Георгий Мартинов
Калисто (42)

В гората

Дневното светило се спусна зад хоризонта и изведнаж, без да се здрачи, плътен мрак обви земята.

Ниско надвисна тежка пелена облаци, затули звездите и направи нощта още по-непрогледна.

Поривист вятър шумеше в короните на исполинските дървета сред гъстата гора, заобикаляща отвред малката полянка.

Въздухът беше влажен, с остър дъх на гора, цветя и гниещи растения. Навътре в гората нещо тежко се движеше и с пращене ломеше дърветата. От време на време се разнасяше нисък, дрезгав рев, следван от пронизителен вой. Веднага се откликваха други, също такива гласове, сякаш поляната бе обкръжена от огромни озъбени муцуни, които издаваха този отвратителен вой.

А когато воят заглъхваше, чуваше се ритмичен стържещ шум на крила. На фона на тъмните облаци се стрелкаха черните контури на крилати същества. Бяха три. В стремителни зигзази те се носеха над поляната, като ту се спускаха надолу, ту се извисяваха.

Едното изведнаж се стрелна надолу, сякаш искаше, тъй както се е засилило, да се забие в поляната. Като зелени пламъци светеха двете му очи. Разперените му ципести крила достигаха на дължина четири метра.

От поляната се надигна човек. Тънка огнена нишка безшумно проряза мрака по посока на зелените очи.

С глух шум грамадната птица падна долу. Двете други се стрелнаха встрани и изчезнаха.

Човекът отново се отпусна на тревата. Чу се мек глас, който произнесе на калистянски:

— Четвърта.

Отговори му друг мек и приятен глас:

— Ех, да бяха само те! Ами ако довтасат ония…

— Те няма да дойдат тук. Поляната е встрани от пътеката, по която отиват нощем на реката.

— Ако ни подушат, може и да дойдат.

— Да се надяваме, че това няма да се случи.^[1]

Разговорът секна. Трима души седяха мълчаливо на поляната и напрегнато се ослушваха в звуците на гората. Други двама лежаха между тях.

Отново се чу стържещ шум, който се приближаваше. Над поляната се замяркаха два чифта огромни крила.

— Ама че упорити! Няма да се умирят, докато не убием и последната.

— А после ще довтасат други.

— Внимание! И двете нападат.

Двама от хората станаха. Крилатите сенки с пламтящите зелени очи се устремиха към тях. Две мълнии ги поразиха във въздуха.

— Засега няма други!

— Ще чакаме следващите.

Трясък от паднало дърво се раздаде съвсем наблизо, едва ли не на края на гората, на сто метра от тях. Чуха тежкия тропот на грамадни крака.

— Това вече не е на пътеката — шепнешком каза единият.

— Ослушвайте се по-внимателно! — също тъй шепнешком му отговори другият. — В тази непрогледна тъмнина може да се промъкне съвсем близо.

Оглушителен рев изпълни цялата поляна. Последвалият го вой беше толкова пронизителен, че хората се уловиха за главите и запушиха ушите си, за да се защитят от непоносимия, забиващ се в мозъка звук.

Земята потреперваше под стъпките на грамаден звяр, пращяха клони, с екот се късаха лиани.

— Изглежда, че не ни подуши.

Тежките стъпки се отдалечаваха от поляната.

— Весела нощ, няма що — каза човекът, който уби първата птица.

Той се наведе над двамата, които лежаха на тревата.

— В безсъзнание са. Този вой би ги събудил, колкото и дълбоко да са заспали.

В гласа му прозвуча тревога.

И другите двама се наведоха, взирайки се в лицата на лежащите.

— Дайте светлина!

— Много е опасно!

— Трябва! Светнете!

В ръцете на единия от калистяните блесна с бяла светлина малко кълбо. И тримата склониха глава до глава, за да закрият светлината.

— Прав сте, загубили са съзнание — каза човекът, който поиска да запалят фенерчето. — Това е много лошо.

Той извади от чантата си стъкленичка и я поднесе към устата първо на единия, после на другия безжизнено проснали се на земята калистяни.

Черните им лица със затворени очи не трепнаха.

— Но те са живи, нали?

