Иван Янев
Феникс (18)

XVII.
Бягството

От съня ги изтръгна протяжният вой на входния звънец. Той вече беше скочил и се отправяше към вратата. Лейла сънена, но с ококорени очи попита:

— Какво става?

— Не знам. Сега ще проверя — каза той, като отиде до нея и успокоително постави ръка върху нейната. — Само нека да запазим тишина, за да не показваме, че има някой. Надявам се Амира да не се събуди.

— Отивам при нея. Жената тръгна към стаята на детето. Буквално след секунди той се върна, а лицето му изразяваше смесица между тревожност, загриженост и опит да си наложи спокойствие.

— Какво има, Ян? — попита уплашено жената. Паниката започваше да я обзема.

— Лейла, дошла е полиция.

— Аллах да ни помага! — в уплахата си потърси свръхестествена подкрепа жената.

— Нямам нищо против, но мисля, че е добре и ние да свършим нещо. А той ако помогне, добре дошло. — Прегърна я и продължи: — Най-важното сега е да успеем да запазим пълна тишина, за да не разберат, че сме вътре и не искаме да им отваряме.

Звънецът отново иззвъня. Той погледна към бастуна си и за пореден път прокле недъга си така, както го беше правил многократно през живота си; въпреки че се оправяше и с него, все пак недъгът си е недъг. Вярно е, че точно сега кракът му се намираше в добро, даже много добро състояние и бастунът му служеше по-скоро като аксесоар, но той не се разделяше с него, независимо от моментното си състояние. Жената почти виждаше как механизмите в главата му щракаха. Мисловна дейност се излъчваше от цялото му същество. Но както често се случва, когато човек е с интелигентна жена, така и сега идеята дойде от нея. Тя го докосна и безмълвно му посочи към балкона, а след това и към прозореца. Отиде и до двете и след кратко колебание каза:

— Това е пътят. Можеш ли за секунди да си събереш това, без което не можеш?

— Разбира се, дори е готово. Нали не забравяш, че съм бежанка и във всеки миг трябваше да съм готова за действие? — От паниката не беше останал и помен.

„Невероятна жена!“, помисли си той. Тя отиде до гардероба и извади един сак, в който хвърли още няколко дрехи, гушна детето, което стискаше в прегръдките си плюшеното мече.

Той беше вече на балкона и преценяваше височината. Тя беше около три метра, височина, която не беше кой знае какво, но като се имаше предвид недъгът му, а и това, че трябваше да помогне на майка с дете, условията можеха да са и по-добри. Но можеха да са и далеч по-лоши, така че той махна на жената, която излезе на балкона. Той плътно притвори балконската врата, а един последен звън се чу, все едно му казваше „довиждане“. Не знаеше дали полицаите разполагаха със заповед за обиск, така че всяка секунда струваше колкото шлифован диамант. Погледна още веднъж през парапета. Първо, хвърли бастуна си, който изтрополи глухо върху разпуканата бетонна настилка. После преметна единия, а след това и другия си крак. Започна бавно да се прехвърля, беше с лице към парапета, а ръцете му бяха вкопчени в него. Разтегна се максимално, погледна надолу, но оставаше още, трябваше да скочи и да се моли, че няма точно в тоя момент кракът му да го издъни. Приглушеният звън му подейства като сигнален изстрел и той скочи. Олюля се, но запази равновесие, само се подпря на стената и се смръщи от болката, болка, която, за щастие, тъмнината нямаше да позволи на Лейла да види. Той прошепна:

— Готово. Аз съм долу, така че подай ми Амира. Внимателно я хвани за ръчичките и я спусни надолу, за да мога да я хвана.

— Добре — дочу в отговор и видя как жената се навежда над парапета, държейки детето. Надяваше се, че Амира няма да се изплаши и няма да започне да крещи, защото това би бил краят. И за първи път погледна с други очи на хората от аутистичния спектър. Те трудно се впечатляваха, а това в този момент беше от съществено значение за тяхното спасение. Крачетата на детето се приближаваха към протегнатите му ръце, но оставаше още. Той дочу:

— Не мога повече да я спускам. Рискувам и двете да паднем.

