Иван Янев
Феникс (20)

XIX.
Срещата с Моника

Стигна до 50 коремни преси и се прехвърли на лежанката. Отдавна не бе идвал във фитнеса, а за него това беше въпрос не само на тренировки, а и на рехабилитация и въобще, ако искаше да поддържа форма, не биваше да подценява физическата си подготовка. Разбира се, че за него приоритет бяха издръжливостта, здравината и жилавостта, а не масата. Маса трупаха само комплексарите, поне така смяташе. Намести се удобно и хвана лоста. Приближи се фитнес инструкторката, която очевидно щеше да му помага. Добре оформеното и поддържано момиче напредваше към него, гърдите й, стегнати в спортен сутиен, добре се очертаваха над плоския корем. Без да го иска, очите му се приковаха към тях и не можеше да откъсне поглед.

— Хубаво е, че ми зяпаш циците, но ако не се лъжа, тук си дошъл за друго — с унищожителната си реплика инструкторката го накара да почервенее мигновено.

— Съжалявам! Не исках да излезе толкова просташко. Но ми напомниха на едни други.

— О, така ли? Значи си щастливец, след като си виждал и други толкова готини — насмешливо каза тя, докато минаваше зад лежанката.

— Да, вероятно си права — замисли се и картината отново се върна в съзнанието му. Не знаеше след колко време, но тя го намери там, в гората, където седеше и в изпразнената му глава не се случваше нищо. Намираше се в нещо като ступор. Тя го докосна леко, но това предизвика истински взрив у него. После се случи. Губеха му се много моменти. Но когато свършиха и двамата бяха капнали от изтощение.

— Хайде! Какво правиш? Вдигаш тежестите, все едно вдигаш кристална ваза. Дай малко ряз, че ще заспя — думите на инструкторката го сепнаха и го извадиха от спомена. Направи си серията, изправи се и каза:

— Мисля, че ми стига за днес. А къде е титулярният ми инструктор.

— Разширяваме бизнеса и е в командировка, така че известно време поемам и неговите питомци. Не ти ли допадам?

— Напротив, прекалено ми допадаш — усмихвайки се, й отговори. — И да, хубави са ти циците!

— Благодаря! Знам.

Сам се изненада, че се държи като някой недорасляк, но не му пукаше. Взе си душ, облече се и тръгна малко да се разходи, за да пристъпи към следващата, а всъщност най-важната за деня задача. Стигна до любимото си кафене и влезе. Наближаваше обяд, но той си поръча кафе и кола, защото нямаше апетит. Изпи кафето и си поръча още едно. „Май прекаляваш с възбудителните напитки, смъмри се сам. — Е, хайде! Мечка страх, мене не! Няма закога повече да протакам. Неизбежно е.“ Извади телефона и набра номера. Сигналът свободно звучеше доста дълго и точно когато си мислеше, че ще спре, отсреща дойде гласът:

— Ало!

— Здрасти, Моника! Аз съм.

— Знам, че си ти, разбира се. Какво искаш.

„Не започва по най-предразполагащия начин“ — помисли си той, а на глас каза:

— Чудех се дали можем да поговорим.

— Мислех, че с теб всичко сме си казали.

— Е, вероятно си права, но може би се случват и новости, които можем да обсъдим, и евентуално да сме си полезни.

— Кой на кого да е полезен? Какъв ти е проблемът?

— Виж, Моника, може би малко си нервна, но не исках да те разстройвам. Имам нужда от твоето съдействие. Тоест искам да помогна на една персона, която се нуждае от подкрепа.

— Каква персона, бе?

— Една жена.

— Поредната ти любовница, така ли?

„Започна се“ — каза си наум, а гласно продължи:

— Нали сме го водили вече този разговор? Мисля, че трябва да си се убедила, че надали има по-голям аскет по отношение на жените от мен. — В слушалката дочу убийствено саркастичен смях.

— О, горкият той! Света вода ненапита.

— Добре, надявам се, че ти доставя удоволствие да се гавриш с един най-обикновен човечец.

— Стига си се правил на ни лук ял, ни лук мирисал! Винаги си се изкарвал жертва.

— А нима е лъжа? — И в следващата секунда съжали, че влезе в тона й. Последва буря от думи, от които някои не разбра добре. Но все пак накрая дочу:

— Имам много работа, така че, ако обичаш, намери си друго забавление.

