Георгий Мартинов
Калисто (15)

Това заслужава внимание!

След два дни в лагера опънаха нови палатки: двете бяха по за трима души, а едната — за четирима.

— Тук ще живеят кореспондентите — каза Козловски.

— Но нали кореспондентите са петима, а не четирима — забеляза Куприянов.

— Вярно, петима са, но Ю Син-чжоу ще настаним с двамата московски журналисти, които ще дойдат заедно с тях. Иначе чуждестранните кореспонденти, току-виж, заподозрат, че Ю Син-чжоу ги следи. Естествено те знаят, че той е комунист. Не бива да им даваме повод да мислят така.

— Да! — въздъхна Куприянов. — Не бива!

След разговора си с Щерн професорът беше все мрачен и същевременно нервен. Гнетеше го мисълта, че животът на гостите на Земята, които той още не бе видял, е застрашен и че техният чудесен кораб може да стане жертва на диверсия. Много добре разбираше, че Козловски е прав, но не можеше да се помири с мисълта, че е възможна такава безмерна подлост.

— Нито един от пристигащите не говори руски — продължи Козловски. — Какви езици владее Широков?

— Английски и немски — отговори Куприянов. — Разбира и малко френски.

— Добре. А вие?

— Добре говоря френски, английски и немски. Зная латински и малко гръцки.

— И другите участници в експедицията навярно владеят езици?

— Да, всички. Един или друг език. А що се отнася до Лежнев…

— Ясно — прекъсна го Козловски. — За него и за Лао Сен няма защо да се говори. — Той помълча малко. — Смятам, че няма нужда да прикрепяме към тях преводачи. Освен към тримата учени, ако те пожелаят. Кореспондентите нека се чувствуват свободно. Така ще е най-добре. Вие вярвате ли, Михаил Михайлович, че те наистина не разбират руски?

— Ах, не зная! — Куприянов махна с ръка. — Всичко това така ме разстройва.

В деня, когато щяха да пристигнат чужденците, Козловски рано-рано повика при себе си Черепанов и парторга на полка — капитан Василиев.

— Днес — каза им той — в лагера пристигат чуждестранните учени и журналисти. Не е изключено под формата на журналист при нас да проникне човек, пратен от враждебни на Съветския съюз кръгове. Страхувайки се от засилването на военната мощ на СССР, тези хора са готови на всичко. Вече имаме някои сведения, че се готви диверсия. Може би ще се опитат да унищожат кораба и екипажа му, преди да сме намерили общ език с нашите гости. Правителството на СССР взима под внимание тази опасност. Тия, които ще пристигнат днес, са първата група. След нея ще пристигнат и други. Не искаме да затваряме вратите пред учените от другите страни. Долитането на космическия кораб интересува не само нас, а цялото човечество. Наша задача е зорко да наблюдаваме чужденците, но така, че те да не забелязват това. Разбира се, не ние — други са натоварени с охраната на гостите. Ще пристигнат още двама „кореспонденти“.

Черепанов и Василиев мълчаливо кимнаха.

— Трябва да им помогнем — продължи Козловски. — Настоятелно ви моля да не се издавате, че знаете чужди езици. Вие двамата владеете английски. Аз добре зная френски. И така, другари, внимание, внимание и още веднаж внимание. Вслушвайте се във всяка дума. Старайте се да доловите тайния смисъл и на най-незначителната фраза. На всяка цена трябва да се осуети злодейският замисъл, ако той наистина съществува. Да не се допусне нещастие. Това е наш партиен дълг. Разбира се, този наш разговор трябва да остане в тайна.

Куприянов, Щерн, Козловски и Лебедев тръгнаха да посрещат гостите. Полето, на което преди една седмица се бяха спуснали самолетите на експедицията, през тези седем дни се беше превърнало в истинско уредено летище. Край насипа на железопътната линия бе построен перон, а до него — сграда за персонала. Имаше и малка къщичка за началника на летището, и караулно помещение. Полето бе оградено; на висок пилон се развяваше знаме.

Козловски само се усмихваше, като видя учудването на спътниците си.