Делеше ги около педя. Той се надигна на пръсти, но пак не успя.

— Лейла, пусни детето, аз ще го хвана. — Сякаш усети физически нейното колебание, но то трая само миг и после каза:

— Добре. Готов ли си?

— Готов съм. Чакам я — отговори и с протегнати нагоре ръце. В следващия момент Амира тупна в прегръдките му, без дори да изхленчи и без да изпуска мечето. Той я погали по бузите и внимателно я остави на земята.

— Хайде, Лейла, сега ти си наред.

— Първо сакът — и тя го пусна. Хвана го и го остави до детето. Тежеше, но в него беше събран целият настоящ живот на две същества, така че сигурно тежестта му беше естествена. Отново протегна ръце нагоре, откъдето вече жената се приближаваше по същия начин, както и той го направи. С нея нямаше проблем, той я обгърна през бедрата и може би я задържа повече от необходимото, после я остави и нея внимателно до детето. Точно тогава чуха сирените. Приближаваха се бързо и трябваше отново светкавично да се реагира. Огледа се. Наблизо, там, където започваше съседната сграда, забеляза това, което можеше да им свърши работа — ниша, образувана от приумицата на някой архитект, защото, вместо сградите да са плътно една до друга, имаше разстояние, което не беше голямо, но достатъчно да се вмъкне човек. Той го посочи и грабна сака и бастуна си, жената вдигна детето и забърза към посоченото място. Ян ги изчака, така че първо Амира се промуши, следвана от майка си, а накрая — сакът и той. Тъкмо влезе в нишата и прожектори започнаха да обхождат междусградните пространства. „Мамка му, какво става? — запита се той. — Това е хайка и преследват някого.“ Нещо изщрака в тъмнината. Лейла протегна ръка и го напипа. Той се обърна, доколкото можеше да стори това, и тя видя, че нещо държи в ръка, нещо, което определено не приличаше на бастун.

— Не знаех, че имаш пистолет. Това е сериозно. Мисля, че така ще стане по-лошо.

— Спокойно, газов е, така че няма да убие никого, но може да ни осигури малко време, ако се наложи. — „Но ако знаеш как не искам да се стига дотам, просто ако знаеш!“, помисли си той.

После му хрумна друго.

— Лейла, да проверим този процеп докъде продължава! В случай че е изцяло между двете сгради, тогава ще излезем от другата страна, тоест противоположната на квартирата — обстоятелство, което в този момент би било спасително.

— Добре. Ще се опитам да мина преди Амира, за да проверявам пътя.

— Освен ти, ще трябва и аз да мина преди нея, но нека първо да видим дали ще излезем оттатък.

Той й помогна да се набере по двете стени, за да мине над детето и да поведе колоната. Запромъкваха се, а боклуците бяха толкова много, че едва успяваха да си проправят път. На няколко пъти настъпиха неща, които хрущяха, но дали бяха скелети или отделни кости на плъхове, котки, гълъби или нещо друго, не искаха да мислят. Най-после се видя, че междусградната просека имаше завършен вид и по всичко изглеждаше, че ще се озоват откъм противоположната страна.

Само да преодолеят останалите купчини боклуци. Просеката свършваше в нещо като разширение, все едно река се вливаше в залив, образуван от две тераси. Тя застана, преди да пристъпи в него и го изчака да мине преди Амира. Подаде й бастуна си и по същия начин се набра по двете стени нагоре, озова се непосредствено след нея и пое бастуна. После излезе тя. В този миг се чу: „Стой! Не мърдай!“.

Ян почувства какво трябва да направи, защото време за мислене и анализиране нямаше; колкото и да се наслаждаваше на тези неща, сега трябваше да действа по инстинкт, по интуиция. Той по правило се доверяваше на интуицията си и просто и се отдаде. Бутна Амира назад, откъдето идваха, за да остане скрита и с помощта на бастуна скочи до Лейла, и здраво я прегърна, като впи устни в нейните. Светлината ги обля, но те страстно се целуваха и все едно не ги интересуваше нищо. Първоначално жената остана втрещена от действията му, но много бързо схвана и прие ролята. Те се прегръщаха и целуваха, като че ли от това зависеше всичко, което имат. Което не беше далеч от истината, особено за нея.

