Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Каллисто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
johnjohn (2020 г.)

Издание:

Автор: Георгий Мартинов

Заглавие: Калисто

Преводач: Елка Хаджиева

Година на превод: 1966

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1966

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Зорка Иванова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Живко Станкулов

Художник: Александър Денков

Коректор: Надежда Добрева; Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8682

История

  1. — Добавяне

Две плюс две е равно на четири

Секретарят на Курския обком на партията напусна лагера късно вечерта. Заедно с него потеглиха и камионите, които докараха палатките и всичко друго. Военните камиони останаха в лагера. Гарирани бяха зад палатките и край тях крачеше часови; оставиха и две леки коли. Козловски ги предостави на разпореждане на Куприянов.

— Всичко може да се случи — каза той.

Куприянов му благодари, трогнат от вниманието и предвидливостта, с която обграждаха експедицията им. Той все още не можеше да си представи огромния отзвук, който космическият кораб бе предизвикал по целия свят. В лагера още не бяха дошли днешните вестници.

— Довиждане, другари! — каза Козловски, сядайки в колата. — А, щях да забравя, Коменданте! — повика той Широков. — Попитайте всички членове на експедицията и научете кой от какво се нуждае. Имайте пред вид, че ако учените се лишават от нещо, вие няма да избегнете партийното наказание. (Той вече знаеше кой от пристигналите е член на партията и кой не е.) Обръщайте се направо към мене.

— Това се казва човек! — рече Широков, когато колата се скри в припадащия здрач. — Каква енергия!

— Колкото за трима — обади се Лебедев. — Съвсем не предполагах, че така комфортно ще се настаним тук.

— Представете си само! — с възхищение каза Лежнев. — В такава забутано място — меки кревати. Не походни легла, а истински кревати. Пружинени. И одеяла, и чаршафи.

— Да не забравите най-важното! — позасмя се Смирнов. — Пратете телеграма на жена си да не се тревожи.

— Лагерът наистина е уреден образцово — каза Куприянов. — Не предполагах, че всичко може да се направи толкова бързо.

— В Москва не са дремали, докато ние летяхме подир кораба — обади се някой.

Дрезгавината бързо преминаваше в мрак. Звездите като елмазена дантела покриха небето. Мирисът на коноп, пшеница и на окосеното от войниците сено се смесваше с едва доловимото нежно ухание на някакви цветя. Беше много топло.

— Курортът ни продължава — каза Щерн.

При Куприянов дойде подполковник Черепанов.

— Какво ще правим, другарю началник? — попита той. — Става тъмно: през нощта часовите няма да могат да наблюдават кораба. Разрешете да запалим прожекторите.

— Прожектори?… — учуди се Куприянов.

— Имаме дванадесет камиона с инсталирани прожектори — отговори Черепанов. — Разположих ги около кораба. Куприянов се замисли. Страхът, че корабът ще отлети, ако на екипажа му дотегне непрестанното наблюдение, го караше да се откаже от прожекторите, но той си спомни какво му беше казал Щерн. Ако тези същества наистина имат намерение да излязат от кораба си, те ще разберат защо ги осветяваме, а ако изобщо не смятат да излизат, ще отлетят и без светлина. Освен това трябваше да се наблюдава кълбото.

— Добре — каза той, — запалете ги!

— Да идем да погледаме — предложи Лебедев. — Навярно гледката ще е интересна.

Членовете на експедицията се събраха при крайната палатка, от която през деня добре се виждаше космическият гост. Беше вече толкова тъмно, че кълбото едва се забелязваше. Огромният му тъмен силует смътно се очертаваше на югоизток.

Подполковникът вдигна ръка, в която държеше ракетен пистолет…

И изведнъж блесна светлина.

kalisto_projektor.png

Но не беше светлината на прожекторите. Те трябваше да светнат едва след сигнала.

Светлината идваше от кораба.

Яркият лъч се появи отначало встрани от лагера, после бързо се плъзна по полето — палатките сякаш пламнаха, осветени от силна бяла светлина.

Лъчът бавно се движеше по лагера, като че ли го опипваше. Личеше, че неотстъпно го следват очите на ония, които го направляват.

Какво означаваше той? Какво искаха да кажат на земните обитатели пришълците от дълбините на вселената с този лъч светлина?… Или го бяха запалили само за да видят лагера?… Но те можеха добре да го разгледат и през деня. Светлината бе запалена с някаква друга цел, но с каква?…

Лъчът бавно се приближаваше към групата хора, застанали неподвижно.

