Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Иван Янев

Заглавие: Феникс

Издание: първо

Издател: Фабрика за книги

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Дайрект Сървисиз

Редактор: Даниела Младенова

Коректор: Мария Гильова

ISBN: 978-619-230-045-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13549

История

  1. — Добавяне

XVI.
Миналото на Лейла

Ядоха сладолед, после вечеряха в една пицария и когато Мария каза, че ще се прибира, те се сбогуваха с нея и се отправиха към квартирата. Пътьом минаха през магазин на една от веригите и напазаруваха. Амира получи подарък — голям шоколадов самолет.

Не знаеха колко време вече разговаряха. Амира отдавна спеше. Успя да изяде само крилете и опашката на самолета, останалата част, завита в станиола, я чакаше за закуска. Говореха за различни неща. Той с интерес слушаше и я разпитваше за това, което за нея беше доскоро вкъщи и което сега беше нещото, от което трябва да бяга надалеч. Той също й разказваше различни неща, този разговор ги успокояваше след върховното напрежение, което изживяха последно време.

— Благодаря Лейла, че ми се довери и толкова много неща ми разказваш за себе си!

— Мисля, че това трябваше да се случи, преди да се забъркаш до уши с мен — след известна пауза каза жената и продължи: — Ти тръгна хазартно, без да се увериш дали заслужавам тази подкрепа. Можеше да съм радикалка.

— Можеше, но интуицията ми казваше друго. А именно че ти трябва да се измъкнеш от клещите на бежанския въпрос и да останеш тук, в цивилизования свят. Или поне в това, което считаме ние за такъв, защото там, на изток, живеещите най-вероятно считат за цивилизация онова, а нашето — за разложение.

— Доверил си се на интуицията, така ли? А тя никога ли не те е подвеждала? И можеш ли само въз основа на интуицията си да тръгнеш вабанк за нещо, за което нямаш фактологична рамка?

— Аз и вярвам. На интуицията имам предвид, макар че вече не чак толкова и съм критичен, когато ми нашепва едно или друго, но в този случай беше много силна.

А що се отнася до това дали ме е подвеждала… Да, подведе ме в много важен, да не кажа, решаващ момент от моя живот. И това подвеждане ме запрати със страшна сила в стената, като експлозия от мина. Образно казано, разпиля ме така, че повече не се събрах никога. Може би най-хубавите късчета, които имах, не ги открих и карам без тях, но се справям, както виждаш. Да, не мога да кажа, че ми е вярна, но все още от време на време и се доверявам.

— Да, но да кажеш, че ще се ожениш за една бегълка, за една мюсюлманка, за жена, за която не знаеш нищо. Това надхвърля благоразумието и отива в някакво друго измерение.

— Това с брака трябва да ти призная, че ми хрумна в момента, в който шефката каза, че няма никакъв шанс да ти удължи регистрацията. В моменти на неистово напрежение и когато си притиснат до стената, правиш инстинктивно неща, чрез които търсиш спасение. Такъв е този случай. Затова, когато воюваш с някого, трябва или да не го притискаш до стената, с други думи — да му оставяш път за измъкване, или ако го притиснеш до стената, трябва да можеш да го унищожиш напълно, защото притиснатият до стената, но неунищожен противник е възможно най-опасното нещо, което може да съществува.

— Разбирам, но брак… Дори не ме попита дали съм съгласна.

— Съжалявам! Но нямаше кога да те попитам. Трябваше да се действа. Но сега бих могъл, нали? — засмя се той.

— Да, разбира се, че би могъл. А аз имам ли право на друг отговор, освен „да“.

— Страхувам се, че не. Когато успеем и вие с Амира трайно останете, тогава вече можем и да се разведем. Да, знам, че ще имаш в биографията си брак, но това сякаш са бели кахъри. Говореше шеговито той.

— А ти вече си имал брак, сега още един. Това не е ли… как да кажа… малко опасно за теб? Хората, твоите приятели какво ще кажат?

— Някой беше казал, че интелигентният човек трябва да има минимум три брака, така че ти ми помагаш да се доближа поне отчасти до тази норма. Но ако трябва да бъда сериозен, ще ти кажа, че имах брак, и то успешен. Що се отнася до приятелите, аз отдавна сложих тази думичка под карантина. Имам познати, но приятели е нещо различно, поне в моето съзнание. Ето, например Мария се доближава най-много до това, което аз разбирам под термина „приятелство“. Преди време имаше хора, които съм смятал не просто за приятели, а за повече от това, но реалността се оказа различна. И не казвам, че те са виновни или аз. Просто съм ги натоварил с очаквания, на които те не успяха да отговорят. Осъзнах, че част от тях са искали единствено да ми подливат вода и да се наслаждават на това.

