Георгий Мартинов
Калисто (14)

Нощно произшествие

На четвърти август около пладне в лагера пристигна колата на секретаря на обкома. Козловски идваше често и всеки път пристигането му внасяше нещо ново в живота на участниците в експедицията.

Всички бяха обикнали много секретаря на обкома за старанията му, за любовта към хората и за добрия му, отзивчив характер и се радваха, когато го виждаха в лагера. Само Широков с тревога посрещаше пристигането на познатата сива кола. Козловски безмилостно му се караше и за най-малката немарливост. Комендантът добре помнеше предупреждението на секретаря и не се съмняваше, че ще си получи заслуженото, ако не изпълнява добросъвестно задълженията си.

Щом видя пристигащата в лагера кола, Широков побърза да я посрещне, но отивайки към нея, загрижено проверяваше дали някъде няма нещо нередно. Лагерът обаче блестеше от чистота.

От другата страна към колата дотича дежурният по полк, който също като Широков зорко и тревожно оглеждаше наоколо. Той по военному отчетливо рапортува.

— Добре! — каза Козловски, като научи, че всичко е благополучно и че в лагера няма болни. — Ами при вас? — обърна се той към Широков.

— Всичко е в пълен ред, Николай Николаевич.

— Така ли? Значи, подготовката за работата с гостите е завършена?

— Още не е.

— Нали казвате, че всичко е в пълен ред — усмихна се Козловски. — Ама вие сте юнак! — неочаквано добави той, като силно стискаше ръката на коменданта. — Как ви хрумна?

Широков разбра, че секретарят на обкома говори за вчерашния разговор с кораба.

Козловски видя Куприянов и бързо се запъти към него.

— Професоре — каза той, ръкувайки се, — много съм ви сърдит. Защо не ми се обадихте, че сте получили такава важна телеграма?

— Каква важна телеграма? — учуди се Куприянов.

— Че в лагера ще пристигнат чужденци.

— Не съм получавал такава телеграма.

— Е, тогава добре. Смятайте се оправдан. А пък аз вече получих.

Козловски извади от джоба си и подаде на Куприянов телеграфна бланка. В същия момент дойде дежурният радист и даде на професора току-що получена радиограма.

— Ето я — каза Козловски.

Така и беше. Радиограмата съобщаваше, че скоро в лагера пристигат трима западни учени и петима журналисти от онези, на които правителството на СССР бе разрешило да посетят лагера. Чужденците щяха да пристигнат на дванадесети и началникът на експедицията трябваше да ги посрещне, да ги настани и да им осигури всичко необходимо.

Загрижен от това известие, Куприянов погледна мълком Козловски.

— Да се посрещнат, настанят и снабдят с необходимото, не е трудно — каза секретарят на обкома. — Ще опънем още две палатки и готово! Друго е трудното…

Той взе радиограмата от ръцете на Куприянов и внимателно я прочете.

— В телеграмата, която аз получих, няма имената им — каза той, — а тук ги има. Чарлз О’Кели, директор на Кеймбриджката обсерватория; действителният член на Френската академия на науките, професор по биология Линиел; Густав Матисен, професор в Стокхолмския университет…

— Също биолог — добави Куприянов.

— И петима кореспонденти: Лемарж — на агенция „Франспрес“, Дюпон — на агенция „Ройтер“, Браунъл — на агенция „Юнайтед прес“, Хелбах — на агенция АДН и Ю Син-чжоу — на агенция „Синхуа“. Това са първите лястовички. Ще долетят и други. Ю Син-чжоу, разбира се, не влиза в сметката — добави Козловски, — ама с останалите ще трябва да сме нащрек.

— Опасявате ли се от нещо, Николай Николаевич?

— Ами вие не се ли опасявате? — Козловски вдигна очи към професора. Изразът им беше твърд и студен. — Защо са сметнали за необходимо да пратят тази телеграма не само на вас, а и на мен, и то на мен дори по-рано, отколкото на вас?

— Тези хора сигурно са проверени.

— От кого и как са проверени?

— Но защо тогава са им разрешили да дойдат?

Козловски с досада сви рамене.

