Георгий Мартинов
Калисто (59)

Диени

Сутринта Синяев се събуди с чувство на голяма тежест. Нещо не го остави да спи добре през нощта. Какво? Мисълта за здравето на Широков? Или тревогата за него? Да, тревожеше се. Дори и като спеше, не забравяше това. Дали не бе от заплахата да напуснат Калисто, без да са завършили и дори без да са почнали работата? И това би могло да бъде причината.

Като отвори очи, той дълго лежа неподвижно, вниквайки в състоянието си. Сърцето му биеше неравномерно, прескачаше. От време на време студени тръпки на вълни преминаваха по тялото му, а съзнанието му се забулваше като в лека мъгла.

„Нима съм се разболял? — уплаши се той. — Само това липсваше!“

Често пъти, още на Земята, той се събуждаше с чувство, че ще се разболее. Тогава напрягаше воля и насила ставаше и се залавяше за обикновената си работа, без да мисли за неразположението си. В повечето случаи това помагаше, болестта биваше надвита още в зародиш.

Синяев реши и този път да прибегне до своето изпитано средство, за да надвие болестта. Отметна завивката — лека, почти прозрачна материя, и се опита бързо да стане от леглото, но с неволен стон се отпусна обратно. Сърцето му затуптя тъй лудо, че усети болка. Кървавочервена мъгла се спусна пред очите му.

Като през плътна стена той чу гласа на Широков:

— Какво ти е?

— Ела при мен — прошепна Синяев.

— Не мога да стана.

— И аз.

— Много ми е лошо. Ти какво усещаш?

Червената мъгла се разсея. Сърцето му сякаш се успокои, макар че продължаваше да тупти неравномерно. Ако не мърда, можеше да говори без неприятни усещания. Синяев шепнешком му разказа всичко.

— Същото става и с мен — отвърна Широков също шепнешком. — Веднага трябва да дойде лекар. Дали Сийнг ще се сети да влезе, без да го викаме?

В къщата бе тихо, а отвън не се чуваше никакъв звук. Сякаш всичко наоколо беше измряло. Учтивата деликатност на калистяните можеше да има лоши последици. Как да повикат Сийнг?

— Можеш ли да викаш? — попита Широков.

— Не. Повиша ли глас, получавам много силно сърцебиене, дори болезнено. Мога да говоря само шепнешком.

— И аз.

— Весела история.

Лежаха, без да помръдват, и с тревога очакваха нов пристъп на неизвестната болест.

Сийнг не идваше. Навярно смяташе, че гостите на планетата още не са се събудили и не искаше да ги безпокои.

— Ще ни уморят със своята деликатност — прошепна Синяев. — На Земята лекарят отдавна би дошъл да види болния си.

„Трябва да предприемем нещо“ — помисли си Широков.

Погледът му се спря на голям „кристален“ съд с формата на ваза, пълен със светлосиня течност. В съда имаше нариди — напитка с вкус, подобен на лимонов сок. Широков и Синяев често ожадняваха през нощта и затова на шкафчетата до главите им винаги имаше нариди. Много им харесваше.

— Георгий! — прошепна Широков. — Да взема да хвърля тази кана на пода, а? Трясъкът ще привлече вниманието на Сийнг и той ще дойде при нас да види какво става.

— Но тя ще се счупи.

— Кой я знае. Може би ще се счупи, а може би не. Ако не се счупи и нариди няма да се излее. Капакът се затваря плътно. Нали знаеш колко мъчно го отваряме.

— Ако каната се счупи и нариди се излее, някой трябва да почисти. Нашият андроид едва ли умее да прави това.

— Нима ще ни упрекнат?

— Не, разбира се, но някак си е неудобно.

— Не бива да чакаме. Сийнг може да дойде след час, а може и след два. Но как да бутна каната? Страх ме е да помръдна ръката си.

— И мене.

— Ще се опитам полекичка.

