Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Иван Янев

Заглавие: Феникс

Издание: първо

Издател: Фабрика за книги

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Дайрект Сървисиз

Редактор: Даниела Младенова

Коректор: Мария Гильова

ISBN: 978-619-230-045-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13549

История

  1. — Добавяне

X.
Пленникът

Мъжът лежеше на пода в тъмното помещение, в което мъждукаше едва една крушка. Ръцете и краката му, първо, бяха вързани здраво със свински опашки и след това бяха свързани на общ възел, така че тялото беше превито надве, а гърдите се опираха в коленете. В тъмната част на помещението имаше някой, но пленникът нямаше как да го види. Дочу се глас: „Копеле шибано, ще те разделя на съставните ти части. За твое добро, надявам се, че ме разбираш. Съдбата ти е в твоите мизерни ръце, които ще изскубна, без да те карам да чакаш излишно“.

Пленникът мълчеше и не даваше вид, че разбира това, което чува. „Окей, няма проблем, изборът е твой — каза гласът от тъмното. — Знам, че ме разбираш прекрасно г-н джихадист и това, че си мълчиш, не е в твой плюс, защото аз не бързам, а повярвай ми, че каквото искам, го постигам. Нека да ти кажа още, че за мен вие, джихадистите, не сте хора, а фанатични копелета, които не подлежат на култивиране. Тоест единственото лекарство за вас е радикалният подход и колкото по-бързо го осъзнае цивилизованият свят, толкова по-бързо ще започне противодействието. Схващаш, нали? Ти и тия като теб сте истински срам за исляма, за честните мюсюлмани вие сте изчадия божи, а не негови синове. Убеден съм, че и самият пророк би си посипал главата с пепел, като ви гледа колко сте примитивни и жалки.“

— Ще те убия, неверно куче! Не споменавай пророка! — на пресекулки успя да каже прегънатият на две човек.

— О, ама ти можеш и да говориш, псевдомюсюлманино?

Нещо се размърда в тъмната част на помещението и един човек се приближи към вързания на пода, после се наведе и разряза възела, който свързваше краката и ръцете, и така пленникът можеше да промени неудобната поза. Той го хвана и го вдигна полека да седне, но си личеше, че от дългото превито положение вързаният полага големи усилия, за да не изпъшка от схващането, което беше получил. Все пак криво-ляво успя да седне, но тогава силен лъч го заслепи и той инстинктивно затвори очи. „Хайде!“ — чу се пак същият глас. Няколко здрави ръце го хванаха, вдигнаха го и го приковаха отново със свински опашки за халки в стената, но по начин, по който едва палците на краката му допираха пода, тоест трябваше да полага неимоверни усилия, за да се подпира на тях, защото, ако свиеше крака и се отпуснеше, една свинска опашка минаваше през шията му и веднага го задушаваше, така че искаше ли да диша, трябваше да стои на върховете на палците си.

— Е, сега по-добре ли е? — попита го гласът.

— Какво искаш, куче мръсно?

— Мисля, че не си в позиция да ругаеш, макар че вие сте такива фанатици, че изобщо не осъзнавате колко сте жалки. Сега сте си поставили за цел да сринете цивилизацията и цялото човечество, да го върнете векове назад, там някъде, където сте вие, камилочукачи задръстени.

— Ще ви подчиним всички, неверници. Вие сте сган, но Аллах ще ни даде сили да ви победим, и то с вашите оръжия. Вашите жени ще са наши, а вие ще гледате как се забавляваме с тях, а после ще ви унищожим до последния неверник.

— Моля ти се, не намесвай Аллах тука. Вие сте едни изроди, които нямат нищо общо с никакъв бог и с нищо свято. Но виж, прав си за това, че ни побеждавате с нашите оръжия. И още нещо, вие настъпвате на тумби, все млади и здрави мъже, после ще поискате нашите жени, ще им направите деца, които ще възпитате във вашите побъркани догми, и така ни превземате малко по малко, но сигурно. Утробите на нашите жени са едно от най-уязвимите ни места, вие чрез тях прониквате дълбоко в нашия бит и култура. Пълнейки ги, вие получавате достъп до нашия свят. И нека да ти кажа още нещо. Вашето оръжие е фанатичността, а нашата слабост — толерантността.