— Но аз не искам да ти губя времето. Бих желал да се срещнем и да поговорим, защото тази жена е в опасност. Не се бъзикам.

— О, Дон Кихоте! Изчука ли я вече? — със смразяваща ирония запита Моника. — Защото нали всяка фуста би оправил, без да ти мигне окото.

— Мамка му! Няма ли да спреш вече с тия небивалици! Нито съм красавец, нито съм някой Казанова. Тази твоя патологична ревност е необяснима. На моята възраст, в сравнение с мои връстници, направо съм си прекарал живота почти като монах. — Но в съзнанието му изникнаха картини от това, което се беше случило последните ден-два. Все пак жената на телефона вероятно го познаваше или усещаше далеч повече, отколкото имаше представа.

— Горкият! Забравих, че той е непорочен и все другите не го разбират. Добре. Довечера след работа мога да ти отделя половин час. Да ми донесеш и нейна снимка, да видя дали е хубава, или с някоя повлекана си се хванал.

— Довечера? Ами твоят хубавец, няма ли да те очаква?

— Това не ти влиза в работата! — със студен глас отговори жената.

— Извинявай! Просто не искам да ти причинявам неудобства.

— Ти не можеш да ми причиниш никакви неудобства повече. Каквото можа направи, но вече не. Надявам се да го осъзнаеш.

— Знаеш, че не съм искал да се чувстваш зле. Просто така се случи. И също знаеш, че винаги ще те ценя, независимо какво мислиш за мен.

— До довечера! — пресече го тя и прекъсна връзката.

„До довечера! Но никак няма да е лесно тази вечер“, каза Ян на угасналия телефон.

Чакаше я пред службата. Опитваше се да си изпразни главата от обучението, което бяха отново провели с Вита и Боби. Увереността му нарастваше стремително. Смяташе, че планът е перфектен и единствено има нужда от перфектна подготовка, за да се постигне перфектният резултат. Тя доста се забави, но накрая излезе с още колеги. Видя го, махна на придружаващите я и се насочи към него. Чак сега си даде сметка, че изобщо не беше мислил как ще се срещнат, застрашаваше го неловък момент. Още повече като се има предвид последната им среща в техния бивш дом, когато я изненада непосредствено след банята и се случи близост, за която нито един от двамата не беше подготвен. Но тя го пожали, още отдалеч му подвикна:

— Измислил ли си къде ще отидем, или?…

Не го беше измислил. Втора голяма наказателна точка. И каза първото, което му дойде наум:

— Ами, не съм го измислил, така че… Имаш ли идея?

— Винаги си бил малко неориентиран, когато е трябвало да ме заведеш някъде — започна огъня Моника. — Третирай ме като някои от феите, за които все намираше оригинални идеи — продължаваше безпощадно да намила жената.

— Добре, предавам се! — вдигна примирено ръце. — Хайде! Ще отидем в един ресторант, който не е много далеч оттук, така че ще повървим малко пеша. — А наум добави — „Дано да можем да поговорим още по пътя!“.

Тръгнаха, но и двамата не забелязаха, че ги наблюдават. Вървяха и мълчаха, а той се чудеше как да подхване сърцевината на тазвечерната среща. Жената никак не му помагаше. Тя го познаваше отлично и си даваше сметка, че нещо го мъчи, но нямаше да го улеснява. Най-сетне стигнаха до ресторанта, а той не успя дори да повдигне завесата на въпроса. Сервитьорът ги настани в сепаре, защото той поиска да са уединени. Когато влязоха в сепарето, тръгна към нея, но като видя студенината в очите й, се отказа от приятелската прегръдка и целувката по бузата, с които искаше да я приветства. Само протегна ръка и се надяваше, че и тя ще протегне своята. Минаха няколко секунди, а той стоеше с ръка във въздуха. Протегна я. Здрависаха се, а той направи поклон и театрално целуна ръката и. Настаниха се един срещу друг, от двете страни на масата, и се задълбочиха в менюто. Той нямаше апетит, а тя по принцип не си падаше много по храната. Моника си взе джин, тоник и лимон, а Ян — традиционната водка и газирана вода с лимон. На въпроса на сервитьора дали не желаят да опитат специалитета на заведението, отговориха, че може би по-късно. Донесе им напитките и се оттегли. Изчака я да си смеси джина, тоника и лимона, после вдигна своята чаша с водка за наздравица. Чукнаха се мълчаливо и отпиха.