Широков започна бавно да вдига ръката си. Сърцето му веднага ускори ударите си, но нищо страшно не се случи.

— Спокойно, Петя! Не бързай!

Съдът беше лек за един здрав човек, но Широков с тревога мислеше дали ще има сили да го бутне на пода. Дали това движение няма да има лоши последици?…

И неочаквано чуха тих, мелодичен звук, който се разнесе из стаята, а след него ясния глас на Сийнг:

— Събудихте ли се? Да дойда ли при вас?

— Веднага! — колкото можеше високо му отговори Широков и внимателно отпусна ръката си.

— Отдавна ви чакаме — обади се и Синяев.

Не знаеха дали Сийнг ще чуе шепота им.

Калистянинът обаче го чу. Навярно стаите бяха свързани с някакви акустични апарати, досега неизвестни на Широков и Синяев. Почти веднага Сийнг влезе при тях.

Още от вратата той ги изгледа внимателно и веднага разбра, че се е случило нещо лошо.

— Какво ви е? — попита той явно развълнуван.

— Много ни е лошо, Сийнг — отвърна Широков. — Изглежда, че сме заболели сериозно.

— Пред прага сме на преждевременна смърт — добави Синяев, който с идването на Сийнг възвърна обичайното си настроение.

— Веднага ще се върна. — И като каза тези думи, калистянинът изчезна.

— Е, сега вече ще се заемат с нас — рече с усмивка Синяев. — Ще проявят любовта си към нас в пълен размер.

— А по какъв начин ни се обади? — попита Широков. Дори в това състояние той не можеше да не обърне внимание на новото за тях удобство от калистянската техника.

— Навярно е привел в действие някакъв апарат. Малко ли са те на Калисто! Но преди да се обади, той не ни е чувал, това е ясно. Иначе отдавна би дошъл.

Сийнг се върна скоро.

— След малко ще долетят Гесиян и Бийнг — каза той. — Не се тревожете за нищо. Всичко ще бъде наред. Почакайте! — добави той, като видя, че Широков иска да му каже как се чувствува. — Не говорете сега. По-добре мълчете.

— Не ни е трудно да говорим. Можем, но само тихо. Трудно ни е да се движим. Сърцето ни се разтуптява.

— Лежете съвсем спокойно.

— Принудени сме. Отдавна сме будни, Сийнг. Чакахме ви, а вие не идвахте. Тъкмях се да съборя върху пода съда с нариди и така да привлека вниманието ви. Но тъкмо в този миг вие ни се обадихте.

— Нима не знаете? — Сийнг показа малка издатина на крачето на осмоъгълната масичка. — Трябва да се натисне ето тук и ще влезе в действие връзката между всички стаи на дома.

— Не знаехме. И аз бях уверен, че няма да дойдете, докато не ви повикаме. А как се случи така, че се решихте да ни обезпокоите? — усмихна се Широков.

— Диени ме накара.

— Виждаш ли — на руски каза Синяев. — А ти не искаш да ми вярваш.

Широков почувствува приятно вълнение. Сърцето му ускори ударите си, но съвсем не тъй, както преди. В миг той прозря истината, за която бе мислил и по-рано, стараейки се да си изясни душевния мир на калистяните. Тяхната фина чувствителност, в която много пъти се беше уверил, неизбежно бе усилила у тях шестото чувство, несъзнателния, но безпогрешен инстинкт, който помага на човека да предусети бедата, заплашваща негов близък. И ако, както твърди Синяев, Диени обича Широков, няма нищо чудно в това, че тя бе предусетила заплашващата го опасност.

— Диени тук ли е? — попита той.

— Не — отговори Сийнг, — няма я. Тя се свърза с мен по екрана и ме помоли да вляза при вас. Сторило й се, че нещо ви се е случило.

„Правилно отгатнах — помисли си Широков. — И Георгий е прав. Колко е хубаво!“

— Калистянската медицина вярва ли в предчувствия? — попита Синяев.

