Георгий Мартинов
Калисто (30)

В Москва

На другия ден, четиринадесети септември, инженерите от правителствената комисия, Лежнев и двамата калистянски инженери — Миенион и Ниянийнг — излетяха от лагера на път за Москва.

Възложената им задача беше извънредно отговорна и срочна. В съветските заводи от земни материали трябваше да се изработи апарат за рязане, а след това и за заваряване на метала, от който бе направен звездолетът.

Както вече казахме, за тази цел бе необходимо преди всичко да се получи сплав, издържаща температура единадесет хиляди градуса, а такива сплави никога досега не бяха получавани на Земята. Газът за апарата също беше непознат.

Всички разбираха, че ако не успеят, звездоплавателите ще бъдат обречени завинаги да останат на Земята и да не видят вече родината си. Няма защо да се казва, че хората бяха готови да направят и невъзможното, но да не допуснат да завърши така космическият полет.

Калистяните безспорно имаха представа колко сериозно е положението им и разбираха, че само техниката на Земята и силата на нейната промишленост могат да ги спасят. Естествено те много се тревожеха, но външно с нищо не издаваха тревогата си. Държането и отношението им към хората не се промениха.

Само веднъж Широков чу калистянските си приятели тревожно да разговарят. Той се постара, доколкото можа, да ги успокои и да им вдъхне вяра в благополучния изход.

Когато се сбогуваше с Миенион, Диегон му каза:

— Не забравяйте, че от вас зависи дали ще видим някога нашата Калисто.

— Аз не по-малко от вас искам да я видя — отговори му инженерът.

— Всичко зависи от това, какво ще могат да направят за нас — каза Ниянийнг.

— Всичко! — убедено възкликна Широков.

— Да искаш, още не значи, че можеш да изпълниш онова, което искаш — отговори му Миенион. — Ни най-малко не се съмняваме във вашата готовност да ни помогнете, но…

— На Земята имаме всичко необходимо — настойчиво повтори Широков. — Не се съмнявайте! Съветското правителство ще направи всичко, за да можете да се върнете в родината си.

— Да се надяваме — тъжно отговори калистянинът. — Нищо друго не ни остава.

— Анатолий Владимирович — обърна се Широков на руски към Лежнев, — не ги оставяйте да се отчайват. По-често разговаряйте с тях. На първо време може да има и несполуки. Вдъхвайте им бодрост и увереност в крайния успех.

— И на мен ми е много жал за тях — отговори Лежнев.

Този ден още от сутринта небето се навъси. От време на време ръмеше ситен есенен дъжд. Нощната мъгла по ниските места не се вдигна. Горната част на звездолета неясно се очертаваше в трептящата лека мъглица.

Настроението на обитателите на лагера съответствуваше на времето. Всички бяха навъсени и мълчаливи.

Куприянов предложи на калистяните да облекат „земни“ дрехи, но те предпочетоха да си останат в сивите комбинезони с червени яки.

Ходеха гологлави. На Калисто не се носели шапки. Широков поговори със Сийнг, който се бе върнал заедно с Виениян от Курск, и с негова помощ склони звездоплавателите да облекат мушами с качулки, за да не ги мокри дъждът.

Те се съгласиха с явно нежелание.

— Скоро ще настъпи зима — каза Широков — и ще стане много студено. Ако не облечете други дрехи, неминуемо ще се разболеете.

— Ще си помислим — отговориха му те.

Куприянов и Широков разбираха, че ако не бяха застрашени никога вече да не видят Калисто, звездоплавателите не биха имали нищо против „земните“ дрехи. Те искаха в чуждата обстановка, в която щяха да попаднат, да запазят поне дрехите на своята родина.

Този ден сутринта в лагера се получи писмо от Америка, адресирано до Диегон. То беше на английски и Диегон не можеше да го прочете без преводач, затова Козловски помоли Широков да го преведе. Писмото беше предадено от Ню Йорк по фототелеграфа и изпратено от Москва по фотопощата.