— Какво правите? — чу се въпрос. Но те нищо не отговориха, а продължиха все така да се наслаждават един на друг, бяха се обсебили безпаметно, или поне така изглеждаше отстрани. Даваха вид, че са си самодостатъчни и нямат необходимост, дори нещо повече — нямаше да позволят никой натрапник да им попречи. Той я беше притиснал към просеката, което на всеки страничен наблюдател би се сторило, че го е направил от страст, а всъщност — за да не проникне светлината навътре, и така гърбът му не позволяваше на никого да види жената. Усети нечия ръка върху рамото си и след кратко колебание отлепи устни от нейните, и тежко, с помощта на бастуна си, се завъртя около оста си. Насреща му стоеше полицай на не повече от 25 години.

— Господин полицай, мисля, че току-що навлязохте твърде брутално в личното ми пространство — с провлачване, все едно беше на няколко водки, каза той.

Полицаят първоначално се смути, но после реагира:

— Господине, извинявайте, но провеждаме акция за събиране на бежанци и изследваме всяко кътче в района.

— Но в този район не знам да има бежанци.

— Да, така е. Почти няма и по нашите сведения, но минаваме първо тук, а после тръгваме нататък. Все пак има една група каналджии, които издирваме и считаме, че са свързани с трафика на бежанци. Имаме сигурни сведения, че са тук, в този район, така че сме наситили с полицейски сили околността. И ще ги хванем, каквото и да правят — самонадеяно заяви полицаят.

— Е, та аз на каналджия ли ви приличам, или на главатар на трафиканти? — още по-провлечено каза той.

— Господине, заповедите са си заповеди.

— А те какви са?

— Всеки срещнат да проверим и в случай че е подозрителен, да го отведем в полицейското управление за справка и изясняване на статута му. Още веднъж съжалявам, че ви обезпокоих в такъв личен момент — каза ченгето и крадешком погледна към младата жена, която дори в тъмното излъчваше привлекателност и сексапил.

Но вече зазоряването започваше да подсеща за себе си и не след дълго мракът щеше да отстъпи на сумрак, а после и съвсем да се развидели. И това щеше да е първата сутрин, която тя ще посрещне без актуална регистрация за пребиваване в страната. „Мамка му! Ако не се лъжа, бил съм и в по-приятни ситуации“ — помисли си той, а в същото време трескаво се опитваше да измисли начин да разкара младежа полицай.

— Моля, документите за самоличност — каза блюстителят на реда.

* * *

Той седеше край огъня и въртеше шиш, на който имаше нанизани парчета месо. Нямаше нищо по-вкусно за него от опечено, независимо дали ставаше дума за месо, картофи, или друго на жив огън. Никога не пропускаше да се поглези с тази превъзходна храна, която обикновено сам си приготвяше. Но този път съзнанието му беше препълнено, мислите му хаотично се блъскаха — всяка търсеше начин да изскочи над останалите, но на никоя не се удаваше да се задържи повече от секунда-две. Познаваше се и знаеше, че му трябва известно време, за да може да започне тяхното подреждане, а след това и да прецени кои са с приоритет и кои ще трябва да почакат за после. Това можеше да му отнеме половин или един час, но избистрянето беше неизбежно, такъв си беше. Кошмарната последна нощ, или по-скоро кошмарният завършек на нощта, го принуди да впрегне целите си ум и изобретателност, но си призна, че и късметът го покри, защото без него провалът ясно се очертаваше. Точно тогава щастливата звезда, под която очевидно беше роден, отново го освети и му помогна. Защото чиста проба шанс си беше обстоятелството, че полицаят беше млад и необременен все още от професионалното деформиране, което е неминуемо за която и да е професия, включително и полицейската, а при нея това важи в още по-висока степен. Припомни си момента, когато служителят на закона им поиска личните документи и включи полицейския фенер. За един миг реши, че всичко отива по дяволите. Но и този път, както често му се случва, просто започна да действа инстинктивно и без да обмисля какво прави. Много бавно извади своята лична карта и подавайки я на униформения младеж, премести така своето тяло, че изцяло закри Лейла, така че полицаят и да вдигнеше фенера, да не може да освети лицето й. Младата жена разбра маневрата и зарови лице в гърба му. Ян с възможно най-изтерзан глас прошепна: „Моля ви г-н сержант, ето моята лична карта, запишете ми всичките данни, ако трябва я задръжте като гаранция, но моля ви, нейната лична карта не я искайте, не я записвайте, защото тя не трябва да влиза във вашите хроники, тъй като съпругът й е част от системата. Той в момента е в командировка и имахме възможността да бъдем заедно, но ако разбере, че е била с мен, нея ще я пребие, а на мен сигурно ще ми счупи и другия крак. Ето този недъг ми е от него — посочи крака си и тежко се отпусна на бастуна. — И все пак съм благодарен, че не ме уби тогава, а беше обезумял. Но ние се обичаме и сме готови на всеки риск. Моля ви г-н полицай, проявете човечност!“ За всеки случай Ян попипа джоба си, в който беше пъхнал пистолета. Ако се наложеше, той щеше дори и него да използва, но нямаше никакво намерение да се предаде без съпротива.