— Е? Слушам те — каза сухо жената.

— Споменах ти, че става дума…

— Да, разбрах, че искаш съдействие за някаква курва — прекъсна го грубо.

— Виж, няма да се разберем така. Най-малкото не можеш да говориш за една дама по този начин, без да я познаваш.

— Мога да говоря за когото каквото си искам. А още повече за някаква, на която искаш да помогнеш — каза, примижавайки с очи, събеседничката му, която съзнаваше, че владее положението и съвсем съзнателно издевателстваше над него. Искаше да го измъчва.

— Знам, че не си лоша жена.

— Е, хайде, започваш със своите манипулаторски номера. Стига толкова! Знаем се от много отдавна и нямаш шанс. Опитай с нещо друго!

— Абе, ти луда ли си? Или какво? Когато се държа искрено, винаги ме наричаш манипулатор. Стига вече! Не ти се бъркам в личния живот, нито искам ти да го правиш.

— Тогава защо ме потърси? — безизразно го попита.

— Защото ти имам доверие и знам, че можеш да помогнеш на едно същество, което има необходимост.

— О! Колко съм била добра. Не го знаех. А всъщност сега ли чак разбра, че съм жена, която заслужава твоето доверие? Доколкото си спомням, ти имаше цялото мое, но с лека ръка го пропиля.

— Хайде стига! Това е минало и нека да го оставим на мира.

— Минало, така ли? Това беше животът ми! А ти с лека ръка го провали.

— Мама му стара, така няма да се разберем. Успокой се. Каквото е било, то е там, някъде назад. Съгласен съм, имам вина, но това така или иначе очевидно щеше да стане. Ако бях вярващ, щях да ти кажа, че не ни е било писано да остареем заедно, но пък бяхме заедно в най-хубавите си години. Имахме прекрасни деца. Като цяло всичко е наред.

— Наред! Знаеш ли, ти си невероятен кретен!

— Хубаво. Нали сега си имаш нов живот, ново гадже, даже чувам, че бил и младеж. Остави миналото на историците. Може би сбърках, че ти се обадих. Да пийнем и да тръгваме. Съжалявам, не исках да бъркам в каквито и да е рани. Ти си убедена, че съм боклук и това е.

— Аз те обичах с цялото си същество, а ти… — заекна жената и сълзите й потекоха. „Голям глупак излезе, че въобще реши да търсиш тук съдействие“, помисли си мъжът. Но след няколко минути жената изтри сълзите си и след още няколко тръсна глава, и с твърд глас каза:

— Прав си, това е минало, но няма да ти простя! Чу ли? Никога, ама никога няма да ти го простя! За детето също няма да ти простя!

Той нищо не отговори. Нито можеше, нито знаеше какво. Тя искаше да вярва, че той е виновен за смъртта на сина им. Дори понякога и сам се упрекваше в същото, но когато тя го правеше, много го болеше. Мълчаха и пиеха, а стенният часовник отброяваше секундите, минутите и часовете на Лейла и нейната дъщеря — излизаше, че бе пропилял цял ден в една надежда, която рухваше на тази маса.

— Добре. Казвай! — заговори тя. — Какво искаш, за да помогнеш на онова нещо? Как бих могла аз да съм ти полезна?

— Да, ти можеш да помогнеш, защото това, което ще поискам, не бих могъл да го поискам от друг — отговори той, като не можа да повярва, че посоката се обърна на 180 градуса и вече беше в полза на бегълките. Поне засега. Зарадва се, винаги си е знаел, че тя е добра жена, но твърде често правеше необмислени изявления, които можеха да докарат човек до инфаркт, а ако нямаше сърце, тогава до инсулт, а ако нямаше и мозък, тогава можеше да го подлуди. Разказа й толкова, колкото да я ориентира за какво става дума и да може да пристъпи към услугата, която щеше да поиска от нея. Жената го слушаше внимателно и не показваше признаци на раздразнение или пренебрежение. Като й разказа за заверените нотариално документи и че там имаше декларация, че ще се омъжи за нея, жената подскочи:

— Но нали казваше, че никога повече няма да се жениш, бе? А сега първата близкоизточна курва, която видя, и веднага нотариално и се кълнеш, че ще я вземеш в леглото си. Харем ли ще си правиш?