— Ти си едно християнско псе, нали?

— Ако имаш предвид дали съм християнин. Да, поне на хартия, но дотам и нищо повече. Не съм религиозен, а още по-малко фанатик. Но за вашето отношение към всичко различно от това, което вие изповядвате, скрити зад една религия, трябва да ти кажа, че съм безкомпромисен. Вие сте страхливци, мизерни плъхове, които нямат нищо общо с която и да е религия.

— Ще те убия — просъска вързаният.

— Не бързай, де! Виж как добре си говорим, а ти веднага да развалиш зараждащото се помежду ни „приятелство“. И нека да ти кажа, или по-скоро да ти припомня, че на такива като теб аз не гледам като на хора, така че няма как и да изпитвам жал. Сега ще си повисиш така, а после имаме още забавления, които са предназначени специално за теб.

— Нямаш никакъв шанс да ме пречупиш. Аз съм воин.

— Воин! Ти си едно недоразумение, което мърси земята. Ти си петно за исляма. Както и всички твои побъркани съмишленици. Но нека да не се отклоняваме и да не се бавим чак толкова много.

Той каза: „Хайде да започваме!“. Изведнъж върху пленника се изсипа нещо, една ръка разтвори дрехите му и вътре започнаха да попадат някакви неща.

В първите секунди ислямистът не реагира. Но след това започна да се извива и да диша учестено. Полагаше усилия да се опира в пода, защото иначе свинската опашка, която минаваше през гърлото му, безпощадно се впиваше в него. Но тази негова борба изглеждаше обречена. След няколко минути нададе вой, все едно го колят. Никой не се отзова на виковете му. Той не можа да прецени колко време беше подложен на тези ужасни сърбежи, защото по цялото му тяло имаше някакви гадинки, които пъплеха и впиваха в кожата му отвратителните си муцунки. Той започна да се моли, сълзи потекоха по бузите му и когато вече се предаде и се отпусна на шийната свинска опашка с надеждата, че ще се задуши и всичко ще свърши, изведнъж ярка светлина го обля, а с нея дойде и някаква освежаваща вълна. Усети, че дрехите под нечий напор се раздират и тялото му поема някаква живителна и хладна течност.

„Е, как е?“ — дочу се глас от тъмното.

* * *

Лейла и Амира обикаляха из историческите забележителности и следяха часа, за да не закъснеят за срещата с Ян. Уговориха се да се видят в кафенето, където той обикновено прекарваше минимум половината от времето си и където за първи път се срещнаха. Отидоха половин час преди уреченото време, седнаха в същото сепаре и си поръчаха чай и кроасани също както преди няколко дни, а все едно бяха минали седмици, дори месеци. Ян влезе подпрян на бастуна си и без да се бави, се запъти към неговото си място. Настани се и си поръча кафе и кола на момичето, което като по команда изникна до него. Познаваха го тук и винаги обслужването беше на високо ниво, а той се отблагодаряваше с по някоя добра идея я за реклама, я за обогатяване на асортимента, я с препоръка за обслужването.

— Лейла, радвам се да се срещнем. От вчера не сме се виждали, а ми се струва, че е било миналият месец.

— Ласкател! — каза му тя и се усмихна. Стори му се, че нейната усмивка е вече далеч по-радостна, а също забеляза, че е доста женствена. Беше си пуснала дългата прекрасна коса свободно по раменете и гърба, което я правеше невероятно красива. Извади от джоба си нещо и го плъзна по масата към нея:

— Вземи! Извинявай, но в такива моменти установявам, защо не мога да стана гений — каза й той. — Пропускам елементарни, много елементарни неща, с които обикновено започва и най-големият глупак. Тя ловко хвана идващия към нея пакет и го отвори. Огледа го и ахна:

— Но това е мобилен телефон, и то нов.

