Иван Янев
Феникс (9)

VIII.
Евтаназията и властта

Прибра се, направи си двойна доза кафе и отвори един доклад, с който се занимаваше вече от доста време. А там се описваше много подробно и дори убедително, че Законът за евтаназията е полезен и е крайно време да бъде приет. Но това беше вълк в овча кожа — той знаеше, че мракобесните сили, които стоят зад този закон, са всъщност истински изроди, които щяха да го ползват единствено за лично финансово и властово облагодетелстване, цената щяха да плащат едни нещастници, които трябваше да бъдат прекарани, буквално и преносно, по този закон. Но това, което се изнасяше на преден план, естествено, че бяха човеколюбиви намерения за безнадеждно болните, които трябваше да имат шанс и да прекъснат житейските си мъки. Трябваше техните близки да могат да се възползват от бъдещия закон. И всички тези сладникави приказки бяха уж в името на хуманността и грижата за човека. Медиите тръбяха постоянно, че този закон ще даде възможност на многобройните хора, които се мъчат в адски мъки от нелечими заболявания, да имат възможност да изберат дали да продължат да страдат, или да прекъснат агонията. Но той знаеше, знаеше, че зад тази комедийна постановка, която се разиграваше, стоеше голяма трагедия, трагедия, в която бяха намесени най-силните на деня, защото отдавна между мафия и държава нямаше разделение, те бяха се слели в едно и нямаше никакъв шанс държавата да противодейства, защото тя, държавата, се управляваше от безжалостни престъпници, които се кланяха само на един бог — парите.

Работи цялата нощ. Съмна се, а продължаваше да прелиства текст след текст. Призна им го, че бяха наистина много, много обиграни и ловки. Всичко бяха сложили под маската на хуманно, човешко и цивилизовано отношение към личността. Нямаше никаква пробойна, а знаеше, че всичко е изтъкано от лъжа, порочност и престъпност, но с конвенционални методи не можеше да ги изобличи. Трябваше да действа реципрочно — задкулисно, мръсно и лицемерно. Но дали щеше да се справи? Отпусна се уморено назад в креслото и пак прегледа няколко текста.

Евтаназията е удовлетворяване на молбата на неизлечимо болния или неговите близки за ускоряване на неговата смърт по безболезнен начин, включително и чрез прекратяването на изкуствените системи за поддържане на живота.

— Страхотно написано — промърмори той и мина нататък.

(1) Евтаназията се извършва по искане на страдащия, неизлечимо болен, пълнолетен гражданин, който разбира свойството и значението на своята постъпка.

— Който разбира и подписва. Мамка им, мизерници скапани.

Когато болният е в такова състояние, че не може да изрази своята воля, искането за евтаназия се прави от неговия съпруг, пълнолетни деца и родителите на болния. В случай че предоставят органите на болния за трансплантиране на нуждаещи се, те имат право на компенсация.

— Ето, мамка им, ето, тук е заровено кучето. Ще плащат на роднините, за да подписват, като преди това ги обработят, че болният е в непоправимо състояние. Да, измислили са го гадовете.

Молбата трябва да бъде писмена, с нотариално заверен подпис.

— Да, и нотариуси ще има в играта. Или пък само един. Вероятно само един, защото те, нотариусите, и без това не са много. Няма да рискуват с повече от един.

Изведнъж се почувства смъртно уморен. Стана, отиде до кафемашината и си направи още едно кафе. Стори му се, че това не е достатъчно, погледна си часовника, беше станало късен следобед и реши, че спокойно може да си сипе един аперитив. „В крайна сметка, едни пият от мъка, други — от радост, трети — от сутринта, а аз — от следобед“, каза си, докато си наливаше водката.

Бяха минали много дни, а Законът за евтаназията се печеше все по-усърдно. Организираха се обществени сбирки в негова подкрепа и все в името на човека — за това да има правото да избяга от агонията и да може да получи право на евтаназия. Медиите слугински обслужваха инспираторите на закона, та нали бяха техни, а нямаше как да ги заподозре някой в каквато и да било престъпност, защото имаше хем депутати от управляващите, хем от опозицията, които в пленарна зала пръскаха слюнки и аха да се избият помежду си, а всъщност разиграваха театър за пред обикновеното население, на което му беше все едно, но се забавляваше от парламентарните циркове, които му предлагаше неговият елит.