И не че нещо е зависело от тях, но да гледат как се гърча, как се опитвам да запазя равновесие, докато са ме подсичали. Не, това ако са приятели, благодаря! Един философ казва, че приятелят може да ти прости всичко, освен успеха.

Истинският приятел не е лицемер, при него няма фалш, той ще ти каже и хубавото, и лошото, той ще те подкрепи, когато си в дупка, ще страда, когато страдаш и ти. Той ще ти набие канчето, когато заслужаваш. Ето това за мен е приятелството и винаги съм се водил от тези догми, а казвам догми, защото те не се нуждаят от разяснение и доказателства. Те просто са такива, каквито са.

— А ти бил ли си приятел? — след известна тишина попита тя.

— Вероятно имам много трески за дялане, но така е устроен човек, че трудно забелязва гредата в своето око, а веднага вижда сламката в чуждото. Вероятно имам много пропуски, вероятно има много какво да се желае. Това, което мога със стопроцентова убеденост да ти кажа, е, че никога, абсолютно никога, съзнателно не съм причинил дискомфорт на живо същество, а за такъв, когото съм считал за приятел, дори е излишно да говоря. И това не означава, че не съм карал да страдат хора, но съм го осъзнавал много след това. И знаеш ли, Лейла, това е нещо като прокоба при мен. На тези, които обичам най-много, съм им причинил най-големи страдания. Карал съм ги да страдат тогава, когато съм искал да бъдат добре. Да, знам, че е заплетено, но това е истината. Затова съм си обещал повече да не разширявам кръга на тези, които обичам, а за тях е най-добре по-рядко да им се изпречвам на пътя. И това не е някаква приумица, това са факти, неоспорими факти. Късно го разбрах, а колко по-различно можеше да бъде всичко. Но както казват някои: умният човек се учи от грешките на другите, глупакът от своите.

— Опитвам се да те разбера. Но… изпитвам трудности.

— Не се притеснявай. Първо, не е необходимо да ме разбираш и второ, няма да си първата, която не успява.

— Да, но бих искала. Не проумявам как така говориш, че бракът ти е бил успешен и същевременно той е история. Та като нещо е успешно, не продължаваме ли с него? Кой бяга от успеха и от изградения комфорт?

— Разбирам. Може би ще трябва да дам някои разяснения. Хората се срещат, опознават се къде повече, къде по-малко и правят или не правят някакви неща заедно. Изграждат съюзи, после ги разтурят, защото или са свършили работата, за която са се съюзили, или нещо се е объркало поради недоразбиране помежду им и подобни. Какво представлява бракът? Бракът по същество е съюз между двама души, най-често мъж и жена, макар че напоследък еднополовите бракове също се котират добре в някои държави, но това е друга бира. Да се върна на, така да се каже, стандартния брак, който си е от хилядолетия. И не че винаги бракът е бил, както сега, с подпис, защото този подпис по-скоро легитимира подписалите го пред обществото, за да могат да се възползват или не от дадени обстоятелства. Бракът е всъщност доверието, уважението, а в началото и любовта между двама души.

— Да, но…

— Ще кажа и за конкретния случай — прекъсна я той, — но първо исках малко от философска страна да разясня това може би най-съществено за обществото ни положение, каквото без съмнение е бракът. Ето например вашите хора измислиха харемите, тоест един мъж има много жени. Но тук, при нас, моногамията се предпочита, защото ние смятаме жените за почти равни. Казвам почти, защото, когато работите се усложнят, тогава физическата сила решава и който е по-силен, оцелява.

Горе-долу както е в джунглата. Но нещата се променят и вече не са такива, каквито са били някога. Дори напоследък много жени толкова се феминизираха, че едва ли не смятат мъжете за свои слуги и ги превръщат в мухльовци, с тяхното съдействие, разбира се. Но това, че тук не сме полигамни поне на хартия, не означава, че общо взето, не се хойка. Един криворазбран успех на съвременния мъж по тукашно е да има стабилен брак с всичките му условности, а в най-общия случай това означава пред хората всичко да изглежда в ред, но всъщност отвътре да е кухо. Или с други думи, все едно на вид хубава ябълка, но червива.