— Зависи какви. Много често те са неверни. Във връзка са със състоянието на нервната система и с други фактори. Но когато една калистянка изпитва такова чувство, както Диени в дадения случай, то рядко бива лъжливо.

— Защо?

Широков разбра, че още малко и приятелят му ще получи от Сийнг оня отговор, за който той самият знаеше какъв ще бъде, но неизвестно защо не искаше да го чуе от калистянския лекар.

— Вашата наука обяснява ли откъде възникват тези предчувствия? — попита той, за да не даде възможност на Сийнг да отговори на Синяев.

— Засега само налучква пътищата за разрешаване на този въпрос. Но фактът не подлежи на никакво съмнение. Девойките са много чувствителни към всичко, което се отнася до онзи, когото обичат.

— Думата е изречена! — на руски каза Синяев.

Долитането на Гесиян и Бийнг избави Широков от неловкото положение.

Двамата лекари влязоха в стаята дори без да попитат може ли.

— Ето че се изпълни вашето желание — каза Широков, като се усмихна на Гесиян, когото винаги с радост срещаше. — Нали искахте да се разболея. Готово!

— Ех, да беше така! — въздъхна калистянинът. — За съжаление въпросът стои другояче. Днешното ви заболяване няма и не може да има никаква връзка с вчерашния ви припадък.

— Но вие още не сте ме прегледали — учуди се Широков. — Откъде знаете?

Бийнг нагласяваше на масичката до леглото на Широков някакъв апарат. Друг също такъв Гесиян постави до Синяев.

— Щом вчера сте се чувствували нормално — с все същия мърморещ, сякаш недоволен тон отговори Бийнг вместо Гесиян, — значи, днешното ви заболяване не е свързано с вчерашното. Астрономическите обсерватории — добави той — отбелязаха рязко усилване на активността на Релиос. Страхувам се, че вашата внезапна болест е свързана с това. Какво усещате?

Широков подробно описа симптомите на болестта.

— Вашият приятел същото ли усеща?

— Да.

— Още едно доказателство, че няма връзка с вчерашния ви припадък. Сийнг твърди, че вашето сърце никак не се различава от нашето. Да видим каква е работата!

Апаратът едва чуто забръмча. Сякаш невидима пчела започна да лети из стаята. Широков видя как на предната му страна заблещука малък екран. Такъв апарат той виждаше за пръв път, но не беше трудно да се досети какво представлява.

Бийнг извади малък плосък диск, несъединен с апарата, и го сложи върху гърдите на Широков.

— Ако искате да чуете сърцето ми, имайте пред вид, че у нас то е отляво.

Бийнг премести диска.

— Забравих — каза той.

На екрана се замяркаха линии.

— Помръднете ръката си! — заповяда Бийнг.

Широков се подчини и почувствува как сърцето му конвулсивно ускори ударите си. Линиите рязко се учестиха.

— Спрете! — явно изплашен, възкликна Бийнг. — Не мърдайте!

Той се обърна към Гесиян, който навярно бе направил същото изследване на Синяев, и двамата лекари са размениха кратки фрази, но ги произнесоха толкова бързо, че Широков и Синяев нищо не разбраха.

— Незабавно сън — каза Бийнг. — Десет дни.

Сийнг излезе от стаята.

— Вие дори не ни питате дали сме съгласни — обади се Синяев.

— При някои случаи това не е задължително. Щом аз казвам „трябва“, не бива да възразявате. Ние не признаваме на човека правото доброволно да умира.

— Какво, насила ли ще ни приспите?

— Да, ако се наложи — последва отговорът.

— Какво се перчиш, Георгий? — попита Широков. — Щом трябва — значи, трябва.

— Не е там въпросът. Аз нямам и намерение да протестирам. Просто исках да узная докъде стига у тях свободата на личността.

Сийнг се върна с двете добре познати им „стъклени“ шишенца.