— Професоре, вие не сте ли чували за „желязната завеса“? — попита той. — Нима не разбирате, че не бива да затваряме вратите? Предоставете гостите на мен и аз ще имам грижата за тях във всяко отношение.

Той взе радиограмата и тръгна. Куприянов видя, че повика Черепанов и двамата дълго разговаряха.

Когато се срещна с Щерн, Куприянов му разказа всичко. Старият астроном посрещна много сериозно тази новина.

— Николай Николаевич, разбира се, има право. Ние често забравяме, че живеем в капиталистическо обкръжение.

— Нима може да се стигне до такава низост, че да се посегне на звездолета и на екипажа му? — натъжи се Куприянов.

— Помните ли защо именно вас назначихме за началник на експедицията? — вместо да му отговори, го попита Щерн. — Нали именно за това! Ние мислим за здравето на нашите гости, а някой друг може да мисли тъкмо обратното.

Куприянов седна до масата и подпря главата си с ръка:

— Безумна мисъл!

— Безумна, Михаил Михайлович, наистина безумна. Но за съжаление… Какво да се прави? След време подобни мисли няма да идват на никого в главата.

— Мерзост! Долетели са при нас като при братя, а пък ние…

— Да речем, не „ние“, а „те“. Защо да обобщаваме така понятията? Но вие не се безпокойте, Михаил Михайлович! Козловски ще направи всичко необходимо. Той е деен и умен човек. Всичко ще бъде благополучно.

— Аз ни най-малко не се съмнявам. Огорчава ме самата вероятност…

— Какво да се прави! — повтори Щерн.

В палатката надникна Широков.

— Довечера в осем часа закрито партийно събрание — каза той. — В палатката на червения кът. Дневен ред — бдителност при научната работа. Докладчик — другарят Козловски.

Куприянов и Щерн мълчаливо се спогледаха.

 

 

Цели два часа продължи докладът на секретаря на обкома. Сто и тридесет комунисти от полка и експедицията го слушаха с напрегнато внимание. На мнозина докладът отвори очите за опасността, застрашаваща космическия кораб от страна на ония, които се страхуват от пребиваването му на съветска земя и са готови на всичко, само съветските учени да не узнаят техническите тайни, донесени от него на Земята. Всички разбраха каква отговорност пред науката и човечеството лежи върху тях.

Козловски приключи с думите:

— Не се съмнявам, че междузвездният полет, осъществен от долетелите при нас хора (той наблегна на тази дума), е предприет с единствената цел да разшири научния им кръгозор, да обогати съкровищницата на знанията им и да разреши много въпроси, поставени пред науката им. А това доказва, че науката на тяхната планета е силна и че човечеството на тази планета не се плаши от трудностите. Грандиозното творение на тяхната техника, което е пред очите ни, е достатъчно доказателство. Не вярвам, че такова исполинско начинание, каквото е междузвездният полет, може да бъде осъществено в условия на вражда между народите, в условия на класова борба, в условия на капитализъм. Вярвам, че членовете на екипажа на кораба не само са хора също като нас, но са и наши другари по мироглед. Според мене е несъмнено, че на тяхната планета няма вражда между народите, няма класова борба, няма капитализъм. Може би това е една щастлива планета, чиито обитатели изобщо никога не са познавали подобни злини. Но в такъв случай те не знаят какво е това вражда, омраза, диверсия. Те няма сами да се защитят. Това е наша задача. В долетелия при нас кораб ние виждаме осъществена нашата собствена мечта на техниката, виждаме доказателство, че тази мечта не е утопия, не е фантазия. Долетелите при нас хора са ни изпреварили. Те вече са постигнали онова, за което ние все още само мечтаем. Тяхното долитане ще има огромен принос за делото на звездоплаването у нас на Земята, ще ни помогне да дойде по-скоро денят, когато нашият пръв междупланетен рейс ще бъде осъществен. В това ние виждаме огромното значение на факта, че при нас е долетял космически кораб от друга планета. Празните измислици на западноевропейските драскачи и на техните американски колеги, които всеки ден четем във вестниците, нека оставим да тежат на тяхната съвест. Безумната мисъл да се използуват знанията на нашите гости за увеличаване на военната мощ е чужда на съветския човек. Ние се радваме, че тоя кораб долетя и поздравяваме смелите звездоплаватели в името на науката, единна за всички населени светове, за всички разумни същества във вселената.