Вулканът отново се активира и заклокочи. Нямаше как да избегне тази информация, а и не искаше. Всякога е предпочитал да си изложи картите пред хората, на които държи, а пък те да преценяват. И очевидно редът, по който ги вадеше, не беше от най-правилните, защото най-близките му все бяха подозрителни именно в моментите, когато искреността му беше безпределна. „Е, сигурно и това е талант“ — помисли си той. И се зае да деактивира вулканичното изригване и лавата, та да не изгори този напредък, до който бяха стигнали вече.

— Нямаше как да стане по друг начин. — И отново се върна на сцената в кабинета на шефката на Службата по бежанците. Опитваше се да не прекъсва изобщо, за да не й позволи отново някоя пиперлива забележка или жлъчно подмятане, на които принципно тя беше царица. Говори, без да спре повече от половин час и си реши, че най-сетне разказът му я убеди, но ако мислеше, че тя покорно е възприела всичко, лъжеше се.

— Добре ли се чука? — въпросът й го зашлеви с такава сила, че той физически подскочи на мястото си. — Или тепърва ще я чукаш?

— Моля те!

— Виж какво, познавам те много добре. Тази жена ти е влязла под кожата, което означава, че или вече си я оправил, или тепърва смяташ да го сториш, така че изобщо не ми се прави на девственик!

— А това има ли нещо общо с това, което ще те помоля.

— Хм, интересен въпрос — подпря бузата си с ръка тя. — Честно да ти кажа, когато си помисля, че има такава хипотеза, ми идва да те изкормя, но това е нещо, което за момента ще оставя на заден план. А трябва да ти призная, че все пак тук има и хуманен момент.

Той мълчеше и чакаше да продължи монологът.

— Детето. Признавам ти, че дори и да имаш нещо към тази жена, заслужаваш признание, че си решил именно на нея да се опиташ да помогнеш.

Как да й обясни, че изобщо не е имал никакви интимни намерения към бежанката и че всичко го правеше единствено и само от желание да е полезен. „Но тогава защо? Защо го направи? — помисли си той. — Излиза, че си прозрачен като току-що измито стъкло.“

— Добре. Продължавай и ще забравя, че говоря с теб и че искаш да помогнеш на една млада жена. Между другото, казах ти да ми донесеш нейна снимка. Носиш ли? — стрелна го изпод вежди.

— Да, ето я. — Извади телефона си и показа снимката на Лейла. Тя дълго се взира в нея и след това мълчаливо му върна устройството. След няколко минути проговори:

— Хубава е. Този път признавам, че имаш вкус.

— Няма повече да се опитвам да ти обяснявам каквото и да е по темата, защото ще излезе, че се оправдавам.

— Умно, да. По-добре не наливай масло в огъня. Слушам те нататък.

Ян продължи с това, което искаше тя да направи за Лейла, за да допринесе за нейното спасение. Накрая млъкна и я загледа в очакване. Моника мълчеше и очевидно премисляше. Почти чуваше как се въртят колелцата в главата й. Накрая каза:

— Добре си го замислил, признавам ти го. Но осъзнаваш ли, че това е, ако не нарушение на закона, то на ръба му?

Той понечи да отговори, но в същия миг суматохата погълна всичко — масата се обърна, а чашите се разхвърчаха.