— Непрекъснато дежурство край леглото им — успя да чуе Широков, преди чудното сънотворно лекарство на калистяните да го лиши от съзнание.

— Положението им е извънредно лошо — каза Бийнг, когато гостите на Калисто заспаха. — Вие и Сийнг сте допуснали голяма грешка, като сте се съгласили да отлетите от Кетио толкова скоро. Трябваше да ги държите там пет пъти повече.

В стаята, тихо стъпвайки, влезе Диени. Девойката, изглежда, чу думите на Бийнг.

— Какво ги заплашва? — попита тя, като се наведе над Широков.

— Невъзможност да се върнат на Земята — отговори й Бийнг. — Пребиваването на Калисто неизлечимо ще повреди сърцето, тъй като са долетели без специална подготовка. А в такъв случай не ще издържат обратния полет.

— Но няма да умрат, нали?

— Такова нещо, разбира се, няма да допуснем. Но да умрат или да не се върнат в родината си — за тях е равносилно.

Диени се усмихна, без да сваля очи от лицето на Широков.

— Само за единия — прошепна тя така тихо, че никой не я чу.

— Дежурството ще почна аз — каза Гесиян.

— Ако искате, и аз съм на ваше разположение — помоли Диени.

 

 

Широков се събуди след десет калистянски денонощия и видя седящата до леглото му Диени.

Веднага се разсъни, усмихна й се и й подаде ръка.

— Мила! — каза той на руски.

И сега Диени пак се наведе и докосна с устните си ръката му.

— Защо направихте това? — попита я Широков. — Сега и тогава на Кетио.

Бузите на девойката едва забележимо посивяха.

— Нали е такъв вашият земен обичай… — прошепна тя.

— Грешите, Диени. На Земята има обичай ръката на жената да се докосва с устни (той не можеше да каже „целува“, защото такава дума нямаше в калистянския език). Но към мъжете този обичай почти не се прилага.

— Почти? Значи, все пак…

— Само при особени случаи. У нас на Земята, ако един мъж и една жена се обичат, съединяват устните си — за своя изненада каза той, изпитвайки силно желание да осъществи на Калисто древния земен обичай. — Това ние наричаме „целувка“.

Едва чуто скръцна леглото на Синяев. Широков видя как приятелят му се обърна настрана, гърбом към тях. Явно Синяев също се бе събудил.

— Циелу… — опита се да повтори Диени, но от този опит нищо не излезе и тя се разсмя. — Колко е труден езикът ви! Струва ми се, че никога не ще мога да го науча така добре, както вие сте научили нашия. — Тя изведнъж скочи. — Колко съм невнимателна! Трябва да съобщя на Гесиян, че сте се събудили.

— Почакайте, Диени! — примоли се Широков. — Не е ли все едно дали ще му кажете сега или след малко. Зная, че няма нужда от лекар при пробуждането след съня, предизвикан от вашето средство. Поседете малко при мене.

— А как е сърцето ви?

— Бие съвсем нормално. Можете да ми вярвате. Нали съм лекар.

Най-естествено и непринудено Диени протегна ръка и я сложи върху гърдите на Широков точно над сърцето му. Тя не сбърка като Бийнг.

— О, не — каза тя, — сърцето ви бие много ускорено. Веднага ще повикам Гесиян.

И излезе.

— А пък моето бие съвсем спокойно — каза Синяев, като се обърна с лице към Широков. — Защо тя не провери моето?

— Не се смей, Георгий.

— Не се смея.

Диени се върна.

— Гесиян каза да лежите и по възможност да не мърдате. Той и Бийнг ей сега ще долетят.

— Ами Сийнг?

— Да, и той също.

За миг тя сякаш се поколеба, после седна до леглото на Синяев.

Скоро дойдоха лекарите. Старателният преглед, изглежда, ги удовлетвори и те разрешиха на Широков и Синяев да станат.

