Иван Янев
Феникс (19)

XVIII.
Боби и ангела

Стигна до пътната порта и сложи показалец върху звънчевия бутон. Разнесе се някъде навътре звънене. След секунда към портата в тръс и лаейки, приближаваше голям, черен, лъскав лабрадор.

— Здравей, Вита! — каза Ян. Кучето веднага го позна и спря да лае, опашката му бясно започна да се върти.

— Би ли извикала своите стопани? — Вита разбра какво се искаше от нея и хукна навътре в двора, откъдето Ян чу мъжкия глас:

— Кой е, Вита? Кой звъни, моето момиче?

— Боби, аз съм.

— Каква изненада — каза Боби, като се приближаваше към портата. „Ян“, чу в ухото си Боби гласа на устройството, монтирано на дясната рамка на слънчевите му очила, щом фиксира Ян с почти човешки, но все пак синтетичен глас го информира за този, който стоеше срещу него. Отвори и двамата мъже се прегърнаха. Отдавна не се бяха виждали.

Боби след нелепа злополука, последвана от ужасяваща лекарска грешка, беше загубил зрението си още като дете. Въпреки че беше малък, той помнеше твърде добре онези дни, когато единствено надеждата крепеше него и родителите му.

* * *

Жената застана на прага и очевидно картината я порази. Този образ щеше да остане в съзнанието на малкото момче, като издялан в скала. Детето й седеше на стол, или по-скоро беше притискано към него от две сестри и съпруга й, а лекарката се опитваше да забие иглата в окото му. Но малкият се бореше на живот и смърт и не позволяваше проклетата игла да го прониже. На помощ се притече още една сестра и детето беше приковано здраво. Една от сестрите повдигна клепача му и в следващия миг лекарката заби иглата в окото, преди малкият да се измъкне от хватката на околните. Ръката й трябваше да е абсолютно стабилна, защото едно потреперване можеше да осакати зрението на малкото човече. И въпреки че не й беше за първи път да поставя подобни тежки инжекции, тя се чувстваше лабилно, защото за първи път имаше толкова яростна борба, а детето беше плувнало в сълзи, почервеняло, а писъците продължаваха и ставаха все по-сърцераздирателни.

На стол в другия край на манипулационната седеше съвсем спокойно едно чернокожо дете, няколко години по-голямо от бялото. Бялото, което оказа съпротива, за която не бяха подготвени от болницата.

Лекарството премина от спринцовката в окото на детето и лекарката внимателно издърпа иглата. Като по команда всички го пуснаха, а то продължаваше да рони сълзи, но писъците изведнъж спряха и преминаха в постоянен плач и хълцане. Бялото дете с едното око, което не му беше покрито с превръзка, проследи същата процедура, на която беше станало жертва, но този път жертвата беше чернокожото хлапе. Белокожото почти спря да плаче и ококори единственото си око, когато видя, че чернокожото абсолютно спокойно седеше на стола и се хвана за подлакътниците му в момента, когато инжекцията се насочи към неговите очи, които то широко отвори и послушно се остави да му ги прободат.

По-малкото дете чу как една от сестрите му казваше да вземе пример от него и следващия път да не събира цялото отделение, за да може да му се постави инжекцията.

Но бялото дете си помисли, че е по-добре да умре, отколкото да има следващ път. Не, нямаше да позволи да го преметнат пак, защото сега му бяха казали, че ще му сложат само капки и после ще може да отиде и да си играе с другите деца в игротеката, където управляваше своята армия от оловни войници и разучаваше военни стратегии за светкавични нападения и безжертвени победи. Не, той нямаше да се остави така елементарно да го хързулнат пак. А и майка му, и баща му защо им помагаха да го измъчват, той не можеше да си обясни. Виждаше с окото си, че майка му плачеше, а баща му се беше намръщил като буреносен облак, но не разбираше защо бяха на другата, вражеската страна, а не на неговата. Та нали му бяха родители? Нали го уверяваха, че го обичат. Не, това не можеше да разбере, така че оттук насетне той трябваше да бъде много внимателен и да приеме новата реалност, че беше сам сред всички тези, които го измъчваха и му причиняваха толкова много болка.