Никой не се опитваше да напусне мястото, което (както добре разбираха) след няколко секунди щеше да бъде ярко осветено. С дълбоко вълнение следяха приближаването на лъча…

Ето, вече е съвсем близо!

И изведнъж лъчът подскочи нагоре, плъзна се над главите им и угасна.

Минаха няколко секунди и той се появи отново, угасна, пак се появи и отново угасна.

Два пъти!

Това не бе случайно. Екипажът на кораба адресираше до хората тези два светлинни сигнала.

Защо? Какво, какво искаха да кажат с това?…

— По-бързо! — сподавено каза Щерн. — Къде е най-близкият прожектор?

— Тук, на няколко крачки — отговори подполковникът.

Куприянов разбра намерението на астронома и двамата с Щерн затичаха след Черепанов. Подир тях се спуснаха и другите.

— Запалете един прожектор и осветете кораба — каза Щерн. — Ето само този прожектор. Плъзнете лъча по цялото кълбо и го загасете, а после два пъти поред го запалете за две-три секунди.

Космическият кораб бе твърде близо и твърде голям, за да може прожекторът да го освети целия. Белият кръг светлина легна на повърхността на кълбото и бавно се плъзна по него.

Учените, застанали до камиона, с напрегнато внимание следяха лъча.

Всички едновременно забелязаха как на повърхността на кълбото блесна стъкло, но лъчът само за някаква част от секундата се отрази в него.

Подполковник Черепанов вдигна ръка, ала Щерн го спря.

— Недейте! — каза той.

Дали това беше прозорец или стъклото на техния прожектор?…

Светлината угасна — и всичко потъна в мрак. После, за секунда, светлината отново блесна… И подир малко още веднаж. Два пъти!

Всички мълчаливо чакаха. Ще им отговори ли екипажът на кораба?… Разбра ли ги той?

Миговете им се сториха много дълги…

Всички възкликнаха в един глас, когато стана онова, което толкова желаеха, което толкова очакваха.

Космическият кораб отговори! С кратки интервали замига лъчът в отговор. Четири пъти!

Две плюс две е равно на четири! Две по две е равно на четири! Две на квадрат е равно на четири!

Единственото и неповтарящо се при никое друго число равенство на резултата.

По-ясен отговор не можеше да се намери.

Светлината угасна и отново настана мрак. Хората чакаха. Космическият кораб отговори на Земята. Сега той трябваше да зададе въпрос.

— Запалете три пъти каза Щерн.

Заповедта му беше и изпълнена — и след няколко секунди дойде отговорът:

Четири!

Този отговор беше и въпрос. Всички добре разбираха това. Гостите от дълбините на вселената чакаха отговор!

— Аз мислех, че ще отговорят с пет — каза Щерн.

— Тогава ние щяхме да им отговорим: седем и единадесет — обади се Степаненко. — Редът на простите числа. Какво ли чакат те сега?

— Пет — каза Щерн. — Съотношението на страните на правоъгълния триъгълник. А още по-добре да им отговорим с двадесет и пет. Ще бъде по-ясно.

— Отговаряйте! — каза Куприянов на Черепанов.

Двадесет и пет пъти прожекторът светна и загасна.

Двадесет и пет кратки блясъка светлина пратиха отговора: сборът от квадратите на катетите е равен на квадрата на хипотенузата.

И отново мрак обви Земята и долетелия от друга планета космически кораб.

Това беше всичко!

Разумът на една неизвестна планета и разумът на Земята си размениха първите думи.

Тези думи бяха казани на единствения общ език, разбираем за всяко разумно същество, в която и точка на безграничната вселена да е живяло то! На езика на математиката!

Дълго, много дълго стояха участниците в експедицията край загасналия прожектор. Но лъчът на кораба вече не светна. Изглежда, екипажът му беше напълно доволен от постигнатия резултат.

— Ще осветяваме ли кораба? — пръв наруши мълчанието подполковник Черепанов.

— Не, не! — отговори Куприянов. — Запалете прожекторите, но не ги насочвайте към кораба. Осветете местността, та хората, които се намират в кораба, да могат да виждат наоколо.

„Хората, които се намират в кораба“…

Сега, когато първият успех бе постигнат, когато една вековна мечта стана реална действителност, той не се реши да нарече „същества“ пратениците от друг свят.