* * *

Инстинктивно се наведе, защото металният бокс се насочваше точно в главата му. Това, което последва, наподобяваше сцена от някой екшън. Благодари си, че и този път не заряза бастуна си например в ъгъла на сепарето, а както обикновено, го подпря до себе си. Сега го сграбчи и с мощен удар отдолу нагоре в китката на нападателя отклони пътя на бокса, който изтрополя на пода, изхлузвайки се от разхлабените пръсти, след като бастун и ръка се срещнаха със скорост и твърдост, на която би завидял и боксьор от ранга на Кубрат Пулев — Кобрата. Крясъците бяха оглушителни и почти нищо не се разбираше. Все пак една реплика, повтаряна постоянно, успя да различи: „Ще те убия! Ще те убия! Ще те убия!“. Той се огледа и видя хаоса, който цареше наоколо, очевидно нахлулият младеж беше преобърнал масата в опита си да го изненада и да го подреди с онова желязо, което понастоящем кротко лежеше на пода. Но ако си мислеше, че младежът щеше да миряса, жестоко се лъжеше. Разбеснелият се, след като остана без металното продължение на ръката си, а последната се схвана след нанесения удар, се огледа и изскубна с другата си ръка тежката лампа, която стоеше в ъгъла на сепарето и с все сила я запрати по седящия човек. Ян се опита отново да използва бастуна като париращо средство, но този път номерът не мина. Хлъзна се по седалката и с краката си подсече нападателя. Той залитна и това отклони лампата на няколко сантиметра от главата на мъжа. Но попадението не му се размина и лампата се заби в рамото му, което мигновено се схвана от жестоката болка. „Тоя ненормалник дали го счупи“, мина през ума му зловещата мисъл. Но повече не можеше да размишлява върху този въпрос, защото онзи вдигаше отново лампата, готвейки се за поредна атака. И това щеше да е последното нещо, защото нямаше как да се защити. Но в мига, когато щеше да последва втори дубъл, жената се хвърли към младежа и му попречи да продължи нападението, защото, ако продължеше, най-напред трябваше да нарани нея, а това той нямаше да направи.

— Махни се! Не го защитавай тоя копелдак. Ще го убия! — крещеше младежът.

— Успокой се! Моля те. Успокой се!

— Това любовникът ли ти е? Ще го убия!

— Това са глупости. Никакъв любовник не ми е. — Жената чак сега схвана поведението на гаджето си. Задърпа го навън, но охраната, която току-що пристигна, им прегради пътя. Ян вече се окопитваше и се опитваше да се изправи, но като видя охраната, извика:

— Оставете ги да си вървят. Аз оставам тук, така че ще оправим сметката.

— Но господине, този младеж сякаш има нужда от един урок, ако не се лъжа — каза охранителят, като гледаше враждебно младия мъж. — Мисля, че той причини моралните и материални щети, които забелязвам тук.

— Материални, да. Но за моралните вероятно изобщо не е виновен. Оставете го, моля ви!

След миг колебание охраната се отдръпна, а жената помъкна треперещия младок извън ресторанта, като през рамо подхвърли: „Сутринта ми се обади“.

Стоеше насред тази бъркотия и се чудеше какво пак се прецака, че чак и нападение последва. Досещаше се, но не можеше да го проумее напълно.

— Господине, добре ли сте! — попита го охраната.

— Да, да разбира се. Може ли да повикате някого, с когото да уточним щетите и да оправим суматохата.

— Да, един момент, макар че всички са тук, наблизо, защото нали сам разбирате, че при този шум нормално е да се събере целият персонал.

— Да, вероятно е нормално.

Дойдоха две момичета и набързо вдигнаха масата, изнесоха лампата, която, освен че беше изскубната от кабела, нямаше други повреди, въпреки че послужи за една страховита и много болезнена атака. Събраха парчетата от счупени чаши и за няколко минути сепарето придоби почти нормален вид. Сложиха чиста и изгладена покривка и той отново се насочи към масата.

— Може ли още веднъж същата поръчка? — обърна се към едното момиче. — И сметката също, заедно с щетите.

* * *

Отпусна се тежко и се загледа в една точка. Не можеше да мисли за нищо. Нито за току-що станалата случка, нито за Лейла и дали ще успеят, защото вече и той се причисли към нейната кауза и правеше каквото можеше. Та иначе би ли се обадил да иска услуга от тази, която му беше обещала, че няма да му прости, каквото и да става? „Не, не мога повече да мисля за каквото и да е. Ще опитам друго.“ Извади телефона си и като откри в указателя номера, който му трябваше, го набра. Отсреща почти веднага вдигнаха:

— Къде се изгуби, мачо?

— Здрасти, оценявам чувството ти за хумор. Развесели ме.

— Е, хайде сега, без да скромничиш. Нали знаеш, скромността е за тези, които нямат други качества. Но щом ми се обаждаш, сигурно имаш потребност от някоя от моите превъзходни феи, прав ли съм?

— Да, по принцип.

— Какво означава това по принцип? Досега ми се струва, че винаги си бил удовлетворен, или бъркам?