И това продължи цели 10 дни, защото инжекциите бяха предписани именно така. Но от ден на ден детето ставаше все по-наплашено и се опитваше с всички сили да се защити от тези хора, които го преследваха и му причиняваха такива нечовешки страдания. Страдания, които нямаше да се случват, ако неговите родители не бяха на страната на инквизиторите. Детето се бореше яростно и до последна капка сила, но мъчителите му все успяваха да го притиснат към проклетата облегалка на стола, да му вдигнат главата нагоре, да му вдигнат клепача и да вижда приближаващата се игла, която потъваше неописуемо болезнено в единственото му око.

След последната инжекция казаха на детето, че това е краят и повече няма да го изтезават. Той почти си отдъхна, но в следващия момент си каза, че не трябва да им вярва, не трябва да има доверие на никого. Та малко ли пъти го бяха лъгали вече, под предлог, че уж всичко било за негово добро, че уж няма да боли. И той не можеше да си обясни как може да му мислят доброто, а така нечовешки да му причиняват болки, които го докарваха до побъркване.

И с право в детската главица светна червената предупредителна лампа, която му напомняше, че не бива да се доверява, защото на следващия ден отново с мили думи започнаха да му говорят, че щял да заспи и като се събуди, вече щял да вижда и с другото око, а това, на което усещаше, че вече губи зрение, щяло да се стабилизира и няма да има проблем.

„Няма да има проблем…“ — тази реплика отново отекна в мозъка му и веднага интуитивно разбра, че трябва да бъде нащрек. Разбра, че ще има проблем, разбра, че вероятно в ход е отново замисъл, който е насочен срещу него.

Видя, че се приближава към него лекар, държейки нещо странно, по-късно разбра, че това е маска, която се поставя на лицето и упоява човек, за да може да му се направи съответната операция. Но когато му сложиха маската, Боби, отвратен от ужасния газ, който излизаше от нея, скочи и я отблъсна, но този път персоналът беше подготвен и яките ръце на санитарите здраво го притиснаха към леглото. В детската глава отекваше и повтаряше само един въпрос: „Защо? Защо? Защо?“.

Детето се пробуди, главата му тежеше. Посегна към лицето си, но с меко хващане една ръка го спря.

— Майко, ти ли си?

— Да, аз съм. Всичко е наред. Повече няма да те боли, вярвай ми!

„Да ти вярвам, но не мога — помисли си момчето. — Ти си на тяхната страна и позволи толкова много да ме боли. Татко и той им помагаше, а уж и двамата казвахте, че ме обичате.“

Тъмнината го плашеше. Попита:

— Кога ще мога отново да виждам?

— След седмица превръзките ще бъдат свалени и тогава ще виждаш — чу да казва баща му. — Лекарите казаха, че операцията е успешна, така че ще изчакаме седмица, после още няколко дни, докато укрепнеш и се прибираме у дома.

Детето започна да става, но тъй като нищо не виждаше, опипваше с ръце пред себе си, но все пак не искаше да напуска леглото си, защото то му даваше чувство за сигурност, познаваше неговата територия и предпочиташе да изчака момента, когато отново ще вижда.

И ето моментът настъпи. Той усети, че стаята му се напълни с хора, сред които имаше много лекари, които искаха да присъстват, защото операцията не беше обикновена и искаха да видят резултата. Детето беше свикнало да има много хора. Та малко ли студенти и стажанти бяха минали през него — да му се дивят на състоянието, да чува, че това не бил обикновен медицински случай.

Той усети нежни пръсти върху лицето си. Пръсти, които много внимателно махаха превръзките от двете му очи, с които щеше да вижда, щеше да продължи да рита топка, да се гони с връстниците си, да продължи да ходи при джанката на съседа и да си бере от нея, докато, нищо неподозиращ, той спи по обяд.

Детето се радваше толкова много и си мислеше, че всичко си е струвало, само и само да си върне живота отпреди.

— Хайде, моето момче, отвори сега очи! — чу да му казва един от лекарите, по гласа позна, че това е професорът — светило в офталмологията.

— Не мога, те са залепнали — отговори момчето, след като направи плах опит и не успя.

Усети, че с мокра марля почистват клепачите и около тях. След това отново направи опит и усети, че повдигна клепачите си. После ги отвори още по-широко и каза: „Дръпнете пердетата и светнете лампата, защото е тъмно и нищо не виждам“.

Детето не виждаше учудените и стреснати лица на медицинския персонал. Не видя и сълзите, които потекоха от очите на майка му и баща му, върху които в миг се срина целия свят.

