Иван Янев
Феникс (22)

XXI.
Разплатата

Имаше много хора. Чакаха да влязат на концерта. И деца, и тийнейджъри, и млади, и зрели, и възрастни, всички захождаха към двата входа на залата. Такъв концерт не се изпускаше, в него участваха букет от музиканти и певци, които можеха да задоволят и най-придирчивия вкус. Човекът с кучето водач отляво и с белия си бастун в дясната ръка бавно, но сигурно напредваше към задния вход. Жълтото куче уверено си проправяше път сред множеството и ако някой се загледаше, би установил, че кучето е жълто заради плътната дреха. Много хора си обличаха кучетата, а в случая дрехата служеше и като дъждобран, защото платът, от който беше изработена, не пропускаше вода. Билетът на незрящия беше за място на балкона, на последния ред. Кучето беше облечено с жълта дреха, която покриваше цялото му тяло, включително лапите и главата. Представляваше нещо като скафандър. Хората, които виждаха тази малко странна двойка, услужливо отстъпваха, но имаше и такива, които бяха завладени единствено от себе си и не обръщаха внимание на нищо и на никого наоколо. Най-сетне човек и куче стигнаха до входа.

— Господине, моля, билета ви! — каза учтив билетокъсач. Човекът му го подаде, онзи вторачи поглед за миг и продължи: — Заповядайте! Малко по-навътре е и проверката.

— Каква проверка? — попита незрящият.

— Проверката за сигурност. Това е огромно събитие и сигурността е на високо ниво. Полицията охранява стриктно и внимава някой да не внесе опасни материали. — Незрящият кимна с глава и подкани кучето да тръгват.

— Господине, имате ли чанта? — попита го глас отдясно.

— Не нямам чанта, единствено съм с якето, бастуна и кучето.

— Няма проблем, господине, сега ще направим проверката със скенера и влизате навътре. Бихте ли си свалил якето?

— Разбира се! — отговори човекът и започна да си разкопчава предпазващото от дъжда яке. Подаде го на човека и каза:

— А ние с кучето?

