Георгий Мартинов
Калисто (18)

Звездолетът

Като се озоваха на върха на кълбото, Лао Сен и спътникът му видяха, че се намират върху малка плоска площадка. В средата й имаше кръгъл отвор с диаметър около метър и половина. Приличаше на кладенец или на шахта с металически стени.

Широков надникна вътре. Тръбата водеше дълбоко надолу. Дъното й се губеше в мрак.

Командирът на кораба си свали крилата. Всички направиха същото. Той се наведе и натисна едно малко бутонче до ръба на тръбата.

Минаха няколко секунди и отдолу безшумно се издигна кръгъл плосък капак. Той спря точно до ръба на кладенеца и така плътно затвори отвора, че неразличимо се сля с повърхността на кълбото. Ако не беше тясната синя линия по ръба на капака, беше невъзможно да се забележи.

Трима от звездоплавателите стъпиха на капака и с жестове поканиха Широков да се присъедини към тях. Изглежда, че подемникът можеше да спуска наведнаж само четирима. Тримата им другари и Лао Сен останаха горе.

Капакът трепна и бързо, плавно се спусна надолу.

Наоколо им бе непрогледен мрак. Високо над главите им се провиждаше светлият кръг на изхода. По това, колко малък изглеждаше той, Широков определи, че са се спуснали вече на десетина метра. Значи, бяха близо към центъра на кълбото.

Подемникът спря без всякакво раздрусване. Чу се слабо свистене, после металически звук и една черна вратичка захлупи кладенеца, както се стори на Широков, току над главите им. Късчето небе, което се виждаше горе, изчезна.

Мракът още повече се сгъсти. До преди малко Широков все пак различаваше, макар и слабо, черните сенки на спътниците си. Сега и тези сенки изчезнаха. Обкръжаваше го абсолютна тъмнина.

Внезапно той усети остър и неприятен мирис. Затворената от всички страни кабина се изпълваше с някакъв газ. Дишането му се затрудни.

Дали това е въздухът на Калисто?…

Не знаеше какво да предполага. Мярна му се тревожната мисъл: „Може би тези същества не разбират, че ние не можем да дишаме въздуха, с който са свикнали те.“

Ръката на един от звездоплавателите докосна ръката му и я стисна нежно, ласкаво, успокоявайки го…

И изведнаж мирисът изчезна. Въздухът отново стана чист.

Чу се мелодичен звън. Стените на кабината се отдръпнаха и ярка светлина за миг го ослепи.

Откри се вътрешността на кораба.

Първата мисъл, която, кой знае защо, хрумна на Широков, беше, че диша въздуха на чужда планета.

Цялата процедура на спускането доказваше, че звездоплавателите не допускат в кораба си земния въздух. Може би газът, който изпълни кабината, беше предназначен именно за да премахне по някакъв начин земния въздух в нея и да го замени със своя.

„Но ако е така — помисли си той, — може да се заразим от болест, неизвестна на Земята, да погълнем неизвестен микроб, с който нашият организъм няма да може да се справи.“

Тази мисъл само се мярна в главата му и веднага изчезна. Той изпитваше доверие към обитателите на непознатия свят и си помисли, че ако съществува такава опасност, те нямаше да ги допуснат на кораба.

Широков с любопитство се огледа наоколо.

Помещението, в което се намираха, представляваше нещо като вътрешността на сфера, пресечена отдолу от плоскостта на пода. Панели с форма на правилни осмоъгълници, направени от нещо като млечно стъкло, образуваха стените й. Приликата със стъкло се усилваше от тънките металически рамки или обкови, в които бяха поставени панелите. Помещението беше пет или шест метра в диаметър. Целият под бе металически и се състоеше от ясно видими отделни плоскости. В средата върху дълги и тънки металически подпори, които излизаха от степите, висеше нещо, прилично на голямо табло за управление, каквото Широков бе виждал в електроцентралите, цялото изпълнено със странни по форма уреди, тръбички, бутончета и ръчки. Пред таблото имаше меко кресло с напълно „земен вид“, което бе свързано с подпорите, поддържащи самото табло. Подът минаваше точно под таблото, но явно не му служеше за опора. Не се виждаха никакви врати или люкове (през които би могло да се мине в други помещения). Освен пулта и креслото в помещението нямаше никакви други мебели. То беше съвсем празно.