— Не, не бъркаш. Но сега случаят е малко по-особен.

— Какво му е особеното. Казвай и ще видим!

— Нямам потребност от просто една задоволителка. Искам нещо много качествено във всички аспекти, ако разбираш какво имам предвид.

— Хм! Разбирам те, но тези, за които говориш, първо, са изключителна рядкост и второ, са много скъпи.

— Добре, разбрах, но можеш ли да ми уредиш веднага, за тази нощ ми трябва?

— Още за тази нощ?

— Да, още за тази нощ. Трябва да се осъзная.

— Надали ще се осъзнаеш, но ще направя всичко възможно. Сещам се за именно такова парче, което е страхотна красавица, интелигентна и не просто се чука, а прави любов. Правилно ли съм разбрал желанието ти, ценителю на телесното и духовното качество?

— Да, изцяло ме разбра. Що за жена е?

— Както ти казах, това е жена мечта. С нея можеш да разговаряш, можеш да се любиш, можеш да поискаш съвет. Тя не е за всеки, който търси някъде да се изпразни. Тя е висока топка и работи не повече от веднъж на нощ и то не всяка нощ. Тя не е обикновена компаньонка. Но е твърде скъпа. Мога да се откажа от своята комисионна, но пак ще ти излезе солено.

— Виж, не ти искам отстъпка, а качество, така че ще чакам.

— Добре, добре — примирително каза отговорникът на компаньонките. — А къде да дойде, ако успея да я уредя?

— Пак в същия хотел, където и преди си пращал, аз ще ти пусна съобщение за номера на стаята.

— Окей, но нека да ти потвърдя и тогава.

— Направи и невъзможното! — и прекъсна връзката.

„Трябва ли да го правя? Та една, пък била тя и интелигентна, проститутка ще ми помогне ли да разбера какво и как искам?“ Но тръсна глава, допи водката, плати и излезе от ресторанта, в който замалко щяха да го, ако не убият, то осакатят. Рамото още го болеше и с тази ръка не можеше да си служи стабилно. Телефонът му извибрира, извади го и прочете съобщението, че след час жената ще дойде в хотела. Пращаше нейния номер, за да я осведоми в коя стая се намира. И веднага щом я нае, го направи. После взе душ и си наля от бара поредната за вечерта водка.

* * *

Едва дочу дискретното почукване, дори се зачуди да не би да му се е сторило. Но въпреки това стана и отиде до вратата. Отвори я, а на прага стоеше жена с изключителна хубост — висока, добре сложена, с дълга до кръста, чуплива гарвановочерна коса. Гледаше красавицата и не правеше нищо. Обхождаше я отгоре до долу и мълчеше. Краката й сякаш започваха от гръдния и кош, а бюстът задоволяваше и най-придирчивата мъжка фантазия. Одухотвореното й лице вдъхваше спокойствие и увереност.

— Е, ако съм издържала изпита, може ли да вляза? — проговори хубавицата. — Ако не се лъжа, идвам ти на гости.

— Разбира се. Извинявай! А що се отнася до изпита, поне по външни белези, съжалявам, че у нас не е възприета десетобалната оценъчна система. — И направи място да влезе и тя в стаята. След като затвори, тя продължи:

— Вярно е, но ти можеш да я използваш и по нея да ме оцениш. Е? — настоя дългокраката торпила.

— Значи веднага ти поставям десет плюс. Не, всъщност десет с два плюса — засмяха се и двамата.

— Благодаря! Значи истина ще излезе това, което знам за теб.

— А какво знаеш — полюбопитства мъжът.

— Че не пестиш комплименти и си галантен с дамите — кокетно му отговори тя. — Твоят приятел, който ме покани от твое име, така ме информира и виждам, че не ме е подвел.

— Не знам. От галантност кой знае каква полза няма. Галантен човек може да бъде с дамите, но те, изглежда, напоследък са голяма рядкост, а останалите жени се прехласват по всякакви дрисльовци и лекета. Но това е само една субективна гледна точка — оправда се, усмихвайки се.

— За липсата на дами си абсолютно прав — сериозно му каза красавицата. — Но за това са виновни и самите мъже. Много женствени, много нежнички взеха да стават. А това е дълга тема и не съм сигурна дали не е като онази с кокошката и яйцето.

