Георгий Мартинов
Калисто (34)

Отново на кораба

На петнадесети януари, точно пет месеца, откакто калистяните бяха излезли от кълбото, на мястото на лагера отново се събраха всичките му предишни обитатели. Само Черепанов с полка му го нямаше тук. Сега други войскови части, разположени в Золотухино, охраняваха звездолета.

Дълбок сняг покриваше местата, където преди бяха опънати палатките. Заобиколен от високата ограда, бял като снега, космическият кораб изглеждаше още по-фантастичен и нереален, отколкото през лятото. Снежен калпак покриваше горната му част.

Една рота войници бързо разчисти площадка за вертолета и измете снега от „покрива“ на кораба. Участниците в експедицията и калистяните се настаниха в летището.

Предстоеше да бъде отворена вратата към помещението на атомния „котел“ и да се изясни доколко е повреден той от диверсията. От това зависеше по-нататъшната съдба на звездоплавателите и не беше чудно, че всички, които бяха участвували в събитията, свързани с пребиваването на кораба на Земята, искаха да присъствуват.

Един от тях за пръв път идваше на това историческо място, макар че името му беше тясно свързано с нещастието, сполетяло калистянския звездолет.

Това беше кореспондентът Ю Син-чжоу.

Двадесет и седем дни журналистът бе лежал в безсъзнание, но след като дойде на себе си, започна бързо да оздравява и след два месеца пристигна в Москва; там радостно го посрещнаха не само членовете на експедицията, но и калистяните, които знаеха всичко, случило се с него, и очакваха пристигането му.

С три месеца закъснение кореспондентът на агенция „Синхуа“ започна да изпълнява задълженията си.

Доктор Казимбеков не пусна сам своя пациент — пристигна в Москва заедно с него. Така неочаквано се осъществи мечтата му и той не само видя калистяните, но и името му влезе в историята на долетелия космически кораб.

Разкри се една интересна подробност, която показваше колко обмислено е действувал мнимият Ю Син-чжоу. Агенция „Синхуа“ редовно получавала от лагера радиограми от своя кореспондент и затова дори не подозирала, че се е случило нещо лошо.

И Серго Ебралидзе беше тук. Не можеше да не изпълнят желанието му да посети кораба. Без неговото стъкло може би щеше да се наложи да използуват токове с висока честота, а това би довело до нежелателни промени в качеството на метала. Калистяните бяха много благодарни на грузинския стъклодухач. Скромен и дори срамежлив, Ебралидзе никога не си беше представял, че неговото изобретение ще вдигне такъв шум и ще прослави името му по цял свят. Стъклото „Ебралидзе“ щеше да стане известно и на Калисто — такова стъкло там още нямаше. Златната звезда на Герой на социалистическия труд, която украси скромния костюм на Ебралидзе, беше за него неочаквано голяма награда.

В определения ден вертолетът пренесе всички на кълбото. Мнозина за пръв път влизаха в космическия кораб. Неговите помещения, своеобразните кръгли коридори и особено централният пост с чудните екрани предизвикаха най-искрен възторг и кореспондентите неуморно щракаха с апаратите си.

В най-тържествена обстановка, в присъствието на калистяните, на земни учени и журналисти Миенион, облечен в азбестов костюм, с маска на лицето, насочи към стената тесния, ослепително синкав пламък на апарата за заваряване.

Това беше велико тържество на техниката на Съветския съюз!

— Спомняте ли си как стояхме тогава пред тази врата? — обърна се Козловски към Смирнов.

— Никога няма да забравя оная нощ — отговори професорът.

Басовото бръмчене на апарата се сливаше със съскането на пламъка. Тесният процеп бавно пълзеше по метала. Миенион изрязваше малък кръгъл отвор, колкото да пъхне ръката си и да включи бутончето на механизма за отваряне на вратата.

Синкави искри като струите на водоскок безспирно излитаха изпод острието. Сенките на хората — синьо-черни фантастични силуети, се мятаха по стените и тавана. Всички бяха с тъмносини очила и въпреки това не можеха дълго да гледат непоносимо яркия пламък.

След пет минути Ниянийнг смени Миенион.

Болезнено беше за очите да се гледа пламъкът на волтовата дъга. Температурата на пламъка й достига четири хиляди градуса.^[1] Дори денем синкавата светлина на електрожените осветява значително пространство. Нощем блестящите им припламвания се виждат на няколко километра. А тук, в малкото помещение, между металните стени, които отразяваха светлината, гореше пламък, нажежен до единадесет хиляди градуса.

Но никой не искаше да излезе и едва когато Сийнг, поддържан от Куприянов, настоя да минат в другото помещение, всички освен двамата калистянски инженери отидоха в централния пост, където дочакаха да свърши рязането.

— Защо витата стълба, която води към „котела“, е постоянна? — обърна се един от кореспондентите към Смирнов. — При полет, когато в кораба цари безтегловност, е много неудобно да се използува стълба.

— Защото я използуват само когато двигателите са в действие — отговори професорът. — Тогава в кораба има нормални условия на тежест. Когато корабът лети по инерция, стълбата не е нужна. Двигателите не работят и долу няма какво да се прави.

В централния пост цареше сдържано вълнение. Разговорите възникваха и секваха недовършени. Мисълта на всички беше долу, където бръмчеше апаратът и острият пламък режеше стената. Оттам не долиташе нито звук.

