Иван Янев
Феникс (14)

XIII.
Мария

Вечерта беше прохладна, хората, излезли по улиците и по откритите заведения, се наслаждаваха на тази хладина след горещия ден. Майки с малки деца, влюбени двойки, приятели бяха като в един безкраен кошер, който жужеше, движеше се и нямаше никакви изгледи, че скоро ще се утаи. Седяха от двете страни на една масивна баварска маса, пиеха бира и разговаряха все още за незначителни неща.

— Ти си адвокат, Мария, а аз знам, че на адвокат и доктор всичко се казва. Винаги съм ти се доверявал в качеството ти на адвокат, а не на жена. Към тях вече имам по едно наум, а понякога и по две — смеейки се, каза той.

— Да, знам. Аз спрямо мъжете имам не по едно или две, а по цяла таблица наум, така че не се притеснявай. Но в случая оставям настрана факта, че си мъж, което изобщо не е в твой плюс, и ще имам предвид останалите факти — върна му го адвокатката.

— Добре, имаме сделка.

— Радвам се, че така добре започваме да се разбираме още от началото, макар че понякога ти се ядосвам.

— Че защо? — учуди се той.

— Ами все ги сътворяваш някакви интересни казуси, кой от кой по-налудничави. Чудя се понякога що за човек си и какво точно правиш, но сигурно обществото има потребност и от такива като теб, знам ли? — театрално въздъхна Мария.

— Това, че съм добре, не ми дава право да бъда безразличен, когато други не са. Да, не мога да се оплача, аз вече започнах да се чувствам страхотно в себе си. И моля те! Та ти най-малкото си от моя дол дренки, така че не се опитвай да се криеш зад маската си на недостъпен представител на и без това прогнилата ни съдебна система.

— Е, без обиди, де.

— Добре, извинявай! Ще го бистрим занапред, но се страхувам, че може и да имаме сблъсък със същата тази Темида. Да пием по още една бира?

— Преди да ти дойде куража ли? — засмя се адвокатката.

— И това да, но и да видя откъде и как да го подхвана.

— Между другото, почти цяла нощ четох това, което ми прати за евтаназията. Трябва да призная, че изводите ти изглеждат съвсем на място. Но също трябва да ти кажа, че това, с което си се заел, е много опасно. Подобни хора не разчитат на съда, те сами раздават присъдите.

— Да, знам. Имах вече повече от една възможност лично да се убедя в това. Обаче, когато правя нещо, влагам в него целия си наличен ресурс — усърдие, енергия, постоянство. Винаги така правя, независимо дали е поредната хартиена кула, поредната вятърна мелница, поредният сизифов камък. Но сега ще те занимая с бежанския казус на Лейла и Амира, а ако остане време, ще поговорим и за евтаназията. И знаеш ли, Мария, камъкът колкото и да се шлифова, си остава камък. Диамантът и да не се шлифова, си остава диамант. Искам да кажа, че Лейла, въпреки че е в тази абсурдна ситуация, е човек, който е с потенциал и бъдеще, стига да получи подкрепата за спасение и реализация.

Дълго време говориха и не пиха само по още една бира. Мария си водеше бележки, а той разказваше, като се стараеше изложението му да е, от една страна, максимално добре подредено хронологично, а от друга, и тематично.

Накрая адвокатката каза:

— Няма защо да те баламосвам. Положението е сложно, дори бих казала повече от сложно. Не съм сигурна какво ще излезе от цялата работа, но държа добре да осъзнаеш, че си затънал в блатото. А блатото трудно пуска, но лесно тегли към дъното.

— Осъзнавам го. Но това не променя нещата.

— Твърдоглав си. Знам, че няма да се откажеш, така че ще съдействам с каквото мога, за да бъде възможно по-безболезнено.

— Благодаря ти! Знаех си, че мога да разчитам на теб. Всъщност само от теб можех да потърся помощ.

— Благодаря за доверието, но все пак ти не ми разказа всичко, нали?

— Да. Но така е по-добре. По-добре е, защото, когато не знаеш нещо, то и не те прави съучастник в него.

— По принцип си прав, но в случая сигурен ли си, че не бъркаш?

Той мълчеше. Знаеше, че така трябваше, но защо, не можеше да даде съвсем логичен отговор. Интуицията му крещеше, че има неща, които към момента трябваше да си останат само за него и никой друг да не ги научава.

— Ще видим — каза след известно време той. — Ако съм сбъркал, значи ще имаме провал, а ако не съм, тогава всички ще излязат сухи. — А наум добави: „Или почти всички“.

— Добре, ти преценяваш, защото най-малкото ти разполагаш с всички факти и въпреки че не си юрист, можеш достатъчно ясно да видиш картината. Дори понякога юристите сме малко по-обременени в това да вземем най-адекватното решение, именно защото прекалено многото норми не ни позволяват да мислим достатъчно по човешки.

— Искам да те помоля за още нещо.

— Разбира се, казвай!

Той зарови из джобовете си и после протегна ръка:

— Вземи тези неща и в случай че настъпи ситуация, в която не можеш лично да разговаряш с мен, отиди там и ще намериш всичко до последния възможен момент. Старая се постоянно да оставям достатъчно сведения. Но това е само в случай че по една или друга причина не можем да говорим един с друг.

Юристката пое нещата. Оказа се, че държи една визитка и един ключ от сейф. На визитката прочете името и адреса на трезора, както и номера на сейфа. Мълчаха и размишляваха. Бирите бяха изпити, а неизвестните бяха толкова много, че всичко можеше да се случи. И двамата осъзнаваха, че трябваше част от неизвестните да станат известни, за да могат да разчитат на частичен, а защо не и краен успех. Но в противен случай можеха да пият по една студена вода и това би било най-безболезненото, нещата можеха да придобият далеч по-неприятен облик. Когато мълчанието се проточи твърде дълго, а той изглеждаше така, че все едно не беше вече там, на масата, тя каза:

— Да тръгваме! Ти накъде си?