— Не се притеснявайте, имаме мобилен скенер, но все пак първо минете през стационарния. Човекът и кучето минаха и съвсем естествено звуците огласиха фоайето. По себе си имаха метални части, като токите на колана, както неговите, така и на кучето. Дамски глас ги уведоми, че трябва да спрат, за да направят проверка и с мобилния скенер. След това полицаите им пожелаха приятна вечер и двойката потъна в изпълващата се зала. С питане намериха си мястото, което беше доста закътано и скрито зад подпорни колони. Цената на това място беше нищожна именно заради неговата изолираност и неатрактивност. В крайна сметка, на един незрящ какво му трябваше повече, освен просто едно място, от което да се наслади със слуха си на предстоящия музикален празник. Човекът погали кучето, което веднага си легна и се разпъна в цял ръст. Мъжът се настани удобно. Залата беше все още светла, но светлините щяха да бъдат угасени след началото на концерта. А това нямаше да е само концерт, а цяло представление. Очакваха се изключителни изпълнители — певци, музиканти и актьори. Рекламата за събитието обещаваше и новината на годината, дори на десетилетието, а защо не и още по-голяма. Със сигурност този спектакъл имаше всички шансове да се превърне в нещо грандиозно, което не се е случвало до този момент. Човекът държеше бастуна си, а с крака усещаше тялото на кучето, което вече доволно похъркваше. На върха на бастуна си имаше топка, въртяща се топка, с която по-лесно преминаваше през многобройните неравности по улиците и тротоарите. Преди тези топки бяха голяма рядкост, но напоследък ги внасяха и той използваше единствено тях. Топките се въртяха наляво и надясно, но тази нещо беше запецнала и стоеше статично, който факт изобщо не смущаваше стопанина на бастуна. Лампите започнаха да гаснат и лека-полека цялата зала потъна в мрак. Водещите — симпатични момче и момиче, излязоха на сцената, която беше обляна от светлина, и приветстваха публиката. Казаха им, че тази вечер ще се насладят на превъзходни песни, изящна музика, виртуозни актьорски умения и също така първи ще научат една новина, която е жизненоважна за цялата страна. Новината е прекрасна, така че, като дойде, те не се съмнявали, че цялата публика френетично ще я аплодира. Мъжът се наведе и погали успокоително кучето, което при избухналите аплодисменти и свирки се размърда. Човекът свали якето си, обърна го наопаки и досегашният зелен цвят стана вътрешен, а отвън вече беше черният. Якето беше двулицево. След това потупа леко кучето, което скочи за секунда. Свали твърдия повод, после и дрехата на кучето. Обърна я и жълтият цвят изчезна, а вече щеше да се вижда небесносинята страна. И кучешкият костюм беше двулицев. После хвана твърдия повод, с който се ориентираше за движението на кучето, най-важното улеснение на повода, който представляваше две дълги пръчки, които в единия си край са захванати за кожения нагръдник на кучето и минават от двете му страни. Тези дълги пръчки в задния край бяха свързани с напречна дръжка, за която човекът се хващаше. Обикновено тези пръчки са метални, в случая също бяха такива, но отвътре бяха кухи, тоест бяха тръби. Дръжката беше п-образна и се нахлузваше върху двете странични пръчки, посредством резби на двете крачета на „п“-то. Дръжката здраво се свързваше със страничните елементи, така че нямаше никаква опасност при движение. Човекът хвана дръжката и започна да развива, първо, от едната страна, а после — и от другата. Крачетата на „п“-то бяха значително по-дебели и също бяха кухи. Когато резбите бяха развити, дръжката беше отстранена, двата странични елемента откриха единия си край, от който стърчаха пера. В страничните тръбовидни елементи имаше по една дървена пръчка. Мъжът извади и двете пръчки. После внимателно сложи дръжката и здраво я завъртя към двата странични елемента и твърдият повод придоби своя естествен вид. Дръжката (или п-образният елемент) отново легна на гърба на кучето, в близост до опашката. Закопча го с ремъка, който минаваше непосредствено зад предните крака на кучето. След това го погали и каза: „Легни!“. Кучето веднага легна и се настани удобно. Зае се с бастуна си. Отвъртя топката, която също се оказа на нещо като резба, макар и леко рехава, но това нямаше значение, защото го ползваше единствено за внимание, а не за реално ориентиране. Бръкна в дупката на топката, в която допреди миг се намираше долният край на бастуна, и извади два остри метални елемента. Сложи ги до двете дървени пръчки от твърдия повод. После се зае с връзката на дръжката на бастуна, в която влизаше китката, та ако изпусне бастуна при ходене, връзката да го предпази от падане. Отвъртя капачето в горния край на бастуна, на който беше вързал връзката, лесно я освободи и я опъна. Обърна бастуна наопаки и леко го разтръска, от него се показа една по-дебела пръчка. Извади и нея. Фактически бастунът представляваше пластмасова, боядисана в бяло тръба, в която беше успял да събере връзката и пръчката. Дължината беше 150 см, абсолютно достатъчна за неговите цели. Зае се с елементите, които чакаха да бъдат сглобени и подредени, за да влязат в употреба, когато настъпеше моментът. Нахлузи прозрачни, много тънки ръкавици, взе една кърпичка и внимателно избърса най-вече двете пръчки, които извади от твърдия повод, както и двата остри метални елемента. Представлението беше в разгара си. По всичко личеше, че наближава сублимният момент. От певец на певец, от музикант на музикант, от група на група, нивото се вдигаше. И ето, накрая водещите обявиха:

— Скъпа публика, драги приятели, позволете ни сега на сцената да поканим министъра на здравеопазването и председателя на парламентарната комисия по здравеопазването. Знаете, че министърът е от управляващата партия, а председателят на комисията е от опозиционната, но това, което ще ни съобщят, е надполитическо, то е прочовешко, прохуманно, това е най-красивото и полезно нещо, което се е случвало у нас. Заповядайте, господа! Моля химнът да бъде пуснат!

Химнът зазвуча. Двама господа излязоха в изключително лъскави костюми, които можеха да съперничат на най-модните контета по целия свят. Единият беше на около 35–40 години и излъчваше такава безпардонност и увереност, че публиката инстинктивно затихна и всеки се сви на своето си място. Това беше министърът на здравеопазването. Другият — около 50-годишен със симпатично коремче, излъчваше почти благост, но очите му бяха някак си особени, гледаха изпитателно и зорко. Някъде там, в ъгълчетата им, играеше нещо твърдо и злостно, което можеше да развали първоначалното впечатление на добряк и глуповат човечец, който не би сторил нищо лошо на никого.