Сто и тридесет души с дружни аплодисменти посрещнаха тия думи. Събранието на комунистите от лагера завърши в един часа през нощта. Всички се разотидоха твърдо уверени, че ще съумеят да защитят звездолета от всяко посегателство.

Козловски не се върна в града, а остана да нощува в лагера. След събранието той дълго седя с Куприянов и Лебедев пред палатката им, откъдето добре се виждаше космическият кораб. И на тримата не им се спеше.

Нощта отдавна беше навлязла в правата си. Широко се бе разгърнал над лагера звездният купол, а ниско над хоризонта висеше сърпът на месеца. При мъжделивата му светлина матово блестеше повърхността на кълбото. След горещия ден нощният вятър лъхаше приятна прохлада.

— Дали времето ще се задържи все така хубаво? — замислено попита Куприянов. — Ами ако започнат дъждове?

— Едва ли — отговори Козловски. — По това време на годината в нашия край много рядко вали. Прогнозата на Метеорологичната станция е, че през целия август времето ще се задържи хубаво.

— Екипажът на кораба сякаш нарочно е избрал това място за кацане — каза Лебедев.

— Може би са изучили добре нашата Земя? — каза Козловски. — Може отдавна да знаят за нейното съществуване и да са я наблюдавали през телескопите си.

— Ама че глупости! — чу се гласът на Щерн, който се подаде от палатката. — Как може да се забележи такава малка планета от такова огромно разстояние? Това е абсолютно невъзможно. Сполучливият избор на мястото е просто случайност.

— Без да ще, човек започва да фантазира! — засмя се Козловски.

— Това са именно фантазии! — усмихна се Щерн. — Впрочем време е да спим — добави той.

— Напоследък никак не мога да спя! — въздъхна Куприянов. — Дано по-скоро…

— Най-скучно е да чакаш влак — каза Козловски, — а нашето положение съвсем не е по-добро. По-рано, когато още не знаехме в кой ден ще излязат, беше някак по-леко. Все си мислехме: може утре! А сега не ни остава нищо друго, освен да броим дните…

— Защо временно не излизат в някакви херметически костюми?

— Мога да ти отговоря с думите на Широков, с когото разговарях преди няколко дни на тази тема. Той предполага, че или нямат такива костюми, или пък не излизат, защото се страхуват да пропуснат в кораба си въздуха на Земята.

— Логично съображение — забеляза Щерн.

— Щем не щем, трябва да чакаме — каза Куприянов. — В случая нищо не можем да направим.

Забързан, при тях дойде Широков.

— Михаил Михайлович — развълнувано започна той, — спрете ги. Забранете им да правят това.

— Кого да спра? Какво да забраня?

— Аверин, Смирнов и Манаенко. Намислили са да идат при кораба и да отсекат късче метал от обшивката му, за да го подложат на анализ. Случайно чух разговора им.

— Може ли такова безобразие! — разгневи се Куприянов. — Като малките деца. Ще им кажа още утре сутринта.

— Как утре? Те са намислили да вървят сега.

— Сега ли? През нощта?

— Чух, когато Манаенко казваше, че вие в никакъв случай няма да им позволите, но че трябва да го направят и най-добре ще е през нощта. Интересува ги какъв е този метал.

— Възмутително! — каза Куприянов.

— Резултат от ненаситното любопитство на учените — обади се Козловски. — Но аз ги разбирам. Къде тръгнахте? — попита той, като видя, че Куприянов се запъти към лагера.

— При тях, разбира се!

— Не им пречете, Михаил Михайлович. От тая работа и тъй и тъй нищо няма да излезе. Забравихте ли, че има охрана?

— Наистина. Нека вървят! Ще им послужи за урок. Да идем в караулното помещение.

Когато началникът на експедицията и спътниците му влязоха, дежурният офицер стана на крака.

— Другарю лейтенант — обърна се към него Куприянов, — сигурен ли сте, че никой не може да мине през охраната и да стигне до кораба?