На няколко места високо горе и почти до самия под бяха разположени източниците на светлина, закрити с изпъкнали матови стъкла или нещо друго, приличащо на стъкло.

Като излязоха от кабината, те стъпиха на малка площадка с перила. Надолу водеше металическа стълба. Точно пред себе си Широков видя втора също такава площадка и стълба. Там навярно се намираше друг подемник, който водеше към повърхността на кълбото.

Командирът на кораба с жест посочи надолу. Широков слезе по стълбата. Последваха го домакините.

Те си съблякоха подплатените с кожа комбинезони и останаха по леки дрехи, през които прозираха черните им тела.

Едва сега Широков забеляза, че в кораба е много горещо. Спомни си едно обстоятелство, което по-рано се беше изплъзнало от вниманието му. Въпреки горещия августовски ден звездоплавателите бяха излезли топло облечени. Като съпостави това с черния цвят на кожата им, той дойде до извода, че непознатата планета Калисто, от която са долетели тези хора, има несравнимо по-горещ климат от Земята. (Това предположение по-късно се оказа правилно.)

Той чу как подемникът отново се спусна, явиха се Лао Сен и тримата звездоплаватели, които бяха останали с него горе.

Професорът без покана слезе по стълбата при Широков.

— Какъв е този газ? — попита той, като кимна с глава назад към подемника.

— И аз не зная — отговори Широков.

И тримата спътници на Лао Сен свалиха топлите си дрехи.

Всички бяха с меки панталони, приличащи на скиорски, с широки колани и леки, почти прозрачни ризи. Кройката на облеклото им беше еднаква, но на цвят то беше различно. Командирът и още двама звездоплаватели бяха със сини костюми, един с тъмносив, а други двама с червени.

Както вече споменахме, помещението бе сферично, но подът минаваше много по-ниско от центъра на тази сфера и страничните стени се спускаха към пода, наклонени под много тъп ъгъл.

Неочаквано един от осмоъгълниците непосредствено до пода се отмести, отдръпна се назад и после се плъзна встрани. Образува се люк. Отдолу се изкачиха още двама звездоплаватели, облечени също като останалите — единият в сиво, другият в зелено.

Значи, екипажът на кораба не се състоеше само от първите осем звездоплаватели, които излязоха от кълбото. Колко ли бяха те в огромния корпус на звездолета?…

Онзи, когото смятаха за командир, посочи единия от новодошлите и меко произнесе:

— Диен Сийнг!

После протегна ръката си към другия в зеления костюм и го представи:

— Рийг Диегон!

Той посочи с жест околното пространство, сякаш обхващаше целия кораб, после посочи същия човек и повтори:

— Рийг Диегон!

Широков и Лао Сен разбраха, че човекът, облечен в зелено, е командир на звездолета или негов конструктор.

Те се поклониха и казаха имената си. Китайският лингвист произнесе името си меко, с произношението на звездоплавателите — „Ляо Сиен“, от желание те да могат да го произнесат по-леко.

Широков, като каза името си, подаде ръка. Направи това несъзнателно и веднага разбра, че този обичай не им е познат.

Рийг Диегон се усмихна и без да поеме ръката на Широков, го прегърна, после прегърна и Лао Сен. Същото направи и другарят му със сивия костюм.

Та не бяха млади, а вече с побелели коси и явно по-възрастни от другите. Широков си помисли, че на тях навярно им е трудно да използуват крилата и именно затова не са излезли от кораба.

Рийг Диегон каза нещо, петима от звездоплавателите един след друг се спуснаха в люка и изчезнаха. Останаха двамата възрастни и онзи, когото смятаха за командир.

Широков поиска да научи името му. Един по един той посочи новодошлите и повтори имената им. После посочи него и въпросително замълча.