Американският крал на стоманата предлагаше на калистяните услугите си. Гарантираше, че в кратък срок ще изготви искания апарат за заварка на метал, ще синтезира необходимия за него газ и изобщо ще стори всичко нужно, за да бъде поправено „сърцето“ на звездолета. В писмото се криеше и лек намек, че диверсията е извършена със знанието на Съветския съюз.

— Много явна маневра — каза Козловски, като изслуша превода на писмото. — А и увереността му, че ще успее, е прибързана.

— Какво ще правим с писмото? — попита Широков.

— Незабавно ще го предадем на адресанта — отговори Козловски. — Добре, че Миенион и Ниянийнг още не са заминали.

— Ами ако… — искаше да каже нещо Широков, но Козловски го пресече.

— Ако приемат предложението — каза той, — ще направим всичко необходимо, за да ги отведем колкото се може по-скоро в Америка. И толкоз. — Неочаквано за Широков той се засмя. — Моля ви, Пьотър Аркадиевич, да предадете и преведете писмото в присъствието на Лемарж и професор Матисен. Те знаят английски. Искам това, за да могат да потвърдят, че писмото е получено от Диегон и той знае съдържанието му.

— Вие мислите, че…

— Нищо не мисля. Калистяните трябва да мислят.

— Ами намекът?

— Ако те не го схванат, вие им го подчертайте.

Широков съвсем точно изпълни поръчението. Той направи това, но в себе си се страхуваше. Ами ако калистяните приемат предложението? За Америка те знаеха достатъчно много.

— Е, какво? — попита го Козловски, когато след половин час се срещнаха.

— Диегон само се разсмя; а Миенион повтори с други думи онова, което казахте вие: „много явна маневра“.

Козловски сви рамене.

— Учудва ме — каза той, — че толкова малко ги разбирате. Как можехте да се съмнявате?

Писмото от Америка не бе единственото. Целия ден пристигаха подобни писма и телеграми от всички краища на света. Изглежда, че във всички страни изпитваха най-горещо желание да помогнат на калистяните в сполетялата ги беда. Широков добросъвестно четеше на Диегон всички послания, докато калистянинът сам не го помоли да прекрати четенето на писмата.

— Ние поверихме съдбата си на вас — каза той. — Вие сте наши братя. И без това ни дотегнаха вече вестниците, които ни четете.

В лагера се получаваха много чуждестранни вестници и Козловски настояваше калистяните да бъдат уведомявани за всичко, каквото пише в тях. Диверсията срещу звездолета и раняването на Виениян бяха в центъра на вниманието на световния печат. Повечето вестници осъждаха извършеното престъпление и поместваха на страниците си протести и изпълнени с възмущение писма от академии, научни институти и дружества, от учащата се младеж на всички страни и от мнозина видни учени. Покушението върху живота на гостите на Земята предизвика буря от негодувания в целия свят. Ала имаше и такива вестници, които използуваха съобщението за диверсията, за да отправят клеветнически нападки срещу Съветския съюз, и именно за тези вестници говореше Диегон.

Не биваше да стоят повече в лагера. Есента влизаше в правата си. „Чуждестранният лагер“ вече се вдигаше. Някои от обитателите му заминаха за Москва, за да продължат там работата си. Други се върнаха в родината си. Беше време всички да се вдигнат оттук.

Куприянов свика съвещание, на което присъствуваха всички калистяни и членовете на експедицията. Беше решено да заминат за Москва на шестнадесети сутринта.

— А вие, Николай Николаевич? — попита Широков, като се отби вечерта в палатката на секретаря на обкома. — Нима ще трябва да се разделим с вас?

— Ами че защо съм ви?

— Вие ще дойдете в Москва? — зарадва се Широков, като видя в очите на събеседника си лукави пламъчета.

— За съжаление да — пошегува се Козловски. — Такава е моята тежка участ. И жена ми все мърмори.

— Вие толкова обикнахте калистяните — каза Широков. — Много съжалявам, че сам не можете да разговаряте с тях. Защо не се заемете да учите езика им?

