Георгий Мартинов
Калисто (2)

Една блестяща точка

Беше ясно утро в края на юли.

Високо в небето се разсейваха леките перести облаци. Бързо се изпаряваше нощната роса и отдалечените предмети сякаш трептяха в прозрачния въздух.

Слънцето току-що бе изгряло, а вече се чувствуваше, че денят ще бъде горещ. Курортното селище на Академията на науките още спеше. Никой не се виждаше по настланата с пясък улица. Дървените къщички зад разноцветните огради, сред гъстата зеленина на боровете и смърчовете, и те като че ли спяха. По отворените им прозорци се белееха спуснати пердета.

Беше онзи ранен час, когато дори въздухът не се е отърсил още от нощния сън, а къщите, дърветата, оградите са някак особено неподвижни и рязко очертани.

Леко скръцна отваряща се врата и на стъпалата пред една от вилите излезе мъж с раирана пижама.

Зарадван на прекрасното утро, той се протегна, подлагайки лице на слънцето. Малките му дълбоко поставени очи се присвиха от удоволствие.

Беше среден на ръст, пълен, но не дебел, с гладко избръснато лице и рядка прошарена коса, вчесана назад. Дълбоко врязаните плешивини правеха челото му много високо. Месестият нос и голямата уста придаваха на лицето му добродушен израз.

Той бавно слезе по стъпалата и тръгна по градинската пътека.

Надникна в пощенската кутия, повече по навик, тъй като вестниците не можеха да бъдат донесени толкова рано, и се разположи на пейката пред градинската врата.

Вдишвайки с наслада чистия утринен въздух, наситен с дъх на бор, той си мислеше, че на света няма и не може да има нищо по-хубаво от тези ранни часове. Ще минат час, два и напрегнатото ежедневие ще влезе в своите права. Ще се събуди жена му и ще го повика да закусват. После ще пристигне колата и ще трябва да върви в задушния и прашен град.

Едва късно вечерта, когато слънцето слезе ниско над хоризонта, той ще се върне и пак ще седи на любимата си пейка, докато стане време за лягане.

„Да живееш на такова място, е хубаво само ако можеш да прекарваш целия ден“ — помисли си той.

После хвърли поглед към отсрещната вила, боядисана в жълто, и неволно изпита някакво чувство, подобно на завист, към собственика й академик Щерн.

Съседът му беше в отпуска и по цели дни лежеше с книга в шезлонга.

Има и такива щастливци!…

Докторът по медицина професор Куприянов обикновено никога не завиждаше на хората, които нищо не вършат, но сега му се струваше, че няма нищо по-хубаво от безделието. Беше уморен и се намираше в лениво, предотпускно настроение.

До мечтания ден оставаше малко, но въпреки това отпуската не го радваше. Щеше да бъде напълно доволен, ако можеше да я прекара тук, на вилата, и като Щерн по цял ден да лежи и да чете; но това бе невъзможно. Сърцето му нещо се обаждаше и той трябваше да иде в санаториум. Картата бе вече в чекмеджето на бюрото му.

Скучният санаториален режим нямаше как да се избегне.

По улицата премина колоездач. Млад загорял момък въртеше с боси крака педалите, а краищата на хавлиена кърпа се развяваха зад гърба му като крила.

Куприянов познаваше младежа. Беше синът на биолога професор Лебедев, който живееше на другия край на селището.

Младежът вече не се виждаше, а Куприянов все още гледаше след него. Той знаеше, че младият Лебедев отива на езерото. След няколко минути ще бъде там и ще се хвърли в студената вода…

Професорът дори потрепери — така ясно си представи това усещане.

Облегнат на оградата, той се загледа нагоре. Облаците се бяха вече съвсем разсеяли. Ясната, прозрачно синя бездна едва забележимо трептеше. Нагрятият от слънцето въздух беше сякаш видим и физически осезаем.

Професорът се взираше напрегнато в бездънната дълбина и изведнаж му се стори, че точно над главата му в зенита внезапно блесна мъничка ярка точка.

За секунда затвори очи. Когато погледна пак, той се убеди, че не се е излъгал. Едва видимата блестяща точка святкаше на същото място. Но ето, като че ли угасна, после пак блесна и вече не изчезваше.

„Дали е самолет? — помисли си Куприянов. — Не, много е високо и не се вижда бялата следа, която летящите високо самолети винаги остават подире си. Звезда не може да се вижда през деня. Значи, е някаква планета.“

Блестящата точка беше толкова малка, че професорът няколко пъти я изгубваше от очи и после едва я намираше. Половин час вече я наблюдаваше, но тя не промени положението си на небето.

Градинската врата отсреща се отвори и на улицата излезе академик Щерн. Беше дребен на ръст, попрегърбен тромав старец с дълги побелели коси и огромна гъста брада, в която сега блещукаха капки вода (той току-що се беше умил), под брадата се виждаха голите му космати гърди. Беше със сандали и бели панталони.

Прочут астроном, директор на обсерваторията и действителен член на Академията на науките, Щерн винаги напомняше на Куприянов професор Челенджър — герой от роман на английския писател Конан Дойл.

— Добро ви утро! — каза той, като се приближи до пейката и седна тежко на нея.

— Късно ставате — каза Куприянов, стискайки подадената му ръка. — Аз седя тук вече цял час.

— Вие сте млад човек — засмя се академикът. — А ние, старците, обичаме да си поспим. Снощи си легнах късно — добави той.

