Иван Янев
Феникс (23)

XXII.
Отвличането

Денят обещаваше да бъде от ония, прекрасните, тъй като слънцето щедро обливаше с лъчите си всичко по земята. Лейла стана рано и отвори вратата на хижата, посрещна я ръмжене, но не враждебно. Кучетата бяха разбрали, че тези две същества са близки на техния стопанин и на неговия приятел, с други думи — четириногите ги бяха подредили в своята кучешка йерархия. Припичаха се на няколко метра от входа и щом излезе жената, приветстваха я с тупане на опашки по земята. Тя им се усмихна, но все пак не посмя да ги погали, още не. Външният им вид най-малкото респектираше, теглото им — също. Едното от кучетата тежеше повече от нея и Амира взети заедно. Отшелника седеше край огнището и дялкаше нещо. Тя любопитно го загледа какво прави, а той не даваше признаци, че я забелязва. Когато привърши и затвори острието, а след това прибра в джоба си мултитула, подарен му от неговия приятел, извади връвчица, която прокара през дупка в дървената опашка, върза краищата и й с това завърши майсторенето. Той се изправи и подаде на жената готовото изделие. Жената го разгледа внимателно. Представляваше дървена фигурка, изобразяваща умален вариант на куче. И понеже с езика беше напреднала много, с ясен глас бавно запита:

— Това едно от тези кучета ли е? — махна с фигурката към лежащите пазачи.

— Не, това е техният баща, който, за да ме спаси, се пожертва — промърмори почти неразбираемо той. Но тя се беше концентрирала и успя да разбере всяка една дума. — За момиченцето е — продължи той. — Освен фигура на куче, това е и свирка, така че, ако имате необходимост, свирнете с нея и аз ще дойда. Сега тръгвам и може много часове да отсъствам. — Толкова дълго не му се беше налагало да говори скоро и за да не продължи разговорът, се обърна и даде знак на кучетата, които скочиха като пружини, все едно само това бяха чакали. Отшелника и двамата му придружители се изгубиха сред дърветата. Тя разглеждаше дървеното подаръче и чак сега забеляза, че муцунката на кучето беше оформена, а разтворената му уста представляваше мундщука на свирката. Връвчицата, която беше вързал Отшелника, даваше възможност кучето да се окачи на врата. „Красиво е!“, каза жената и се обърна към хижата. Амира стоеше на прага и гледаше към върхарите или към слънцето, майка й не можа съвсем добре да прецени. Приближи се до детето и му окачи на врата дървената фигурка. Свирна, за да й покаже как се прави, а после остави детето само да пробва. Двете седяха на полянката под къпещото ги слънце, а горските звуци им действаха отпускащо. Амира рисуваше, а Лейла се беше задълбочила в четивото си за изучаване на тукашния език. Тя вече можеше съвсем свободно да пазарува, да се разхожда, да търси различна информация, имаше предостатъчен набор от думи, който постоянно увеличаваше. Двете се чувстваха на сигурно място и не се опасяваха от нищо. Момиченцето завърши едната рисунка и майка й с интерес я заразглежда. Видя, че момиченцето беше изобразило сцената от пристигането им тук — двете кучета, излизащият от храстите домакин, Ян и самата нея, стоящи един до друг, лодката със седящото вътре дете. „Да, наистина може да стане впечатляващ и въздействащ художник“, помисли си майката. Рисунката със своята реалистичност имаше силен ефект, защото сцената излъчваше жизненост. Тя го гледаше и се зачуди кога ще се върне и какво ли прави сега. Тръгна си някак набързо и сякаш смутен от това, което се случваше между тях. С женската си интуиция тя разбираше, че може би имаше нещо по-дълбоко, но там, при него, нещата бяха на друго, много различно ниво, до което тя нямаше представа дали можеше да достигне, а и дали искаше. А дори да поиска, имаше ли право на това? „Не, разбира се, че нямам право да нахлувам в чийто и да е живот, а особено в неговия, който изглежда, че се състои от множество счупени парченца. Но от друга страна, защо не? В крайна сметка, това, което се случи, дойде на по-късен етап, а в началото единствено и само имаше желание за помощ. А може би и аз по някакъв начин съм го насърчила. Отиде последния път да го търсиш, когато той избяга в гората, нали? Е, тогава няма защо да се правиш на невинна. Но всъщност защо въобще трябва да се говори за вина? Когато всичко приключи, тогава и това ще приключи вероятно, а и да не приключи, значи така е било писано, макар че той не вярва в подобни предопределения на съдбата.“ Жената не усети как книгата се изплъзна от пръстите й и кротко полегна в скута й. Продължи да си мисли, но се стараеше да връща лентата само за периода, когато тя и дъщеря й се срещнаха с него. Преди това не искаше да си припомня, искаше да изтрие от паметта си всичко отпреди тази среща, но знаеше, че няма да може и винаги ще чувства тежестта на миналото. Тя погледна момиченцето и се усмихна, защото имаше смисъл в живота си, имаше заради какво да живее, да работи, да се развива. А в крайна сметка и нейният собствен живот можеше тепърва да започне, ако не начисто, то отново.