Полицаят видимо се колебаеше какво да стори. Внимателно изучи лицето му, осветявайки го с фенера. Очевидно не му се стори подозрителен любовникът на полицейската съпруга, а напротив, изглеждаше съвсем нормален и доста притеснен, което, предвид ситуацията, беше съвсем естествено. На жената видя единствено косата й, но не полюбопитства повече. После насочи вниманието си към неговата лична карта, преписа данните и му я върна. Нищо не каза, а само леко махна с ръка, обърна им гръб и тръгна към ъгъла на сградата. Лъжата сработи и за тях отново се отваряше пътечка за спасение. Полицаят повярва, че са в опасност, което не беше лъжа, но естеството на опасността беше коренно различно. Ако беше религиозен, Ян тук щеше да вдигне ръце и да благодари на Господ. Все пак той вдигна ръце и благодари на всичко и всички, които му спомогнаха да отиграе, макар с късмет, и тази ситуация. Изчакаха полицаят да свърне зад ъгъла и след като Лейла гушна Амира, а той нарами сака, хукнаха колкото могат по-бързо да се измъкнат от този квартал, в който полицейската блокада можеше да продължи часове наред. Зората беше настъпила, а съвсем скоро денят щеше да заеме нейното място. Стигнаха до трамвайните линии, но не спряха на първата спирка, а продължиха да тичат край тях. Един трамвай ги подмина, но следващия успяха да го хванат две спирки по-далеч от квартала, в който замалко да намерят лобното си място, защото един арест означаваше обреченост за майката и нейната дъщеря. Трамваят въртеше в края на града, те слязоха на последната спирка и се запътиха към пътя, водещ към мястото, накъдето бяха поели. Въпросът с транспорта си стоеше, но той не смееше да повика такси, защото при добре организирана полицейска акция означаваше, че и такситата са под наблюдение. Много бежанци използваха техните услуги, но разбира се, контролирано и с помощта на каналджии, които им взимаха скъпо и прескъпо. Опита на автостоп, знаеше, че и това е огромен риск, но нямаше друго решение. Няколко коли ги подминаха, без да им обърнат внимание, но накрая един джип с тъмни стъкла закова спирачки и рязко спря пред тях. Едва имаше време да й подшушне, че тя му е нямата жена, когато стъклото отдясно се смъкна и отвътре се показа млад мъж на не повече от 30–35 години.

— Хайде, качвайте се!

— Благодаря! — в отговор му каза Ян.