— Уважаеми гости, скъпи приятели! — каза министърът. — Много съм щастлив да бъда тук сред вас. Това е невероятна чест за мен и моя политически опонент — погледна към председателя на парламентарната комисия по здравеопазването, който стоеше редом с него, — ние сме тук, при вас, за да ви кажем, че направихме нещо от жизненоважно значение за цялата ни държава. Ние загърбихме политическите си различия и се обединихме за една кауза, кауза, която е в полза на цялото ни общество. Ние показахме, че здравето на хората ни е по-скъпо от всяка политическа междуособица. Ние построихме и отворихме медицински комплекс за всеки. В този център всеки човек, независимо дали е бездомник, дали е бежанец, дали е болен, включително и неизлечимо болен, може да намери топлина и начин за справяне със своя здравословен проблем. Комплексът предлага най-съвременна техника, отделения за всякакви случаи. В него работят най-изтъкнати медици. Това е бъдещето на държавата. За здрава нация, за здрави членове на обществото! За това го направихме. Моят опонент, който в политиката е такъв, но на хуманитарното поприще е мой съмишленик, тоест ние двамата сме съмишленици, що се отнася до човешкото здраве и живот. Аз искам да му благодаря, защото няма спор, че той е най-изтъкнатият здравепазител сред опозицията и дори утре те да дойдат на власт, той е гарант, че това човекоугодно дело ще продължи, а аз винаги ще бъда част от него. Скъпи сънародници, ние направихме решаваща крачка за нашия здравословен прогрес. Вече няма да се чудим къде да пращаме нашите тежко болни, нашите неизлечимо болни близки, всички ще ги пращаме в медицински комплекс „Райска градина“. И ето, това е новината, която искахме първо вие, нашата страхотна публика, да получи. Тази блага вест. Моля, ръкопляскайте за тази победа на доброто над злото!

Публиката избухна в неистови възгласи и ръкопляскания. Внезапно министърът залитна назад. Председателят на комисията първоначално тръгна към него, но после размисли и понечи да хукне зад кулисите, но сякаш се препъна, протегна ръце към гърлото си и падна на сцената недалеч от министъра, който продължаваше да лежи. Публиката продължаваше да издава неистов шум и като че ли не разбираше, че нещо е станало. Никой не забеляза топката, която прелетя и след секунда започна в залата да пълзи задушлива миризма. Чак тогава хората се разкрещяха и започнаха да скачат от местата си. Настана невъобразим хаос, всички се блъскаха, всички крещяха, всички искаха да излязат на чист въздух. Мъжът и кучето се озоваха до вратата, която все още стоеше затворена.

Човекът отстъпи малко, за да се омеси с останалите хора, но гледаше да не изостава много. Хората напъваха вратата, която, в крайна сметка, подаде. Множеството започна да се излива, но първите имаха късмет, докато тези, които бяха изостанали, започнаха да се бутат, да се тъпчат и дори да си разменят по някое и друго кроше. Двойката, съставена от двуногия и четириногия, успя да се измъкне в началната тарапана почти незабелязано. Полицаи и други служители от залата се суетяха и се опитваха да разберат какво става. Човешкият поток водеше двойката, която не се съпротивляваше. Щом се озоваха на тротоара, повървяха още малко с хората, но при първата възможност се отделиха и тръгнаха по булеварда. Мракът беше обхванал всичко, а уличните лампи не успяваха да му смогнат. В първата пряка свиха надясно, после веднага продължиха вляво и така се въртяха повече от петнайсет минути, докато стигнат до една кола, за която всеки би казал, че е останка от най-голямата възможна война, цялата беше очукана и видът и будеше по-скоро съжаление, отколкото симпатия.

Мъжът отвори дясната задна врата и каза:

— Хайде, Вита! — кучето, без да чака повторна покана, се метна пъргаво вътре и веднага, подушило бисквитките, блажено ги захрупа. Мъжът последва кучето, но доста по-нескопосано, едва успя да прибере крака си, който ужасно започваше да го боли. Все пак се претърколи във вътрешността и пресипнало каза: — Давай! Но бавно и спокойно, защото навсякъде има камери. — Шофьорът кимна и потегли. Вече отвсякъде се чуваха сирени — полицейски, на линейки, на пожарни и въобще какофонията обещаваше да бъде на ниво. Беше въпрос на минути да отцепят района.

* * *

— Смяташ ли, че имаме шанс? — запита Ян изотзад. Шофьорът само изсумтя, все едно казваше: „Та, ако нямаше шанс, щяхме ли да сме тук?“.

— Мамка му! — изпсува Мани, защото той караше колата.

— Какво става?

— Полиция, спират ни.

— Спри и да видим какво искат.

— Добър вечер! — каза полицаят, след като Мани спря и свали стъклото.

— Добър вечер! — отговори Мани.

— Имаме извънредна ситуация и заповедта е да спираме всички превозни средства и да ги претърсваме.

— Разбирам! Няма проблем. Тук ли да остана или да паркирам по-встрани? — попита Мани.

— Тук е добре — каза полицаят. След малко продължи: — Изчакайте, че ме вика колегата! — Мани и Ян видяха как полицаят се приближи към патрулката, а в следващия миг скочи в нея и отпрашиха по посока на концертната зала.

— Е, този път ни се размина — въздъхна Ян.

Мани настъпи газта и след известно време спряха край една ограда.