Това е първият репер[1] на този т.нар. успех. Вторият е солидна работа. Или иначе казано — доходоносна, защото на мъжа му трябват пари, за да се чувства мъж. И колкото е по-примитивен, толкова повече пари му трябват, за да задоволява примитивизма си. Не искам да кажа, че няма образовани примитиви. Не, даже изобилстват.

Също не искам да кажа, че няма интелигентни богаташи, но те са изключително малко. В общия случай става дума за синдрома на мига, както аз го наричам.

И за все повече хедонизъм и бохемство, отново с цялата условност на тези понятия, защото примитивите имат и примитивни удоволствия, с което не искам да кажа, че интелигентите не стигат рано или късно до тях, но поне минават значително по-дълъг път. Не всички, разбира се, но една част, в крайна сметка, достигат до същите доволства. Това е все едно да достигнеш до един връх или една падина, зависи от гледната точка. И дали кацаш с хеликоптер директно там, да речем, или изминаваш сам със собствените си крака целия този път, в това е въпросът. Примитивите кацат, а интелигентите изминават собственокрачно целия път. Така едните го смятат за даденост, а другите го оценяват в пълнота. Вероятно объркано говоря, но пък е сигурно, можеш да ми вярваш. Щях да забравя третия признак за успешност на съвременния мъж, а именно да има и любовница — млада и хубава. Не е задължително да е умна, защото тя се явява като украшение на парвенюто. На него не му е нужна като партньор, а за да се изфука в своя кръг от себеподобни, които също имат аналогични аксесоари от женска плът. Защото това е важно за тях, докато плътта е млада и свежа, дотогава ще са оборотни съответните и притежателки, след това се търсят други и така животът продължава.

И когато за огромната част от обществото това е идеалът, тогава нищо добро не го чака, защото посредствеността и материализмът се посаждат от най-ранна възраст у подрастващите и едва малка част успяват да се измъкнат от този капан, заложен в нашето съвремие.

За някои жени се отнася абсолютно същото, но те са все още много малко. Това са кариеристки, които се опитват да се докажат, че са по̀ и най от мъжете. Те също си имат млади гаджета и естествено, си плащат за това материално. Но това тяхното е все още в твърде начален стадий, защото ти самата знаеш, че от най-дълбока древност мъжът е този, който трябва да осигурява храната, а жената е тази, която трябва да гледа децата и домакинството. Защото именно тя, жената, може да осигури домашния уют. И тази промяна, която от няколко десетилетия върви — равенството между мъжете и жените, е страхотна, но ми се струва, че завива в погрешна посока. Разбира се, само бъдещето, и то далечното, ще покаже дали е така, или не.

Сега на въпроса ти, че съзираш противоречие в това, че говоря за успешен брак от една страна, а от друга — той вече е в историята. Най-често двама души, в общия случай млади, се срещат, обикват се и след известно време решават, че ще започнат съвместно съжителство — дали ще е брак с подпис, или без, за мен няма значение. Вече ти казах, че подписът е по-скоро административна мярка, докато истинската връзка е вътре у хората, колкото и това да звучи тривиално. Тези двама души са на някакво ниво от своето развитие, събират се и продължават заедно, от една страна, но от друга, всеки има и свой път на развитие, който не е задължително да бъде същият, по който е поел партньорът му. Може дори и да няма прилика между двата пътя, но това да не им пречи да обработват и общата пътека, говоря за семейство, дом, деца. В един момент обаче може да се стигне дотам, че същите тези двама толкова много са се развили в своята посока и са претърпели такива метаморфози, че единственото или почти единственото, което ги свързва, е само бракът, а той, от своя страна, вече е изиграл своята роля по отношение на дом, деца, родители. И тогава трябва да си зададат въпроса дали да продължават, както много от семействата го правят, било заради това какво ще кажат хората, било заради друго нещо, или ще решат да сложат точка на общия си път и да продължат по своите си пътища, по които така или иначе отдавна вървят. Но успешността, както аз я разбирам, се състои в това, докато общият път е прокарван, да има резултат, да има полза от този съюз, а това, че в някакъв момент се е изчерпал, това няма как да се предвиди от по-рано, или поне не всеки има тази способност. А също критерий за успешност е след приключването на съюза, досегашните съюзници да не се трансформират във врагове, а да останат в нормални отношения, ако може и приятелски, още по-добре.