— Аз вече малко го зная — отговори му на калистянски Козловски и весело се разсмя, като видя учудването на Широков. — Този език ми се удава трудно. Не като на вас. Но непременно ще го науча. Искам да прочета книгите, които ще ни оставят, а когато втори път долети звездолет, вече ще говоря с тях. Твърдо съм решил да доживея дотогава.

— Ако знаех, щях да ви помагам — каза Широков.

— Помагаше ми Лежнев. И не само на мен. Още един член от нашата експедиция изучава езика на Калисто.

— Кой?

— Виж, това сега няма да ви кажа. Ще научите, когато му дойде редът.

На другия ден времето съвсем се развали. От сутринта до вечерта валя. Стана влажно, кално и звездоплавателите трябваше да обуят „земни“ обувки. Техните приличаха на сандали и бяха непригодни за такива условия.

Последните две нощи калистяните спаха на звездолета. Искаха да се простят с кораба си, на който бяха прекарали толкова години.

На шестнадесети сутринта вертолетът направи последния си рейс до кълбото. Корабът оставаше под охраната на Черепановия полк. Скоро други военни части щяха да ги сменят.

По нареждане на Куприянов около звездолета издигаха висока ограда. Още от предния ден камиони докарваха в лагера греди и дъски.

Не само калистяните, а всички гледаха с тъга самотния кораб. С него бяха свързани незабравими преживявания. Ала никой не се съмняваше, че обреченият на неподвижност звездолет рано или късно отново ще се устреми към звездните простори; че ще дойде време и хората ще изпратят гостите си обратно в родината им. Могъщата техника на Съветския съюз ще се справи с поставената задача.

Вътре в кораба зад дебелите двойни стени беше трупът на онзи, който се бе опитал да спре завинаги сърцето на металния гигант. Трупът щеше да лежи там, докато инженерите успеят да отворят вратите и го изхвърлят.

Неприятна беше мисълта, че звездолетът — забележителната творба на разума от далечната Калисто — сега е само временен ковчег, но трябваше да се помирят с тази мисъл. В момента нищо не можеше да се промени.

Лагерът представляваше тъжна картина. Мокрите палатки бяха като настръхнали. Навсякъде локви и кал до коляно.

Куприянов предложи да стигнат до летището с вертолета и предложението му бе прието с удоволствие от всички. Пътуването с автомобил по разкаляния път не обещаваше нищо приятно. Вертолетът за пет рейса можеше да пренесе всички.

Първи отлетяха чужденците с Широков и Щерн. Кинооператорът помоли да го вземат най-накрая, защото искаше да снеме заминаването на калистяните от лагера.

Последни отлетяха Куприянов, Козловски и кинооператорът.

Подполковник Черепанов и офицерите с тъга и завист ги изпращаха.

— Това бяха незабравими дни — каза капитан Василев.

Куприянов и този път не позна полето, на което бяха кацнали преди пет-шест седмици. Пред очите му се простираше съвременно, прекрасно уредено летище с бетонни писти.

Самолетите, долетели за тях от Москва, вече чакаха.

— Бихме искали още веднаж да погледнем кораба — каза Диегон.

— Непременно! — отговори Куприянов, когато му преведоха молбата. — Ще кажа на летците да прелетят над звездолета.

За Москва отлетяха двадесет и седем души: десетте калистяни, шестима чужденци, Козловски, кинооператорът и девет души от експедицията. Професор Смирнов бе отлетял предната вечер. Извикаха го с телефонограма от Москва.

Москва ги чакаше.

Столицата на Съветския съюз се готвеше да посрещне гостите на Земята.

В града бяха пристигнали безброй делегации от всички краища на света.

Преди отлитането им академик Неверов се беше обадил по телефона в лагера и съобщи на Куприянов, че щом звездоплавателите пристигнат в Москва, още същата вечер ще бъдат приети от председателя на Министерския съвет и секретаря на ЦК на КПСС.