Куприянов отново впери поглед в небето. Няколко секунди напразно търси блестящата точка и вече реши, че изобщо е изчезнала, но най-сетне я намери на същото място.

— Коя е тази планета, Семьон Борисович?

— Каква планета?

— Ей там, точно над главите ни.

Известно време Щерн напрегнато се взираше в небето, после сви рамене.

— Това не е планета. При такава ярка светлина може да се види само Венера, но на Московския паралел тя никога не е така високо над хоризонта. Самолет е!

— Не ми прилича на самолет. Цял час вече точката се намира на едно и също място.

— Сега ще видим — каза академикът и като се обърна към вилата си, викна: — Лида!

Внучката на Щерн, седемнадесет — осемнадесетгодишна девойка, се показа на вратата.

— Лидочка, я ми донеси далекогледа. Той е на бюрото ми.

Жената на Куприянов излезе до градинската врата и повика мъжа си да пият чай.

— Идвам!… Сигурно ще е аеростат — каза Куприянов.

Лида донесе голям далекоглед.

— Сега ще узнаем какво е — каза Щерн.

Той доближи далекогледа до окото си и цяла минута гледа през него.

— Не е нито самолет, нито аеростат — каза той, — не е и нов изкуствен спътник, както предположих отначало. Моят далекоглед е много силен. Погледнете сам.

В малкия кръгъл отвор на обектива Куприянов видя същата точка. Тя съвсем не беше увеличена и все тъй святкаше със златист блясък. Нямаше никакъв видим диаметър.

— Нито самолет, нито аеростат може да се намира извън пределите на атмосферата — каза Щерн. — А това нещо се намира именно там.

— Все пак може би е спътник или свръхвисочинна ракета?

— Никак не прилича — троснато отвърна Щерн.

Той взе далекогледа от Куприянов и отново започна да наблюдава точката.

Улицата постепенно се изпълваше с хора. Като видяха, че академикът разглежда нещо по небето, няколко съседи дойдоха при тях.

— Това е стратостат! — каза един.

— Не! — късо отсече Щерн, без да сваля далекогледа.

Колоездачът, който бе отишъл да се къпе, се връщаше. Спря и слезе от колелото. Мокрите му загорели рамене блестяха. Засенил очите си с длан, той също се загледа нагоре.

Куприянов си влезе да пие чай. Колата можеше да дойде всеки момент.

Той закуси, облече се и пак излезе пред вратата.

Щерн все още гледаше през далекогледа. Около него вече имаше много хора.

— Може да е нова комета — каза някой.

Академикът свали далекогледа и сви рамене.

— Комета! — каза той. — Аеростат… Стратостат… Самолет!… Ама че глупости!

Куприянов добре познаваше Щерн и виждаше, че старият астроном е много развълнуван.

— Какво ли ще е това? — попита той.

Академикът се запъти към вилата си, без да му отговори.

На Куприянов никак не му се искаше да тръгне за града, преди да се е изяснил заинтересувалият го въпрос.

— Какво ли ще е това, Семьон Борисович? — настойчиво повтори той.

— Ще се обадя в обсерваторията — отвърна му Щерн, без да се спира.

Иззад ъгъла безшумно се появи голяма синя кола. Плавно забави ход и спря пред градинската врата; шофьорът отвори вратичката на колата.

— Днес ще гледам да се освободя по-рано — каза Куприянов на жена си.

Жена му се усмихна и махна с ръка.

— Всеки ден чувам това!

Преди да влезе в колата, професорът още веднъж потърси с очи на небето светлата точка. Тя все така блестеше на същото място.

Много му се искаше да не тръгнат веднага и да разбере какво ще отговорят на Щерн от обсерваторията, но се страхуваше, че ще закъснее. Тридесет и пет години вече работеше в института и нито веднъж не беше закъснявал.

— Да вървим! — каза той, като сядаше до шофьора.

Колата леко потегли, бавно мина през вратата на високия стобор, който ограждаше селището, и полетя по шосето.

Професорът затвори очи и се замисли върху загадъчното явление на небето, което толкова развълнува академик Щерн. Куприянов знаеше, че старият учен не би се вълнувал без сериозна причина.

— Непременно ще се върна рано — произнесе той гласно.

Шофьорът се усмихна. Отдавна познаваше Куприянов и добре бе изучил неговите навици и дневната му програма.

— Днес ще тръгна за вкъщи точно в седем.

— Колата винаги е готова — със съмнение в гласа отговори шофьорът.

Професорът не знаеше и не можеше да знае, че тая година изобщо няма да се върне във вилата си, че няма да вземе дългоочакваната отпуска и че картата в чекмеджето на бюрото му ще остане неизползувана.

Разбира се, той в никакъв случай не би повярвал, ако някой му кажеше това и добавеше, че причина за всичките промени ще е именно онази блестяща точка, която той пръв в селището видя на небето и за която непрекъснато мислеше.

Той не знаеше, а и не можеше да знае, че тази мъничка, без видим диаметър, златисто блестяща точка рязко ще промени живота му, ще го накара да зареже работата си, да отпътува от Москва и да преживее много неща, каквито дори не бе сънувал.

Не знаеше, че през следващите месеци няма да се занимава с нищо друго освен с тази блестяща точка и че ще запомни завинаги деня, в който я съзря на утринното небе.

Той не знаеше какво представлява тази точка и не можеше да предвиди последиците от неочакваната й поява.