— Хайде, Вита! Хайде, моето момиче! Ти се справи великолепно, време е да се прибираш у дома. — Ян внимателно откачи твърдия повод, свали дрехата на кучето, което вече по нищо не личеше, че е куче водач. После отвори вратата и двамата скочиха на земята, кучето — пъргаво, а мъжът — доста по-трудно. Ян взе от колата едно одеяло, приближиха се с Вита към оградата. Кучето не спираше да маха с опашка, беше познало своя дом. Ян прокара отдолу, през корема на кучето, одеялото и хвана двата му края, които събра високо над кучешкия гръб. После вдигна тази импровизирана бохча и много внимателно я прехвърли през оградата. Спусна внимателно кучето на земята, след това отпусна единия край на одеялото, за да освободи четириногото, а с другия край го издърпа обратно през оградата, събра одеялото, видя как Вита се завтече към къщата и тръгна обратно към колата. Хвърли одеялото отзад и се настани на предната седалка до шофьора.

— Мина като по ноти — каза Ян на Мани. — Хубав лък направи Отшелника, няма спор. Мисля, че е истинска ценност.

— Да, но не забравяй, че задлъковото устройство е от най-съществено значение — каза Мани, който не беше от най-словоохотливите, освен ако не беше на няколко питиета. — Ти се справи добре.

— Ще видим. Нямах никакво време за второто прицелване. Но за първата стрела съм сигурен, че го улучих в областта на сърцето. Но за втората не мога да гарантирам. Струва ми се, че успях да го пронижа в гърлото. Дано да не е отишло на халос всичко! Ще видим какво ще кажат по новините. Но аз съм радостен, че тези двама изроди вече няма да ръководят онзи престъпен проект, наречен благовидно „Райска градина“ и който по същество е център за човешки органи, в който клошари, бежанци и безнадеждно болни, биват разфасовани като свине, за да им се разпродава карантията.

Мани мълчеше, но Ян знаеше, че изцяло го подкрепя и че в момента и той е доволен от добре свършената работа.

— Огледа ли да не сте оставили някакви улики? — запита Мани.

— Да, добре огледах всичко и най-вече, когато обръщах дрехата на вита, защото един черен косъм от нея ще компрометира цялата ни екипировка. Мисля, че сега надали някой ще знае какъв цвят точно е било кучето — дали жълто, или нещо друго. Димката е направена изцяло от краткотрайни материали, така че също надали биха могли нещо да разберат. Това хрумване беше наистина гениално — да се маскира като топка накрайник за бял бастун. И това, че в самата топка се събраха двата върха за стрелите, също беше хитро, тъй като обикновено в истинските топки има лагер, така че срещу металдетектора имахме железен аргумент. Бастунът и той си изглеждаше съвсем като истински. Никой не можеше да предположи, че вътре е скрит лък, а връзката за китката представлява тетива. И изработката на твърдия повод си е една ювелирност, която допълни цялостната картина. Удебелените елементи на дръжката, които се захващат към страничните пръчки, позволи на перцата на стрелите да са защитени, а оттам и точността да си остане на ниво. Единствено имах някакви опасения при поставянето на металните върхове върху стрелите, но отново майсторлъкът на Отшелника пролича. Веднага си паснаха и щом ги натиснах, си влязоха нормално.

Замълча и след няколко минути отново проговори:

— Не знам, не знам. Толкова много хора бяха замесени в тази операция и всички се справиха прекрасно. Надявам се, че няма да пострадат заради мен. Ти, след като успя да разбиеш профилите на министъра, председателя и професора, редовно ме осведомяваше за всяка тяхна стъпка. Аз винаги знаех какво мислят и какво проектират, което ми даде свободата да им противодействам, тъй като елементът на изненада беше мой. Помощта на Боби беше повече от решителна — да предостави собственото си куче водач, и то без да любопитства. Самата Вита и нейният добър нрав. И разбира се, самият Отшелник, който ми помогна както за начертаването на плана, така и за изработването на лъка, стрелите и маскировката им под формата на бял бастун и твърд повод.

Мани изръмжа одобрително и стисна още по-силно волана.

— Е, всичко това нямаше да се случи, ако Лора и Вероника не ме бяха спасили от онзи ад. И ако Отшелника не ме посрещна във водата с лодката. Струва ми се, че го бях закъсал доста. Лора се е обадила на Отшелника, на когото казала, че се намирам в този „почивен дом“, добре пазен. Лора се оказва много свястно момиче според думите на Отшелника. В началото той е постъпил малко грубо, но сега разбрал, че това е само едно дълбоко наранено и нещастно човешко същество.

Ян слезе от колата, когато стигнаха пред квартирата му, а Мани отпраши с мръсна газ. Мани знаеше, че сега трябваше да се покрие за няколко дни надълбоко. За целта се беше снабдил с достатъчно храна, напитки, филми и разбира се игри. На Ян му се искаше още тази вечер да отиде и да види Лейла и Амира, но трябваше да обмисли новото положение и да не излага лекомислено на опасност укритието на двете.