Иван Янев
Феникс (28)

XXVII.
Прощаването

Летището беше оживено. Хората пъплеха във всички посоки, едни се чекираха за различни полети, други си чакаха багажа, трети вече мъкнеха куфари към изхода. Мъжът едва успяваше да се промушва през множеството, държейки в едната си ръка три чаши, а на китката му висеше торбичка със сандвичи и лакомства. С другата ръка се подпираше на бастуна, от който очевидно в този момент имаше голяма нужда. Накрая се добра до пейката, която беше цел на лавирането между хората — сякаш се бяха наговорили максимално да му попречат да стигне, без да разлее напитките. Все пак успя и приближавайки към двете, широко се усмихна и кимна по посока на ръката си в знак, че задачата е изпълнена и ще се почерпят. В отговор Лейла също му се усмихна и пое чашите и останалите покупки. Седяха мълчаливо и отпиваха от чая, похапваха от бисквитите, а сандвичите бяха оставени на заден план. Всеки от тях мислеше, мислеше за всичко, което в толкова кратко време се случи. Само преди броени дни тя почти чувстваше как сънародниците я пребиват с камъни, а дъщеричката й гледа и след това щеше да бъде оставена в някой приют на произвола и милостта на съдбата. А сега, сега те вече имаха така ценния статут, за който минаха през толкова премеждия и мъка. След немного минути щяха да отлетят далеч оттук, далеч от възможността да бъдат върнати в родината им, където можеха единствено да очакват гибел. Тя погледна дъщеричката си. Детето ядеше бисквита след бисквита и отпиваше от чая си. Очите й се насълзиха, защото вече можеше да се отпусне, можеше да мисли за бъдещето, за нейното бъдеще, за тяхното бъдеще.

— Е, Лейла, мисля, че е време — каза Ян. Тя погледна часовника си, после погледна и него, задържа поглед върху му.

— Да, прав си. Време е.

Изправиха се почти едновременно и тръгнаха към чекинга. Багажът беше опакован и предаден. Сега оставаше да минат паспортната проверка, да им проверят ръчния багаж и да се качат в самолета. Спряха се, преди да започнат и последните процедури. Мъжът, въпреки че изпитваше трудности, мълчаливо подаде бастуна си на жената, после се наведе и взе в прегръдките момиченцето. Вдигна го и го целуна по двете бузи.

— Чао, Амира! Ще си мисля за теб. Да слушаш мама и всичко ще бъде наред.

Детето му се усмихна в отговор. Той внимателно го пусна на земята. Обърна се към жената, прегърна я и понечи да я целуне по бузата, но тя се дръпна.

— Виж какво, не съм ти дъщеря, за да ме целуваш по бузата. Вярно е, че аз, като мюсюлманка, не би трябвало да се целувам с мъж на публични места. Предполагам, че и ти като християнин също няма да бъдеш приветстван от някои религиозни предводители, но все пак случаят е малко по-различен. Ако не се лъжа, от съвсем скоро съм твоя законна съпруга, за което имам оригинален документ, който е ето тук, в чантата. — И тя потупа чантата си. Мъжът се усмихна и я целуна по устните. Тя му отвърна на целувката, която се превърна в нещо много лично и дълбоко. Те не знаеха колко време продължи тази целувка, която по-скоро беше низ от многобройни целувки, но гласът от уредбата ги върна в реалността. Това беше последното повикване за техния полет. Жената беше изпуснала бастуна, който падна, а момиченцето се наведе, вдигна го и търпеливо чакаше двамата големи да приключат.

— Лейла, не знам какво да ти кажа. Ти направи нещо с мен, което мислех, че вече навеки е изчезнало.

— Благодаря ти за всичко! И мисля, че не е изключено пътищата ни отново да се пресекат.

След тези думи тя многозначително поглади корема си.

— Какво искаш да кажеш?

— Все още нищо. Не знам, но все пак каквото и да е, аз нямам нищо против, да не кажа, че искам отново да бъдем заедно.

— За теб най-важното е, първо, да бъдете в безопасност и второ, да помислиш за бъдещето на теб и Амира. Аз винаги съм на линия и всеки го знае, знай го и ти, така че потрябвам ли ти, просто ми се обади.

Той гледаше отдалечаващите се две същества, които му бяха станали толкова близки в последно време, и в гърдите му започваше да се образува някаква тежест. „Дали все пак може да се окаже, че не съм душевно кастриран до такава степен и има още шанс?“ — помисли си той, но после отривисто тръсна глава и прогони още в зародиш тази надежда. Не искаше повече да си помисли, че е възможно, защото, ако решеше, че има надежда, то после отново най-вероятно го чакаше същото изпепеляващо разочарование и тотален разпад, които вече имаше в актива си, и втори път нямаше да може да ги понесе. Не че този път успя да ги понесе, но втори такъв срив със сигурност би го довършил напълно. Погледна отново натам, но тях вече ги нямаше. „На добър път, момичета! Бъдете здрави и щастливи!“