— Това място е историческо — каза той. — То е известно по цялата земя. Значи, трябва да му придадем подобаващ вид. А когато корабът отлети, ще издигнем на мястото на приземяването му паметник.

— И когато ние построим звездолет, той ще се отправи в първия си рейс оттук — подхвана Щерн.

— Точно така. Тук ще бъде ракетодрумът.

Началникът на аерогарата излезе да ги посрещне и те се учудиха, като видяха, че той бе щурманът на ескадрилата, с която долетяха.

— Как попаднахте тук, приятелю? — попита го Куприянов.

Летецът радостно поздрави професора и спътниците му.

— Сам пожелах да ме изпратят тук — каза той, — за да бъда по-близо до космическия кораб.

— А защо не дойдохте да се видим?

— Нямах време. Но сега, когато летището е готово, непременно ще дойда. Много ми се иска да видя кораба.

Не се наложи да чакат дълго. След двадесетина минути над полето се появиха два самолета и един след друг кацнаха на летището. Пръв излезе академик Неверов.

— Не можах да се стърпя! — ръкува се той с Куприянов. — Моля да ме приютите. Готово ли е всичко при вас за посрещането на гостите? — загрижено попита той.

— Според възможностите ни, Александър Николаевич. Нашият лагер не е курорт.

Освен председателя от самолетите излязоха още тринадесет души. Куприянов се намръщи.

— Съобщиха ми само за осем.

— Седем са кореспонденти. Трима са учени със секретарите си.

Астрономът Чарлз О’Кели се оказа висок човек. На лице и по фигура изглеждаше млад, но дългите му побелели коси издаваха възрастта му. Сивите му очи бяха умни и проницателни. Когато се ръкуваше с Щерн, той му каза няколко любезни думи.

Жорж Линиел, дребен, небрежно облечен старец с гладко избръснато сбръчкано лице, радостно поздрави професор Лебедев и тутакси подхвана с него оживен разговор. Те се бяха срещали и по-рано и се познаваха.

Професор Матисен бе типичен швед. Едър, с румени бузи, рус, стиснал лула със здравите си бели зъби. Той енергично се ръкуваше с всички и радостно се усмихваше.

Четиримата кореспонденти — Лемарж, Хелбах, Дюпон и Браунъл — бяха млади енергични мъже; на първо време човек трудно можеше да ги различи. Те незабавно се заеха с фотоапаратите и фотографираха всичко, каквото имаше на летището.

Ю Син-чжоу скромно стоеше настрана с двамата московски кореспонденти. След като се ръкува с всички, веднага пак се отдръпна настрана. Тесните му очи внимателно наблюдаваха хората наоколо.

От самолетите свалиха багажа, който се оказа доста обемист.

— Повиках двете коли — рече Козловски. — Нека тримата секретари и нашите кореспонденти да почакат тук, а вие с останалите отивайте в лагера. Аз ще се позабавя.

— Къде да настаним председателя? — попита Куприянов.

— В нашата палатка. Тя е достатъчно голяма. Казах на Широков да приготви всичко. Той има запасни легла.

— Я погледнете Семьон Борисович — каза Куприянов.

— Отдавна забелязах — отвърна Козловски.

Той се обърна и изведнаж срещна погледа на Дюпон, устремен към него. Англичанинът моментално се извърна, но Козловски можеше да се закълне, че кореспондентът е слушал разговора им.

Със стария астроном наистина ставаше нещо нередно. Той гневно се въсеше, мърмореше и с две ръце приглаждаше брадата си, което при него винаги беше признак на вълнение.

Куприянов покани гостите да седнат в колите.

Козловски внимателно наблюдаваше Щерн. Той видя как астрономът се запъти към едната кола, но се отказа и седна в другата. В колата, с която не пожела да пътува, бяха Куприянов, О’Кели, Матисен и Ю Син-чжоу.

„Така! — помисли си Козловски. — Това е интересно.“

Той влезе в кабинета на началника на аерогарата.

След две минути там се отби и един от пристигналите московски кореспонденти.

— Вие ли сте другарят Козловски? — попита той.