Преди време успяха с уличен натиск и с постоянни протести да спрат Закона за евтаназията. Но както се оказваше — само временно. Сега с още по-голяма жар властимащите го прокарваха. Циничното в случая беше, че депутат от опозицията, който беше председател и на Здравната комисия в парламента, го предлагаше като акт на най-висша хуманност към неизлечимо болните. Правителството в лицето на здравния министър се обяви в подкрепа на законопроекта, нищо че се предлагаше от опозиционен парламентарист. Това даже беше основен мотив, създаваше впечатление, че законопроектът е надполитичен и че всички — и управляващи, и опозиция, са готови да си стиснат ръцете в името на обикновените хора. Толкова много хора страдаха от онкологични заболявания. Именно те се очакваше да бъдат най-честите „потребители“ на Закона за евтаназията. Дори в последния бюджет съкратиха парите за здраве на онкоболните. „Лицемери, отрепки, гадове! Да, сега ще успеете. Сега успяхте да си осигурите уличния комфорт. Тео, за това ли ти отнеха живота невръстен, за да победят сега? Не, не детето ми, ще отмъстя за теб, за нас. Заклевам се, сине!“

Ян продължаваше да се рови, продължаваше да сглобява картината парченце по парченце, дори трошица по трошица и прашинка по прашинка, защото извън бутафорната и заблуждаваща информация, реалната беше повече от оскъдна.

Всяка вечер работеше до късно и се опитваше да вникне в престъпните намерения на ония, които искаха да изградят схема, която да бъде на практика неизчерпаемо финансово перпетуум-мобиле. Защото, веднъж завъртяло се, колелото нямаше да има спирка, парите щяха лавинообразно да се трупат за сметка на множество човешки животи, но пък щеше да има много кила органи от всякакви видове — сърца, дробове, бъбреци, черва и още други, които понастоящем бяха в експериментален стадий, но той не се съмняваше, че опитите с хора щяха да станат ежедневие. Прекара една нощ край подготвения център по евтаназия, който всъщност беше частна клиника от най-голям калибър. Лично се убеди в неговата непристъпност, сякаш това не беше медицинско заведение, а крепост, в която не биваше никой, който не е поканен, да може да пристъпи.

„Трябва да проуча много внимателно персонала и да се опитам да пробия някой от тях, но с пари няма да стане, защото сигурно получават колосални възнаграждения“ — каза си Ян. И за кой ли път в главата му изпъкна поредният текст от бъдещия закон:

При евтаназия органите на лицето могат да бъдат трансплантирани на нуждаещи се граждани, включително и извън държавата.

— Това ще е златна мина за тия изверги, мамичката им! Това ще означава на практика, че те никога няма да паднат от власт, защото ще стават все по-заможни. Това е мафията. Държава на мафията. Кой казва, че мафията си няма държава? Има, има, и Сицилианската мафия може само да преклони глава пред тази измет тук.

Чувстваше умората, въпреки кафето и водката. Знаеше, че трябва да спре за днес. Но все пак отново се зачете в мотивите към закона:

Всеки може би ще каже, че евтаназията не се отнася до него!?

Но знае ли човек кога съдбата ще почука на вратата му?

Всеки от нас се е пръкнал от небитието. Но никой не ни е питал желаем ли да дойдем на този свят. На тази грешна земя. Никой не ни пита искаме ли да напуснем този земен свят и да се преселим в отвъдното, откъдето никой не се е върнал.

Човек, като съзнателно същество, трябва да има право на избор. Избор между живота и смъртта особено когато е безнадеждно болен и страданията му са непоносими. Той не е полезен на себе си в агонията си — физическа и душевна. Той е в тежест на близките си и на обществото, като цяло. Животът е благо, когато си полезен, а не когато го проклинаш!

Евтаназията дава възможност на човека да избира по своя воля кога да се пресели в отвъдното. Не ни питат, когато се раждаме, поне да ни попитат кога искаме да срещнем смъртта.

Въпросът с евтаназията е спорен и ще бъде вечно спорен, докато свят светува. Този проблем не е само юридически, а преди всичко етичен, медицински, каноничен. Философски проблем! Още в XVI век английският философ Френсис Бейкън определя понятието „евтаназия“ като безболезнена смърт. Но без закон в една правова държава този проблем не може да бъде решен.

Думата „евтаназия“ произлиза от старогръцки: ευθανασία -ευ: „добър“, „красив“, и θάνατος thanatos, „смърт“. Някои я наричат „добра смърт“, „лека смърт с достойнство“, „смърт от милосърдие“.

Няма единно понятие за евтаназията както в законодателството на други държави, така и сред авторите, които са писали по този въпрос. В закона се дава следната дефиниция: „Евтаназията е удовлетворяване на молбата на неизлечимо болния или неговите близки за ускоряване на неговата смърт по безболезнен начин, включително и чрез прекратяването на изкуствените системи за поддържане на живота“. Това понятие включва различните видове евтаназия — активна, пасивна, принудителна и доброволна.

Активна е тази евтаназия, при която процесът на умиране е подпомаган от лекар, с цел съкращаване на живота чрез действия, докато при пасивната смъртта настъпва като резултат от прекратяването или неприлагането на реанимационни или животоподдържащи мерки. Принудителната евтаназия се осъществява при тези, които нямат възможност да изразят волята си, като в този случай решението зависи от близките на болния. При доброволната евтаназия пациентът сам изявява желание неговият живот да бъде прекратен.