— Напълно съм сигурен, другарю Куприянов.

— А какво ще направи часовият, ако види, че някой иска да се приближи до кълбото?

— Ще го спре и ще даде светлинен сигнал — отговори лейтенантът.

В никакъв случай той не можеше да се сети какво е дало повод да го „изпитват“ така, но се чувствуваше задължен да отговаря на въпросите на професора.

— А часовият няма ли да употреби оръжие? — продължи Куприянов.

— Не, защо! Разбира се, ако не му се подчинят…

— Не се тревожете, Михаил Михайлович! — каза Козловски, като забеляза на лицето на Куприянов явно безпокойство. — Да не са деца!

— Не, не! По-добре да не допускаме това. Пьотър Аркадиевич — обърна се Куприянов към асистента си, — изтичайте, драги, при тях в палатката и им кажете, че забранявам. Чувате ли? Забранявам! Категорично!

След пет минути Широков се върна. През това време Козловски разказа на лейтенанта, че са решили, за да проверят бдителността на караула, да пратят при кораба трима души. Офицерът мълчаливо се усмихна.

— Аверин и Смирнов ги няма в палатката — каза Широков. — Манаенко не знае къде са. Когато му предадох вашата заповед, той отговори, че изобщо не е имал намерение да ходи при кораба. А ония двамата вече са отишли.

Куприянов изскочи от палатката.

Луната се беше скрила и наоколо бе непрогледен мрак. Професорът и другарите му напрегнато се ослушваха, но навред цареше ненарушавана от нищо тишина.

— Никога няма да си простя, че не ги задържах навреме — каза Куприянов.

— Нищо няма да им се случи — успокои го лейтенантът, който бе излязъл след тях. — Ще ги спрат и нищо повече. Ще трябва само да постоят с вдигнати ръце.

— Бих искал да видя тая картинка — засмя се Щерн.

Минаха десетина минути и откъм пътя като червена искра заблещука светлинка.

— Сигналът, другарю лейтенант! — доложи часовият, който стоеше на пост пред палатката.

— Виждам — отговори офицерът. — Отивам!

— И ние идваме — каза Куприянов.

— Не! — рязко отговори лейтенантът. — Не разрешавам!

Той изчезна в тъмнината.

— Обиди се — тихо прошепна Козловски на Щерн, — че се усъмнихме в бдителността им.

— А защо не му казахте истината?

— Защо ли? — сви рамене Козловски. — Не разбирате ли защо? Все пак излиза някак несолидно. Двама професори, пък…

След петнадесетина минути, лейтенантът се върна с двамата „диверсанти“, които изглеждаха съвсем обезкуражени. Козловски се страхуваше да не би Куприянов да почне да ги мъмри и така да издаде пред офицера малката му хитрост, затова високо и весело каза:

— Ето на! Нали ви казвах. Разбира се, веднага са ги задържали. Благодаря ви, другарю лейтенант! Караулната служба се поддържа образцово. Да вървим да спим!

— Ами те? — попита Куприянов, като сочеше Аверин и Смирнов.

— Задържаните ще останат тук до сутринта — сухо отговори офицерът.

На връщане из целия път Козловски се смееше до сълзи.

— Не мога да допусна такова нещо — каза Куприянов.

— Само Черепанов може да ги освободи — обясни му Козловски.

— В такъв случай да идем при него. Вие сте виновен! — неочаквано се ядоса Куприянов. — Защо трябваше да казвате, че искаме да проверим охраната? Такива шеги не са на добро.

— Ето ти на! — продължи да се смее Козловски. — Аз излязох виновен. Иди, че защищавай честта на науката…

— Не се сърдете, драги! — каза професорът. — Тази история ме разстрои. Пьотър Аркадиевич, къде е…

Младия комендант обаче го нямаше. Беше изчезнал някъде.

— Аз не зная къде е палатката на командира на полка.

— Затова пък аз зная — рече Козловски. — Да вървим!

Едва бяха изминали няколко крачки и насреща им се зададе Широков.

— Всичко е уредено, Михаил Михайлович — каза той. — Ето бележка от началник — щаба.

— Отлично — зарадва се Куприянов. — Домъквайте тук нашите ентусиасти.