Влязоха на задната седалка на возилото, което се управляваше от жена, която в първия момент почти го зашемети. Шофьорката беше блондинка с невероятна хубост и излъчване. Тя им се усмихна мило и ги поздрави. Още не бяха съвсем затворили вратата, когато тя рязко натисна газта и ги прилепи към облегалката. „Тая мацка не си поплюва“, помисли си той. Симпатичната двойка, която ги взе на стоп, се забавляваше искрено и видно беше, че много се обичат. Личеше си, че това са едни млади и образовани хора, които отиваха на кратък воаяж, който, за тяхно щастие, съвпадаше в голяма степен и с техните или по-скоро с неговите планове. На въпроса къде отиват, за да знаят дали и докъде могат да им помогнат с транспорта, той им отговори уклончиво, но все пак достатъчно ясно, поне що се отнасяше до няколко точки, на които можеха да слязат. Но в никакъв случай нямаше да каже къде точно отиват. Той изтръпна, като видя как красавицата спокойно си извади цигара и я запали, използвайки и двете си ръце, а воланът съвсем безгрижно беше оставен без опека. Малко си поотдъхна, когато накрая отново го хвана с дясната си ръка, а с лявата си държеше тънката като кибритена клечка цигара. Отново стоицизмът му бе подложен на изпитание, когато тя пак пусна волана, наведе се надясно, извади от жабката пакетче бонбони и ги метна през рамо в ръчичките на детето.

— Хапвай, малката! Много са готини, честна дума. Толкова си падам по тези изкушения, че бих опердашила човек заради тях.

— Благодаря ви! — отговори мъжът. — Тя има затруднения с говоренето, но много обича бонбони. — Хвърли крадешком поглед към Лейла и отново мълчаливо я поздрави за съобразителността й. Тя вече отваряше бонбоните и подаваше един на Амира, която с очевидно удоволствие го пое.

— Сигурно се е метнала на майка си, тоест има същия говорен проблем — продължи той, защото знаеше, че нещо трябваше да каже, въпреки че младежите не даваха вид, че са любопитни, все пак благоприличието изискваше да каже по няколко думи за тях.

— Така ли? Съжалявам! Значи майка й не може да говори? — запита красавицата.

— Да, майка й, която е моя съпруга, наистина не би могла да изпълнява ораторски функции, но иначе е прекрасна майка и човек. Разбираме се страхотно. Решихме да тръгнем и на стоп да се разходим. Без причина, без план, просто да поприключенстваме малко.

— Страхотно! — обади се и младежът, чието телосложение впечатляваше. Явно беше спортист, но очевидно не по шахмат…

Когато слязоха от джипа, а любезните младежи отпрашиха с пълна газ, той малко се поуспокои, защото бяха все по-близо до безопасното място, към което водеше двете бегълки. Поне вярваше, че то е именно такова. Продължиха пеша край езерото. Трябваше да извървят няколко километра, но това беше задължително като предпазна мярка. Нямаше да рискува повече за каквото и да е. Тук ставаше въпрос за човешки животи, макар не директно, но в крайна сметка, именно до това се отнасяше. Стигнаха до папратите, Лейла и Амира мълчаха, сякаш усещаха, че и без това той е достатъчно и напрегнат, и вече изморен. Направи им знак да спрат, а той се шмугна сред някакви на пръв поглед непроходими гъсталаци, но очевидно първият поглед лъжеше, а ефектът беше търсен. След няколко минути се върна с голяма чанта. Отвори я, направи знак на Лейла, за която това беше абсолютно достатъчно — бяха започнали да се разбират от половин дума, а даже и без думи. Тя хвана единия край на чантата, а той извади съдържанието й. После го разпъна, включи помпата и за няколко минути малката надуваема лодка стана готова за пускане на вода. Амира доизяждаше бонбоните, които блондинката й подари, една от хартийките, подета от вятъра, хвръкна и се оплете в едно клонче. Той видя как Лейла отиде и прибра хартийката в джоба си. Отбеляза си още един голям плюс за съобразителността на жената. Не трябваше да се оставят никакви следи. Разбира се и еко въпросът също не биваше да се пренебрегва. Това, че не го разпитваше, а правеше каквото трябваше, съзнанието му регистрира като още една положителна черта на характера й. Много внимателно пренесоха лодката и я положиха във водата. Качиха се тримата, тя го погледна и безмълвно зададе въпроса.