— Да, позна. Как успя? — усмихна се той. — Гледах да е функционален, да има всички екстри и естествено — интернет, така че ще можеш отново да си във връзка със света.

— Благодаря ти! — промълви жената. — Ще мога да ползвам отново имейла си. Между другото, ония снимки, които ги изтеглихме тогава от него, свършиха ли ти работа?

— Вместо да ти отговоря направо, ще те помоля да си отвориш сега мейла и да ми кажеш дали това, което съм ти изпратил, е познато за теб.

Тя се зарови в телефона си, а той се отпусна с облекчение и уморено назад, отпиваше от кафето и колата и търпеливо чакаше жената. Дори не можеше да се каже, че я чака, защото през главата му препускаха толкова много мисли, проектопланове, проекторешения, проектодействия, че нямаше нищо против тя да се позабави, за да му даде възможност поне отчасти да сложи някакъв, макар привиден, ред в главата си. Когато му каза, че е видяла този, който я преследва от родината й през целия път дотук, той й даде своя телефон, за да може Лейла да му препрати от своята електронна поща снимки на преследвача. Снимките му свършиха невероятна работа. Помогнаха му сравнително бързо да открие обекта и което е по-важното — вече имаше шанс да го плени. Не знаеше колко време беше седял така с притворени очи, но някъде отдалеч, така му се стори, дойде гласът на Лейла:

— Това е той. Какво става, Ян?

— Лейла, успокой се. Всичко е под контрол, вярвай ми. Сега искам много трезво и без емоции да ми разкажеш.

* * *

— Г-н джихадист, позволи ми да те информирам, че това е само началото. Тепърва предстои веселото.

— Какво искаш? Нищо няма да ти кажа.

— Да, значи ти хареса това, което току-що изживя? За твоя информация това бяха мравки, мънички мравчици, които мога отново да пусна по теб. И можеш да си сигурен, че в един момент ще стане непоносимо за теб, можеш да ми вярваш. Засега съм относително милостив, но докога ли? Зависи от теб. Интересуват ме някои неща, няма да отричам, така че ти преценяваш дали да продължаваме, или ще си говорим, но те предупреждавам, че истината и само истината приемам, защото, ако мразя нещо, то това е да ме лъжат.

— Начукай си го, християнски пес шибан!

— Е, къде са ти добрите обноски, г-н лъжемюсюлманино? А плюс това ти казах, че съм християнин само на хартия. Когато съм бил малък, моите родители са ме кръстили в най-известния манастир по тези земи и това не ми е помогнало да стана примерен мирянин, но знае ли човек, с такива изчадия като вас току-виж съм станал, макар че е малко вероятно, да не кажа никак. Но добре, така да бъде, няма да ти троша хатъра. Свалям всяка отговорност от себе си. Ти го пожела.

Пред завързания за стената човек се хлъзна нещо като маса, или по-скоро тезгях, върху който имаше една покрита клетка, чук за пържоли, солница и малко шишенце с капкомер. Но това, което привлече погледа на пленника, беше дъската за рязане, а върху нея имаше неща, които в първия момент не можа да различи. Чуденето му не продължи дълго и той дочу гласа:

„Няма да те държа в неведение. Но и аз се затруднявам откъде да започна и да ти обясня какво те чака. Понеже съм човек, който първо казва на хората, а ако не го разберат… е, тогава съвестта му е чиста — казал е, а че не са го чули, проблемът си е техен. Тази клетка е нещо, с което мога да се гордея. Защо ли? Ами, ето сега ще ти покажа.“ Той повдигна покривката и вътре в клетката имаше два огромни плъха. „Не са хранени от много време и са много гладни.“ Пленникът видимо потръпна и малко поизпъна мускули, но нищо не можеше да направи повече. „В това шишенце има киселина. Една, хайде две капки в окото са достатъчни да ослепееш. Първо, ще започнем с едното, а ако се наложи и другото, така че продължаваме, докато не станеш словоохотлив. А болките са, предполагам, както в Геената, а може и по-непоносими, после ще споделиш, нали? Вероятно се чудиш защо е тая солница?“ Гласът изчака малко и след като ислямистът нищо не каза, продължи: „Донесох я, защото не искам да ядеш, без да се посоли“.