— Засега още са живи — отговори онзи, който, изглежда, беше лекар, като наблегна на думата „засега“. — Ще приложа по-силно средство. Ако продължават да са в безсъзнание — това за тях е сигурна смърт.

Той разхлаби червените яки на сивите комбинезони на ранените и сложи върху голите им шии две малки кубчета. Намиращата се в тях течност почти мигновено изчезна. След половин минута леко трепване на клепките показа, че са дошли в съзнание.

— Загасете фенерчето.

Отново се прихлупи над тях черното покривало на нощта. Калистяните тревожно се ослушваха, но наоколо беше тихо.

— Ех, да бяхме на станцията! — със съжаление каза младежки глас, като че ли на четиринадесет-петнадесетгодишно момче.

— Утре ще сме там. Тази нощ е последната ни в гората. А другиден ще долети звездолетът на Калисто.

— Ще долети, но, уви, твърде късно.

— По-тихо!

— Те не чуват. Сега спят дълбоко.

— Може пък да доживеят до долитането на кораба, а?

— Не! Най-късно утре към обяд всичко ще бъде свършено.

— Нима не можеха да излетят веднага след съобщението ни?

— Щом не са излетели, значи, не са могли.

— Ужасно! Ще узнаем ли някога какво е причинило експлозията?

— Напълно положително никога няма да узнаем, но инженерите ще намерят обяснение.

— От това обаче няма да ни стане по-леко. Нима вие, Ресиин, нямате никакво средство, за да ги спасите?

— Всичко изчезна заедно с кораба — отговори лекарят. — В станцията намерих само тази чанта. В нея има средства за оказване на първа помощ, но няма с какво да спра разпространяването на изотопното обгаряне. Раните на краката не са опасни.

— Защо тъй дълго не се обажда Линг?

— Няма какво да ни съобщи, затова и мълчи.

— Добре, че оцеляха двата чифта крила. Какво щяхме да правим без тях?

— Резултатът щеше да бъде същият. Наистина щяхме да погладуваме, докато се доберем до станцията, но за ранените е безразлично дали сме изпратили съобщението вчера, или ще го пратим утре.

— Не е безразлично — каза Ресиин. — Те са живи, а без тази чанта щяха да бъдат вече мъртви.

— Не е ли все едно, щом не можем да ги спасим?

Някъде отдалеч пак долетя ревът и воят на горските обитатели.

— Не мога да понасям този ужасен вой — каза младежкият глас.

— Това са нерви, а един пътешественик по планетите не бива да проявява нерви. Не предполагах, че сте нервна Диени.

— Представете си, такава съм. Все пак аз съм момиче.

— Не съм забелязвал досега.

— Какво не сте забелязвали, Вииниин? Че Диени е момиче или че е нервна?

Тримата се разсмяха.

— Когато хората могат да се смеят — каза Ресиин, — положението не е толкова лошо.

— Вярно е — тъжно рече Диени. — Но ние се смеем през сълзи.

— Горкият Виенион — каза Ресиин. — Той така мечтаеше да посрещне звездолета на Диегон.

— Вие все още се надявате, че звездолетът ще се върне? — изрази съмнение Вииниин.

— Разбира се, ще се върне.

— Едва ли. Експедицията от Миени трябваше да се върне преди деветдесет и два дни, а не се върна.

— Все ми се струва, че са намерили населена планета — каза Диени — и затова са се забавили, да се запознаят с нея.

— Такова забавяне е предвидено в плана им. Преди деветдесет и два дни изтече последният срок за връщането им.

— Какво са деветдесет и два дни? Аз съм уверена, че ще се върнат. Толкова ми се иска да видя моя знаменит дядо!

— Да, аз съвсем забравих! Вие сте внучка на Диегон.

— Никога не съм виждала дядо си. Родена съм наскоро след отлитането на звездолета. Две години след отлитането му.

— Колко сте млада още, Диени!

Разговорът отново секна. Двамата мъже и девойката мълчаха и се ослушваха, като се взираха тревожно в мрака.

— Дано по-скоро се съмне!

Дълго време животните, които бродеха из гората, не се обаждаха. Само шумът на дърветата, люшкани от свирепите пориви на вятъра, нарушаваше тишината. Грамадните птици, които до преди малко упорито нападаха пътниците, не се появиха вече.