Те не бяха забелязали прелитащия дрон, който с малките си размери и на голямата височина, на която летеше, можеше да се забележи единствено, ако човек специално се взира в небето и търси именно подобно нещо. Дронът прелетя няколко пъти и се задържа над двете. Дистанционното управление му позволяваше да осигури различни гледни точки, а високият му клас даваше възможност не само да снима, а и директно да предава в реално време всичко пред обектива на камерата си. Джипиесът предаваше точните координати на изображенията. Жената пое следващата рисунка и отново се наслади на виталността, която лъхаше от произведението на дъщеря й. Този път малката беше нарисувала двете кучета, които си следваха стопанина, запътени към гората. Рисунката изобразяваше това, което се беше случило същия ден. Майката похвали детето и влезе вътре да оправи постелята и да вземе чай, който свари на огнището, в което винаги имаше достатъчно жарава. Трябваше само да я разрови и да сложи съчки. Чаят представляваше смес от сушени билки, събрани от горския обитател. И тя трябваше да признае, че това е най-вкусният чай, който беше пила.

Както си седяха на тревата, блажено пиеха чай и съзерцаваха богатата растителност, една здрава ръка обхвана шията й и я дръпна рязко назад, а друга ръка обгърна лицето и запуши устата й. Тя видя, че към дъщеричката й посягат други ръце и с нечовешко усилие извъртя малко главата си, но достатъчно да захапе силно дланта, която не й позволяваше да говори. Чу се вик и ръката рязко се дръпна, а жената извика към детето на родния им език: „Изсвири силно с дървеното кученце!“.

В следващия момент силен шамар прекъсна думите й, а от болката, която изпита, очите й се насълзиха. Главата й се завъртя, но се надяваше, че детенцето й няма да пострада и че я е разбрало и ще надуе свирката. Тя усети, че натискът върху лицето й се засилва и имаше чувството, че този, който и да беше, искаше да й размаже физиономията.

— Кучко, ще те разчастя! — чу тя пресипнал глас. — Кого ще хапеш, ма? Ще ти избия зъбките! Чу ли, ма?

— Внимавай да не я убиеш! — дочу се друг глас. — Трябва ни жива. Можеш да й отмъстиш подходящо, но първо да се махаме.

— Добре, но, шефе, обещаваш, че кучката ще бъде първо моя?

— Твоя ще бъде, само няма да й причиняваш външни белези, защото после знаеш, че ще имаме някои недоразумения с тези, на които предаваме стоката — противно се захили този, на когото казваха „шеф“. — Иначе не само че ще бъде първо на теб, а ще ти отпусна достатъчно време да се позабавляваш, както си му е редът. После и останалите момчета ще минат и накрая отиваме да си приберем позитивите от мръсницата.

Жената усети, че и притискат глезените един до друг, а после усети нещо, което ги обхвана и силно ги стегна. След това грубо я обърнаха по корем, без ръката, която болезнено обхващаше устата й, да се отмества. Безмилостно й извиха ръцете на гърба и китките също бяха стегнати, без да има възможност да ги помръдне и на милиметър. Този, който се опитваше да й размаже лицето, прокара ръка по гърдите й. Болезнено започна да ги мачка, а жената едва успяваше да се сдържи, за да не изкрещи — не че имаше възможност, но не искаше да доставя удоволствие на изрода, който се гавреше с нея. Но когато хвана зърното на едната й гърда, последва силно ощипване и рязко дръпване, тя не успя да сподави стенанието, сълзите потекоха по бузите й, защото болката беше адска.

— Това е само едно кратко въведение, кучко! — Той потърси и другата гърда и грубо я замачка, очевидно искаше още веднъж да изпита наслада от болката на жената. Тя се стегна и се помъчи да се извие, за да избегне гнусната ръка, която търсеше зърното. Дивакът, който почти се беше добрал до целта и се готвеше отново да й причини ужасяваща болка, замръзна и не довърши гнусното си намерение. Силното изсвирване го прикова.