— Какво да се посоли? — не издържа и попита пленникът.

— Какво да се посоли ли? Естествено, че топките ти, г-н джихадисте. Казах ти, че искам да знам и ще знам, но очевидно пътят към познанието минава през различни етапи и един от тях са твоите топки, но не се притеснявай, няма да ти ги дам така просто — първо, ще ги обработим, за да можеш да ги преглътнеш по-лесно и да не се задавиш, защото нали трябва да говориш. Затова ти предлагам първо показно, а после вече ще пристъпим и върху твоите собствени. Първо, имаме физическа обработка с ей това хубаво чукче, след това посоляване и накрая похапване. Това на дъската за рязане е мъжки комплект, но от младо биче. И знаеш ли, г-н правоверни, ходих в една кланица и лично подбрах бичите атрибути. Тоест тук имаме бичи топки и член, така че гледай, защото, каквото ще се случи с бичия комплект, едно към едно ще се случи и с твоя, но първо, както ти казах преди малко, искам хората да знаят, та после да не се оправдават, че не са знаели и да се тюхкат. Та и с теб постъпвам хуманно и ти имаш право на избор, за разлика от това, което щеше да направиш, да речем, с мен, ако ме беше пипнал. Ти нямаше да ми дадеш никакъв избор, а направо щеше да ме убиеш, нали, г-н лъжеислямисте?

— Не, нямаше направо да те убия. Първо, щях да те одера още жив и после да те осоля, долен християнски червей.

— Не разбираш от дума ти, мама му стара, все такива побъркани копелета ли ви подбират там, сред терористите? Но нищо, да се захващаме за работа, че времето напредва, а не мисля да си го пилея повече с теб. И нека да ти кажа само, че това, което ще последва върху бичите атрибути, при теб ще бъде така, както са си на теб, така че гледай внимателно, тъй като се опасявам, че после може да си леко разсеян и недостатъчно концентриран.

Помещението продължаваше да тъне в непрогледен мрак, но точно над тезгяха имаше лампа, която ярко осветяваше плота.

— Как се казваш, г-н джихадист? — попита гласът от тъмното, но очаквано, отговор не последва. — Е, наистина обноските са ти крайно невъзпитани, очевидно е, че не си получил никакво светско образование. Надявам се, че все пак от майка си раждан, а не от някой евнух.

— Копеле!

— Е, защо така? Аз те питам само за името ти, за да мога да се обръщам към теб, както са го правили твоите хора. Но нищо, да се залавяме за работа. Между другото, реших да те наричам Абдула. Нали нямаш нищо против? Ако не се лъжа, това в превод значи слуга на всевишния, макар че надали са му потребни такива точно слуги. Виждаш тези тестиси, нали Абдула? — И след като не последва отговор, той продължи: — Вземам единия и с чукчето ето така го удрям първо в единия край, после — в другия, и накрая — в средата. Виждаш ли в какво се превърна бичата топка? Казват, че тези неща били много хранителни, а ти не си ял отдавна. Ето виждаш ли, дори не можеш вече да познаеш, че това е бил тестис. Прилича на някаква хапка, готова за пържене.

Той го отмести, взе другия и повтори същото действие с трите удара с чукчето за пържоли. И този премина от елипсовидно и топчесто в плоско състояние. После взе солницата и поръси само единия.