Звездоплавателят го разбра. Сложи ръка на гърдите си и каза:

— Диен Бияинин!

Първата дума очевидно беше собственото му име. То беше също като на възрастния въздухоплавател със сивия костюм.

— Те имат собствено име и презиме — каза Лао Сен.

Диегон се обърна към Широков и като го погали по рамото, с ръце изобрази крила. Младият учен разбра, че командирът на звездолета е видял неговия полет и хвали смелостта му. Тогава той си спомни, че тези хора виждат по някакъв начин през стените на кораба си и поиска да узнае как става това. Но не можеше да измисли по какъв начин да им изрази желанието си. Няколко пъти посочваше очите си и после стените на кораба, но звездоплавателите не го разбираха. Те внимателно и сериозно наблюдаваха мимиката му, но, изглежда, не се досещаха какво иска от тях земният човек.

Лао Сен на свой ред се опита да обясни, че молят да им покажат как виждат онова, което обкръжава кораба, но и неговите старания не се увенчаха с успех.

На черните лица на домакините се появи израз, който не можеше да се приеме другояче освен като съжаление. Те поговориха нещо помежду си и Диегон с жестове покани Широков и Лао Сен да вървят след него. Временно трябваше да отложат въпроса за „очите“ на звездолета и да изпълнят желанието на домакините.

— Ще научим после — каза Лао Сен.

Диегон се приближи до осмоъгълния люк и слезе по малка стълба само от четири стъпала. Широков, Лао Сен и останалите двама звездоплаватели тръгнаха след него.

Озоваха се в кръгъл коридор, който напомняше вътрешността на широка тръба. Коридорът, както се оказа, обкръжаваше като пръстен сферичната стая. Бияинин с жестове обясни, че такъв кръгъл коридор има и на горния етаж.

На всеки три-четири крачки коридорът бе осветен от също такива лампи, закрити с матови стъкла, каквито имаше и в централния пост. (Сферичната стая явно беше помещението, откъдето се управляваше космическият кораб при полет.) Подът бе постлан с нещо като каучукова пътека. Широков се наведе и я попипа. Не беше от каучук.

Изминаха двадесетина крачки. Диегон се спря и натисна едно бутонче. И тук се отвори врата, абсолютно незабележима преди.

Всички врати и люкове на космическия кораб така идеално пасваха, че човек не ги забелязваше. Това беше направено с някаква цел, но с каква — Широков не можеше да се сети.

Подемникът, летателните апарати, вратите — всичко се привеждаше в движение с бутончета. Те сигурно служеха за включването на електрически ток. Малко вероятно бе на кораба да има електростанция. Токът, изглежда, идваше от акумулатори.

„Тук има много интересни неща за Манаенко“ — помисли си Широков.

Вратата, отворила се пред тях, водеше към друг тесен коридор, който стръмно се изкачваше нагоре. Тази тръба вече нямаше под. Вместо под тук имаше стълба. Широков забеляза, че тя не бе прикрепена към стените, а изглеждаше като временно поставена. Той си спомни, че и в централния пост подът също изглеждаше „временен“.

Широков не беше добре запознат с въпросите на звездоплаването, но знанията му бяха достатъчни, за да се сети, че подът в централния пост и тази стълба не са постоянни части на кораба. Те бяха необходими само когато звездолетът се намира в условия на тегловност. През време на полет тези части не бяха нужни и сигурно ги прибираха.

Като се изкачиха по стълбата, те пак се озоваха пред херметически затворена врата, която се отвори, щом бе натиснато съответното бутонче.

Зад нея се откри малко, тясно помещение. То беше изпълнено с дебели металически тръби, които излизаха от всички страни от стените и се вливаха в един масивен цилиндър с диаметър около метър и половина. И цилиндърът, и тръбите бяха направени от същия синкавобял метал като корпуса на кораба. Цилиндърът влизаше в насрещната стена.