— Да. Ето паспорта ми. А вие сте полковник Артемиев?

— Тъй вярно. Разрешете да ви представя картата си.

Козловски прочете документа.

— Вървете! — каза той. — Не бива да ни виждат заедно.

Полковникът се обърна и излезе.

Докато чакаше да се върнат колите, Козловски крачеше из кабинета от вратата до прозореца и обратно. Походката му беше малко по-припряна от обикновено.

„И така — мислеше си той, — борбата започна. Кой ли е главният враг? Някой от учените? Едва ли. Те са твърде известни. Някой от секретарите им? Едва ли е и между тях. Значи, кореспондентите. Но кой? Ако е Дюпон — изборът е несполучлив. Той е твърде неопитен. Веднага го улових, че подслушва, издаде се, че знае руски. Дори ако той е враг, то е враг номер две, а не враг номер едно. Кой ли е главният? Браунъл, Лемарж или Хелбах? Ю Син-чжоу е вън от подозренията. Той е стар член на партията, участвувал е в гражданската война в Китай, ползува се с доверие. Значи, цялото си внимание трябва да съсредоточим върху тримата кореспонденти. И особено върху Браунъл.“

Всичко на пръв поглед беше ясно, но някакво смътно безпокойство не напускаше Козловски. Той се мъчеше да разбере какво го тревожи и изведнаж се сети — Щерн.

„Какво означава неговото държане? Защо се развълнува толкова? Защо не седна в колата, в която искаше да седне най-напред? Такъв умен човек няма да се вълнува без сериозна причина. Кой беше в колата? Куприянов. Не влиза в сметката! Ю Син-чжоу? Не влиза в сметката! О’Кели и Матисен… Да, причината се крие в един от тях. Още днес трябва да поговоря с Щерн.“

През целия ден обаче Козловски просто не успя да изпълни намерението си. Старият академик нито за минута не оставаше сам. Няколко пъти секретарят на обкома забеляза, че Щерн отново започва да се вълнува. Това винаги ставаше в присъствието на чуждестранните учени и Козловски окончателно се убеди, че именно един от тях е причината за това необяснимо вълнение. Но кой и защо? Това оставаше тайна.

От три дни Козловски окончателно се бе прехвърлил в лагера; обясни, че е в отпуск и иска да го прекара тук. Всички се зарадваха. Членовете на експедицията с удоволствие го приеха в своя колектив, той редовно присъствуваше на всички съвещания и дейно им помагаше в подготовката на предстоящата работа. Той не бе учен, но притежаваше организаторски талант и силно развит практически усет, какъвто липсваше на мнозина от професорите и академиците. Всички признаваха, че без него нямаше да съобразят много неща.

В действителност той живееше в лагера по нареждане на ЦК на партията, но смяташе, че няма защо да обявява това. Версията, че е в отпуск, у никого не пораждаше съмнение. Бе напълно естествено, че един човек, толкова много направил по посрещането на кораба, иска докрай да присъствува тук. Никой не подозираше, че може да има друга, много по-сериозна причина.

Той се настани в малка палатка, в която спеше сам; тя бе опъната в центъра на военния лагер, до палатката на Черепанов. „По-близо до масите“ — казваше той. Това място имаше предимството, че наблизо стоеше на пост часовият при знамето и следователно никой не можеше да се приближи незабелязан.

В деня, в който пристигнаха чужденците, Козловски се прибра рано в палатката си. Седна до масата, написа няколко писма и си легна, без да се съблича.

Той чакаше.

„Ако предположенията ми са правилни — мислеше си той — Щерн непременно ще дойде при мен.“

Както опитният ловец, без да вижда звяра, чувствува приближаването му по едва доловими признаци, така и той чувствуваше, че държането на стария астроном има някакво отношение към „звяра“, който искаше да проследи. Подозренията му бяха смътни и неясни дори на него самия, но бе убеден, че не греши.

И не сгреши.

Беше единадесет без четвърт, когато чу тежките стъпки на астронома. Щерн влезе в палатката и се извини за късното посещение.