Но това е въпрос на цивилизованост и интелигентност на досегашните съюзници. Невинаги е възможно, защото следва да го желаят и двете страни.

— Сега вече ми се струва, че разбирам какво имаш предвид, като говориш в минало време за успешен брак. А този, последният критерий, при теб прояви ли се? — запита го тя.

— При мен, за щастие, се прояви. Но това е по-скоро рядкост, а не правило. В масовия случай довчерашните партньори стават непримирими врагове. Виж, не искам да кажа, че няма хора, които продължават пожизнено, дали от първи, втори или трети опит, но твърде често успяваме да намерим ако не сродната си душа, то подходящ партньор за продължителна връзка. Но вероятно много хора, дали повечето, или не, не мога да се ангажирам с мнение, не успяват да срещнат сродната си душа и така си и остават сами. Защото човек може да е сред множество хора и пак да е сам, нали разбираш?

— Да. Да, разбирам. Изпитвала съм го лично, така че поне това ми е кристално ясно.

— Задълбахме много в междуличностните отношения на жените и мъжете, а в крайна сметка, колкото и да е важен този въпрос, има и други важни неща, без които няма как да има и щастливи семейства, деца и въобще хора.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че семейството или бракът са само едната страна на монетата, но от другата страна е всичко останало, без което няма как да имаме здрави и успешни семейства, които да произвеждат, прощавай за термина, да произвеждат следващите поколения, които на свой ред, като им дойде времето, да правят същото, но на следващо цивилизационно стъпало. В крайна сметка, така се гради обществото. Трябва да има семейства или двойки, които да се обичат, които да правят деца и да възпитават и образоват тези деца, за да станат личности, защото най-голямото богатство на едно общество са личностите, а не аморфната маса. Става дума за образование, здравеопазване, сигурност и въобще управление на обществото. Това са основните стълбове на всяко общество, това са носещите колони, без които просто няма как да стане нещо солидно, нещо продуктивно, нещо перспективно, няма как. Казват, че във всяко стадо има мърша. Струва ми се, че въпросът е къде точно е позиционирана тази мърша — дали в центъра, или в периферията. В първия случай е застрашено цялото стадо, докато във втория — само граничещата с мършата част от него. Изводът е, че в никакъв случай не бива да се допуска мърша в центъра, а да се изтласква в периферията, а ако може и да се изхвърли от стадото, тогава би било най-полезно за цялото стадо и неговото бъдеще. Но, за да се стигне до такова положение, стадото следва да има инстинкт за самосъхранение, за просперитет, за справедливост. Да, сравнявам обществото със стадо, но ми се струва, че тази аналогия е съвсем на място в този случай. Нашето общество е обременено със самоубийствена, наложена през вековете търпимост към своите издеватели, към тези, които го тиранизират. Обществото трябва да бъде управлявано с акъл, а когато този акъл е насочен единствено за лична изгода, тогава всичко се скапва и е на доизживяване. Обществото е такова, каквото управляващите правят от него. Дали ще бъде продуктивно, или консуматорско, дали ще бъде образовано, или страхливо, дали ще бъде прогресиращо, или упадъчно, това зависи от тези, които са обсебили неговото водачество. Водачество, което твърде често е задкулисно и което се използва единствено за тесногръди и лични потребности, желания и прищевки. Без да се мисли, че животът продължава и след нас, че има следващо поколение, а след него още и още, и още… Така, както е имало преди нас и така, както тези преди нас са направили или не направили това, което сме понастоящем. Такива неща ме вълнуват, защото виждам, че особено тук, в моята родина, управлението се държи от хора, на които изобщо не им дреме не само за бъдещите поколения, но и за настоящите. Не им пука за народа, те грабят каквото могат и после ще се опитат да доизживуркат мизерния си животец в охолство. Това е същото като: вместо да береш черешите, направо да кършиш клоните и да не те интересува, че следващата година няма да има череши, тъй като си счупил клоните, върху които всяка година са се раждали плодове. Друг подходящ пример за нашите управници е и този с овцата: вместо да я стрижат, те я одират, така че разхищението е тотално. Разбираш ли глупостта и простотията, и ограничеността на тези, които като тумор са обрамчили цялата ни действителност? Тези, които прогониха и продължават да гонят всички млади, всички качествени хора оттук. Това са престъпници и знам, че историята рано или късно ще ги осъди, но това няма да ни помогне сега, защото сега вилнеят безконтролно и унищожават всичко, до което се докоснат. Каквото могат, прибират за лична употреба, а каквото не могат, го разсипват. Те дори не проумяват, че това, което се случва с тези набези от изток, това е фактическа окупация на примитиви, които не само че са образователно ограничени, но и духовно. Те не си дават ясна сметка, че според нахлуващите всичко извън това, което ходжата им говори, е ненужно и трябва да бъде прегазено, включително или най-вече иноверците. Всички виждаме, че основната маса са млади мъже на по 20, на по 30, на по 40 години. Мъже, които идват да завоюват, мъже, които искат да спят с нашите жени, да им пълнят утробите, от които да излизат бъдещи последователи на техните схващания. Това са мъже, които искат да вземат нашите блага, въпреки че уж са следовници на ония порядки, те не се отказват от възможностите на цивилизацията. Възможности, с които искат да ни унищожат или по-скоро да ни подчинят, за да имат над кого да издевателстват.