— Забранявам ви да излизате навън следващите няколко дни — каза Бийнг.

— Добре — отговори Широков. — Ще бъдем послушни.

Бийнг погледна Гесиян и младият калистянин, очевидно разбрал значението на погледа, помоли Синяев и Диени да излязат в съседната стая.

Синяев охотно ги последва. Той и Широков бяха спали в пижами и сега нямаше защо да се облича.

— Виж какво, Петя — каза Сийнг, когато останаха сами тримата. — Искаме да поговорим с вас като с лекар. Докато спяхте, ние изследвахме и вас, и вашия другар. Резултатите не са утешителни, макар че не установихме нищо, което пряко да застрашава живота ви. Но дойдохме до твърдото заключение, че пребиваването ви на Калисто е пагубно за вас.

Широков не се учуди, очакваше това.

— Настоявате да отлетим на Кетио?

— Засега не. Знаем, че не желаете. Търсим начин да ви запазим възможността да останете на Калисто. И ни се струва, че ще е от полза да направим един опит.

— Казвайте!

— Вие, разбира се, знаете какво е профилактична имунизация?

— Естествено.

— Бийнг предлага да направим опит да ви създадем имунитет към лъчите на Релиос.

— Нима имате такава ваксина? — зарадва се Широков.

— Не, разбира се. Досега не е ставало нужда. Пък и едва ли може да има такава ваксина.

— Тогава не разбирам.

— Сега ще разберете. Запазил съм анализа на вашата кръв. Помните ли, на звездолета ви взимах кръв. Сравнихме го с анализа, който получихме сега през време на съня ви. Оказа се, че има разлика. Гледайте. Това е анализът на кръвта ви, получен на звездолета, а това е сегашният. А ето и анализ на кръв, взета от калистянин. Сравнете ги и направете изводите си.

Широков внимателно разгледа подадените му от Сийнг листове с начертани по тях разноцветни криви.

Беше се вече научил да разбира медицинския „език“ на калистяните.

— Да — каза той, — виждам. В нашата кръв са се появили елементи, които преди са липсвали, но те винаги са съществували в кръвта на калистяните. Това е въздействието на Релиос и именно то е опасно за нас, тъй като нашият организъм не може да се бори с него.

— Вашият извод съвпада с нашия.

— Излиза, че сме започнали да привикваме, но на нашия организъм трябва да се помогне. Искате да ни прелеете кръв?

— Да. Бийнг смята, че това може да даде положителен резултат.

— А не се ли страхувате?

— Не. Нашата и вашата кръв са абсолютно идентични по състав.

— Но, Сийнг, нали знаете, че земните хора имат кръв от различни групи — каза Широков.

— Да — намеси се Бийнг, който досега мълчеше. — Знаем това. В миналото така е било и при калистяните. Сега всички имаме една група. Как се нарича тя у тях? — обърна се той към Сийнг.

— Нулева — почти на чист руски език отговори Сийнг.

— Да опитаме — каза Широков, — щом сте сигурни, че няма да има вреда…

— Изключено е. А дали ще има полза, ще видим.

— Във всеки случай това е един шанс. И много ли смятате да ни прелеете?

— Съвсем малко — отговори Бийнг. — Не повече от… — Той назова мярка, която съответствуваше на пет кубически сантиметра. — Ако резултатът е положителен, тогава ще повторим.

— Готов съм.

— А приятелят ви?

— Разбира се, че ще се съгласи. И той като мене не иска да напуска Калисто.

— На Георгий ще прелеем от Гесиян — каза Сийнг. — Той пожела.

— А на мен?

— Диени моли да вземем кръв от нея. Ако нямате нищо против.

С огромно усилие на волята Широков успя външно да запази спокойствие. Той веднага си спомни историята на Калисто, която бе чел на звездолета. На планетата в далечното минало съществувал обичай при сватбената церемония младоженците да си разменят кръв. Какво значеше това? Случайност? Или…

— Все ми е едно от кого — отговори той.