— Правя същото, което те чака теб, нали така ти обещах, защото не искам после да ми кажеш, че не си знаел какво те чака. Първо, ще хапнеш една без сол, а после другата със сол и надявам се да споделиш как е по-вкусно. — Изпод тезгяха извади щипка и хвана с нея едната плоска хапка, но тази — безсолната — и я поднесе към устата на пленника. Той стискаше здраво зъби и не отваряше уста.

— Виж, г-н псевдомигранте, ако исках да се гавря с теб или с религията ти, щях да взема не бичи, а свински комплект, така че надявам се да оцениш това. И ако сега не изядеш тези две хапки, то уверявам те, че твоите ще си ги изядеш, можеш да си абсолютно сигурен. Последен шанс ти давам да похапнеш нещо, тъй като най-вероятно си гладен. — След като вързаният нищо не отговори, щипката се насочи към клетката, провря се между металните пръчки и се разтвори, хапката тупна на пода, а двата плъха обезумяха и за миг се сборичкаха и разделиха, а от хапката нямаше и помен. С втория тестис се получи същото.

— А сега бъди особено внимателен, защото и това те чака. — Завъртя клетката и се показа кръгла дупка с достатъчно голям диаметър, през който бавно започна да прокарва бичия пенис, но в същото време в задния му край го държеше здраво с щипката. Плъховете превъртяха и скочиха към подаващото се парче месо, започна неистово дърпане и бутане, но той държеше здраво с щипката и милиметър по милиметър прибутваше навътре парчето. Плъховете ръфаха лакомо и толкова бързо и силно, че трябваше да напрегне хватката, за да не изпусне щипката. Отново се обърна към пленника, който беше ококорил очи, гледаше като хипнотизиран и го заговори:

— Виждаш, нали? Сега държа бичето достойнство с щипка, но твоето ще си е на теб, когато бъде проврян през тази дупка. Осъзнаваш, надявам се. Когато ти бъдат клъцнати само топките, ще станеш един обикновен скопец, но когато и пикалото ти изчезне, тогава ще трябва да пикаеш като жена. Но пак е възможно да успееш по вашите земи да се цаниш като евнух при някой заможен шейх, който има харем. Ще се грижиш за ханъмите му, ще ги къпеш, ще ги масажираш, ще ги мажеш с различни благоухания, а той ще е спокоен, защото ти няма да си мъж. Дори ако имаш късмет, от време на време ще се радва и на твоя задник.

— Какво искаш? Ти си изрод! — със слаб глас каза вързаният. И после едва промълви: — Само това не.

— Не, но от теб зависи. Повярвай ми, не искам да ти го причинявам, но ще го направя и нищо няма да ме спре, ако не ми кажеш това, което ме интересува. Мисля, че ти споменах, че на такива побъркани като теб не гледам като на хора, защото вие сте загубени за човечеството, защото вие сте обучени да рушите, да убивате, да измъчвате, да се гаврите, така че можеш изцяло да си сигурен, че това, което виждаш, ще се случи с твоите гениталии.

— Добре, ще говоря. Какво искаш да знаеш?

— Радвам се, че променяш вижданията си, но бих искал отново да ти обърна внимание, че за мен лъжата е най-гнусното нещо и за нея прошка не давам — бавно, дори много бавно, но ясно каза мъжът от тъмното. И продължи: — Ти познаваш една жена на име Лейла.

* * *

Пленникът се сепна. Не очакваше такъв обрат. Мислеше, че са го заловили и го принуждават да разкрие плановете на неговата клетка, която се славеше като адски добра и която правеше истински войници, защитаващи тяхното учение, което безспорно беше единственото истинско, единственото богоугодно. Те бяха живите торпили, които завоюват нови територии за Пророка, който ги гледаше от райските градини и пазеше девиците, предназначени за тях, неговите верни чеда. Той си припомни мюезина, който по няколко пъти на ден им говореше за верността, която дължат на Пророка, говореше им за ония 72 девици, които ги чакаха, за да бъдат техни и да им изпълняват всяка прищявка. Вярно е, че трябваше да се занимават и с досадна работа, каквато беше каналджийството, а също и търговията с човешки органи, но техните лидери казваха, че това е част от големия план за завладяването на нови земи за Пророка и неговото учение. За тази цел нямаха значение нито човешки съдби, нито човешки животи. Той се беше обрекъл на това, но неверникът го изненада, а той не беше готов. Започна да мънка и да говори някакви измишльотини, защото се нуждаеше от време, искаше да прецака това християнско изчадие, а ако може и да го убие, тогава щеше да е много доволен. Продължаваше да импровизира, но по едно време, сам неподготвен за следващото действие, изтръпна.