За миг блесна и угасна фенерчето.

— Докато съмне, има още три часа — каза Вииниин.

Нощта ставаше все по-студена. За калистяните, свикнали на топло, тя беше твърде студена.

Диени задряма, склопила глава на рамото на Ресиин. Той се стараеше да не мърда и внимателно се вслушваше в дишането на ранените. Тежко бе на душата на лекаря. Знаеше, че след няколко часа дори това пресекливо дишане ще спре завинаги. Да им помогне — не можеше, знаеше много добре, че смъртта им е неизбежна, но все пак беше готов в минутата да направи всичко, та поне малко да им продължи живота.

Случилото се в онзи страшен ден не излизаше от ума му.

Не бяха минали и тридесет часа от катастрофата, а му се струваше, че тя е станала отдавна, толкова много неща преживяха след нея.

 

 

В злополучното утро Ресиин, Линг — командирът на звездолета — и Диени се отдалечиха доста от мястото в гората, където беше кацнал корабът, с намерение да я прекосят и да излязат при планината; оттам извираше малката рекичка, която течеше край лагера им. Искаха да походят из планината и не бяха взели крила.

Вървяха по брега, като внимаваха дали няма да се появи някое от гигантските животни, които обитаваха Сетито. Линг мечтаеше да убие едно такова чудовище, да изгори тялото му, а скелета му да отнесе на Калисто. Досега всички опити на ловците да убият кетир завършваха с неуспех.

Бяха се отдалечили на седем-осем километра, когато се случи бедата.

Денят беше безоблачен. Ярко сияеше Релиос. И изведнаж странна синьо-зелена светлина озари цялата местност, затъмнявайки блясъка на слънцето. Източникът на светлината беше зад тях.

После се разнесе страшен тътен от експлозия.

Те се обърнаха и видяха над гората, там, където беше корабът, да се издига бързо грамаден разноцветен облак, подобен на исполински чадър.

Няколко секунди стояха неподвижни; не можеха да разберат нищо, но смътно чувствуваха, че се е случило най-страшното.

— Звездолетът! — ужасен извика Линг и се спусна назад, сякаш можеше да измине тичешком осемте километра, които ги отделяха от лагера.

Ресиин и Диени хукнаха след него.

… Час и половина те ту вървяха, ту тичаха, измъчвани от страх пред неизвестността. Действителността се оказа по-лоша и от най-мрачните предположения.

На два километра от лагера срещнаха Вииниин. Щурманът на звездолета бързо вървеше срещу тях, носейки в ръце чифт крила.

— Знаех накъде се бяхте запътили — задъхан каза той. — Тръгнах да ви посрещна, за да ви предупредя: не бива да се приближавате повече.

— Какво стана? — попита Линг и по лицето му личеше, че знае какъв ще бъде отговорът.

— Звездолетът вече не съществува.

Линг се хвана за главата. Но след минута се овладя и със спокоен глас попита:

— Къде бяхте в това време?

— На двадесет и пет километра южно от кораба. Летях към него на значителна височина и всичко видях. Чудя се как не ослепях от блясъка. Корабът експлодира. От него нищо не е останало, а също така и от лагера.

— Нищо не е останало — повтори Линг.

Ужасени, Ресиин и Диени не можеха да произнесат нито дума.

— А Лиети, Виенион, Синиян? — попита Линг. — Загинаха ли?

— Синиян излетя с крила заедно с мен, само че в друга посока — отговори щурманът. — А Виенион беше отишъл към голямата река. На кораба остана само Лиети. Казваше ми, че има намерение да провери подаването в централния двигател.

— От какво ли е станала експлозията? — Линг се замисли. — Трябва да намерим Синиян и Виенион — каза той.

— Ще ги потърся. — Вииниин си сложи крилата. — Не се приближавайте до мястото на кораба, излъчванията са още силни.

— Ще ви чакаме тук.

Щурманът се върна след един час. През цялото време тримата калистяни мълчаха. Мъката ги беше обзела така силно, че не можеха да говорят. Гибелта на другаря им и неизвестната участ на другите двама изместиха от съзнанието им мисълта, че звездолетът вече не съществува и че те самите се намират в твърде тежко положение.