— Да, в началото ще гребем, а после ще пуснем двигателя, който по принцип е доста безшумен, но нека все пак да се отдалечим от брега.

— Добре — кратко му отговори тя и взе едното гребло, а той другото. Преди да даде знак да започне гребането, той протегна ръка и от страничния джоб на чантата, в която беше лодката, извади малка метална манерка, отвори я и отпи голяма глътка. Погледна към жената и се изненада, когато тя кимна с глава. Той невярващо протегна манерката, Лейла я пое и също отпи от нея. Видя как сълзите и се показаха, но тя устоя и не се закашля от парливата силна течност, която първоначално я прогори отвътре, но после изпита сладка топлина в стомаха си. Той си даде сметка, че тази жена, въпреки че демонстрираше невероятна сила и мъжество, все пак се нуждаеше най-сетне от спокойствие, защото това напрежение, на което бе подложена постоянно, в крайна сметка, може да доведе до нервна криза или нещо по-сериозно.

— Това е лекарството, с което се лекува този, при когото отиваме и при когото ще намерим убежище. Той лично си го прави и вътре слага всякакви билки и не знам още какво. Рецептата, разбира се, е тайна. Малко алкохолът е силничък, но явно е преценил, че това е точният градус — каза й той. — Това е човек, на когото вярвам безусловно. Вярно е, че е странен, но кой от нас не е?

— Хубаво е, но наистина малко силничко ми дойде — за първи път от доста часове се усмихна бежанката.

Когато прекосиха езерото, слънцето вече беше високо и припарваше. Близо до брега той отново бръкна в джоба на чантата и извади свирка, с която даде трикратен къс, после двукратен дълъг и завърши с единичен къс сигнал. Брегът беше гъсто обрасъл с растителност. Гората стигаше току до самата вода. Лъхаше на природа, на девствена природа. Жената беше отворила широко очи и поглъщаше тази земна или по-точно е да се каже — неземна красота. Лодката се плъзна тихо под един клон, за който той се хвана и след това я върза и даде възможност на всички да стъпят на земята, без да се намокрят. Първо, той прекрачи, придържайки се за клона и стъпи на брега, после, усмихнат, се обърна и протегна ръце, за да помогне на двете пасажерки да слязат. Но в този миг тя изкрещя: „Ян, внимавай! Зад теб“.

Въпреки че бастунът му беше останал в лодката, той рязко се извърна и се озова на крачка от два звяра, които безшумно и скоростно се приближаваха към него. Кучета или вълци? От пръв поглед не можеше да се разбере, но очите им горяха, а от муцуните им капеха лиги.

Усети полъх и с периферното си зрение видя, че жената скочи до него. Така най-малкото раздвояваше мишената и вниманието на зверовете, което също му направи впечатление за част от секундата. „Значи освен съобразителна, тя е и смела“ — мина му като светкавица през ума. Прозвуча рязко изсвирване и отстрани през шубраците се изсули същество, което имаше всички реквизити на човек — крака, ръце и глава. Но сякаш дотук спираха приликите, възрастта му беше неопределима, физиономията му можеше да стресне доста смелчаци. Всъщност от лицето му почти нищо не се виждаше, защото цялото беше обрасло с гъста и дълга брада. Той промърмори нещо на зверовете, които още преди да заглъхне сигналът, издаден от горския обитател, бяха замръзнали дотам, докъдето бяха стигнали в своето напредване по посока на пришълците. Те се изпружиха на земята и започнаха да тупат с опашки, признак на миролюбие и радост. Лейла гледаше и не вярваше, че това се случва. Младата жена беше шокирана и не откъсваше от гледката красивите си очи, когато Ян и появилият се от гората се доближиха един към друг и силно се прегърнаха. Тя усети, почувства с цялото си същество, че между двамата мъже съществува невидима връзка, която е толкова здрава, че може да се сравни единствено с тази между баща и син.

— Лейла, това е моят приятел, за когото ти споменах — обясни й положението мъжът.