— Права си! Заповядай! — покани я той на дивана, пред който имаше ниска стъклена масичка, а от късите й страни имаше по един фотьойл. — Това е нещо като всекидневна — даде непоискано пояснение.

— А спалнята там ли е? — посочи тя една притворена врата в дъното. — Или тук на дивана предпочиташ?

— Да. Тоест, да, че там е спалнята — леко разконцентрирано отговори той. — Какво ще пиеш?

— Джин, ако нямаш нищо против.

„Всички жени на този свят джин ли пият?“ — се запита той наум и тръгна към бара.

— Тоник и лимон?

— О, да, би било прекрасно. Благодаря!

Донесе напитките и я остави да си ги смеси. После се чукнаха и отпиха. Той погледна и се поколеба, дали да не седне на единия фотьойл, или на дивана, където имаше достатъчно място. Тя му помогна и го изтръгна от колебанието, направи знак да седне до нея. Пиеха мълчаливо, а музиката, която звучеше от хотелското радио, беше релаксираща. Не знаеше след коя водка, но бяха започнали да си бъбрят неангажиращо за най-обикновени неща: времето, човешките отношения, забележителностите — исторически и географски. Отиде и донесе още един джин на чаровницата. Когато изпи половината, тя направи нещо, което в друг момент щеше много да му хареса, а дори със сигурност щеше да го взриви. Но сега само го впечатли. Роклята без презрамки щедро показваше горната част на гърдите, а копчетата по цялото продължение бяха тик-так. Тя с рязко движение дръпна горния край и копчетата разтвориха покорно роклята до корема и. Показаха се стегнатите й гърди, които бяха допълнително пристегнати с елегантен сутиен, чиято закопчалка се намираше между двете чашки. Освободи го и него, махна го, а горния край на роклята се свлече по дивана. Той съзерцаваше и се възхищаваше на това прелестно тяло.

— Харесва ли ти? — попита го тя.

— Божествена си, няма спор. Истинска чародейка!

— Тогава? Нали не си от тези, които само гледат?

— Не, не съм. Но… — запъна се той. А после било под въздействие на водката, било под въздействие на тази красота, която беше изложена без свян пред него, започна да говори и не спираше. Жената го гледаше внимателно с големите си умни очи. Той й разказа цялата си история така, както сам я чувстваше. Само веднъж го беше правил пред една друга жена, но тази тук, компаньонката, чу и това, което беше станало и след това.

— Сега чу всичко. Всичко, което можех да кажа само пред себе си до днес. И всичко, което съм казвал на една друга, но понеже тя вече излезе от тази история, знае и по-малко, защото тя, историята, продължава още.

— Дали наистина е излязла от историята? — след известно време попита замислено хубавицата, която продължаваше да седи полугола на дивана на педя от мъжа. — А сегашната, която очевидно не ти е съвсем безразлична? Вярвам ти, че в началото всичко е започнало като акт на доброта, но после? Дали после няма да прерасне, ако вече не е станало, в нещо друго и лично?

— Не, не искам повече. Край! Стига ми толкова.

— Но това не зависи кой знае колко от теб. То просто се случва. Да, вярно е, че можеш да се контролираш и ако имаш железен самоконтрол, тогава можеш и да успееш, но струва ли си? Колко живота смяташ да живееш, че да си налагаш драконовски ограничения?

— А, не. Надявам се първо, да няма прераждания и второ, да няма отвъден живот. Стига ми този, напълно ми е достатъчен, че даже и малко в повече ми идва.

— Добре. Ти си по-различен случай. Сега ме изслушай и мен, а после ще правим, ако искаш, секс, ако искаш, любов, ако искаш, ще се напием до безсъзнание, ако искаш, ще си говорим и всичко, което пожелаеш, аз съм на твое разположение, нощта е пред нас. А фелациото ще го помниш винаги, можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че ти говоря самата истина без преувеличение.

Тя му разказа за себе си. Оказа се, че наистина, освен хубавица, е и много умна. Беше психоложка, а в момента пишеше докторската си дисертация. Работеше като компаньонка, защото й харесваше и чрез това поддържаше висок стандарт на живот. Но може би най-важната причина да продължава да предлага тази услуга се коренеше в обстоятелството, че тя правеше психологическо проучване за своята дисертация. Искаше да разгледа детайлно сексуалността при мъжете, да определи при колко от мъжете е водещ сексът и колко от мъжете залагат на интелекта на жените. Имаше и един куп други въпроси, чиито отговори търсеше чрез това изследване, но Ян не успя да запомни всичко, което омайницата изричаше.