* * *

Прибра се и въпреки умората, която започваше да пропълзява в цялото му тяло и душа, си наля една водка й седна край прозореца на неголямата си стая. Той вече беше убиец. Да, беше убил, за да спаси много хора, но това променяше ли факта, че е убиец. „За това друг път ще мисля“, тръсна глава Ян и посегна към мобилния си телефон. Влезе в имейла и се зачете за гигантския медицински проект. Оказваше се, че това е само първата клетка на огромна злокобна интернационална верига. „Главата на змията трябва да се смаже, докато е малка, каза си Ян. — Но дали успях да я смажа? Не, по-скоро процесът по смазване трябва да продължи. В подходящия момент тези документи трябва да бъдат публикувани в интернет, изпратени до медиите и тогава вече може да се помисли и за отдъхване. Но сега приоритетно трябва да се помогне на Лейла и Амира.“ Налагаше се поне малко да си отпочине, за да събере както физически, така и психически сили.

Стъпи на брега и изведнъж тревогата, която го владееше от известно време, се засили. Не беше суеверен, но почти винаги се осланяше на интуицията си. Не че не го подведе няколко пъти и особено веднъж, когато се оказа фатално, но въпреки това продължаваше да се вслушва в нея. Беше оставил рано разпечатаните документи и флашката в сейфа и бързаше да отиде при двете бежанки. Но нещо го смути още в началото. Нещо не беше наред. Чувстваше го с всички фибри на кожата си. Даде сигнала и тръгна по пътеката, добре скрита между дърветата. Пристъпваше бавно като използваше бастуна, който отново стана негов неотлъчен другар за всяка крачка, кракът го болеше. Беше го натоварил доста по време на ролята си на незрящ, воден от куче водач. Излезе на поляната, а безпокойството не му даваше мира. Огледа се й не видя никого. Сърцето му се сви още повече. Тръгна към хижата, но тогава от гъсталака изскочиха огромните кучета и се хвърлиха върху му. Виждаше се, че бяха доста изморени. Той ги погали й ги почеса зад ушите. Появи се и стопанинът им. Фигурата му на дневна светлина предизвикваше смесени чувства. Той не беше нито висок, нито нисък. Не беше нито дебел, нито слаб. Не беше нито стар, нито млад. Но от него се излъчваше някаква непоклатима увереност. Ян наблюдаваше внимателно, докато Отшелника се приближаваше към него. Нещо във вида му не му хареса. И още преди да са се здрависали, запита:

— Всичко наред ли е?

— От природна гледна точка, да. Но за това, което питаш — не — отговори горският обитател. Напрежението на Ян рязко скочи, защото толкова дълъг отговор, приятелят му нямаше да даде, ако нямаше проблем.

— Какво става?

— Когато чух сигнала, с възможно най-голяма скорост тръгнах насам, но те бяха изчезнали.

— Какъв сигнал? За какво говориш?

Отшелника му разказа каквото знаеше. И по следите, които беше проучил, смяташе, че нападателите са били повече от петима, което означаваше, че жената не е имала никакъв шанс.

— Но как? Защо? Кои са били? — недоумяваше Ян. — Та тук е възможно най-сигурното и скришно място, на което можех да ги доведа. Веднага трябва да ги последваме.

— Тъкмо това правех, когато чух сигнала ти. Ще ги настигнем. Тези приказни същества ще ни заведат направо при тях. — И той нежно погали двата звяра, които стояха от двете му страни. Бръкна в джоба си и протегна ръка към Ян. — Ето това е свирката, която сутринта направих за малкото момиченце и чийто сигнал ме върна тук. Намерих фигурката да се търкаля на няколко метра от мястото, на което очевидно са били нападнати. Връвчицата е скъсана, което по всяка вероятност означава, че някой от бандитите я е дръпнал силно от шията на детето.

— Копелета шибани! Но все пак имаме късмет — каза Ян, поемайки дървеното кученце. — Защото, ако не й беше изработил свирката и ако тя не беше изсвирила, тогава нямаше и да се върнеш.

— Да, наистина имах намерение да отсъствам до вечерта.