— Да тръгваме! Ще мина да ги видя преди утрешната среща — почти машинално отговори.

— Не е ли малко късно?

— Права си. Може би вече е късно. Ще звънна да проверя как са. А може и да не звънна, ще видим.

— Ти да не би…

— Не! Знаеш, че вече това няма как да стане. Особено след онзи крах, който бях принуден да понеса и от който все още не мога да се съвзема. Подбудите ми са изцяло алтруистични, можеш да си сигурна.

— Все пак, имай едно наум. Жените умеят, дори несъзнателно за тях, да оплитат. Докато се усети някой наивник и вече се е оплел като пиле в кълчища. И още нещо бих искала да ти кажа. Това, което се случи с Тео, раздялата ти с Моника, фиаското ти с Вероника, неща, все умопомрачително тежки и почти непреодолими, не бива да те спират да се опиташ да построиш живота си отново и начисто.

Той нищо не каза. Разделиха се, като се уговориха веднага след срещата в Службата по бежанците следващия ден да се чуят и да обменят текуща информация, както и да набележат следващите стъпки. Тя трябваше да проучи правната страна на казуса, а той следваше да продължи със събирането на парчетата от този, оказал се сложен, пъзел.

И въпреки че пиха доста бира, по вече опустелите улици след раздялата с Мария почувства, че трябва да пийне нещо по-силно. Седна на една маса, която се намираше директно върху тротоара, и така пречеше на движението на пешеходците, но това сякаш не правеше впечатление на никого през деня, а сега, вечерта, нямаше на кого да пречи, защото същите тези пешеходци вече бяха по домовете си и приключваха поредния си ден, за да започнат утре сутрин пак отначало своята ежедневна програма, която имаше смисъл дотолкова, че работната седмица имаше пет дни, а после следваше два дни уикенд. И така седмица след седмица, докато дойдеше лятото, когато си вземаха отпуск една-две седмици и хукваха да почиват с железния аргумент, че цяла година бачкат, за да могат да си починат лятото. Това цялото щуране му се струваше малко като в омагьосан кръг, който нямаше изход и в който сякаш бяха обречени да се въртят всички или почти всички хора, защото все пак някои като че ли успяваха да са извън тази суетня, извън това напрежение, което се чувстваше повсеместно. Но освен работещите, имаше и други, които бяха безделници, просяци и най-обикновени пияници, чиито цели в живота бяха повече от първични — да преживеят един ден, да откраднат или изпросят някоя пара, да се натряскат. Те мислеха единствено в краткосрочен план. Понятия като средносрочност или дългосрочност бяха не само непознати за подобен тип същества, но и неразбираеми, дори някой да опиташе да им ги разясни.

„Защо? Защо бе, мамка му? Може всичко да е различно, а не такова сиво и сбъркано — каза почти на глас мъжът, докато чакаше да му донесат водката. — Кой има интерес от тази аморфна маса, съставляваща нацията? — продължи размислите си. — Разбира се, че тези, които управляват тази маса, имат потребност от безгръбначен народ, а не от образован. Защото интелигентният народ не би избрал да го управляват умствено ограничени, които имат за идеал само материалното си благоденствие на гърба на масовката. Масовка, която като желе се разлива натам, накъдето пожелаят нейните деребеи. Деребеи, които слугуват на чужди господари. Защо всичко младо и качествено бяга оттук? Но това е риторичен въпрос, разбира се. И процесът задкулисно се насърчава от същите тези, които са се вкопчили във властта, защото, за да я запазят, нямат нужда от умни хора. Умните трябва да бъдат разкарани, умните няма да ги търпят. Умните бягат, защото искат да се спасят, да спасят себе си, семействата си, а не държавата, защото виждат, че ракът е проникнал повсеместно, че все повече метастази се появяват и сякаш вече няма нито едно кътче, което да не е заразено.“ Рязко го изтръгна от размишленията му телефонният звън. Обаждаше се Лейла:

— Ало! Добър вечер, Лейла! Как сте? Ще си лягате ли вече? — опита се да звучи ведро.

— Добър вечер! Благодаря, добре сме! Не, още няма да си лягаме. Амира рисува, а аз чета.

— Ами… Ако искаш да мина… Не знам, да не ви притеснявам — запъна се той.

— Амира много би се радвала, ако дойдеш. Аз също. Стига да не си ангажиран или изморен, разбира се.

— Добре. Ще взема нещо за хапване и ще мина за кратко, а утре ще бъдем повече заедно.

* * *

Това, че беше бушкрафтър, адски много му помагаше. От малък се увличаше от живот сред природата, но като порасна, всяка минута свободно време посвещаваше на оцеляване сред нея. Знаеше как при всякакви условия да намери най-благоприятното според тях решение. Знаеше как да си приготви храна от на пръв поглед липсващи продукти, знаеше как да пали огън, който да не се забелязва. Тези си умения усъвършенства в специалните служби, където го ценяха изключително много и които желаеха да го задържат до последно, но той беше интроверт и желаеше да бъде сам сред природата. Знаеше също, че съвсем скоро трябва да смени местоположението си, защото подвижността в случая беше от жизненоважно значение. Именно затова цялото му оборудване се събираше в една раница. Но знаеше, че трябваше да си създаде няколко точки за оцеляване, където при нужда да се оттегли и да имаше там неща от първостепенна употреба. Вече беше оборудвал една такава точка, но трябваше поне още едно или две места, за да има по-голяма сигурност, особено сега, когато реши, че е част от битката срещу тези изроди.