Иван Янев
Феникс (3)

II.
Жената от дъжда

Валеше цял ден и небесната течност ограждаше всичко в плътна, почти непрозрачна пелена, през която трудно можеше да пробие човек. Шахтите по улиците, както обикновено, не бяха добре почистени, но и да бяха, капацитетът им нямаше да поеме обилните дъждове, които уж започнаха като обикновена лятно-есенна буря, а се превърнаха в истински потоп. Нямаше никакви изгледи дори за намаляване, а за спиране и дума не можеше да става.

Точно в този момент той се натъкна на младата жена. Тя стоеше под една декоративна козирка пред кафенето, в което редовно идваше да си почива и същевременно да работи. Пред заведението имаше посадено дърво, чиито клони достигаха до козирката, която в този миг служеше за заслон на две изтерзани същества. Старото дърво с огромните си клони даваше своя принос за завета, който бяха потърсили. Почти се блъсна в нея, после се закова и в началото изпита почти физическо усилие да се изтръгне от мислите, които го обсебваха. Младата жена, почти момиче, стоеше и с тялото си прикриваше дете на около три-четири години. Дъждът мокреше жената, но детето оставаше сухо, благодарение на заслона, образуван от женското тяло и витрината на кафенето. Тя държеше в ръка доста малък чадър, който не успяваше да се противопостави на небесните потоци.

Това го порази, протегна ръка, в която държеше голям и очевидно солиден чадър, който преди много време беше получил от бащата на свой приятел.

Удобството му се състоеше в това, че сгънат, беше компактен, което не пречеше на здравината му при разпънато положение. Винаги го носеше в чантата си, а при подобни дъждове той му беше най-верният другар. В първия момент жената се отдръпна, но после сякаш взе друго решение и остана неподвижна, като прие убежището на парчето плат, предоставено от непознатия, който застана от другата страна, за да защити и той детето от изливащите се струи.

Стояха така една млада жена и един мъж на възраст, за която някои биха казали средна, а други над нея, а между тях — едно невръстно дете. Улиците приличаха на венециански канали, хора не се забелязваха, в което нямаше нищо чудно, тъй като бедствието ги подплаши и се разбягаха като плъхове от пернишки рудник, пълен с газ гризу.

Мълчаха и се опитваха да разберат защо се бяха озовали в такава ситуация. Уплахата на жената си личеше, но тя я потискаше с кажи-речи видими усилия. Също си личеше и нейният интелект.

А той, след като така великодушно предложи парчето водоустойчив плат, сега се колебаеше как точно да отиграе създалото се неловко положение. Защото да стоиш в този воден ад, държейки чадър над главите на дете и очевидно неговата майка, е благородно, но не достатъчно, за да им помогнеш, ако въобще си решил да го правиш.

Мъжът посочи с ръка към вратата и безмълвно покани жената да влязат. Тя в първия момент не даде знак, че е забелязала жеста, но после пристъпи, като не изпускаше детето, което продължаваше да притиска плътно до тялото си. Влязоха в кафенето, където сухата и топла негова вътрешност ги пое охотно и приветливо. Мъжът преднамерено бавно сгъна чадъра, за да има няколко секунди време да обмисли. После махна на жената и тръгна към едно сепаре в ъгъла.

Тя стоеше до вратата в нерешителност. Чак сега видя, че мъжът беше с бастун и стъпваше тежко, и очевидно изпитваше трудности при движение. Дали да го последва, или да отвори вратата и да потъне обратно заедно с детето във водната джунгла? Това беше въпросът, който минаваше през главата й, когато изведнъж я връхлетя тягостният, но пресен като току-що отворена рана, спомен.