— Тогава да започнем — каза Бийнг.

Професионалното изкуство на калистянските медици беше на голяма висота. Не минаха дори пет минути и съвсем безболезнено операцията беше извършена.

— Сега ще лежите до утре — нареди Бийнг. — Утре ще ви прегледам.

— Диени, останете — помоли я Широков, когато девойката заедно с всички тръгна към вратата. — Искам да поговоря с вас. За малко — добави той.

Диени се върна и седна в креслото до леглото му.

Синяев излезе да изпрати лекарите.

— Диени… — започна Широков, твърдо решил да изясни всичко докрай. — Защо направихте това?

— Кое?

— Защо ми дадохте от своята кръв?

Беше съвсем уверен, че тя или ще замълчи, или ще му каже истината.

Всяка девойка на Земята би навела очи при този въпрос. Диени продължаваше открито да гледа Широков, но през тесния процеп на клепачите й очите не се виждаха. Какво можеше да се прочете в такива очи?…

— Дълго е за разказване…

— Нищо, говорете! Моля ви!

Диени погледна към вратата.

— Георгий няма да се върне скоро — каза Широков, уверен, че ще бъде именно така. — Ако не искате пред него…

— Искам само на вас. Мисля, че вие ще ме разберете.

— Ще се постарая, Диени.

— То е малко смешно. Но аз от дете съм такава. Нали Рийг Диегон ми е дядо. Неговата мечта в живота е била да стигне до Миени. Може би това ми се е предало по наследство, но аз още от малка мечтаех за вашето Слънце. Мечтаех за далечната звезда и за нейните планети, бях уверена, че дядо ми не греши и около Миени наистина има планети, населени с хора като нас. Още преди да съм ги видяла, преди да зная как изглеждат те, аз ги обичах. Странно, нали? Така е било през целия ми съзнателен живот. Кой знае защо, бях уверена, че ще видя хора оттам, от Миени. И ето че това се сбъдна. Колко е прекрасно да се осъществи мечтата ти!

— Но ние съвсем не сме такива, каквито сте си представяли, нали? — попита Широков.

— Не, не мога да кажа, че е така. Но сега вече и не помня какви сте били в представите ми преди. Когато ви видях, стори ми се, че сте именно такива, каквито си мечтаех. Навярно не е така. Но предишното съм забравила.

Тя млъкна. Широков лежеше неподвижно, развълнуван от нейната искреност.

— Обичам вашата Земя — скоро заговори Диени. — Винаги съм я обичала, въпреки че не съм я виждала, а доскоро дори не знаех дали наистина съществува. Обичам хората от Земята. Вашите девойки са мои сестри. Разправяхте ми, че у вас цялата растителност е зелена. Това ми се струва прекрасно. Зелено. Цветът на нашата свобода. Земя! — произнесе тя, като почти съвсем правилно изговори думата, но с неизразима прелест смекчавайки звуците. — Вие скоро ще се върнете там. Ще напуснете Калисто и кой знае дали друг път ще видя хора от Земята. И аз изпитах силно желание да отнесете със себе си, към вашето Слънце, нещо от мен. Така че винаги да бъде с вас, да не може да го загубите. Това е всичко. — Тя поривисто стана. — Смешно е, зная.

— Диени — каза Широков, — кой ви пречи да отлетите с нас на Земята? Бих искал винаги да сте с мене — изтръгна се от сърцето му.

Развълнуван, той чакаше отговора й. Това, което каза, бе признание.

— Не изричайте тези думи — прошепна Диени. — Може би у вас така е прието, но у нас първа трябва да каже девойката. Сама ще ви кажа, когато дойде време. Разберете ме!

И тя бързо излезе от стаята.

Широков затвори очи. Чувство за безгранично спокойствие изпълни цялото му същество. Знаеше, беше уверен, че правилно е разбрал отговора й.

Диени вече му беше казала.