Иван Янев
Феникс (21)

XX.
Клиниката за органи

Камионетката се движеше тихо. Беше хибрид и когато работеше само на ток, не издаваше никакъв шум. С черния си цвят приличаше на призрак в нощта и беше почти незабележима. Клошарят, добре опакован в кашони, даваше вид, че спи, без да изпитва някакви притеснения. Камионетката спря до натрупаните кашони, в задния край се отвориха едновременно и двете врати и двама маскирани, леко като сенки, скочиха на платното. Без да се бавят, приближиха кашоните, единият здраво удари свития в кашоните човек, а другият заби игла във врата му. Бездомникът понечи да скочи, но неподготвен за чак такава бруталност, беше загубил по време. Отпусна се в хартиените боклуци, а двамата маскирани без усилие го повдигнаха и го натовариха в камионетката. Когато се свести, се намираше в стая с размери не повече от 2/2 м. Огледа се, лежеше привързан върху метално легло, в близост имаше маса, отново метална. В ръката му течеше система, банката се намираше току над главата му. Главата, която го цепеше. Върна лентата назад и си припомни всичко до момента на удара и убождането с иглата. Бяха го сгащили като хлапе. „Наистина си разбират от работата тези типове“, помисли си Ян. Когато Отшелника му съобщи последните сведения, Ян реши, че това е единственият вариант да проникне в медицинския комплекс, който беше под изключително строга охрана. Имаше някакви мъгляви идеи като незрящ, придружен от своето куче водач, да доближи огражденията и така да се запознае отблизо с комплекса, но надали щеше да успее да влезе, без да изложи на опасност себе си или Вита. Стори му се най-логично да се промъкне като клошар, защото Отшелника му докладва, че има акция по безшумно събиране на клошари. Бездомниците никой нямаше да ги потърси и така ръководителите на медицинския център по евтаназия бяха намерили един безопасен източник на човешки органи. Нещо повече, тези клошари биваха прибирани, обезпаразитявани, изследвани и добре гледани. А щом се появи реципиент за някой от техните органи, чак тогава биваха евтаназирани. А ако органът беше такъв, без който можеха да продължат да живеят, като например бъбрек, те вадеха единия бъбрек и „човешката банка за органи“ продължаваше да живее до появата на следващия клиент. Така бяха набирани донори, които бяха в постоянна готовност да бъдат разфасовани в момента, когато се появи нуждаещ се и подходящ за орган. Донорите тепърва се набираха както сред клошарите, така и сред неизлечимо болните, на които предварително бяха издавани „смъртни присъди“. Обясняваше им се, че положението им е неспасяемо и ги чакат ужасни мъки, но всичко това могат да си го спестят както на себе си, така и на своите роднини, ако решат да се подложат на евтаназия. Това, което все още не знаеше Ян, е, че основен източник на органи се предвиждаше да бъдат и множеството бежанци, които използваха каналджии. Собствениците на това адово място вече бяха сключили споразумения с няколко банди, които се занимаваха с трафик на хора. Това се явяваше дори по-чиста работа и от бездомниците. Никой никога нямаше да разбере къде точно е потънал един или друг бежанец. Те бяха хиляди, много хиляди.

Законът за евтаназията беше приет и единствено в този медицински център можеше да се извършва тази „услуга“. Под уж хуманното дело на евтаназията се разгаряше бизнес за много пари. Бизнес, който щеше да осигури несметни богатства, а оттам и неизчерпаема власт. Ян се изпоти, като установи безпогрешно, че се намира в положение, от което нямаше представа как да се измъкне. Той влезе, за да разкрие пъкленото дело, а сам попадна в казана на дявола. Вратата се отвори и на прага застана жена. Ян я погледна и не можа да повярва на очите си. Това беше Вероника, висока, стройна и хубава, както обикновено. Тя влезе и затвори вратата. Приближи се към леглото и чак тогава го огледа. С нищо не издаде, че го е познала, освен ако не се брои леката бледнина, която изби по страните и.

— С нищо не издавай, че ме чуваш! Не трябваше да го правиш!

Ян гледаше жената, която, без да помръдва устни, му говореше. Сети се, че Вероника беше вентрилоквист или поне упорито тренираше тази си дарба — да говори, без да мърда устните си. Беше я питал, когато бяха гаджета, не и ли е мъчно за глухонемите, които четат по устни, а тя в отговор го замери с възглавница.

