Георгий Мартинов
Калисто (21)

О’Кели

В края на август председателят на Академията на науките напусна лагера. Имаше неотложна работа в Москва.

— След две седмици трябва да заминете оттук — каза той на Куприянов. — Ще подготвя всичко необходимо за приемането на гостите.

— Работата на нашите лингвисти върви много бавно — отвърна професорът.

— Подканяйте ги! Карайте ги да бързат! Скоро ще почнат есенните дъждове.

— А какво ще направим за охраната на кораба, докато ни няма?

— Този въпрос ще уточня в Москва.

— Дали те ще се съгласят да напуснат звездолета си?

— Смятам, че ще се съгласят. Може би няма всички да тръгнат с вас, навярно ще поискат да оставят някого на кораба, но с другите трябва да бъдете в Москва най-късно на петнадесети.

— Разбирам — каза Куприянов. — Ама езикът… Може да ви се види странно, но аз най-много разчитам на Широков. Струва ми се, че при него работата върви много по-добре, отколкото при Лежнев и Лао Сен.

— Това не ме учудва. Първо, той е доста млад и, второ, желанието му да овладее езика е много голямо.

— Не мога да разбера от какво е породено то. Пьотър Аркадиевич учи така старателно, сякаш от това зависи нещо много важно за него лично.

— Може и така да е — замислено каза Неверов.

От чужденците Хелбах и Браунъл поискаха да си заминат. И двамата имали някакви неотложни работи в родината си.

В деня, в който заминаваха председателят и двамата чуждестранни учени, в лагера се получи телеграма, адресирана до Артемиев — викаха го незабавно в Москва. След дълъг разговор с Козловски „кореспондентът“ замина заедно с председателя.

Освободените палатки обаче не останаха дълго време празни. За изненада на Куприянов Диегон поиска да се пресели в лагера. Разговорът се състоя с помощта и на тримата преводачи, които с колективни усилия се справиха със задачата.

Стана ясно, че самите въздухоплаватели бяха решили да напуснат лагера. И затова искаха времето до заминаването да прекарат в палатките, за да привикнат със „земния живот“. Куприянов с радост се съгласи да изпълни желанието им.

От този ден на кораба оставаше само един член от екипажа. Другите през всичкото време бяха на земята. Заедно с някой от експедицията, най-често с Широков, гостите правеха излети из околностите на лагера и до съседните колхози, два пъти ходиха дори до Золотухино, където бяха посрещнати най-тържествено.

Бавно, но сигурно общуването между хората и калистяните ставаше все по-пълно. Не беше далеч денят, когато щяха съвсем добре да се разбират.

— Срам ме е да си призная — каза Лежнев на Куприянов, — но Пьотър Аркадиевич ще говори езика на калистяните много по-добре от мене. Той успя да се справи прекрасно с произношението.

И Куприянов забелязваше това. Макар че разговаряха рядко, и то само на най-обикновени теми, звездоплавателите предпочитаха да се обръщат към Широков. Явно, че него разбираха най-добре. Когато професорът слушаше как младият му асистент говори с някой от гостите, учудваше се с каква лекота възпроизвежда меките звукове на езика им. При него те звучаха съвсем естествено. Лао Сен също се справяше доста успешно с трудностите на произношението; Лежнев обаче не напредваше. Той не можеше да овладее преминаването от меката съгласна към следващата гласна. Това му пречеше да произнася добре думите, а и гостите не можеха да го разбират.

Късно вечерта на първи септември Артемиев се върна в лагера. На другия ден сутринта подполковник Черепанов се отби в палатката на началника на експедицията и от името на Козловски покани Куприянов, Щерн, Лао Сен и тримата чуждестранни учени, които бяха останали в лагера, да се съберат при Козловски. Вече няколкостотин чужденци бяха пристигнали на мястото, където се бе приземил корабът. За тях бе построен втори лагер на един километър от първия, от другата страна на звездолета. Но Матисен, Линиел и О’Кели продължаваха да живеят в същата палатка.

Професор Лебедев не беше в лагера. Точно този ден той замина за Курск, където бе свикана научна конференция на биолозите и всички участници в конференцията настойчиво го молеха да присъствува. При все че беше много зает, той не можа да откаже на поканата им.

В палатката на Козловски бяха двамата кореспонденти — Лемарж и Ю Син-чжоу. Артемиев седеше в ъгъла, на леглото на Козловски. Подполковникът още не смяташе за нужно да открива своето инкогнито и бе помолил секретаря на обкома да говори вместо него.

Тримата чужденци добре знаеха кой е Козловски. Неочакваната покана да се съберат при областния партиен ръководител събуди любопитството им. Лицето на О’Кели ясно изразяваше тревога.

