Иван Янев
Феникс (12)

XI.
Вероника

Той се пробуди. Но се намираше в онова състояние между съня и пълното събуждане. Усещаше, че главата му тежи. Посегна към нея и тогава изведнъж се разсъни. Не можеше да помръдне ръцете си. Отвори очи и се огледа. Лежеше по гръб и гол на широкото легло в стаята на този крайпътен мотел, който избра предния ден. Ръцете му бяха под него на кръста, стегнати здраво в белезници. Краката му бяха снабдени със същите накити. След посещението си в мазето и разтърсващата информация, която изкопчи от правоверния, той още асимилираше чутото, когато получи обаждането, което беше повече от изненадващо.

— Мамка му, какво става? — изломоти мъжът. Езикът му беше надебелял и думите трудно си проправяха път навън.

Започна да си припомня предната вечер. Беше я прекарал страхотно с жената, която толкова много обичаше и за която мислеше, че е изгубил окончателно. Именно тя му се беше обадила така изненадващо, предложи му да се видят и да се позабавляват. Изненада се, но не заподозря нищо. Тя донесе тези белезници като атрибути на едно друго по-пълно и различно преживяване, което не бяха изпитали досега. Спомни си, че пи, но не много. „Май бяха два коктейла «Блъди Мери»“ — помисли си той. Тя поиска именно това — да пият, и лично ги приготви.

— Събуди ли се?

Сепна се. Огледа се, за да види източника на гласа. Източникът, за който беше готов на всичко, защото думите произнесе именно неговата любима. Тя седеше в креслото близо до него. Вторачи се в нея и в този момент проумя, че нещо не е както трябва.

— Скъпа, какво става? Защо съм пленен? Продължаваме ли с играта?

— Трябва да ти кажа, разбира се, че трябва. Ти имаш право на това. Това не е игра. Но нали не те боли?

— Не, не ме боли, но все пак е твърде странно. Ти ли го направи?

— Нали не виждаш някой друг наоколо? — засмя се горчиво жената.

— Тежи ми главата, а снощи не пих много. Мамка му, сигурно съм отвикнал да пия.

— Не е това. Снощи благодарих на съдбата, че обичаш водка.

— Не разбирам — учуди се той.

— Просто е. И когато ти разкажа всичко, ще ти стане ясно. Ти пиеш водка, а аз не. Но те помолих да пием едно и също питие и единственото, за което се сетих, е да поискам да пием „Блъди Мери“.

— Продължавам да не схващам какво имаш предвид.

— Спокойно де. Сега ще ти обясня. „Блъди Мерито“ се прави от водка, доматен сок, черен пипер, сол, лимон…

— Да. И какво от това? Ти направи превъзходен коктейл и ако не се лъжа, пих два, а и ти също. Или бъркам?

— Не, не бъркаш. Така беше. Хубавото е, че цветът е един и същ и няма как да се разбере колко водка има и колко доматен сок. Разликата е, че в моя коктейл почти нямаше водка, а в твоя имаше, освен обилно водка, и друго.

— Какво имаше? Нищо не разбирам. Добре ли си, скъпа?

— Да, да. Добре съм. В първия ти коктейл сложих от онези хапчета, палавите, за полова мощ. Не усети ли, че снощи беше особено похотлив и издръжлив?

Да, разбира се, че усети, че имаше много полова енергия, но си мислеше, че тя идва от това, че отдавна не се бяха виждали и се беше акумулирала. Но сега узнаваше, че тя, жената, която обичаше безумно, му беше сложила хапчета за сексуална стимулация.

— Но, защо? Не съм чак толкова стар, че да имам нужда от тези неща. А и ти ми действаш като безотказен афродизиак, че да ползвам други стимуланти.

— Така е. Не са ти необходими, тук си прав. Но се наложи, за което сега ще ти обясня. И ако първото, за което благодарих на съдбата, е, че обичаш водка, то второто, за което и благодарих, е, че обичаш черен пипер в промишлени количества. А повярвай ми, черният пипер в подходящите дози може да задуши всяка миризма и вкус, даже и на развалено яйце. Наистина в първия коктейл сложих тези хапчета, даже две и малко се притесних да не ти стане зле и да те заболи нещо, но за щастие, всичко мина добре. Във втория коктейл ти сложих приспивателни.

— Но… Защо?

— Защото трябваше да те вържа, след като приключихме със страстните ласки. А за целта трябваше да спиш дълбоко. Между другото, справи се страхотно. Знаеш, че не си падам кой знае колко по чукането, а още по-малко по теб, както вече съм ти казвала, но снощи надмина всичките ми очаквания. Още повече че бях кажи-речи трезва, а обикновено, за да се настроя на секс вълна, пия по няколко напитки, независимо с кого го правя.

— Добре ли си, скъпа? — той я гледаше вторачено и се чудеше дали тази, която обичаше, не беше се сдухала. Знаеше всичко това, но все пак тя за първи път му го споделяше с такъв спокоен тон.