Тези форми на евтаназията се регламентират в закона. Молбата за евтаназия трябва да бъде писмена, с нотариално заверени подписи. При принудителната евтаназия трябва да е налице единодушие между съпруга, пълнолетните деца и родителите на болния.

Искането за евтаназия се разглежда от специална петчленна комисия, назначена от министъра на здравеопазването и министъра на правосъдието. В нея участват трима лекари, като един от тях е психиатър, и двама юристи. Комисията заседава задължително в пълен състав и приема решенията си с единодушие. Това е гаранция, че по хуманни съображения е безспорна допустимостта на евтаназията.

Предвижда се съдебен контрол. Решенията на комисията могат да се обжалват пред ВКС (петчленен състав), включително и от прокурора, който задължително участва в процеса. Това е още една гаранция, че не могат да се допуснат отклонения от хуманните цели на евтаназията.

Евтаназията се извършва от лекар по възможно най-щадящия за болния начин. Лицето, починало в резултат на евтаназията, се счита за починало от естествена смърт, с оглед правните последици, включително и застрахователните правоотношения.

Искането за евтаназия винаги може да бъде оттеглено.

Предлага се органите на евтаназирания по право да могат да бъдат трансплантирани на нуждаещите се граждани, включително и граждани в друга държава. Така един живот може да спаси друг живот.

Този закон не поставя проблеми пред наказателното право. Това е така, защото евтаназията не е противоправно деяние.

Трябва всички да Осъзнаем, че този Закон е много „тежък“ не толкова като нормативен акт, а от морална гледна точка. Трябва да се знае, че този закон ще има много противници, слагайки пред себе си „щита“ на криворазбрания хуманизъм. Също следва да се има предвид мнението и на църковния клир. Но може ли всевишният да ни избави от мъките, превръщащи живота ни в ад?

И все пак евтаназия е имало от древността, включително и при нашите древни предци, до наши дни. Има я и днес. Ще я има и за в бъдеще. Защо тогава да не я регламентираме правно?

Със стиснати зъби и свито сърце трябва да кажем „ДА“ на евтаназията.

Евтаназията е най-висшата форма на хуманизъм, съчетание на земното с божественото.

„Да, много добре аргументирано. Човек ще си каже, че наистина първопричината са хуманизмът и неизлечимо болните хора“ — каза си.

Той също би подкрепил такъв закон, но сега, след като знаеше пъклените планове на мафията, щеше да направи всички усилия да им сложи прът в колелото, макар че той беше един, а те имаха цялата мощ на държавата, която бяха обсебили, и паразитираха върху нея, върху нещастното й население, което все повече се топеше физически и духовно. А беше разбрал съвсем случайно, както се случват повечето открития. Да, нямаше стопроцентова информация, но няколко пъти беше на срещи с тези, които прокарваха този уж хуманен, а всъщност ужасяващ закон. Това бяха двама политици. Интересното в случая се състоеше в това, че единият беше от управляващите, и то министър на здравеопазването, а другият — от опозицията — председател на здравната парламентарна комисия. Това му направи сериозно впечатление, въпреки че знаеше отдавна за колаборацията между управляващи и опозиция. Колкото повече проучваше, толкова повече се убеждаваше, че се създава машина за човешки органи, които трябваше да задоволяват скъпия и постоянно гладен пазар на човешки части. Трябваше да признае, че подходиха по мафиотски коректно — предложиха му завоалирано, разбира се, да се присъедини към движението в подкрепа на закона. В крайна сметка, той беше един от най-яростните му противници. Това се случи в момента, когато дочу неволно изпусната реплика от единия политик към другия: „Не се притеснявай, поемам твърдо да ти осигуря подкрепата на цялата ни парламентарна група. Това ще бъде истинска златна мина. При това неизчерпаема“. Случайно дочутото на едно от обществените обсъждания на Закона за евтаназията изведнъж преобърна неговия мироглед и от склонен да приеме идеята за евтаназия за хора, които изпитват огромни болки приживе, той се превърна в непримирим активист против евтаназията. Организираше и предвождаше уличните протести. Държеше речи с мегафон в ръка. До момента, когато един джип ги връхлетя, когато с 6-годишния Тео пресичаха оживен булевард. Не успя да спаси сина си, а той едва оцеля. „И за какво беше всичко? Само за една кратка отсрочка. Сега вече законът можеше да стане факт и да започне да се прилага, тоест да облагодетелства шепата изроди, които стояха в дъното на този злокобен проект.“

Главата отново го заболя. Ядът му клокочеше неудържимо, в главата му се преследваха мисъл след мисъл, възможност след възможност, идея след идея. Знаеше, че трябваше да започне изграждането на тактики, които да образуват стратегия за отпор срещу тези, които искаха да печелят от човешкия живот.