— Моля, сядайте! — каза секретарят на обкома, когато поканените влязоха в палатката.

Лицето му бе необичайно мрачно. Гласът му звучеше сухо и рязко.

Всички седнаха около масата.

Няколко секунди Козловски мълча, взирайки се в лицата на гостите си. Погледът му се спря на О’Кели и американецът не издържа, сведе очи.

— Ще говоря на френски — каза Козловски. — Всички присъствуващи разбират френски. — Той погледна Лемарж и като видя, че кореспондентът е приготвил бележника си, продължи: — В СССР долитането на космическия кораб се възприема само от научно и хуманно (той наблегна на тази дума) гледище. Знанията на гостите ни интересуват дотолкова, доколкото могат да допринесат полза на човека, да помогнат за мирновременното развитие на човешката техника. Други цели нямаме и не можем да имаме нито ние, нито те!

Куприянов с учудване го слушаше. Той не разбираше защо Козловски говори тези всеизвестни истини. Щерн яростно дърпаше брадата си. Лицата на чуждестранните учени изразяваха вежливо внимание. Лемарж и Ю Син-чжоу записваха думите на секретаря.

— Известно ни е — продължи Козловски, — че в някои кръгове на капиталистическите страни долитането на кораба е предизвикало съвсем друга реакция. Военната психоза пречи на тези хора да видят научното значение на това събитие. Единственото нещо, за което мислят те, е, че ще нарасне военната мощ на Съветския съюз; според тях това щяло да стане, след като съветските учени се запознаят с техниката на Калисто. Нищо друго те не виждат и не искат да видят.

Той нервно размести книгите по масата.

— Няма да злоупотребявам с вашето търпение. Не е моя задача да преценявам моралната страна на подобни възгледи. Можеше изобщо да не обръщаме внимание на тези празни измислици, но за съжаление работата не се ограничава с тях. Зверската ненавист към прогреса, присъща на реакционните кръгове, ги тласка към такива изводи и към съответните действия. Страхът пред мнимата опасност от СССР кара тези кръгове да подготвят най-долното престъпление, което човек може да си представи. Няма съмнение, че техните подли намерения ще бъдат най-строго осъдени от всички народи, от всички честни хора. Накратко казано, те са решили, че щом звездолетът е кацнал в нашата страна, по-добре е да унищожат и него, и екипажа му, но да не дадат на СССР да възприеме знанията и техниката на другата планета. С тази цел са изпратили при нас диверсанти. Положително зная, че те се намират тук, в лагера.

При това неочаквано съобщение всички неволно се спогледаха.

В лагера!… Може някой от намиращите се в палатката да е тайният враг!

Само Щерн не вдигна глава и още по-яростно задърпа гъстата си брада.

Ю Син-чжоу погледна Козловски и тесните му очи блеснаха.

— Кой е? — през стиснати зъби попита Матисен. Неговото винаги добродушно лице сега беше сурово.

— Чудовищно! — прошепна Линиел.

— Вие питате кой е? — каза Козловски. — За съжаление не знаем с пълна достоверност. Но не бива да чакаме врагът сам да се разкрие. Това може да ни струва твърде скъпо. Двама души събудиха подозрението ни. Единият от тях е Дюпон — кореспондентът на агенция „Ройтер“…

Едва сега Куприянов разбра защо само Лемарж и Ю Син-чжоу бяха в палатката.

— Дюпон беше заявил — продължи секретарят, — че не знае руски, обаче се издаде, че добре го знае. Това още не е доказателство, че именно той е диверсантът, но е достатъчно, за да не му вярваме. Днес той ще напусне лагера, а след това и пределите на СССР. Знаем, че тази мярка ще предизвика шум и най-различни обвинения по адрес на нашата страна, но не можем да постъпим другояче. И гостоприемството има граници. Животът и безопасността на учените от Калисто са ни по-скъпи!

— Правилно! — каза Матисен. — А кой е вторият?

— С другия работата е по-сериозна. Именно за това ви поканих тук. Както знаете, съветското правителство не пречи на никой учен от западните страни да дойде тук и лично да се запознае с калистяните и техния звездолет. Ние не монополизираме кораба. За съжаление обаче с гостоприемството и добрите желания на СССР се злоупотребява. Под името на един известен учен при нас е проникнал друг човек.

Той се наведе напред и погледна О’Кели право в очите.

— Директорът на Кеймбриджката обсерватория — бавно каза той — професор Чарлз О’Кели сега се намира във вилата си в щата Флорида, той дори не е имал намерение да идва в СССР.

Американецът скочи прав.

— Седнете! — заповяда му Козловски. — Седнете, мистър Невинс!