Какво да се каже за онзи съд в онази държава, който постановява, че ако мъжът е гладен, то той има право да изяде дори и жена си. Тоест жената има стойност колкото овца, колкото камила, колкото каквото и да е животно. Това е потресаващо, а сме третото хилядолетие след Христа. Знаеш ли, че преди векове едно от най-големите удоволствия за тези, изповядващи вашата религия, е да обладават християнки, защото по този начин те са си мислили, че унижават друговерците.

Но интелигентните управляващи, говоря за султаните, трябва да ти кажа, са предпочитали християнките за жени и наложници, защото те са били образовани особено когато имат аристократичен произход. Тоест и при вас интелигентните мъже жадуват за интелигентни жени, а не просто за сексиграчки и готвачки.

Но нищо не могат да направят, защото на кого му стиска да се опълчи срещу цяла религия, та нали ще го разкъсат на парчета? Много от тези интелигентни хора идват тук, правят бизнес, женят се, изграждат семейства и прочие. Знам, че ти идваш от място, където върлуват още средновековните порядки, и сигурно ти се струва неразбираемо това, което ти говоря, но тук нещата са различни, многопластови. Докато там, при вас, всичко се свежда до религията и точка.

— Това е така, но смятам, че поне за мен, а надявам се, че и за детето ми, това не се отнася. Защото от малка исках да знам, от малка се стремях към образованост, за да мога да си обясня това неравенство, което има в нашите земи между мъже и жени. А то дори не става въпрос за неравенство, а за нещо много по-голямо. Там спокойно мъжете могат да пребиват жените си, даже и да ги убиват, и няма да бъдат наказани. Един мъж може да се ожени за няколко жени, което отново говори за превъзходство на мъжа над жената, защото той може да има няколко от тях и те нямат право да се противопоставят. Те имат единствено право да се подчиняват и да задоволяват всичките му приумици. И още по-страшното е, че жените ги държат в невежество, защото образованието е сила, образоваността е, което изгражда личността. А там, при нас, на жените след като не се гледа като на хора, значи и образованието е табу.

— Но ти очевидно си изключение. Защото си и образована и интелигентна.

— Наистина съм щастлива, че успях да се образовам. А дали съм интелигентна… не знам. Не съм сигурна.

Особено като имам предвид някои обстоятелства, за които поисках вече да ти разкажа, но ти ме спря. Да, положих неимоверни усилия да разчупя стереотипа по отношение на жените, но се оказа, че не е достатъчно, защото вкореняваното с векове отношение към нас не може да се промени от една или десет, дори и от сто образовани жени. Мъжете няма да го позволят, защото те искат жените да са им прислужници и секс уреди, а не партньори. Ето това е разликата, към която аз се стремя, и бих искала и дъщеря ми да бъде част от една по-справедлива система, а не от закостенели порядки, налагани от побъркани псевдорелигиозни гурута. Аз направих своя избор и че е правилен съм категорично сигурна, но въпросът е дали ще успея, или всичко ще приключи несполучливо, тепърва ще разберем. А ти спомена бегло за нещо, което те е разтърсило, нещо, което те е извадило от равновесие и дори те е разпиляло?…

— За това не ми се говори, защото се опитвам, макар неуспешно, да го оставя от другата страна на стената, която разделя двата свята — миналия и сегашния. Не е изключено някога и да ти разкажа, разбира се, но… не знам. Факт е, че това, което най харесвах у себе си, вече е мъртво, така че продължавам с останалия си ресурс — усмихна се мрачно той.