— Мизернико, ще те убия и ще те разкача на съставните ти 206 кости, чу ли, копелдак шибан? Ще ме лъжеш, скапаняк смотан, така ли? — избухна с неподозирана ярост разпитващият. Спокойният му глас се беше изпарил като женска усмивка след изобличена изневяра. Той приплъзна плътно и допря плота до голите бедра на пришълеца, после повдигна повърхността нагоре така, че тя опря в слабините му. След това с щипката подхвана скротума и разположи съдържанието удобно върху плота. Взе чукчето за пържоли и се прицели в десния му тестис. Пленникът изкрещя неистово:

— Не, моля те, недей. Всичко ще ти кажа. Да, познавам жената. Издирвам я и ще я убия, затова съм тук. Поисках да ми отпуснат малко време да свърша тази лична работа.

— И какво още? — попита го мъжът от тъмното, като нито за миг не отпускаше чукчето, което сочеше към най-уязвимото място на всеки от мъжки пол. Диктофонът работеше от самото начало, така че не се притесняваше, че може да изпусне нещо важно, защото после щеше с часове да прослушва и да анализира случващото се в това помещение. Търсачът на райски девици най-сетне развърза езика си и думите се надпреварваха да излязат от гърлото му. Ян не можеше да повярва на това, което чува, но знаеше, че пленникът не лъже. Веднъж започнал да разказва, той не млъкваше. Ян получи информация, за която и през ум не му беше минавало, че е възможно да узнае от този тип.

— Скапаняко, търпението ми се изчерпа — изкрещя мъжът от тъмното, като от балансирания му глас нямаше и следа. — Сега вече няма пощада за теб. Предупредих те, че за лъжата не давам опрощение, така че дотук беше мъж, но ще започнем отзад напред — първо, пикалото, а после и топките. — Той рязко хвана с щипката пениса на джихадиста, а с другата ръка доближи клетката и насочи кръглия отвор в нея срещу слабините му. С щипката доближи мъжеството му на не повече от сантиметър пред отвора, а плъховете с острите си муцунки стръвно скочиха към него. Доближи още малко, а прикованият към стената с цялото си същество се опитваше да се отдръпне, но това беше невъзможно. Той с изцъклени очи гледаше как малко по малко собственият му пенис се доближава до отвратителните зъби на тези гадини, които само след миг щяха да заръфат най-ценното, което му беше дала природата. Да поглъщат живата му плът, докато беше още на него, това го ужасяваше до дъното на душата му. Колкото и да го бяха обучавали и да му бяха набивали в главата фанатизъм, безстрашие и че го чакат много девици там, в Рая, това беше над всичко, над цялата му психическа издръжливост. Той усети, че вече няма разстояние, а допирът до клетката буквално го изтръгна от ступора, в който беше изпаднал до този момент.

— Не! Не! Не! Казах ти всичко. Казах ти цялата истина. Не те излъгах в нищо. Не! — истерично закрещя вързаният.

* * *

Те ходеха там, ако не всяка вечер, то твърде често. Мястото беше уютно и им вдъхваше някаква надежда и топлина. Той всеки път понечваше да седне до нея, но тя всеки път неизменно сядаше отсреща и така масата все ги делеше. Когато все пак той опитваше да се премести, тя с властен жест и едно категорично „не“ отново го приковаваше на място.