— Здравейте! — протегна тя ръка към Отшелника, който пое ръката й, задържа я няколко секунди и през цялото това време се взираше в очите й, после се обърна към Ян и отново промърмори нещо.

— Хареса те — преведе мърморенето Ян. — Но да не губим повече време, да поканим и малката принцеса да слезе на брега и да тръгваме. — Тя понечи да попита накъде ще ходят, но прехапа устни. Отиде до лодката и гушна детето. Отшелника им махна да тръгват. Огромните кучета ги последваха, като не спираха да махат с опашки.

— А той?… — заекна жената.

— Ще оправи лодката, ще я върне на мястото й на другия бряг и ще дойде. Знам пътя, така че не се притеснявай, няма да ви загубя — й обясни той с усмивка, докато нарамваше сака.

Хижата беше скрита между дърветата, а пред нея имаше малка, но китна полянка, която служеше за веранда на едностайната постройка. Той ги въведе вътре и посочи наоколо:

— Тук сме в пълна безопасност. Настанявай се с Амира, както намериш за добре. Има всичко необходимо за едно прилично пребиваване, като имаш предвид все пак, че не е хотел „Хилтън“, което означава, че сами ще трябва да се погрижим за битовите си потребности.

— А той през това време къде ще бъде? Или ще пребиваваме всички в тази стая?

— Не, разбира се, че вие ще сте сами тук, вътре. Ние имаме прекрасни местенца отвън, под открито небе, в които можем да се разположим повече от удобно. А Отшелника вероятно ще го виждаш твърде рядко, защото той обича да бъде сам, което не означава, разбира се, че не се радва на нашето гостуване.

И след като им показа откъде да си вземат и приготвят постеля, ги остави да се настанят с цялата условност на това понятие. Излезе навън, погали двата звяра и се зае с огнището. Разпали го, а от дупката, която Отшелника ползваше за зимник, извади провизии и се зае да готви някаква храна. Надникна в хижата и видя, че жената се беше справила безупречно — постелята, приготвена за нея и детето се намираше в дъното, а момиченцето вече дълбоко спеше. Той я подкани:

— Хайде, лягай да почиваш, а после обещавам да има вкусна и питателна храна.

— Ще дойда да ти помогна.

— Не, благодаря, но наистина сам ще направя каквото е нужно, а и трябва да остана сам, за да осмисля ситуацията, така че най-полезното, което можеш да сториш, е да правиш компания на Амира.

Жената повече не се противи и се отпусна до детето, като го прегърна.

Той въртеше шиша и продължаваше да се опитва да сложи ред в мислите си. Всичко това се беше случило за няколко часа, а все едно бяха изминали дни и седмици. Кучетата лежаха край него и предвкусваха своя дял. Това, което ясно изпъкна в съзнанието му, беше, че двете бегълки вече не бяха под защитата на каквато и да е регистрация, освен един входящ номер, с който можеха да докажат, че са подали документи за удължаване на регистрацията по пребиваване и че желаят статут на бежанци. Но формално към този момент те бяха незаконно пребиваващи в държавата, което би дало възможност на всеки полицай да ги задържи и да ги предаде за експулсиране обратно, откъдето са дошли. Той самият вече се намираше в позицията на укривател на бежанци, можеха спокойно да му лепнат обвинение я за трафикант, я за каналджия, я кой знае за какво. Не забравяше, че съвсем умишлено и целенасочено беше заблудил служител на реда и фактически възпрепятства арестуването на две същества, които вече се намираха извън закона.

„Майната ви! — изруга под нос. — Няма да стане така. Тук никой няма да ги намери, а надявам се, че по никой начин няма да се усетят да ми лепнат някакво такова обвинение. Сега най-важното е да се почувстват сигурни, да си отпочинат добре, а после продължаваме нататък.“

Ръката съвсем леко го докосна, но това беше жест, който изразяваше дълбоко уважение и преданост. Отшелника приседна и се заигра с една тревичка. Двете кучета се примъкнаха до него от двете му страни, а той ги помилва с такава любов, че Ян се усмихна.