— Извинявай, не исках да прозвучи нахално или любопитно.

— Не, няма проблем, естествено, че е нормално да поискаш да знаеш за човека, с когото поради обстоятелствата към момента имате съвместни действия. А даже и мъж ще ти става — смеейки се, каза Ян. Тя също се засмя. Той сякаш за първи път забеляза, че тя не само че е млада и умна, а е и красива. Но тръсна глава и се смъмри наум: „Стига глупости!“.

И двамата не проговаряха, мислеха за споделеното помежду си. След известно мълчание, той продължи:

— Трудно е да се говори за нещо, което фактически си мислил, че е всичко, а се е оказало друго. Да вярваш и да си убеден, че съществуват неща, които си търсил и в крайна сметка, си намерил, а след това да се окаже, че си се натъкнал на мираж. Мираж, както всеки мираж, болезнено реален, но все пак мираж.

— Малко трудно следвам мисълта ти. Не съм сигурна дали за жена говориш, или по принцип.

— Има ли значение това? Вероятно и за двете, но това всъщност наистина не е толкова съществено. По-важното е, че това, което подсъзнателно си търсил и към което си се стремил, се е оказало илюзия. Но ти не го разбираш и вярваш, че е истина, правиш и даваш всичко, обаче не осъзнаваш, че вятърът го издухва. А дори и да осъзнаеш, не искаш да повярваш и продължаваш. Казах ти за миража, виждаш и си казваш: „Ето най-сетне, значи е имало смисъл всичко, защото най-после аз го намерих“. Навлизаш смело в този мираж и всичко, което си скатавал и събирал, изведнъж го изваждаш на показ. Това е все едно да имаш манерка с вода и да изсипеш цялата вода в пясъка, който я поглъща до последната капка, а на теб все не ти се вярва, че това е възможно и че там няма да израсте цвете или нещо хубаво, в което си вярвал и си бил абсолютно убеден, че ще се появи, само е било нужно да изсипеш всичката налична вода, с която разполагаш. Но не! Когато и последната капка потегля между песъчинките, а ти оставаш единствено с празната манерка, започваш много бавно и с недоверие да осъзнаваш, че това е илюзия, че е мираж, че е приказка с нерадостен край. Гледаш току пясъка, току манерката и целият си скован, все не ти се вярва, въпреки че реалността вече те е обгърнала плътно в своята прегръдка, а онова, в което доскоро си вярвал, желал и копнял, го няма. А в ушите продължава да отеква шумът на капката, на последната капка, отронила се от твоята доскоро пълна манерка. Вцепенено гледаш там, където капката е поела своя нов път. Гледаш и неспособен да сториш каквото и да е, останал без сили — психически и физически, почти се сливаш с неживата природа, от която те отличава единствено бавното движение на гръдния ти кош. Приличаш на един дишащ камък.

— Разбирам, че много голямо разочарование си преживял, или преживяваш, не мога да преценя. Но все пак мисля, че всичко това е минало и ако става дума за жена, то сам знаеш, дори и по-добре от мен вероятно, че винаги можеш да срещнеш друга. Знам, че е лесно да се каже, но все пак това се случва постоянно.

— Жена… какво е жената? Зависи какво търси мъжът у една жена. Както е казал един писател: един мъж, който някога е обичал жена, би направил всичко за нея, освен да я обикне отново. Може и така да е.

— Да, може и така да е. Но ти дали наистина си спрял да я обичаш? Или се опитваш да убедиш сам себе си? А има и нещо друго, което не може да се обясни с разума — химията между мъжа и жената.

— Вярно е. Появи ли се химията, а ако и почвата е благоприятна, тогава очевидно се случва онова, за което казват, че е щастие. В такъв случай химията трябва да е двупосочна, защото, когато е еднопосочна, тогава вместо щастие настава трагедия, и само неприятности има за едната, а понякога и за двете страни. Виж, очевидно на тази тема с теб можем да си говорим доста и напоително. Разбирам, че и теб те вълнуват тези въпроси, макар че си още твърде млада, но в крайна сметка, колкото човек е по-подготвен, толкова по-адекватно би реагирал в дадена ситуация.