Тежката ръка на Черепанов наблегна рамото на мнимия О’Кели и го принуди да седне.

— Играта е свършена, мистър Невинс — каза секретарят на обкома. — Ние знаем кой сте.

Внезапно Матисен се обърна (той седеше до О’Кели) и ръката му се стрелна във въздуха. Звук от силна плесница се разнесе из палатката.

— Мерзавец! — побледнял от ярост, изхриптя шведът.

Куприянов уплашено го хвана за ръката.

— Не бива така да се вълнувате, господин Матисен — каза с усмивка Козловски. — Той и без това ще си получи заслуженото.

Шведът дишаше тежко. Широките му гърди бурно се повдигаха. Цял трепереше от гняв.

— Мерзавец! — повтори той.

— Арестуван сте, мистър Невинс — каза Черепанов. — Моля да ме последвате.

„О’Кели“ мълчаливо се подчини. На бузата му пламтеше тъмночервено петно. Той стана, дълго, втренчено изгледа Матисен и излезе.

— Всичко се свърши много по-просто, отколкото предполагах — каза Козловски. — Очаквах, че той упорито ще поддържа лъжата си. В такъв случай щеше да се наложи Семьон Борисович да ми помогне да го разобличим.

— Аз познавам много добре Чарлз О’Кели — поясни Щерн.

— Значи, вие още от самото му пристигане сте знаели, че той не е О’Кели? — учудено попита Куприянов.

— Да, знаех — отговори неохотно астрономът.

— Всичко завърши щастливо — каза Лемарж. — Ще разрешите ли да пратя тази дописка във Франция?

— Разбира се! — отговори Козловски. — За това ви и поканих.

— Ала вие сигурен ли сте, че освен тоя Невинс няма и други? — загрижено попита професор Линиел.

— Не, засега още не съм сигурен.

— Разрешете ми да ви благодаря — каза Матисен, като стана и му протегна ръка. — Корабът и екипажът му трябва да бъдат в безопасност — това е въпрос на чест за учените от целия свят.

— И ние мислим така. — Козловски силно стисна ръката на шведския учен. — За охраната на гостите ще бъде направено всичко, което е по силите ни.

Чужденците излязоха. В палатката останаха Артемиев, Куприянов, Щерн и Лао Сен.

— Откъде научихте, че той се казва Невинс? — попита Куприянов.

— Не беше толкова трудно — отговори Козловски, — след като вече възникна подозрението, че той не е онзи, за когото се представя. Впрочем този Невинс е агент на едно чуждо разузнаване — агент от голям мащаб. Не им е досвидяло да го пратят. Според тях случаят заслужава. Много по-трудно беше да установим, че истинският О’Кели не е напускал Америка. Но както виждате…

Куприянов поклати глава.

— Хитро скроено — каза той.

— Вие смятате, че е хитро скроено? — Козловски учудено погледна професора. — Аз имам съвсем друго впечатление. Струва ми се, че съвсем не е хитро, а дори е наивно. Трябвало е да предположат, че все някой от експедицията на Академията на науките непременно ще познава един такъв голям учен като Чарлз О’Кели. Невинс е вървял, към сигурен провал.

— Той много прилича на истинския О’Кели — забеляза Щерн.

— Прилича, вярно е! — Козловски цял се обърна към стария академик. — Ако бяха имали време да го подготвят както трябва за ролята на астронома — тогава друго нещо. Нима вие нямаше да откриете измамата още след първия научен разговор с този човек?

Щерн нищо не отговори.

— Как може да се обясни изпращането при нас на този Невинс под името О’Кели? — обърна се секретарят на обкома към Артемиев, когато останаха сами в палатката.

— Може да се правят различни предположения — отговори му полковникът. — Те или са подценили нашата бдителност, което впрочем често се случва, или…

Той замълча и замислено погледна някъде над главата на събеседника си, към ъгъла на палатката.

— Или… — тихо повтори той.

Лицето му стана каменно неподвижно.

Тази тревожна мисъл минаваше през ума му вече много пъти. Току-виж, че излезе вярна. В Москва споделяха подозренията му. Но ако е така — борбата не е завършена. Тя едва сега започва!

Артемиев не се чувствуваше сам. Зад него невидимо стоеше мощна сила, винаги готова да му се притече на помощ. Той бе на челния пост, на най-трудния участък в тази борба, борбата на силите на мира и прогреса срещу тъмните сили на реакцията и мракобесието.

Около звездолета и екипажа му започваше схватка на живот и смърт.

Първата победа не радваше Артемиев; напротив, леката победа го тревожеше. Зад нея той предугаждаше хитро скроен и коварен замисъл на опитен враг.

Борбата продължаваше.