— Влизайте, влизайте, Семьон Борисович! — каза Козловски, като стана от леглото и премести креслото. — Сядайте! Много се радвам, че дойдохте. Не ми се спи, лежа и скучая.

— А защо се прибрахте така рано?

— Уморен съм.

Щерн седна и разсеяно започна да прелиства книгите на масата. Козловски внимателно го наблюдаваше и забеляза, че ръцете на астронома треперят.

— Студено ли ви е, Семьон Борисович? — направо го попита той.

Старецът трепна.

— Да ми е студено? Не, от къде на къде!

— Ръцете ви треперят. — Козловски мина от другата страна на масата и седна срещу госта си. — Все исках да ви попитам защо така се вълнувахте на летището, после в лагера, пък и сега също се вълнувате.

— Не се вълнувам… — почна Щерн, но веднага сам се прекъсна: — Не, вълнувам се, дори много се вълнувам. — Той вдигна към Козловски очи, добри, уморени очи на човек, много живял и преживял. — Такова странно нещо!… Съвсем непонятно… Никак не мога да разбера в какво се състои работата. И се страхувам… Вие сте секретар на областния комитет на партията. Длъжен съм да ви кажа… Ще ми помогнете да се ориентирам. Не зная в какво се състои работата, но предчувствувам нещо лошо. Кой знае защо, струва ми се, че има нещо общо с онова, което ни говорихте на събранието.

Докато астрономът говореше така объркано и неясно, Козловски внимателно и сериозно го гледаше в очите.

— Добре сторихте, че дойдохте при мен — каза той. — Аз ви чаках. Не съм уморен, а нарочно се прибрах, за да ви дам възможност да дойдете при мен. Говорете! Тук никой няма да ни чуе.

— Чакали сте ме? Значи, и вие сте забелязали?

— Забелязах вашето вълнение и това ми е достатъчно.

— Много странно нещо. И съвсем непонятно. Те навярно знаят… Впрочем този много прилича на него…

— Драги Семьон Борисович! — каза Козловски. — Престанете да говорите със загадки.

— Ама много просто. — Гласът на Щерн изведнаж укрепна. — Този О’Кели изобщо не е О’Кели.

— Как така? — Козловски не очакваше такъв обрат.

— Ами точно така! Той може наистина да се казва О’Кели, но не е директорът на Кеймбриджката обсерватория, не е онзи О’Кели, за когото ни съобщиха предварително. Аз добре познавам Чарлз О’Кели. Този човек много прилича на него, но не е той.

— Уверен ли сте в това? — тихо попита Козловски.

Щерн изведнаж се разгневи.

— Ама че глупости! Извинете! — сепна се той. — Разбира се, че съм уверен. Те навярно мислят, че от старост съвсем съм оглупял. Аз имам снимката на Чарлз О’Кели и лично съм се срещал с него.

Ръката му отново затрепери.

— Но какво може да означава това, Николай Николаевич? Защо е тази измама? Какво търси тук този човек? Нима е вярно, че те искат да посегнат на кораба и на неговия екипаж? Преди два-три дни аз сам говорих за това с Куприянов, а ето че сега питам вас.

— Да се говори за евентуално посегателство, е едно — каза Козловски, — а да се сблъскаш непосредствено с него, е друго. Разбирам ви, Семьон Борисович, и ви уважавам за вашето вълнение. С този О’Кели ще се заема аз. Моля ви, на никого не казвайте нито дума, абсолютно на никого, дори на председателя или на Куприянов. Това е от най-голяма важност. С О’Кели се дръжте така, сякаш нищо не сте забелязали.

Щерн мълчаливо стисна ръка на Козловски и излезе от палатката.

Щом остана сам, секретарят на обкома веднага отиде при Артемиев и му разказа всичко.

— Ако Дюпон и О’Кели са хората, от които се опасявахме — отговори подполковникът, — те вече не са опасни. Но аз се страхувам, че това е само разузнаването. Във всеки случай ясно е, че нашите подозрения са основателни. Някой иска да ни попречи. Това е безспорно. Ала в какво се състои планът на врага? Ето това трябва да разгадаем на всяка цена.