— Тук нещата са сложни, много сложни и ти нямаше място тук. Спомняш си онова, което се случи в мотелската стая. Не мисли, че съм била кой знае колко загоряла, че да ти устройвам подобен секс. Заснех всичко, за да удостоверя, че си обезвреден. Е, не съм лично замесена, но го изпратих на когото трябва, без да се разбере кой е изпращачът. Настана голямо оживление, дори и ние от персонала бяхме почерпени с по чаша шампанско.

Тя спря, имаше нужда да си почине и да се концентрира, за да продължи. Видеонаблюдението покриваше всеки сантиметър от стаята, така че не биваше по никакъв начин да издава, че комуникира с лежащия. Беше заела поза, както обикновено, и все едно го изучаваше, преди да пристъпи към своя анализ. Тя имаше за задача да преценява хората по външността, а едва на следващ етап ги интервюираше, както беше наложена терминологията в комплекса.

— Сега какво да правя? Ти тук спокойно можеш да се считаш за по-мъртъв от най-мъртвия човек. Нямаш шанс да ги спреш. А освен това, всичко, което се случва тук, е хуманно в известен смисъл, защото безнадеждно болните получават шанс да се отърват от мъките си.

Ян се размърда.

— Не, не мърдай, не говори. Всичко ще провалиш, ако се обадиш, ще нахлуят тук и после… — Тя не довърши. После продължи отново, въпреки че вентрилоквизмът много я изтощаваше, но нямаше друг начин.

— Ти си решил, че това е замислено и осъществено от бандити. Откогато започнах да работя тук, нямам основание да смятам, че има нещо нередно. Това е плод на твоето въображение. Но в момента не му е нито времето, нито мястото да го дискутираме този въпрос. Трябва да помисля. Ще дам заключение, че още трябва да останеш в изолатора. Моля те, недей да правиш простотии и този път ми се довери!

Вратата се затвори зад жената и Ян остана сам. Нямаше полезен ход, освен да чака какво и дали ще измисли нещо Вероника. Лежеше върху леглото, после заспа и сънува, че беше в едно тресавище, а пипала го преследваха и се опитваха да го хванат, почти успяваха, а той се мъчеше да бяга, но всъщност стоеше на едно място и почти усещаше допира на пипалата. Стресна се и се огледа. Вратата отново се отвори и една медицинска сестра дойде до леглото, погледна банката, после извади иглата от вената. Извади спринцовка и шишенце от малката медицинска чантичка, която носеше на ръката си. Наведе се и заоглежда ръката на мъжа. После мушна иглата и започна да пълни спринцовката с кръвта му. След това напълни шишенцето с червената течност, прибра всичко и напусна стаята ковчег. На Ян му се стори, че в очите на жената прочете нещо, докато му точеше кръвта, но дали беше състрадание, или упрек, така и не разбра.

След известно време в стаята влезе Вероника, а зад нея стоеше същата медицинска сестра. Вероника й кимна с глава и сестрата затвори вратата. Този път не се налагаше да се възползва от таланта си на вентрилоквист.

— Това е Лора — каза Вероника, като изцяло се беше обърнала към медицинската сестра уж че говореше на нея. Никой, който гледаше през камерите, нямаше как да разбере, че тя не говори на другата жена, още повече че по такъв начин мърдаше устните си, че и най-добрият спец по четене на устни би се провалил.

— Очевидно, имаш приятелче, което доста я е изплашило. Но Лора е добра жена и не е било нужно да я изтезава така. Не, нищо не казвай. Само искам да ти кажа, че Лора е на наша страна, тоест на твоя. Бъди в готовност за всичко и гледай отново да не пропилееш удобния момент. Лора е моята най-добра приятелка, много се сближихме още от първия ден тук.

Двете жени напуснаха стаята и силно блъснаха вратата, имитирайки раздразнение.