Бияинин взе от Широков бележника и молива и нарисува кълбото. Рисуваше бързо и много по-добре от младия медик. Около кълбото от всички страни изобрази звезди. Това явно представляваше корабът в полет. Зад кълбото нарисува няколко дълги опашки, които приличаха на пара. После посочи цилиндъра.

— Това е двигателят — каза Лао Сен.

— Да, това е един от двигателите — отвърна Широков. — Корабът се привежда в движение от реактивна сила.

Бияинин отново посочи цилиндъра и няколко пъти сви и изпъна пръстите на двете си ръце.

— Осемдесет — каза Широков. — Нима имат осемдесет двигателя?

— Не е чудно — отговори Лао Сен. — Корабът е толкова голям, че за полета му е необходима огромна сила. Той сигурно може да се движи на всички посоки. Спомнете си черните отвори, закрити с решетки. Това са външните отвори на дюзите.

По знак на Диегон те отново слязоха в кръглия коридор.

Този път вратата, по-точно люкът, се оказа долу, на пода. Бияинин отметна „каучуковата“ пътека и вече не с бутонче, а направо с ръка вдигна капака на люка. Тук имаше не временна, а постоянна витлообразна стълба. Тя се спускаше право надолу. Като слязоха по нея, те попаднаха в малка стая, цялата металическа, с правоъгълни стени, под и таван.

На една от стените в ниша имаше врата, която се отвори по обикновения начин, тоест с бутонче. Зад тази врата имаше още една. Двете врати бяха много дебели и масивни.

Зад тях се намираше помещение, заето от някаква голяма и сложна машина. Така поне се стори на Широков и Лао Сен. По вид този агрегат не приличаше на машина. Не се забелязваха никакви движещи се части. Тежки метални щитове, свързани с болтове, образуваха нещо като кожух, под който — през дебели, тесни стъкла се виждаха металически тръби. Две масивни ръчки на дълги лостове и някакви стъклени тръбички с металически топчета в тях се намираха отвън и бяха оградени с лека яркозелена решетка. Подът на това помещение съвсем не беше временен, а бе направен от разноцветни плочки, които наподобяваха керамика и образуваха красиви, но непонятни за земното око фигури.

Лао Сен искаше да се приближи до машината, но Диегон го спря и отрицателно поклати глава. Значи, не биваше да се приближават. Останаха до вратата.

Диегон протегна ръка към машината, после направи широк жест и накрая сложи длан на дясната страна на гърдите си. Широков и Лао Сен не разбраха какво иска да им каже.

Изглежда, звездоплавателите искаха гостите им да разгледат добре тази тайнствена машина и затова около пет минути те не помръдваха от мястото си.

Широков бе уверен, че пред тях е една от главните, а може би и най-главната част на космическия кораб. Изразът върху лицето на Диегон, доколкото Широков го разбираше, показваше, че той им демонстрира тази машина с чувство на гордост. Гордост от какво? Разбира се, от техниката на своята планета! От техниката на Калисто!

За секунда Широков си представи, че са си сменили ролите. Ето той, командирът на съветски звездолет, долетял на друга планета, показва на обитателите й едно чудно творение на човешкия гений, велика творба на мисълта, волята и техниката на човека от Земята. Какво чувство би изпитвал той тогава?…

Обърна се към командира на кораба (дали не бе той конструкторът на тази машина?), хвана ръката му и силно я стисна. Този жест беше непонятен на черния човек, но той добре разбра чувството, което го бе породило. Протегна ръка, докосна главата на Широков с дългите си черпи пръсти и го погали по челото. На сивите устни се появи усмивка.

По витлообразната стълба отново се качиха горе и пак влязоха в сферичната стая. (Широков мислено я наричаше централен пост.) Диегон отиде до пулта и седна на креслото пред него. Постави ръцете си върху ръчките, обърна се към гостите и пак се усмихна.

Широков и Лао Сен разбраха, че той им показва как се управлява космическият кораб при полет. Без думи домакините не можеха да им обяснят по-ясно. Но и така всичко се разбираше достатъчно. Показаха им двигателя, после машината, която имаше някаква връзка с него, и накрая мястото на командира на кораба. Но нима звездолетът се управлява слепешката?…

Диегон натисна някакво бутонче на пулта.

