Иван Янев
Феникс (25)

XXIV.
Спасени

Джипът подскачаше по неравния терен и застрашително се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Бързаха, защото трябваше час по-скоро да отидат на място, където да запалят огън и да свестят жената. Отшелника знаеше такова място и караше именно към него. Ян държеше в прегръдките си Лейла, а Амира се намираше отзад удобно настанена между двете кучета, които я топлеха с телата си. През главата му минаваха като на лента събитията от последните часове и мислеше сбъркал ли е, или всичко е плод на неблагоприятни обстоятелства. Все пак знаеше, че финалния акорд го беше изсвирил много фалшиво, защото позволи слабостта да го обземе, което едва не му струва, ако не живота, то поне още един недъг. Звярът, който го връхлетя, не само беше огромен, а и изключително злобен. Това беше куче убиец. Престъпниците го бяха вързали в приземието така, че песът да се доближава на сантиметри от Лейла и дъщеря и, която беше вързана в единия край на помещението, но в същото време да не може да ги докопа с отвратителната си паст. Искали са психически да пречупят жената и да я изплашат до смърт, та после да си играят и да се забавляват с нея. Чудовището с огромните си размери и предвид изненадата на нападението, имаше всички шансове за краен успех, а той скоропостижно щеше да приключи сметките си на земята или поне да понесе непоправими поражения, но все пак детският писък го предупреди и за част от секундата му позволи инстинктивно да се стегне и да посрещне неизвестната опасност. Двете кучета на Отшелника го извадиха от този цайтнот. Те бяха подушили миризмата на завързания звяр, тъй като Ян остави вратата отворена, а кучешкото обоняние е несравнимо с човешкото и така в момента, когато кучето убиец се готвеше да прегризе врата на Ян, двамата спасители нахлуха и атакуваха. Това, което последва, не можеше да се опише. Воят, ръмженето, разкъсванията на плът, всичко се смеси в невъобразим шум. Оглушителният изстрел сложи точка на всичко това. Двете кучета не се бяха отървали съвсем без поражения, но звярът лежеше мъртъв, а Отшелника, държейки пушещата все още ловна пушка, вероятно принадлежаща на трафикантите, се обърна и излезе. Ян премисляше всичко това и знаеше, че трябваше различно да подходи, но нищо не можеше да стори, за да го поправи, така че се концентрира върху настоящето и съвсем близкото бъдеще. Извади телефона си и видя, че Моника го е търсила многократно. Набра номера, но слабият обхват му създаваше проблеми. Все пак успя да се свърже и да разбере, че утре сутринта трябваше да сключат договора. Затвори и погледна жената: „Дали щеше да се съвземе психически, за да можем след няколко часа да тръгнем?“. Не вярваше, че това е реално, Лейла се намираше в недобро състояние, изродите се бяха погрижили за това. „Какво я чакаше само след часове или минути, ако не я бяхме открили…“, помисли си той, защото започналият гуляй щеше да се трансформира в необуздана оргия, а главната роля беше отредена именно на Лейла, за което намери достатъчно свидетелства.

Отшелника спря джипа в началото на една закътана полянка, заобиколена от гъста гора. На дневна светлина би била много красива, а през нощта тънеше в ароматите на горските растения, които обилно раздаваха своите благоухания. Отшелника попита:

— Тук ли да установим бивака, или да се качим в пещерата? До нея има около час, но ще трябва пеша да отидем, тъй като теренът е труднодостъпен.

— Не, мисля, че тук, сред тази природа, е по-добре за възстановяване на силите. Но ти ще трябва да отидеш и да донесеш част от запасите, защото в джипа няма да има достатъчно.

— Разбира се, но на първо време е достатъчно, а после, когато жената и детето са настанени, ще отида.

Двамата скочиха от возилото. Макар че за Ян беше повече от пресилено да се каже, че е в състояние да скочи. Кракът го болеше непоносимо и се опитваше да не му обръща внимание, което невинаги му се удаваше. В рамките на 10–15 минути, с помощта на комплекта за бивакуване, който винаги се намираше в джипа, при абсолютен синхрон между двамата, палатката вече беше разпъната на полянката, а пред нея се разгаряше лагерен огън, който щеше да им даде топлина и средство за приготвяне на топла храна и напитки. Ян, за разлика от Отшелника, видимо изглеждаше зле, но въпреки това не се спираше. Когато всичко беше готово, включително и постланите спални чували в палатката, той отиде до джипа, където беше оставил жената и детето все още в шок. Взе на ръце първо майката, занесе я до огъня и внимателно я положи на проснатото одеяло. Тялото на Лейла беше загърнато в нещо като чаршаф, а дрехите й, колкото беше останало от тях, защото типовете ги бяха доста разкъсали, той носеше във вързоп. Повтори същото действие и с детето, като внимателно го сложи до майка му. Отшелника не си губеше времето и вече приготвяше някакви отвари, които очевидно трябваше да бъдат погълнати от изморените жена и дете и от мъжа, който настани двете изтерзани същества и се стовари отмалял край тях. Главата му пулсираше, а цялото тяло го болеше. Горските шумове бяха успокоителни за сетивата, чуваха се щурчетата, шумоляха дърветата и храстите, съчките в огъня кротко пукаха. Най-сетне, макар и за кратко, можеха да се отпуснат и да възстановят силите си. През следващия час къде доброволно, къде малко силом, поеха по няколко чаши с различен вкус и ухание. После Отшелника сложи компреси на жената на местата, където беше връзвана, а също и на челото.

— Готово. Аз тръгвам сега, вие си почивайте, каквото трябваше, съм направил и съвсем скоро ще се съвземе — каза Отшелника. — Може би след два часа ще се върна.