Стаята нямаше никакви прозорци, а бялата светлина, излъчвана от ЛЕД осветлението, придаваше някаква стерилност на обстановката. Лора отново дойде и му подаде шепа хапове и чаша с някаква напитка. Той безмълвно изпи всичко, като едва успя да се понадигне малко, и се отпусна отново в леглото. Не след дълго главата го отпусна, а в тялото си почувства прилив на енергия. Изведнъж лампите започнаха да намаляват и почти угаснаха. Някъде се разнесе звънец. Ян настръхна. „Може би сега е моментът“, каза си той наум. В следващия миг вратата се отвори и Лора се втурна вътре.

— Бързо, ставай и ме удари с всички сили, за да изглежда нападение, а после бягай по коридора надясно.

— Но как ще те удрям? — възпротиви се Ян. — Още повече че съм вързан. — Жената извади ножици и преряза свинските опашки.

— Хайде, не се прави на ощипана мома. Колкото по-силно ме удариш, толкова по-малко подозрения ще има върху мен. — Ян скочи, удари медицинската сестра, като разпери пръсти, за да й нанесе повече белези. Дори леко впи ръце в шията и. Хвърли я на леглото, изскочи в коридора, както го е майка родила, защото го бяха съблекли чисто гол и хукна в указаната посока. Лампите почти бяха угаснали, очевидно беше, че изстискват последните запаси от акумулаторите, които трябваше да осигурят ток до включване на генераторите. Той не се съмняваше, че тук се намират едни от най-мощните генератори, че всичко е предвидено до последния детайл и че подсигуряването е многократно за всяка ситуация.

— Ян, ела насам — дочу той приглушения женски глас. Сви зад ъгъла и налетя на Вероника, която беше почти гола.

— Какво става, Вероника? — извика Ян, а ревността отново го сграбчи. Той я ревнуваше до лудост.

— Това беше единственият начин. Главният инженер отдавна ме преследва и тази вечер трябваше малко да му покажа от себе си, за да те спася, глупак такъв — тихо и почти през сълзи изсъска момичето.

— Ти си легнала с него, за да ме спасиш? Не, ще го убия! — Ян почервеня от ярост. Имаше нещо у него, което буквално за части от секундата го взривяваше особено щом станеше дума за Вероника.

— Не, не съм си лягала с него, но трябваше да му дам сигнал, че има шансове, за да мога… за да го упоя. Но времето ти изтича, а хванат ли те тук, изгоряхме и ти, и аз, и Лора! — Вероника погледна голото му тяло и му подаде гащеризон. — Това ще ти осигури известна маскировка. Бягаш директно към езерото, нямаш друг шанс. И се молиш да не попаднеш на песовете, било четириноги, било двуноги, еднакво са опасни. За щастие, навън е тъмна нощ и вали като за световно.

— А ти? А вие? — заекна Ян, поемайки гащеризона.

— Ако имаме късмет, ще излезе, че инженерът и дежурният лекар са заспали и няма да признаят, че и аз съм била с тях. Ти си неутрализирал Лора и си успял да се измъкнеш. Но… Ако те хванат, всички ще се провалим, защото те имат способи да си припомниш и вкуса на майчиното си мляко. Хайде! — И тя го помъкна към края на коридора, където отвори една малка вратичка, която вероятно беше нещо като авариен изход, и го избута под изливащия се потоп. Ян не можеше да си даде ясна сметка за случващото се. Намъкна гащеризона, чиито крачоли завършваха с нещо като гумени чорапи, но доста дебели. После рязко пристъпи обратно в коридора. Хвана здраво Вероника над лактите и каза:

— Вероника, първо инженер, после и някакъв доктор. Ти си им организирала стриптийз на тия копелета? Ако е така, спокойно мога да ги убия първо, а после да си тръгна.

— Престани, Ян. Нямах друг избор. Лора не можеше да ги съблазни, защото тя е фаворитката на Менгеленски и никой от тези двамата не би си рискувал хляба, защото, ако главният доктор тук, професор Менгеленски, разбере, не само ще ги изгони, а ще им направи живота черен.

— Ясно и затова ти си изкушила, още повече че тоя тъпак, инженерът, казваш, че ти е бил хвърлил око от по-рано, така ли? И как точно ги упои?

— Наистина ли трябва да водим този безсмислен разговор? Пихме „Блъди Мери“, това смятам, че ти е достатъчно познато, нали? После Лора дойде и за всеки случай им сложи по една инжекция, така че ще спят часове наред, но тревогата скоро ще избухне и тогава надали ще съумееш да се измъкнеш.