Вииниин им съобщи, че е намерил двамата от екипажа на различни места, но на еднакво разстояние от унищожения при експлозията лагер.

— И двамата са получили обгаряния — каза той, — защото в момента на експлозията са били на разстояние, по-малко от половин километър. Синиян си е счупил краката. Паднал, съборила го на земята взривната вълна; добре поне, че е летял ниско. Виенион също е наранил крака си. И двамата не виждат.

— Къде са? — бързо попита Ресиин.

— Синиян е на един километър оттук, на края на гората. Виенион е на четири-пет километра, също на края на гората.

— Дайте ми вашите крила — каза Ресиин. — Аз ще отлетя, а вие идвайте след мен.

Той бързо намери пострадалите си другари и им даде първа помощ. В джоба си носеше кутия с необходимите средства, с която никога не се разделяше.

И двамата калистяни бяха ослепели. Но Ресиин не се тревожеше. На Калисто отдавна бе изчезнало дори понятието за сляп човек — медицината възвръщаше зрението при всички случаи. Опасността беше другаде. Като прегледа обгарянията, лекарят се убеди, че са смъртоносни. А със средствата, които имаше, не можеше да помогне. Зае се с краката на пострадалите.

Двамата звездоплаватели лежаха доста далеч един от друг и лекарят трябваше няколко пъти да прелита от единия до другия.

Когато дойдоха Линг, Вииниин и Диени, те пренесоха Синиян при Виенион и седнаха да обсъдят какво да правят по-нататък.

Нямаше никакъв смисъл да стоят тук. Лагерът с петте палатки, в които бяха изследователските им уреди, вече не съществуваше. На километър и половина зееше черна обгоряла яма. От огромния космически кораб нямаше и следа… Сякаш звездолетът се бе изпарил. Нямаше съмнение, че корабът е унищожен вследствие на съприкосновение на изотопните материали с антиизотопни вън от двигателя. Нищо друго не можеше така без остатък да унищожи звездолета и лагера. Но как е станало това съприкосновение? На този въпрос можеше да отговори само инженер Лиети, а той беше загинал.

Решиха да вървят към станцията, построена на Сетито от една по-раншна експедиция. По права линия дотам имаше двадесетина километра, но трябваше да минат през гората, а там се срещаха огромни хищни животни.

Пътят беше опасен, но друг изход нямаше. Трябваше да рискуват. Само от станцията можеха да съобщят на Калисто за катастрофата и да поискат помощ. Там имаше апарат за междупланетна свръзка — „биениета“.

Виенион можеше да ходи сам, като го подкрепят, но Синиян трябваше да го носят.

— По-бързо! — подканяше ги Линг. — Трябва колкото се може по-бързо да се махнем оттук. Местността може да е заразена вследствие на експлозията.

Като хвърлиха последен поглед към мястото, където бе загинал другарят им, четиримата мъже и девойката, носейки на носилка Синиян, навлязоха в гората.

Предстоеше им да си проправят път през непроходимата гора най-малко две денонощия. Нямаха дори ножове, за да си разчистват пътя, само едни голи ръце.

Виенион скоро се почувствува тъй зле, че не можеше да върви. Направиха още една носилка от клони и понесоха и двамата ранени. Вървяха само два часа, а трябваше да спрат да почиват. Бяха изминали едва километър и половина.

— Положението ни е извънредно лошо — заключи след краткото им съвещание Линг. — С такова темпо няма да стигнем и за две денонощия. През нощта не можем да вървим, а денят на Сетито е кратък. Някой от нас трябва да отлети до станцията. Може там да намери някакъв инструмент за разчистване на пътя. Трябва да вземе и продукти.

— А най-главното — да изпрати съобщение на Калисто — добави Вииниин.

Решиха двама да останат тук с ранените, а другите двама да отлетят на станцията, което нямаше да им отнеме много време.

Отлетяха Линг и Ресиин (крилата на Синиян за щастие не бяха повредени при падането).

Когато се издигнаха над гората и другарите им вече не можеха да ги чуват, Ресиин каза на командира на звездолета какво е истинското положение на ранените. Досега той криеше страшната истина най-вече заради Диени. Изотопното обгаряне се разпространява в организма и само бърза помощ можеше да предотврати смъртта.