Широков и Лао Сен с учудване видяха, че един от осмоъгълниците, намиращи се над самия под, на равнището на очите им, изведнаж потъмня, после стана ослепително бял. По него една до друга се замяркаха черти и всичко изчезна. В стената имаше прозорец.

Те видяха целия лагер така ясно, сякаш наистина в стената имаше отвор. Изображението беше обемно, цветно и създаваше пълна илюзия на непосредствена видимост.

Това бе огромен телевизионен екран, а снимачната камера навярно се намираше в стената на кораба, зад екрана.

Виждаха хората в лагера, виждаха как се поклащат клоните на брезите.

Бияинин докосна ръката на Широков, сякаш го приканваше да внимава.

Изведнаж панорамата на лагера трепна и започна бавно да се приближава. Като че ли космическият кораб пое напред и заплава към лагера. Все по-близо и по-близо и ето на целия екран вече се вижда само върхът на една от брезите. Всяко клонче, всяко листче им се струваха толкова близки, сякаш можеха да ги докоснат.

И отново всичко заплува, но този път в обратна посока. Лагерът започна да се отдалечава, докато зае предишното си положение, отговарящо на действителното разстояние дотам.

— Бъдещето на нашата телевизия! — каза Лао Сен.

— Целият този кораб е нашето бъдеще — добави Широков. — Намираме се в света на бъдещето.

Диегон натисна друго бутонче и до първия екран се появи втори. Скоро всички осмоъгълни панели освен онези, които се намираха зад стълбите, и трите, които очевидно служеха за врати, се превърнаха в екрани.

Бияинин угаси светлината и образът стана още по-ясен. Сега вече Широков и Лао Сен не се съмняваха какво представляват тези „прозорци“. Това беше телевизия, отдавна познатата им телевизия, но несравнимо по-съвършена от земната.

Стените изчезнаха. Хората стояха на висящия във въздуха под. А наоколо се разстилаше пейзажът, обкръжаващ звездолета. Високо горе ярко се синееше небето и ослепително блестеше слънцето, а светлината му заливаше вътрешността на кораба. Лъчите му светеха, но не топлеха, преминали през оптическата система и през проводниците, съединяващи снимачните камери с екраните.

Тайната за „очите“ на кораба се разкри просто и естествено. Във външните стени бяха монтирани снимачните телевизионни камери, които работеха автоматично и бяха снабдени с телевизионни обективи, чиято сила можеше да се изменя по желание от централния пост.

— Артьом Григориевич ще се побърка от възторг — каза Широков, когато екраните угаснаха и всичко доби предишния си вид.

— А вие още ли не сте се побъркали? — усмихна се Лао Сен. — Аз вече не съм на себе си.

По покана на домакините те отново влязоха в кръглия коридор, спуснаха се по другата стълба и попаднаха в едно много странно помещение, което очевидно беше каюта за живеене.

Тя беше напълно сферична, като вътрешността на една топка. Но и тук като в централния пост имаше временен под, само че постлан със същата материя, от каквато бе пътеката в коридора. „Каютата“ беше мебелирана. Предметите, които се намираха тук, поразително приличаха на земните мебели, но същевременно бяха съвсем различни от тях. Общо беше тяхното предназначение, което лесно се отгатваше — маса, кресло, шкафове; но формата и най-важното — материалът на всяка крачка напомняха, че всичко това не е направено на Земята. Начинът, по който бяха извити краката на масата, причудливо „начупените“ линии на креслата, необичайната за окото шестостенна форма на вратичките на шкафовете, прозрачната дълбочина на плоскостите им — всичко това бе чуждо за Земята, във всичко се долавяше вкусът, навиците и високата култура на друг народ.

На стената имаше голямо табло с много уреди и това наведе Широков на мисълта, че се намират в каютата на командира на звездолета.

Диегон с жест ги покани да седнат в креслата. Чувствуваха се също като на Земята.