— Напълно съм в час. Винаги съм била добре, но ти не. Ти така и не разбра, че аз нямам нито нужда, нито потребност, нито желание за любов, за каквато ми надуваш главата толкова време. Нито искам някой да ме обича, нито аз обичам някого. И още нещо искам да ти кажа. Повярвах ти, че истинската любов се среща веднъж в живота. За жалост, очевидно ти си моята истинска любов, защото ме обичаш истински и чисто, но аз не искам нито любовта на живота си, нито никаква друга. Разбираш ли ме? Естествено, че не ме разбираш. Аз толкова много пъти се опитвах да ти обясня, но ти като магаре на мост се беше запънал и вярваше, че все някога ще узрея за тази любов. Не, не искам и това е положението. Между другото, на теб дадох повече, отколкото на всички други взети заедно, но то не ти стигна и продължи да ми досаждаш. Е, трябваше да приключи все някога. И най-после дойде и този момент.

— Кое да приключи? — продума мъжът съвсем тихо. Той не знаеше как да реагира в тази ситуация. Това беше повече от изненадващо за него. Само преди няколко часа тази жена беше толкова усмихната, жизнерадостна и се беше отдала на живота. Те танцуваха, радваха се един на друг и си разказваха весели истории, а сега от нея лъхаше такава студенина, че той потръпна и не от това, че беше гол. Хладината, която го прониза, беше различна, но сковаваща.

— Нашата агония. Защото не само за теб, а и за мен това е агония. И тук слагаме точката. Ти неведнъж си казвал, че без мен не искаш да живееш. И накрая приех твоята гледна точка. Не ме оставяш на мира, така че един от двама ни трябва да си отиде.

— Как точно си го представяш това? Та аз те обичам, не го ли разбра?

— Да, разбрах го и точно това скапа всичко. Твоята идиотска обич. Можеше да е различно, но ти обърка работите с тази обич. Съжалявам, честно.

— Вероника, какво искаш да ми кажеш? Че повече няма да те видя?

— Нещо такова. Всичко беше сценарий, който много дълго обмислях, и установих, че няма друга възможност, освен да го приведа в изпълнение. Но няма да боли. Знам, че не понасяш болка. Знам, че изпитваш ужас от нея.

— Вероника…

— Не, моля те, не драматизирай. Така е най-добре и за двама ни. Няма да те боли. Ще усетиш само едно убождане и после ще заспиш. Стаята си я наел за уикенда. Днес е събота, така че в понеделник ще дойдат да я чистят и тогава всичко ще излезе наяве. Но в кръвта ти ще открият остатъци от полови хапчета, приспивателни, водка, а причината за смъртта ще бъде масиран инфаркт, но няма как да се установи, че той е предизвикан. Заключението от аутопсията ще бъде, че причина са хапчетата за мъжественост, защото те могат да предизвикат инфаркт в определени случаи. Също не се притеснявай за репутацията си, няма да съобщят, че най-вероятно си бил с някоя магистрална курва, защото всичко ще сочи именно в тази посока.

— Не! — изстена той. — Моля те, защо трябва да става така? Може да е различно, дай ми шанс и ще ти помогна да обикнеш, да почувстваш какво означава любов. Ти си едно нещастно момиче, остави ме да ти помогна. Ти заслужаваш пълното щастие и обич, които мога да ти дам.

— Млъкни! — изкрещя жената. — Не искам да обичам! Не искам да ме обичат! Не разбираш ли? Не искам! Не искам! Не искам!

— Имаш ли нещо общо с онези, против които се боря? Да не са те изпратили те?

— Не знам за какво ми говориш, а и не ме интересува. Писнало ми е от твоите пориви за спасение на обществото.

Той я гледаше и не вярваше, че е способна да го направи. Видя, че държи едната си ръка зад гърба. Тя се обърна понагласи нещо, той се вторачи, видя, че това е стойка, на която имаше мобилен телефон, очевидно във видео режим. Тя стоеше странично към него и беше на не повече от един метър от леглото. Той видя, че в тази ръка е стиснала спринцовка. Но в същото време разбра, че това е единственият му шанс да се измъкне, защото можеше да свие тялото си и да се изхвърли с краката към нея, като се прицелва в областта на бъбреците, където щеше да има най-бърз ефект от болката, която ще парализира поне за миг жената. След това трябваше да се претърколи и да я притисне с тяло към земята, и да се опита да вземе ключовете на проклетите белезници.

— Защо не го направи? Това ти беше единствената възможност, която умишлено ти дадох — попита тя, като отново застана с лице към него. — Щеше да ми е някак си по-леко, ако се беше пробвал.

— Да те нараня? Не, не искам. Очевидно съм глупак, но от класа.

— Не, не си глупак, но си много наивен. Между другото, съм ти го казвала. Отвратителното в цялата работа е, че именно от толкова жени мен избра. Тази, която не може да обича. Ти заслужаваше по-различна съдба.

Тя се наведе и впи устни в неговите. Той отвърна на целувката и същевременно усети убождането. Иглата проникваше плавно, но сигурно в тялото му.