До хижата имаше и сухоземен път, но ако трябваше да го използват, вместо да прекосяват езерото, означаваше да обикалят десетки километри, а и да се нарече „път“, беше повече от пресилено — имаше разчистена от дърветата просека с коловози. Насочиха се натам. Отшелника го заведе до возилото, което будеше различни асоциации, тъй като машината по външен вид беше всичко друго, но не и вдъхваща доверие. Но джипът имаше висока проходимост и мощен двигател. Задните седалки бяха сгънати и така заедно с багажника, зад седалките на шофьора и неговия спътник имаше достатъчно място, което обикновено се заемаше от двете кучета. Но сега те нямаше да се возят, а да водят. Ян се привърза с колана, тъй като знаеше, че пътуването в това нещо можеше да доведе до сериозни охлузвания, ако човек не се крепеше достатъчно здраво към седалката. Камъни в бъбреците, пломби в зъбите, всичко при такова возене се подлагаше на тест. Отшелника даде знак на кучетата и те хукнаха напред. Той запали мощната машина и настъпи здраво газта. Друсането си го биваше. Ян не смееше да каже каквото и да е, защото рискуваше да си прехапе езика. Кучетата летяха напред, а те след тях. Най-накрая горският път свърши, но започна обикновен черен път, разликата беше, че тук малко по-често, с цялата условност на думата „често“, минаваха возила и в сравнение с това, което оставиха зад гърба си, тук си беше кажи-речи гладко, защото подскачаха на не повече от педя от седалките си. Смрачи се и той започна да се притеснява дали ще успеят, дали няма да объркат следата и въобще дали щяха да открият тези, за които не знаеше какви са и какви мотиви имат да отмъкнат една жена и нейното дете. Пътят се разклоняваше, кучетата се засуетиха за няколко секунди и поеха надясно, където теренът започваше да се изкачва. Отшелника внимателно наблюдаваше поведението на питомците си. По едно време рязко натисна спирачката и отби встрани от пътя, прикри, доколкото можа, джипа зад крайпътните храсти и направи знак на Ян. Слязоха, минаха отзад и горският обитател отвори багажника, взе солидна тояга, погледна въпросително към Ян, но той поклати отрицателно глава и посочи бастуна си, попипа и джоба, където се намираше газовият пистолет, зареден и готов за употреба. Отшелника взе още нещо и го окачи на колана си. Ян видя, че това беше едно от любимите оръжия на приятеля му. Оръжие, което той самият си изработи и се доближаваше най-много до нунчаку, имаше две здрави ръкохватки, свързани с метална верига. Отшелника знаеше как се използва и тоягата, и нунчакуто. Та малко ли години инвестира в бойните изкуства, владееше ги така, както хубавите жени мъжете! Кучетата ги чакаха на около трийсет метра. Направи им знак да тръгват и ги последваха. Изкачваха се все по-нависоко, а тъмнината неусетно ги обгърна, но знаеха, че могат напълно да се доверят на четириногите водачи. Най-сетне стигнаха и това, което видяха, едновременно ги изненада и зарадва. Едноетажната постройка, вероятно преустроен обор, беше оградена с висока мрежа. Светеха почти всички прозорци, лееше се етномузика и се чуваха различни възгласи. Явно идваха точно за купона, но тяхното виждане за веселба с тези, които се намираха вътре, бяха малко по-други. Той направи знак към мрежата, до която двете кучета стояха. Отшелника кимна, извади мултитула и започна бързо да я разрязва. Когато направи прореза достатъчен, че да се промушат и кучетата, и те самите, махна на Ян и пръв мина в ограденото пространство. Кучетата го последваха, а накрая влезе и Ян. Доближиха се до постройката и тръгнаха покрай стената, която се явяваше едната от дългите и страни. Вървяха много предпазливо и не вдигаха шум, за да могат възможно най-добре да се ориентират къде са, с какви и с колко души имат работа. И двамата умееха да се промъкват безшумно. Въпреки че Ян изпитваше болки в крака, стъпките му напомняха движения на балерина. Стигнаха до ъгъла и надникнаха. Там, от едната тясна страна, се намираше вратата, пред която имаше няколко стъпала. Точно над входа светеше лампа, която даваше достатъчно възможност да се огледа наоколо. В същия миг кучетата настръхнаха, а в следващия, какофонията избухна със страшна сила. Елементът на изненада, на който се надяваха и разчитаха, внезапно изчезна и потъна като хвърлен във вода камък. Устремното нападение ги отхвърли назад.