— Отшелник, извинявай, но само тук можех да ги доведа. Зная, че това е най-тайното убежище. Зная също, че не обичаш хората, но тези същества имат необходимост от подкрепа и закрила.

— Знаеш, че подкрепям всичко, което правиш. А тази жена е добра, видях го в очите й, в които нямаше нито прикритост, нито лошотия. Момиченцето сякаш малко не е от този свят, но има очите на майка си, което означава същото.

— Да, момиченцето има една особеност или там, както обществото поставя съответния етикет, но е талантливо дете. Благодаря ти! Настаних ги в хижата, така че ми остава да се надявам, че няма да имаш нищо против.

— Това е единствено възможното, аз и без това почти не я ползвам. Знаеш, че предпочитам да спя навън и на различни места. Ще донеса от склада още удобства, за да могат да се чувстват добре.

— Има и още нещо — Ян замълча, Отшелника също мълчеше, защото въобще не обичаше да говори излишно. — Ще се наложи да ги оставя тук, защото аз трябва да се върна в столицата.

Отшелника само кимна и нищо не каза на глас, но изражението му все едно казваше: „Има ли смисъл да хабим думи за очевидни неща? Разбира се, че аз съм тук и нищо лошо няма да им се случи“.

— Ти имаш ли нещо да ми кажеш по въпроса с евтаназията? Малко ми избяга фокусът, както биха казали някои.

— Да, имам какво да ти кажа. Но наистина нещата са още по-оплетени, отколкото си мислех. Доста дни прекарах около онова укрепление. Може да се каже, че строително-монтажните работи са почти приключили. Няма никакъв шанс към момента да се промъкне някой вътре, ако няма пропуск. Това, което успях да изнамеря като решение, е да проследя и приклещя една от медицинските сестри. Тя ни е връзката засега.

Отшелника подробно разказа всичко, което беше научил от медицинската сестра Лора, като си спести част от методите, които беше приложил върху жената. Каза на Ян, че през няколко дни се чуват с Лора и ще го държи в течение за всичко ново. След това стана и сподирян от кучетата, се отдалечи навътре в гората. След известно време Лейла излезе от хижата и приседна до него. Той й подаде парче сочно месо, а друго взе за себе си. Хранеха се мълчаливо. Но трябваше да й каже, че ще тръгва още на следващата сутрин.

— Много е вкусно — отбеляза жената.

— Радвам се! Тук в жаравата има и други лакомства, така че това не е всичко. Всъщност надявам се да обичаш картофи и гъби.

— Да обичам ли? Обожавам ги. Отивам да видя детето.

Тя се изправи, а той за пореден път регистрира очевидното — стройна и красива жена. Наведе глава, защото така само се разсейваше, а сега умът му беше нужен за други, ако не по-важни, то поне решаващи за бъдещето въпроси. Но въпреки че положи усилия да отклони мислите си, без да съзнава и да си дава ясна сметка какво прави, протегна ръка и хвана нейната. Тя вече беше почти с гръб, но като усети дланта му върху китката си, мигновено се обърна и вторачи поглед в него. Гледаха се един друг, той — седнал, а тя стоеше пред него. В първоначалното й изражение имаше напрегнатост, но след това чертите й омекнаха. Напрежението през последните часове дойде в повече и на двамата. Можеха да си помогнат един на друг и ако не да го премахнат, то значително да го намалят. Той я придърпа с другата си ръка, обхващайки я през коленете и силно я прегърна. В следващия миг вдигна лице към нейното и като с нож го преряза мисълта, че се възползва от тази жена и нейната безизходица. Следващото острие, забивайки се, отекна: „С какво си по-добър от онези, които са искали да я чукат, за да й помогнат?“. Причерня му. Скочи, а шишът отлетя на няколко метра, обърна се, като отблъсна жената от себе си и хукна към шубраците. Като в сън, чу гласа й, който го викаше. Но продължи, а в главата му поредното острие кънтеше със следващия рефрен: „Ти не си по-добър от ония диваци. Възползваш се от една жена, която е готова заради детето си да направи всичко, абсолютно всичко, включително да ти даде тялото си. Ти си гадина“.