— Добре, добре. Но преди да си тръгна, дойдох тук да разбера повече за тази адска дупка, за това смъртнище. Заведи ме в канцеларията на главния лекар.

— Ти луд ли си, бе? Изчезвай оттук!

— Вероника, няма да мръдна оттук, докато не ме заведеш там. Мисля, че така бавиш моето спасение, за което направи толкова много — каза Ян, поглеждайки разголеното момиче.

— Глупак! — каза Вероника. После вдигна примирено рамене. Тя го поведе по коридора, влязоха в една стая, в която двама души лежаха с глави върху масите, а пред тях имаше коктейли „Блъди Мери“. Ян ги огледа. И двамата мъже бяха около трийсетина годишни и добре сложени.

— Трябва да махнеш тия коктейли, защото, ако решат да ги изследват.

— Лора донесе чистите, които бяхме подготвили предварително, а тези с опиатите отдавна вече са в канализацията. — Вероника си взе блузката, която беше хвърлена на пода, и се облече. Личеше си, че Ян едва се владееше като гледаше тези двамата, които допреди броени минути са се забавлявали с жената, която обичаше до полуда. А като си представи какво би се случило, ако нещо не беше сработил планът, почервеня и тръгна към двамата спящи. Вероника разбра какви мисли го занимаваха и го затегли към вратата в отсрещния край на помещението. Влязоха в обителта на главния доктор Менгеленски. Кабинетът беше просторен и разделен на две — едната половина представляваше нещо като заседателна зала с десетина луксозни кожени кресла, наредени около елипсовидна мраморна маса, а в другата половина имаше огромно бюро и множество шкафове. Ян се запъти към бюрото и започна да оглежда натрупаните папки. Вероника го погледа няколко секунди и после каза:

— Знаеш, че Лора е неговото момиче. Тя ми каза къде докторът държи някои очевидно важни документи. — Приближи се, дръпна чекмеджето, което се намираше току пред стола, на който явно седи проф. Менгеленски. Извади няколкото папки, после натисна левия ъгъл на дъното в чекмеджето, така се повдигна десният край, който го подхвана, и под него се показа скритото отделение. Ян я гледаше и благодареше на съдбата, че Вероника е хем умна, хем му е вярна, макар и не в онзи смисъл, в който най-вече жадуваше. Тя извади една тъничка папка, в която имаше няколко листа. Извади ги внимателно един по един, като снимаше всеки с мобилния си телефон. После прибра внимателно всичко, като безмълвно, но твърдо отблъсна ръцете на Ян, които се насочиха към документите.

— Всичко заснех и вече е в твоята електронна поща. А сега най-накрая изчезвай, защото подлагаш на огромна опасност и себе си, и нас с Лора, не го ли разбираш?

— Да, права си! Благодаря ви за всичко! И на теб, скъпа, особено много.

— Просто изчезвай и се надявам повече изобщо да не те видя никога, чу ли? — долавяха се някакви истерични нотки в приглушения глас на момичето. Тя го помъкна обратно, минаха през помещението, в което инженерът и дежурният лекар продължаваха да спят, стигнаха до малката външна вратичка и тя го побутна, но той се закова на място.

— Вероника, ти ми помогна много. Може би ме обичаш по свой си начин, а не по начина, по който бих желал, но това вероятно няма значение за никого другиго, освен за мен. Ти си жената, която разкъса моя душевен химен, ти успя да извадиш всичко мъжко от мен на повърхността. Ти ми причини невъобразима мъка, Вероника. За теб ще убия всеки, който се доближи и ти посегне без твое разрешение. Да ти кажа ли и още нещо? Не ти го казах по-рано. Може би трябваше, а може би не. Не знам. Може би просто не исках да те отегчавам повече. Но ми се струва, че трябва да го знаеш, затова ще ти го кажа. Нали винаги всичко съм ти казвал. Ще се опитам да не бъда многословен, за да не ти губя излишно времето. В крайна сметка, същественото обикновено е кратко. Преди ти вярвах напълно, безусловно, безрезервно. Преди те обичах пламенно, безгранично, безумно. А сега… Сега вече не ти вярвам. Но продължавам да те обичам все така.