* * *

Нападнаха ги от всички страни. Единственото, което им остана, беше да опрат гърбове в постройката, за да имат сигурност поне от едната страна. Бяха цяла глутница, може би осем или десет ловни псета, които като размер не можеха да се мерят с техните огромни зверове, но все пак бройката изобщо не можеше да се пренебрегне. Първото, което скочи с оголени зъби и протяжен вой, Отшелника посрещна с удар, който отхвърли животното на пет-шест метра. След това всичко се завъртя — нападатели и нападнати се оплетоха, размахваха се тояги, зъби щракаха, воят се усили и настана истинска преизподня. Двете огромни кучета се развилняха и поеха боя срещу цялата сюрия. И тъкмо навреме, защото от вратата изскочиха двама, следвани от още разгърдени и брадясали двуноги със страховит вид, които бяха по-близо до приматите, отколкото до хората. Дивашките им лица, осветени от лампата над входа, говореха ясно за това. Отшелника и Ян се обърнаха да посрещнат атаката и на тази глутница. Но зад тези двамата приближаваха още четирима-петима, така че задачата ставаше повече от сложна. Отшелника стовари точен удар в главата на първия и за момента го извади от играта. Ян парира с бастуна си следващия и тъй като вече тишината нямаше значение, го простреля в лицето с газовия пистолет. Сълзотворният газ извади от строя и този, но оставаха още. Отшелника завъртя нунчакуто, с което зашемети още един, а вероятно му подари и спукване на главата. Срещу Ян се насочиха две горили, с мощен замах той с все сила нанесе удар с бастуна си по главата на по-близкия, но вложи цялата си сила в този набег и натоварването върху болния му крак беше зверско. Чу приятния звук от съприкосновението на бастуна с главата на бандита, но чу и изпукването в крака си, който не издържа и Ян се свлече на здравото си коляно, а вторият маймуноподобен с изваден нож връхлиташе отгоре му и се целеше в незащитената му шия. Ян се опита да хване отново пистолета, който изпусна при свличането си, но не можа да го достигне. Когато вече почти усещаше острието до кожата си, за секунда станаха няколко неща едновременно. Чу хрущенето на счупена кост, усети сблъсък, една огромна маса прелетя и ръката с ножа изчезна. Тръсна глава и видя още двама, но приятелят му засега успяваше да им противодейства, макар да си личеше, че ония бяха опитни биткаджии. Докопа бастуна си, също и пистолета, изправи се и закуцука към пищящия примат, чиято ръка още се намираше в челюстите на кучето. Без да се замисли и на него пусна един патрон със сълзотворен газ и махна на кучето да продължава с другите, а то само това чакаше. Двете кучета бяха успели да се справят с глутницата ловни песове, които с подвити опашки отстъпиха и вероятно опитваха да се прегрупират. Но по-важното в момента беше, че кучетата скочиха върху последните двама нападатели и ги събориха на земята, а муцуните им спряха на сантиметри от гушите на бандитите. Отшелника с два бързи удара на тоягата по главите им осигури спокойствието за известно време. Лежаха цели седем горили, които нямаше да се поколебаят да ги натрошат и вероятно — убият. Отшелника като фокусник извади отнякъде кълбо здрав канап и се зае с дългосрочното обездвижване на тези домакини, които очевидно не бяха от най-гостоприемните. Ян тежко се подпираше на бастуна и едва сега си даде сметка срещу каква мускулна маса и брутална сила се бяха изправили. Всички имаха бухалки и ножове. Типични улични разбойници. Но тук имаше и още нещо, вероятно временно имаше промяна в тяхното занимание.

— Ще вляза вътре — каза Ян, като пъхна пистолета в джоба си и взе една от бухалките на разбойниците.

— Добре, но внимавай, защото може някой страхливец да се крие там, макар че се съмнявам. Тази пасмина действа именно така, както го стори сега — груба сила, стадност и агресия. Аз ще довърша връзването, а после ще се опитам да се оправя трайно с песовете, които, както изглежда, са техни.