— Аз съм наясно, че моята инкогнито работа няма да продължи много, може би до 30 или 35 години, защото възрастта си казва думата, но дотогава смятам не само дисертацията си да приключа, а и книга да имам по въпроса.

— Радвам се, че те срещнах. Знаех си още на прага, като стоеше, че ти не си обикновена…

— Проститутка! — прекъсна го тя.

— Не използвам тази дума за която и да е жена, а за теб още по-малко. Макар че точно така те нарекох, като идвах насам. Съжалявам!

— Не се впрягай, понякога имаме нужда да наричаме нещата с бруталните им названия. Но това е странично. Аз също се радвам, че съм тук, при теб. Искаш ли да те накарам да забравиш всяка друга жена? Мога да го направя, защото хем съм хубава, хем имам опит, хем съм умна, както, надявам се, сам се убеди.

— Да, убедих се. За жена си неприлично интелигентна. Също си и скандално хубава, но не съм сигурен, че искам.

— Разбирам те. Ти все още не можеш да разбереш или по-скоро се бориш против червейчето на онази, новата, което се опитва да влезе и да се промуши. А червейчето на онази, другата, все още е вътре, макар че си успял да го омаломощиш, то си е там, вътре. Добре, тогава ще си говорим, ще пием и ще ти направя шоу, за да се отпуснеш максимално, а ако поискаш да ме имаш, аз съм готова. И ще го направя не по задължение, което много рядко правя, отбележи си!

— Благодаря ти!

Продължиха да пият и да си говорят, а жената наистина изпълни обещанието си и му сътвори невиждано шоу. Стриптийзът, който му представи, го зашемети, танцуваше по бикини, а после и само по евино облекло. Разбира се, че като мъж не остана безразличен, но не я докосна. Компенсираше с водка. Гледаше, наслаждаваше се на тялото й, на гласа й, на интелигентността й. И сякаш започваше да разбира по-добре представителките на така наречения слаб пол. Убеждаваше се, че те умишлено поддържаха тази лъжлива версия, а всъщност бяха силните. Тя поиска кафе, а той, вече залитащ, отиде до бара и включи каната да стопли водата. Приближи и постави ръката му върху голите си гърди. Той потрепери и я задържа няколко секунди, но после премести ръката си върху раменете и.

— Разбирам. Ти смяташ, че ако направим нещо, това е все едно да си изневерил на другата. Но въпросът е коя друга? Дали изневярата ти се отнася за тази, срещу чието новопоявило се червейче се бориш, или против онази, чието червейче все още е у теб, макар да си мислиш, че си го прогонил, а то само е в ремисия? Малко са такива като теб, които смятат секса и удоволствията за нещо лично, което трябва да се споделя само с любимото същество. В днешно време това е демоде, защото огромната част от момичетата се чукат на поразия и въобще не си дават сметка, че сексът е нещо наистина дълбоко, лично и го заслужава само този, който ги цени истински. Нямаш шанс да пробиеш с това мислене при която и да е жена, вярвай ми! Поне не при тези съвременни кифли, които, щом пийнат няколко напитки, могат спокойно да си легнат и с такъв, който не е някой мъж, а за джентълмен изобщо не става дума. Те си падат по лекета, както сам си стигнал до този извод. Е, може да има тук-таме някое изключение, така че пожелавам ти да се отървеш от тези червейчета и да срещнеш именно такава жена.

— Но аз само искам да остана на спокойствие. Не искам повече… — запъна се, но в същия миг каната автоматично се изключи. — Водата е готова. Колко силно да бъде кафето? — попита я той, радостен, че му се предостави възможност да смени темата.

— Аз ще си го направя. Благодаря! — Тя пъхна голото си тяло между него и бара и силно се отърка в него, а прекрасните дълги коси се разстлаха по голия и гръб. Той ги погали нежно. Държеше водката и се питаше как може да е такъв загубеняк. Такава красавица, която е тук, при него и заради него, а той…