Линг го изслуша външно спокоен.

— Колко време ще могат да живеят? — попита той.

— Ако на станцията намерим поне някое от средствата, които са необходими в случая — отговори му Ресиин, — пак няма да живеят повече от четиридесет и осем часа.

— Толкова бързо няма да могат да долетят от Калисто до Сетито — тъжно каза Линг.

Станцията за междупланетна свръзка беше една малка сграда, над която се извисяваха огромни металически концентрични пръстени. Линг знаеше, че на станцията на Калисто винаги има дежурен.

Той изпрати биениета и след четиридесет минути получи отговор.

Отговорът бе такъв, какъвто Линг очакваше. Помощта можеше да дойде едва след сто и осемдесет часа.

Това значеше, че Синиян и Виенион са обречени на смърт.

На станцията не намериха никакви инструменти, с които да си проправят път през гората. Линг и Ресиин взеха чантата с медикаменти, продукти и малка подвижна биениета и като се уговориха с Калисто за часа на следващата свръзка, полетяха обратно. Скоро се присъединиха към другарите си.

До вечерта извървяха още пет километра. Когато се стъмни, настаниха се да почиват. Бяха капнали от умора, но за спане и дума не можеше да става. През всичкото време трябваше да бъдат готови да отблъскват нападенията на хищниците и гигантските птици.

Щом Релиос изгря, тръгнаха на път.

Беше извънредно трудно да се върви, а още повече и с носилки. Повалени дървета, храсталаци и преплетени лиани на всяка крачка им препречваха пътя. Трябваше да ги заобикалят, а понякога да се връщат назад и да търсят нов път. До вечерта извървяха още седем километра. Приблизително толкова оставаха и до станцията.

Ако не беше Ресиин и неговите медикаменти, щяха съвсем да капнат от умора, особено Диени. Три пъти на ден лекарят на звездолета им даваше да гълтат някакви черни таблетки. Таблетките нямаха никакъв вкус, но добре подкрепяха силите и прогонваха съня.

Втората нощ в гората на случайно намерената широка поляна Линг не беше с тях. Той отлетя на станцията, за да следи сипналите на излетелия от Калисто звездолет.

Те все се надяваха, че по някакъв начин помощта ще дойде навреме.

Състоянието на ранените се влошаваше. За Ресиин беше ясно, че краят им е близък.

 

 

Нощта преваляше. При екватора на планетата разсъмването настъпваше бързо.

Ревът и воят на кетирите призори вече не се чуваха. Птиците не се появяваха. Шест бяха убили през нощта.

На Сетито калистяните не се разделяха със своите кию-диели^[2]. Това оръжие беше сигурна защита срещу птиците, но дали ще е ефикасно и срещу гигантските кетири, още не беше проверено. Досега нито един от тези зверове не бе нападал пътниците.

През нощта Линг няколко пъти говори с другарите си по биениетосвръзката. Той им съобщи, че екипажът от идващия им на помощ кораб е довел ускорението до максимално възможната граница, но въпреки това най-рано на следващия ден призори ще може да кацне на Сетито.

— Напразно рискуват — каза Ресиин. — И без това ще бъде късно.

Преди да се зазори, стана още по-студено.

През нощта от предпазливост не запалиха огън, но сега, когато хищниците и птиците вече не се появяваха и не се чуваха, Вииниин, който в отсъствието на Линг оглавяваше групата, им разреши да накладат огън.

Сухи клони имаше колкото искаш и скоро на поляната весело затрептяха пламъци.

— Никога не съм предполагала, че ще ми се случи да се грея на накладен огън — каза Диени. — За такъв огън само съм чела в книгите.

— Скоро ще долети Линг — каза Вииниин. — И ще тръгнем в последния преход.

— Още не е сигурно дали ще е последен — обади се Ресиин. — Кой знае каква е гората пред нас.

Чу се мелодично бръмчене. Екранът на портативната биениета заблещука със синкава светлина. Появи се умалено, но съвсем ясно лицето на Линг. Всички веднага забелязаха, че командирът им е много развълнуван.

— Приятели! — каза той и гласът му звучеше възбудено и радостно. — Току-що говорих с Диегон!