Това дете беше малкият Боби, който до онзи момент имаше жизнерадостно детство. Боби, който съумя да преодолее загубата на зрението си и да продължи напред. Родителите му докрай не можаха да се примирят с това положение, но бяха безсилни. Правеха всичко за детето си — да се изучи, да стане максимално пълноценен член на обществото. И може да се каже, че Боби успя. Порасна, изучи се, ожени се за момиче от неговото училище за незрящи на име Ангела, роди им се прекрасен син, когото нарекоха Марио. И така може да се каже, че Боби живееше щастливо и беше удовлетворен от живота, в който се появи и неговото куче водач — Вита. По цял ден скитаха с вита, работеха, разхождаха се, а вечер цялото семейство се събираше край масата в трапезарията и всички си разказваха преживелиците от деня.

* * *

Боби, приятелю, много се радвам да те видя — каза Ян, като разтърсваше Боби.

— И аз, Ян, съм много щастлив да те видя. Е, да те пипна, де. Но нали знаеш, че това е моето гледане. Но хайде, влизай!

— Благодаря ти! А Ангела вкъщи ли си е?

— Да, разбира се. Днес е събота и решихме да си останем у дома.

— Вярно, че е събота. Как минава това време.

Боби и Вита, обградили Ян от двете му страни, го съпроводиха до гостната, където Ангела бършеше прах от мебелите.

— Здравей, Ангела! — поздрави Ян.

— О, Ян, много ми е драго, че си ни дошъл на гости — отвърна Ангела и предпазливо тръгна по посока на гласа. Стигна до Ян и подаде ръка, която той пое и топло стисна. Това семейство, чиито очи бяха на 4 крака, беше изключително. Той държеше много на тях, но в последно време поради множеството му ангажименти не ги беше посещавал.

— А къде е Марио?

— Нали знаеш тийнейджърите — каза Ангела — все едно нещо ги пришпорва и ходят къде ли не, само у дома не искат да си стоят. Каза, че ще бъде за уикенда при свой приятел, който има рожден ден, та ще празнуват като циганска сватба, няколко дни.

— Разбирам — усмихвайки се, каза Ян.

— Но заповядай, Ян, сега ще направя кафе. Боби, хайде, какво се мотаеш, покани Ян и сядайте.

— Добре, добре! — вдигна Боби ръце, като да се защити. — Веднага ще го поканя, дори го каня на мига, даже освен кафе има и други, далеч по-освежаващи чудесии.

Доста часове бяха минали, доста приказки бяха казани. Ян си тръгна с леко сърце, не се беше излъгал у Боби. Знаеше, че може да разчита на него. Сега трябваше сериозно да се посвети и да премине обучението, в което Боби беше главният диригент, а Вита първа цигулка. Беше сигурен, че с такъв учител като Боби и с такова добро същество като Вита нямаше да има никакви затруднения.

* * *

Лабрадорът Вита притежаваше качества както на сангвиник, така също имаше и известни наченки на холерик. Тя беше силна, енергична, в повечето случаи уравновесена, контролируема, но през младежкия период като водач тя проявяваше агресивност спрямо други кучета и особено котки. Но все пак имаше едно изключение, което по-скоро потвърждаваше правилото, че Вита не харесваше котки. Тя много добре понасяше съседския котак, с който дори играеше и го обдушваше.

Но с напредъка на възрастта при Вита все повече изчезваха холеричните нюанси, а се засилваше сангвиничното поведение.

Сутринта беше поносимо, дори и леко хладно. Но с напредване на слънцето топлината се засилваше, а когато се извършват и физически усилия, тогава ставаше доста трудно както за човека, така и за черното куче, чийто цвят като с магнит привличаше слънчевите лъчи.

Часове на ред Вита изпълняваше командите, първоначално с известна колебливост, а след това все по-охотно, тъй като лакомствата бяха неизчерпаеми и обилно получаваше от тях при всяка изпълнена команда. Никой не знаеше какво точно се случваше в нейния кучешки мозък, но сякаш тя усети, че е важно да изиграе ролята, за която я готвеха.

— Ако някой кучешки психолог ни види, мисля, че ще имаме много сериозни проблеми със защитниците на животните — каза Ян, като приседна на сянка под дървото в края на поляната, която използваха като полигон за тяхното обучение.

— Няма как да ти оспоря съждението — смеейки се, отговори Боби, който след началното съдействие, което оказа на Ян и Вита, като на първия даде подробен инструктаж и му напълни главата с всякаква кучешка информация за обучителния процес, а на втората с възможно най-милия си глас поръча да бъде послушно момиче, беше се оттеглил на сянка и сегиз-тогиз бъркаше в кошницата за пикник, която Ангела зареди сутринта повече от стабилно.