Ян с мъка преодоля няколкото стъпала и се озова в просторна зала, в която продължаваха да се леят етно ритмите. По всичко изглежда, че бяха прекъснали един забележителен гуляй. Приближи се до музикалната уредба и я спря. Огледа столовете, масите, върху които имаше много пиене и ядене. После насочи вниманието си към задния край на залата, където имаше врата. Отвори я и се озова в нещо като коридор. Имаше няколко врати и започна да ги отваря една по една, като с едната ръка държеше бастуна си, на който се подпираше при всяка крачка, а в другата стискаше бухалката. Пистолетът, в който все още имаше достатъчно сълзотворни патрони, лежеше готов и услужливо в джоба му. В първото помещение имаше легла. Второто представляваше нещо като офис, видя бюро с компютър, а на друго забеляза нещо, което в миг му изясни една голяма част от картината. Там се намираше дрон. Компютърът работеше, той се приближи и опита да го събуди, но излезе надпис да въведе парола. Изпсува и го заряза. Отиде към дрона, взе го и установи, че е съвсем лек. Потърси картата памет, но не я откри. В гнездото нямаше нищо. Отново отиде до компютъра и видя картовия четец, в който имаше карта памет, която би ставала и на дрона. Отново се помъчи да влезе, но отново надписът за парола го вбеси. Извади картата и я постави в своя телефон. Не знаеше колко време беше минало, но го стресна докосване и рязко се извъртя, забравил за непоносимата болка в крака си. Отшелника стоеше зад него. Ян му показа и заедно проследиха финалните кадри от нападението над Лейла и Амира. Ян замръзна като видя гаврата и болката, която единият дивак причини на жената. Отново изпсува и запомни лицето му. Взе бухалката, подпряна в близост до компютъра, вдигна я и с все сила я стовари върху монитора, а след това и върху компютъра. После не знаеше колко е вилнял, но когато се осъзна, всичко беше на парчета. Отшелника клекна и с ловки движения отвори компютърната кутия и извади хард диска. От дрона и дистанционното бяха останали жалки парченца, по които трудно можеше да се разбере дали въобще са от един обект. Ян се затътри навън и внимателно огледа изродите. Видя, че този, който причини болката на Лейла, е същият, който искаше да го прониже с ножа, но кучето го спаси, като захапа и счупи ръката на проклетника. Отиде при него и с все сила го изрита в корема, онзи изрева от болка, а според Ян и от страх.

— Ще те убия, нещастнико! Ето сега ще те убия! — и му нанесе удар с бухалката. Маймуноподобният се сви, но Ян не спираше да го налага, беше загубил присъствие на духа. — Ще те натроша! До последната ти шибана костичка ще стигна! Къде са жената и детето, скапаняко?

— Ще ти кажа. Моля те! Моля те, спри! — хленчеше вързаният.

— Какво сте им направили? Ще ви убия всичките! Само ако сте им сторили нещо! Чу ли, мизерна твар? Ще ви откъсна топките и ще ви ги напъхам в задниците, изроди!

— Моля те! Нищо не сме направили на жената и копелето и.

— Копеле ли? Ще те размажа, влечуго! Къде са? — извън себе си, от ярост изкрещя Ян.

— Долу.

— Къде долу бе, копелдак? — И отново го халоса с бухалката. В този момент приятелят му се доближи и му посочи стълби, водещи надолу, но те бяха към другия, по-тъмен ъгъл на постройката и затова не ги беше видял.

— Долу. В подземието — скимтеше бандитът.

Ян веднага тръгна натам с цялата скорост, която можеше да развие след изневярата на крака му и след умората от боя. Заслиза надолу и се натъкна на врата, която беше зарезена отвън. Дръпна резето и бутна вратата. Имаше още няколко стъпала и още една врата, която също имаше резе, отвори и него и влезе в обширно, но с нисък таван помещение. Изненада се, че осветлението в подземната зала работеше и даваше достатъчно възможност човек да се огледа. Лампите осветяваха най-вече централната част, а към краищата видимостта ставаше по-слаба и ъглите се губеха в полумрак. Явно изродите добре си живееха тук. По средата на пространството, където светлината беше ярка, имаше нещо като широк дъсчен одър с приблизителни размери два и половина на два и половина метра. В четирите ъгъла на одъра имаше дебели метални халки, които можеха да се спуснат надолу и да сочат към земята покрай страните на дъсченото ложе. Но сега те сочеха нагоре и навътре към него, а през тях минаваха въжета. Ян се закова. Върху одъра имаше звезда. Звезда, образувана от човешко тяло. Там лежеше по гръб Лейла, съвсем гола, ръцете и краката и бяха широко разтворени и сочеха към четирите края на одъра. Крайниците и бяха опънати и здраво завързани към металните халки.

Гледаше я, неспособен да направи каквото и да е. Мозъкът и мускулите му блокираха. Не забеляза сянката, която се промъкваше към него. Детският писък го извади от вцепенението, но реакцията му закъсня. Нещо тежко се хвърли върху му и докато падаше, през ума му мина мисълта, че е изключителен смотаняк.