече навътре се проточват редици тръби, виждат се някакви кубове или ръбести сфери със странна форма.

— Това са машините — каза Линг.

Никакво движение.

— Какво произвежда този завод?

Гесиян превключи екрана.

Голямо и много високо помещение, без покрив. Вижда се небето. То както винаги е безоблачно. В Атили рядко има нужда от дъжд. На пода са кацнали големи олити. Движещи се машини товарят в тях пакети с изобразена зелена звезда. Натоварените олити излитат, а на тяхно място кацат нови. Работата не спира нито за минута. И тук не се вижда нито един човек.

— Завод за медикаменти — каза Линг. На цялата Калисто има само два.

— Продукцията им достатъчна ли е за цялото население? — с професионален интерес попита Широков.

— Дори е в повече. От време на време се налага да спираме завода, а понякога и двата едновременно.

— Кой прави това?

— Дежурният по сектор по нареждане от поста Калисто.

— Защо на олитите няма хора? — попита Синяев.

— Това са товарни машини. Те превозват продукцията от завода в складовете. Хора не са нужни, автомати управляват. Маршрутът винаги е един и същ.

— В завода никакви хора ли няма?

— Има дежурни механици. Може нещо да се повреди.

Гесиян отново превключи екрана. Появи се малка, добре мебелирана стая също като в жилище. До масата в меки кресла седяха шестима калистяни. Пред тях имаше екрани, на които се виждаха цеховете на завода. Но преди Широков и Синяев да успеят да разгледат стаята на дежурните, екранът „угасна“, тоест отново се появи пред тях.

— Не бива да се отвлича вниманието им — каза Линг. — Като ви показахме това помещение, ние нарушихме правилото. Само дежурният по сектор има право да свързва механиците.

— Те дори не ни забелязаха.

— Не са и могли — каза Гесиян. — Аз не дадох сигнал.

— А как ще научат, че някъде е станала повреда? — попита Синяев.

— Машините сами ще повикат механика. Бихме могли да видим как става това, но се страхувам, че ще трябва да седим пред екрана дни наред, тъй като повреди се случват рядко. Повечето малки неизправности машината отстранява сама в движение, без да прекратява работата. Освен това има автоматични „механици“, подобни на онези, които разтребват стаите. Те могат да поправят определени повреди без участието на човека.

„Пътешествието“ продължаваше.

Един след друг на екрана се появяваха заводи — за облекло, за обувки, за мебели, за олити.

Навсякъде все същата картина.

Дълги зали, блестящи от идеална чистота, тръби, машини с непонятна форма, пълна тишина.

Автоматични конвейери непрекъснато изливат поток от предмети. Товарни, от никого неуправлявани олити излитат, кацат и отново излитат.

Мощна река ден и нощ „залива“ планетата с огромно количество най-разнообразна продукция.

— Стига! — каза най-сетне Синяев. — Нагледахме се на заводи. От всичко видяно главата ми се замая.

— Да, стига — с въздишка повтори Широков.

„Далече сме ние от такова развитие на автоматиката и от такова изобилие. Но и ние ще имаме всичко това.“

— Може би изобщо стига толкова, а? — попита Гесиян. — Утре ще продължим гледането.

— Покажете ни някакво представление — помоли Широков. — Трябва да разнообразим впечатленията си.

— Имате ли театри? — попита Синяев.

— Имали сме някога. Но сега такива като у вас нямаме. Всички представления се фиксират на лента.

Линг не каза „лента“. Такава дума калистяните нямаха. Образите и звукът се записваха на дискове, които донейде приличаха на грамофонни плочи с много малки размери.

— Значи, може да видим всяко представление независимо кога е било изпълнено?

— Общо взето, да. Станциите обаче предават определена програма. Тя е достатъчно разнообразна. Ако искате да видите нещо, което днес не се представя, трябва само да се свържете с архивата.

Появи се и „програмата“. Като огромна страница от вестник тя застана неподвижно и отчетливо на мястото на екрана. Имаше повече от двеста заглавия.

— Изобщо ли нямате вестници? — попита Синяев.

— Вестници като вашите вече отдавна нямаме. Но всеки момент можете да научите всички новини на планетата чрез този екран. Той ни замества вестниците. Всеки номер може да прочетете, когато поискате, дори след няколко дни.

— Твърде удобно — каза Широков.

Той и Синяев не се учудваха, че Линг е тъй добре осведомен за Земята, където никога не е бил. Те знаеха, че по цялата Калисто бяха научили буквално наизуст книгата на Бияинин „Планетата Земя“, издадена неотдавна във фантастично голям тираж. Те самите му бяха помагали да я пише още по време на полета им.

По съвета на Диени слушаха един музикален спектакъл, нещо като опера. Но артистите не пееха, а говореха под акомпанимента на инструментална музика. За Широков и Синяев музиката звучеше странно, а сюжета не разбраха добре.

След вечеря, когато Релиос залезе и нощта разпростря над Атили звездната си дантела, те изнесоха креслата на терасата.

Широков седна до Диени.

„Луните“ още ги нямаше. Те щяха да изгреят по-късно. В тъмнината лицето на Диени почти не се виждаше.

Широков изведнъж си спомни как преди четири години (но единадесет и половина по земното пресмятане) също тъй една нощ той седеше с Диегон, дядото на Диени, пред входа на палатката в лагера край Курск и слушаше разказа му за Калисто. Можеше ли да предположи тогава…

Искаше да й разкаже за тази далечна случка, затова се обърна, но никого не видя.

Диени бе изчезнала…

Изчезнаха всички, които бяха на терасата, и дори терасата…

От сърцето му нагоре, към главата, нахлу студена вълна…