Работата продължи тридесет и две минути, но на всички, които бяха горе, те се сториха безкрайно дълги. Широков казваше после, че тези тридесет минути му се видели по-дълги от три часа.

Към обед настъпи най-важният, най-напрегнатият момент от цялата операция. Пред вратата отново се събраха всички, които се намираха в звездолета. Вече се знаеше, че пресмятането на Миенион е излязло правилно. Отворът беше изрязан там, където трябваше. Прекъснатата от диверсанта електрическа верига на механизма за отваряне на вратата отново бе включена.

Диегон натисна бутончето. Както винаги безшумно, се отвори стоялата тъй дълго заключена врата, която криеше зад себе си съдбата на космическия кораб.

Три месеца непрекъснати усилия, напрегнато мислене и упорит труд бяха цената на тази победа.

Победа ли бе това? Или само пръв успех от дългата верига усилия, които ще трябва да се положат, ако „котелът“ — сърцето на кораба — е повреден сериозно?

Вратата е отворена.

Може би диверсантът бе заключил двете врати към помещението на „котела“ именно защото е смятал, че техниката на Съветския съюз няма да може да се справи с твърдостта на калистянския метал?

— Ако е така, това е неговата втора грешка — каза Щерн.

— И дори трета — обади се професор Смирнов. — И при отравянето на калистяните той допусна грешка.

Вратата бе отворена, но никой не помръдна. Само Диегон, Миенион и Смирнов влязоха вътре. Другите останаха да чакат в коридора.

Бавно течаха минутите. Никой не продума нито дума. Калистяните стояха вкупом и по черните им лица не можеше да се разбере какво мислят.

За тях нямаше по-страшен въпрос от този, който се решаваше сега. Ще се върнат ли в любимата си родина, или до края на живота си ще останат на чуждата Земя?

Синяев прегърна през раменете Виениян, като едва възпираше нервното си треперене.

Гласът на Широков наруши мъчителната тишина.

— Не се отчайвайте! — каза той на калистянски. — Ако агрегатът е повреден, ние ще построим нов. Звездолетът ще се върне на Калисто!

Застаналият до него Сийнг бавно прекара ръка по челото му, без да свали очи от вратата.

Когато най-сетне на вратата се показа Диегон, всички погледи се устремиха към него. Ако той беше човек от Земята, по израза на лицето му веднага щяха да разберат какъв е отговорът.

— Предайте на другаря Козловски нашата безкрайна благодарност — каза той.

— Аз само изпълних своя дълг — отговори секретарят на обкома, преди Широков да успее да преведе казаното от командира на звездолета.

Въпреки че и двете фрази бяха произнесени на калистянски, всички шумно и с облекчение въздъхнаха.

Агрегатът на атомния „котел“ не беше повреден. Диверсантът бе успял да разглоби само част от кожуха му.

И калистяните, и професор Смирнов веднага видяха какво е искал да направи „Ю Син-чжоу“, до какво се е мъчил да се добере. Врагът бе пресметнал вярно. Ако тогава, през нощта на диверсията, Козловски се бе забавил двадесетина минути, агрегатът — „сърцето“ на кораба — щеше да бъде безнадеждно повреден.

— Сега е съвсем очевидно, че негодникът е бил инженер — каза Смирнов, като излезе след Диегон в коридора. — Само още малко, и край!

— И какво щеше да стане тогава? — попита Куприянов.

— Тогава целият агрегат трябваше да се строи отново — отвърна му професор Смирнов.

Куприянов не посмя да попита осъществимо ли е това.

Напълно овъгленият труп на диверсанта лежеше до самата машина. Кой беше този човек? Какво го бе накарало да пожертвува живота си? Всички старания да се узнае истинското му име останаха безрезултатни.

Дървеният ковчег бе предварително приготвен.

— Закопайте го по-далеч от кораба — каза Козловски.

— Не е ли по-добре на гробищата… — плахо рече Куприянов.

— Не е ли по-добре да му поставим и паметник? — троснато отговори секретарят на обкома. — На кучето — кучешка смърт! Трябва да се извърши дезинфекция на помещението — каза той на калистянски, обръщайки се към Сийнг.

За петте месеца Козловски бе много напреднал в езика на калистяните.

Спокойно и радостно мина денят на кораба. Калистяните и земните хора най-сетне си отдъхнаха от мъчителната тревога и грижите, които цели четири месеца ги потискаха. Веднага поставиха на място свалените части от кожуха на машината. Последиците от диверсията бяха напълно премахнати.

Корабът беше готов всяка минута да поеме обратния път към далечния Релиос. Това калистянско название вече започна да се употребява и в земната астрономия. Все по-често и по-често в статиите, книгите и изказванията на астрономите, много популярни сега, древното име „Сириус“ се заменяше с думата „Релиос“. И много по-правилно беше да наричаме блестящата звезда с името, дадено й от онези, които, както ние от Слънцето, са получили от нея живота.

— Ние наричаме вашето Слънце „Миени“ — каза Виениян на Щерн. — Когато се върнем на Калисто, нашите астрономи ще наричат вашата звезда с истинското й име.

Той почти съвсем затвори тесния процеп на необикновено продълговатите си очи и повтори замислено:

— Сиолънцие!