Ян се обърна и потъна в изливащата се от небесата вода и непрогледния мрак. Знаеше, че се отнесе жестоко с тази, която го спаси, но самият той беше на ръба на психическия срив и дори да не се измъкнеше от това адово място, нямаше да му пука кой знае колко. Важното беше да не попада жив в ръцете на охраната. Хукна по посока на езерото, знаеше, че между сградите имаше достатъчно камери и охрана, но времето изцяло благоприятстваше намерението му. Сградите, в които държаха живите „банки на органи“, бяха на минимум три километра. Предполагаше, че охраната там е значително по-засилена. Оставаха му още не повече от стотина метра до езерото. Стигнеше ли целта, просто скачаше и с плуване трябваше да се спаси. Мракът и изливащият се дъжд не му позволяваха да развие голяма скорост. Изведнъж усети нещо пред себе си. Спря рязко и протегна ръка. Беше стена. „Мамка му! — изпсува Ян. — Явно съм се заблудил.“ Прехвърли набързо през ума си плана на комплекса и според блицанализа трябваше да се е сблъскал с гаража, който представляваше масивна и голяма постройка, в която се подслоняваха всички коли, линейки и другите возила на центъра по евтаназия. Ако преценката му беше правилна, отклонението не беше съществено. Хукна надясно и след като стигна ъгъла, продължи отново в посока на езерото. Почти подуши брега и спасителната езерна вода. Вероятно му оставаха броени метри, когато го нападнаха. Той загуби равновесие и падна тежко в калта. Усети силна болка в дясната си ръка. Нападателят обаче не подозираше, че Ян е левичар. Протегна лявата си ръка, която се натъкна на нещо космато. „Куче“, каза си Ян. Кучето беше го захапало за ръката, така че мъжът лежеше прикован към земята и не можеше да мръдне. Сега кучето щеше да изчака охраната и безславното му бягство отиваше по дяволите. В следващия миг кучето изви жално и охлаби захапката, а Ян рязко издърпа ръката си. Беше намерил едното око на звяра и с палец го натисна с все сили. Знаеше, че това е временен успех, който по-скоро му даваше глътка въздух, тъй като тези кучета бяха обучени да издържат на всичко, затова се претърколи и понечи да стане, но вместо това се подхлъзна и започна да се търкаля надолу. Изведнъж наклонът изчезна, падна отвисоко във водата и с облекчение се отпусна за миг в нея. Чу наблизо цопване и разбра, че звярът го е последвал. Преди малко имаше късмет, че зъбите на звяра бяха попаднали на гащеризона, който беше от изключително здрава и непромокаема материя. Мислено благодари на Вероника, че именно такъв гащеризон му осигури, тъй като в противен случай сега кръвта обилно щеше да се лее от мястото на захапката, вместо това чувстваше единствено отвратителна болка, която студената езерна вода облекчаваше все повече и повече след всяка изминала секунда. Ян знаеше, че тези кучета са обучени да атакуват шиите на своите жертви и вероятно ужасното време беше го спасило, та кучето вместо шията се вкопчи в ръката му. Ян стъпи на дъното, а водата му достигна до гърдите. Опита се да пробие мрака и изливащия се дъжд, който съвсем малко, но беше намалял. Изведнъж усети, че под краката му мощно се размества дъното. Той по-скоро инстинктивно, отколкото осъзнато, се изхвърли мощно нагоре и настрани, но в противоположната посока на тази, от която дойде шумът от скока на кучето във водата. Сетивата му се бяха напрегнали до краен предел. Той сякаш различи кучето, което плуваше във водата и очевидно се опитваше да го локализира, за да нападне. Това, което видя или му се стори, че видя, беше сигурен, че го изпоти, въпреки че се намираше във водата, която не можеше да се определи като топла. Нещо огромно се появи върху водната повърхност в близост до плуващото куче. Следващия миг сърцераздирателен кучешки вой огласи нощта и заглуши бурята. Ян повече нищо не успя нито да види, нито да си въобрази, че вижда. Не знаеше колко дълго вцепенението го държа, но когато успя отново да си върне контрола над себе си, веднага заплува по-далеч и по-навътре от разигралата се злокобна сцена.