Така се нижеха дните, месеците и годините, а тя все поставяше между тях масата, която той вече ненавиждаше, която искаше да изгори, да се изпари, все едно — само да не ги дели. Но това не ставаше и масата сякаш ставаше още по-непреодолимо препятствие. Той виждаше, че до нея понякога присядаше един или друг, разбира се, с нейната благословия, докато не реши да ги разкара и те покорно си тръгваха. А той все чакаше, чакаше тази маса да изчезне или да му бъде позволено да я заобиколи, но това не се случваше. Даже веднъж скочи и се затича по един от тези, които бяха седели до нея. Той го догони и искаше да му откъсне топките, и посегна, но скротумът беше празен. Той го погледна внимателно и пламна от срам, как можа да падне толкова ниско. Тупна младежа по рамото и промърмори някакво неразбираемо извинение. И отново се затътри обратно, и отново понечи да заобиколи масата и да приседне до нея, и отново все познатия нетърпящ възражение жест, и отново чу това, което нанасяше пробойни в тъпанчетата му — „не“.

Седна пак отсреща, поръча водка за себе си и бяло вино за нея и продължи да се опитва да я разбере.

Така си течеше животът, а той все не успяваше да я разбере. Тя него също, но продължиха да гледат масата, чудейки се дали тя е вечна.

По едно време, тя махна с ръка, а той в първия миг не можа да повярва. Тя го викаше. Той изведнъж бе изтръгнат от унеса, в който беше изпаднал, скочи и чевръсто заобиколи масата. Седна до нея, прегърна я и я целуна. Тя му отвърна на ласките. Изпита блаженство, за което само беше чел в книгите.

Той си мислеше, че оттук насетне започва за нея и за него един път, по който ще вървят заедно, а дори и ще го прокарват, защото и двамата бяха приключенци — тя повече, той по-малко, но обичаха предизвикателствата.

Толкова много се замечта за бъдещето, че не усети как беше изпаднал в полусънност. По едно време се сепна и нещо го жегна, нещо не беше наред. До гърдите му вече нямаше никого, протегна ръка и попипа мястото до него, където седеше тя. То беше празно. Той рязко излезе от полусънното си състояние и се огледа наоколо. Наистина тя вече не седеше до него, а беше пак отсреща и отново проклетата маса ги делеше, до нея седеше друг.

Той не можа да повярва. Беше ли възможно тъкмо когато реши, че всичко ще започва да се случва от добре към по-добре, съдбата да му врътне такъв номер. Ако беше шега от нейна страна, той държеше да й каже, че тя не само, че е безвкусна, а твърде горчива и невъзможна за преглъщане. Или поне той не можеше да се справи с нея.

Гледаше я, а тя седеше все така невъзмутимо и понякога поглеждаше към другата страна на масата, но сякаш не го забелязваше и някак погледът й минаваше през него, без да се спира. А до нея ту имаше някого, ту нямаше. Но когато се опитваше отново да заобиколи масата и пак да приседне до нея, получаваше неизменния категоричен жест и твърдото „не“.

Той продължи да седи, през повечето време всичко беше като в мъгла. Вече не се опитваше да я разбере.

Просто седеше и уморено отпиваше от водката, и се надяваше, че отсреща до нея ще седне някой, който ще успее да направи истински щастлива тази, която той обича, тази, за която би направил всичко, абсолютно всичко, но не можа да заобиколи една маса и да бъде с нея завинаги.

* * *

От кошмара го извади звънът на мобилния му телефон.

— Да.

— Братле, мисля, че имаме резултат по задачата, която ми постави.

— Казвай, Мани! — изведнъж се разсъни изцяло и скочи от леглото.

— Не съм сигурен, че е за телефона. Може малко да ти се струвам параноичен, но това, което успях да измъкна като инфо, ми дава достатъчно основание за предпазливост.

— Добре, тогава след половин час в кръчмата, в която се запознахме.

— След половин час — каза Мани и прекъсна връзката.