— Наистина се интересувам от отношенията между хората, защото какво по-хубаво от това да можеш да разбираш останалите, да можеш да срещнеш точния човек, а да не попадаш на миражи — с усмивка каза жената. После сериозно продължи: — И после да излееш цялата си вода в пясъка, докато мислиш, че поливаш цвете. Това е възможно най-кошмарният сценарий.

— Разкажи ми за себе си! За своето детство… как стана така, че успя да надскочиш вековните стереотипи, които ограничават жените по ония места.

— Не знам откъде и как да започна, за да не те отегчавам излишно.

— Не, няма да ме отегчиш изобщо, така че не се притеснявай! Разкажи ми това, което ти идва наум сега, а вярвам, че ще продължим занапред да си говорим по всякакви теми, включително и за теб.

* * *

Тя с тих глас започна да му разказва за селото си, в което беше родена и прекарала детските си години. Разказа му за многолюдното си семейство, в което всички от най-ранна възраст трябвало да се трудят, за да осигурят прехраната си. Разказа му за това, че благодарение на феноменалната си памет, която била забелязана от една възрастна, но будна жена, и след дълги разговори с баща си, той най-сетне склонил да я прати в големия град да се изучи. Но все пак възрастната жена подходила хитро, защото убедила бащата, че Лейла ще му е много по-полезна образована — да може да чете и пише, да може да смята, да знае и други езици. Това щяло да способства на фамилията за по-добър живот. Бащата обмислил разумните доводи на старицата и блазнейки се от това да има край себе си образован човек, който да му помага за благоденствието на рода, се решил и я пратил на училище. Вярно, че ставало дума за жена, но някак си щял да го преглътне. Когато отишла в големия град, тя била сама, а в пансиона дисциплината била казармена, но образованието и знанията, които получила, й отворили очите за света и тя пожелала да продължи по пътя на интелектуалното развитие. Когато дошло време да се върне на село, заявила на баща си, че иска да отиде в университет.

В началото той реагирал като ранен бик, но после благодарение на старицата, а и на майка си, която чувствала, че детето и има вероятност да подреди живота си по по-различен, може би и по-добър начин, я подкрепила, макар че майка й била истинска мюсюлманка и изцяло изповядвала религиозните догми.

В крайна сметка, победата над закостенялостта била извоювана и тя постъпила в университета. Там я грабнал светският живот, доколкото все пак е имало такъв, но въпреки това стремежът й за нови знания не стихвал. Завършила бакалавърска, после и магистърска степен. Но това не й стигало, искала още и още. Кандидатствала и била приета да разработи докторска дисертация — и там за първи път нещо се пообъркало, защото срещнала и тя своя мираж.

Жената, която разказваше гладко до този момент, замлъкна и подпря лакти на масата, а с дланите обхвана лицето си. Той я наблюдаваше и за пореден път си каза, че е красавица, а и тази дълга коса, която свободно се спускаше по раменете й до средата на гърба, го изпълваше с нещо красиво и пленително. Не можеше да остане безразличен към това. Негова доказана слабост бяха именно дългите женски коси — не знаеше откъде идва това увлечение или по-скоро тази страст към дългите женски коси, но откакто се помнеше, те бяха винаги за него нещо много специално и голямо изкушение.

— Лейла, благодаря ти за този превъзходен разказ. Може би е достатъчно за тази вечер. — Той протегна ръка и докосна нейната. — Времето много напредна и е по-добре да тръгвам.

Тя се изправи, той също, приближи се до нея без помощта на бастуна си и положи ръце на раменете й, а тя го гледаше с големите си очи.

— Благодаря ти, Лейла! Благодаря ти за тази вечер! Нямаш представа колко ми е добре с теб — много тихо каза мъжът. Тя сякаш потрепна, а може би така му се беше сторило, не можеше да бъде категоричен. След пауза, продължила достатъчно дълго, тя също много тихо каза:

— Остани!

Бележки

[1] Repère (фр. — знак, изходна точка) е геодезически знак, който се намира в определена точка на земната повърхност и служи като изходна точка при измервания, нивелиране или нанасяне на точки и линии от план на местността. — Бел.ел.кор.