— Благодаря ти! Имай предвид, че рано сутринта трябва да тръгнем. Много е важно.

— Знам, но сега е по-важно да си починете, а сутринта ще отидете. Оставям кучетата тук, така че няма да има никаква опасност.

* * *

Рано сутринта стигнаха в покрайнините на столицата с джипа, но навътре не биваше да влизат с него, защото щяха да направят нежелано впечатление, като се имат предвид неговите агресивни офроуд форма и изглед. Използваха градския транспорт отново поради параноичните предпазни мерки на Ян. Отидоха тъкмо навреме, когато отваряше магазинът, който беше първата им цел. Лейла се държеше повече от адекватно, дори изпитваше известен срам за слабостта си от предната вечер и понечи да се извини, но Ян не й позволи и дума да изрече по този въпрос. Поне засега. Каза й, че приоритетно имат да свършат други неща, а после ще си говорят за станалото. Той си отбеляза наум, че Амира също изглеждаше добре. В магазина успяха за около двайсет минути, истински рекорд за избор на дрехи от представителките на нежния пол, двете да се облекат твърде елегантно. Той нямаше проблем с облеклото, тъй като Отшелника го оборудва повече от сносно — изглеждаше като току-що започнал да се замогва дребен бизнесмен. От магазина си хванаха такси, което ги закара пред фирмата, в която трябваше да сключат договора. Той звънна по мобилния телефон на Моника:

— Къде сте? Закъснявате!

— Пред входа на фирмата. Трябваше първо да се преоблекат.

— О, нима… Е, хайде да видим принцесата и да свършим работа, защото си имам и други ангажименти и не мога цял ден да се разправям с теб.

Влязоха във фоайето и охранителят ги поведе към една заседателна зала, където се настаниха. След малко влезе и Моника. Двете жени се вторачиха една в друга и продължително се изгледаха. Премина някаква вибрация помежду им, която ясно им показа, че надали биха станали първи приятелки, защото и двете имаха нещо към този мъж, който се правеше на разсеян в този момент. Неловката ситуация продължи миг повече, отколкото им се искаше на всички.

— Е, добре, да започваме — настанявайки се, каза бившата му съпруга. — Цяла сутрин юристите работят по договора, защото казусът е повече от оплетен. Все пак можем да я наемем като редактор на английски текстове като чужденец, а ще има и клауза, щом придобие статут на бежанец, да е пълноправен служител по нашето трудово законодателство. И още нещо. Шефът каза, че наистина има потребност от такъв специалист, така че, ако има желание, тя би могла да се яви при него на интервю и ангажираността и да бъде съвсем реална, а не фиктивна.

— Благодаря ти! Можеш да говориш и директно на нея, защото тя доста добре вече говори езика. Също знам, че твоят английски е доста добър, така че… Но очевидно кавалерството ми се е изпарило, защото не ви запознах.

— Остави сега това — сряза го Моника. Извади договора и го подаде. Той го прегледа, после се обърна към Лейла:

— Лейла, трябва да подпишеш този договор, за да се увеличат шансовете за оставането ти тук. Прегледах го и всичко е наред, така че няма от какво да се притесняваш.

— Да, договорът е добър и не ощетява никоя от страните, а като се има предвид, че и разполагаш с нотариалното уверение на господина, че ще се ожени за теб, мисля, че нещата ще ти се получат.

— Моля те… — обърна се Ян към Моника, но тя го сряза:

— Хайде, без да ми се молиш, а да приключваме.

Лейла взе писалката, подписа и двата екземпляра и ги подаде на Моника.

— Благодаря ви, госпожо! — кратко, но изпълнена с достойнство, каза тя.

— Изчакайте няколко минути шефът да ги подпише и сме готови.

Тя излезе от залата, а Ян протегна ръка:

— Лейла, не й се сърди. Тя не иска персонално теб да засегне, а по-скоро мен. Може някой ден да ти разкажа.

— Всичко е наред. Не се притеснявай. Не съм се засегнала, а съм благодарна, че правиш каквото можеш.

Моника се върна и носеше екземпляра за Лейла, подаде й го мълчаливо. После се обърна към детето и му подаде огромен шоколад. Амира го пое и благодари. Жената се усмихна и погали детската главица. През цялото време, откакто бяха се срещнали, умишлено избягваше да погледне към Ян. Той стана и се приближи към нея. Хвана я за ръката, но тя рязко я издърпа.

— Виж, не ти отива да се правиш на вещица, така че по-добре си бъди добра, каквато си по принцип — каза й той.

— Начукай си го! Каквато искам, такава ще бъда. Хайде, измитай се вече.

— Много мило! Благодаря ти за тази изключителна услуга. Ще се реванширам.

— Щял да се реваншира… Изчезвай!

Тримата си тръгнаха, а Моника ядно стискаше устни и се чудеше докога ще предизвиква у нея такива ураганни настроения. Забеляза, че той куца повече от обикновено, но не издаде с нищо, че я интересува, макар че я интересуваше и дори искаше да го облекчи, ако можеше, но това тя даже пред себе си не признаваше, камо ли на него да каже.

Отбиха се през кантората на адвокатката и оставиха копие на договора в комплекта документи, засягащи историята на двете бежанки. Той искаше да имат цялостен набор от всичко, което се отнасяше до случая. Не можеше да обясни защо, но беше убеден, че трябва.

— Искаш ли да дойда с вас при подаването на договора? — попита Мария.

— Не мисля, че е нужно. Ще се обадя на експерта, който се занимава с този въпрос, и ще му кажа, че идваме да добавим още един трудно заобиколим реквизит. Надявам се, че най-накрая ще успеем.

— Добре. Ако имаш нужда, звънкай.

— Разбира се. Благодаря!