— Колко пъти смяташ, че ще трябва да се занимаваме съвместно с Вита? — запита Ян, отпивайки от стиропорната чаша с кафе. Боби отново бръкна в кошницата, измъкна една баничка със сирене, знаеше, че въпреки умората на Вита, нейните очи го следяха неотклонно, щом в ръцете си имаше храна.

— Браво, моето момиче, браво! — погали я по главата Боби и й поднесе баничката, която в миг изчезна в кучешката уста. Вита доволно тупна с опашка и премлясна. После наля вода в сгъваемата кучешка купа и я поднесе към тежко дишащото куче. Тя започна да пие и не спря, докато не пресуши цялото съдържание в купичката. — Не знам. Може би още поне един-два пъти ще трябва да проведем подобен сеанс, за да свикне, че трябва да те води и да ти изпълнява заповедите. Знаеш, че за нея не е чак толкова ново, че ще води и друг човек, освен мен. С Ангела се случи някак си естествено и сега няма никакъв проблем, Вита води еднакво добре както мен, така и нея, а също и двамата едновременно, което си е иновация в световен мащаб. Надявам се при теб да се получи същото, още повече че тя те познава доста добре. Тоест не си някой непознат, което е благоприятно. По-скоро се притеснявам, че времето е крайно ограничено, доколкото разбирам — обърна се към Ян, а щом устройството фиксира събеседника му, гласът съобщи в ухото му: „Ян“.

— Да, нямаме време наистина. Но ако твоето предположение излезе вярно и с още една или две срещи успеем да се сработим, тогава всичко ще бъде наред. Но трябва да знаеш, че всякаква диета ще отиде по дяволите, тъй като кучешките лакомства си вървят като бира на плажа през лятото.

— Очаквам и аз нещо такова. После ще сваляме килца, няма как. Знаеш обаче, че това е единственият начин да бъде обучена за водене и за теб. Но сега отидете да направите един преговор на днешното обучение! Този път слагаш и маската! — Боби извади непрозрачната скиорска маска и я подаде на Ян. Това му беше маската, с която играеше голбал, и си я беше затъмнил сам. Купи си скиорските очила, после нанесе черна боя от вътрешната страна на плексигласа, след като изчака да изсъхне боята, нанесе и слой непрозрачен силикон, включително и отстрани, където можеше да проникне светлина. А накрая сложи и парчето дунапрен, което изряза Ангела от старото дюшече на Марио. Спортът голбал беше неговата страст от училище. Играеше се в зала със звънтяща топка, а всеки от отборите се състоеше от по трима състезатели, които охраняваха врата с ширина девет метра. Това беше специализиран спорт за незрящи, създаден след края на Втората световна война като средство за рехабилитация и ресоциализация на многобройните немски войници, загубили зрението си във войната.

— Ще сложа маската. Когато гледам, инстинктивно спирам, преди още кучето да е реагирало — вземайки непрозрачната маска, каза Ян.

— Разбира се, че е така. Човек реагира на подсъзнателно ниво. За да успееш, трябва първо — да се отпуснеш напълно и второ — да се довериш на кучето всецяло и без никакви резерви. Кучетата усещат, когато човек им се доверява и когато не го прави. Сега отивайте за последна контрола и после се прибираме, тъй като сте емоционално изчерпани и двамата. А и като си представя вкусния обяд, който Ангела приготвя, ще се удавя в собствените си слюнки. А аз докато ви чакам, ще прегледам част от пощата, която сутринта получих. — И Боби извади няколко писма и се зае да ги прочете с технологията „Моето око“. „Моето око“ представляваше изключително малко устройство, голямо колкото флашка. То се монтираше отдясно на рамката на очилата, имаше камера, чрез която заснемаше даден текст и след това го изчиташе в ухото на ползвателя. Устройството разпознаваше и цветове, което беше огромно облекчение за Боби и Ангела. „Моето око“ имаше функция да разпознава хората дали са мъже, или жени. А когато заснеме дадено лице, ползвателят можеше да го наименува и при следваща среща, когато устройството фиксира същото лице, гласът казваше кой е отсреща. Боби така беше заснел и лицето на Ян и всички свои познати. Когато ги срещнеше, винаги разбираше кой е срещу него.