* * *

Ще нарисувам свят

„Първите пролетни дни хората като че ли се пробуждат от дълъг сън. Шумни, весели компании от млади хора, усмихнати двойки хванати за ръце, забързани ученици, студенти, работещи. Деца и възрастни обикалят по парковите алеи. Светът оживява.

Идва нощта и едно по едно светват стотиците прозорчета на малките кутийки, които всички толкова красиво наричаме дом. На прозореца на една от светещите кутийки всяка вечер стои една почти неподвижна човешка фигура. Тази фигура никога нищо не прави, но винаги изглежда усмихната и щастлива. Прозорчето на този щастлив човек винаги свети, когато угаснат всички светлини, там винаги остава да гори свещ.

Веднъж под прозореца на вечно светещата кутийка минал пиян мърморещ господин. Раздразнен от образа на щастливия човек на прозореца, той му подвикнал:

— Ей, ти! Какво ми се радваш? Много ли ти е забавно, като ме гледаш? На палячо ли ти приличам? Неееее, не гледаш мен. Ти си просто един луд. Един луд безделник, който просто стои и се смее. Ден и нощ се смееш, това само лудите го правят. И стоиш на светло по цяла нощ, да не би да те е страх от тъмното?

— Позна, не гледам теб, но за всичко останало сбърка. Не съм луд и не ме е страх от тъмното.

— А какво правиш всяка вечер на този прозорец тогава и как така винаги изглеждащ толкова щастлив, и защо тук винаги свети?

— Аз съм Мечтател и рисувам свят, а в моя свят няма тъмнина.

— Е, ето прав бях, пълен ненормалник. Рисувал свят! Свят без тъмнина! Мечтател! Всяка вечер висиш на този прозорец, не виждаш ли света, какво ще му рисуваш? Свят като свят и ако все пак тръгнеш да рисуваш, вземи си и черно, защото в света има и тъмнина.

— Няма — отвърнал Мечтателя.

— Какво няма?

— Няма тъмнина.

— Как така няма, не виждаш ли, нощ е.

— Нощ е, но няма тъмнина.

— А, какво е тогава — раздразнено попитал човекът.

— Синя надежда.

— «Синя надежда» — още по-раздразнен измрънкал човекът, но Мечтателя вече бил събудил любопитството му. — И какво има на твоята рисунка?

— На моята рисунка има слънчеви лъчи, онези слънчеви лъчи, които те докосват с нежност и любов и те карат да се усмихнеш, онези, които огряват росата и танцуват своя пъстър танц с нейните капчици. Ще нарисувам дъжда. Онзи ромолящ по прозорците дъжд, под който децата се смеят, а цветята танцуват и след който светът е някак по-чист. Ще нарисувам морето. Онова чисто кристално море, което със своята пенлива вълна приятелски казва «Здравей!» на всекиго. Ще нарисувам бързи реки, високи планини и зелени гори. Реките весело ще подскачат по тях, ще бързат, ще се забавят, ще си почиват, ще нахалстват, ще упорстват и ще се съгласяват. А планините и горите кротко и величествено ще се извисяват и тихо ще пеят своите песни. Ще нарисувам вятъра. Неуловим, неспирен, вечно търсещ. Ще нарисувам и нощта. Нощта със синьото небе и безбройните блещукащи звезди по него, които весело се усмихват и помагат на изгубените да намерят пътя към дома, които огряват в домовете и не позволяват там никога да настъпи мрак.

И накрая ще нарисувам горяща свещичка, която да топли сърцата и да носи надежда в душата.

— А, къде са хората? — попитал човекът.

— Не ги ли видя?! Те са всичко това, те са във всичко това. Светът е красив, защото ние го виждаме такъв, той е добър, защото ние сме добри и лош, защото ние сме лоши, сив и черен е, защото ние не откриваме цветовете му.

На човека някак настроението му се промени, прииска му се ей така да се усмихне, като че ли се усмихваше на света. Огледа се и нощта му се видя по-светла от друг път. Да, помисли си той, нощта наистина не е тъмна и в природата няма чисто черен цвят.

— Заповядай, казал Мечтателя, подарявам ти този свят, той вече е твой. И ако някога пак го изгубиш, потърси в сърцето си горящата свещ на Мечтател!

Честит рожден ден с малко закъснение!“

Ян за пореден път прочиташе подаръка си. Трудно му беше да избистри главата си, в която всичко се беше объркало. Вероника, поведението й — както вечерта, така и на следващия ден. Видеозаснемането с мобилния й телефон. Събуждането по някое време и пъхнатата в гащите му бележка: „Тъпако, малко ли беше, че Тео загина? Трябва да изчезнеш, докато е време. Дадох ти времеви аванс, видеото поне засега ще заблуди твоите противници, но няма да е задълго“.

„Означава ли, че тя е станала част от техния проект? Мамка му! Да, блазнеше я да има контакти, да познава влиятелни хора, да има достатъчно средства, които да й осигуряват така лелеяната независимост, към която постоянно се стремеше.“