Станислав Лем
Фиаско (16)

Квинтяните

Външно бе напълно спокоен и не се сбогува с никого. Никой от другарите му не влезе заедно с него в асансьора, когато часът удари. В обикновен бял скафандър и шлем под мишница, той гледаше как се сменят цифрите на отминаваните палуби. Вратата се отвори сама. Под купола на стартовата зала ракетата изглеждаше странно малка; бе безупречно сребърна, защото все още не бе пресичала атмосферата и жаравата не бе обгорила нито носа, нито бордовете й. Приближи се до нея по ажурния под, който кънтеше глухо под краката му, чувствувайки нарастваща тяга — знак, че „Хермес“ увеличава скоростта си, за да може да го тласне по-силно при старта. Озърна се. Високо горе, там, където се събираха носещите греди, светеха броениците на силни лампи. Пилотът спря в тяхната светлина без сенки и постави шлема си. Люкът на кабината се отвори над него. Закопчаните катарами изщракаха, той докосна инстинктивно широката гривна на металната яка, пое кислород, понеже вече беше изолиран от въздуха в залата, налягането беше малко по-голямо, но скоро се изравни. Подемникът, на който стъпи, тръгна нагоре. Тъмният допреди миг люк светна отвътре, подвижното стъпало докосна прага и замря. Без да бърза, той прехвърли краката си, обути в солидни обувки, през прага, плъзгайки ръка в еластичната ръкавици по тръбата на парапета, приведе се и се мушна с краката напред, хвана с две ръце скобата на щурца и меко се отпусна. Люкът се затвори. Разнесе се нарастващ протяжен шум — върху ракетата беше паднал херметичният, калпак, който досега бе висял над нея, а хидравличните бутала го напасваха към фунията за изтласкване; така се избягваше загубата на въздух и отравянето му с пламъците на двигателите. Лесно, все едно че беше в симулатор, той взе гофрираните, маркучи на климатичната инсталация, завинти ги към съответните муфи на скафандъра, байонетните запънки веднага изщракаха, което говореше, че резбите са съвпаднали. Бе се слял с ракетата. Стенната й тапицерия започна да набъбва, докато го обви в еластичен пашкул чак до мишниците, само ръцете му останаха свободни. Имаше свободно място колкото в египетски саркофаг. Точно така наричаха понякога тези едноместни ракети. Автоматът за обратно броене беше отдясно. На височината на очите му, през стъклото на шлема светеха в лицето му таблата на аналоговите индикатори и дублиращите ги цифрови измервателни, уреди за височина, мощност, изкуствен хоризонт, а четириъгълният монитор, все още сляп, беше поместен в средата. Той бутна лоста докрай и всички лампички светнаха, запримигваха с фамилиарна дружелюбност, уверявайки то, че са готови: главният двигател, осемте маневрени, коригиращи и четирите спирачни двигатели, парашутите — един пръстеновиден за йоносферата и още един голям, авариен. Екранът със светкавично угасващи точици обаче го увери, че авария няма да има и очерта идеално точната крива на полета — от зелената звездичка, означаваща „Хермес“, до издутата планетна повърхност. С части от секундата закъсня съобщението за готовност на третия парашут — каскадния, наричан често пето колело на колата. Пилотът неведнъж беше преживявал подобни мигове и ги обичаше. Вярваше на примигващите като бърз пулс зелени, оранжеви и сини лампички. Знаеше, че може да светнат и червените, като кървясало от страх око, понеже не съществуват абсолютно безаварийни устройства, но дотук всички се бяха постарали да не го подведат.

Автоматът вече отброяваше от, двеста в намаляващ порядък. Струваше му се, че чува в мембраните събралите се в залата за управление хора, че цифрите, изброявани от безразличния механичен глас, се сипят върху този жив фон на затаено дишане. При „десет“ усети пулса си леко да се ускорява и смръщи вежди под стряхата на шлема, като че ли за да смъмри непослушното сърце. Което си е истина, никой не, можеше да мине без тахикардия при старта, и то при банален старт, а какво остава при подобни обстоятелства. Той се радваше на мълчанието на колегите, но когато чу ритуалното НУЛА и почувствува как слетите в едно тяло и ракета потрепнаха, улови тихия глас на някой, който стоеше далече от микрофона: „Бог да те пази.“ Тези дошли ненадейно думи го изненадаха, макар че, кой знае, може би бе очаквал тъкмо тях от него. Но време за размишления нямаше. Изтласквана от едновременно фината и мощна хидравлична лапа — сякаш гигантска стоманена лапа на атлант — ракетата се отдели от борда на „Хермес“ и въпреки че пилотът не можеше да се помръдне в балонестия си пашкул, за две или три секунди, преди да се включат двигателите, усети безтегловността. За миг до торния ръб на монитора съзря отдалечаващия се кораб, но можеше и да му се е привидяло. По негово желание ракетата носеше името „Земя“ и така щяха да я призовават. Тя направи салто, ситните точици на звездите прелетяха косо през монитора, Квинта проплува сред тях като неголям бял диск и изчезна, а „Земя“ помете мрака с газовете от коригиращите двигатели, след което легна на курса: траекторията на реалния полет съвпадна напълно с начертаната от компютъра. Вече трябваше да се обади на „Хермес“, ала той продължаваше да мълчи — като че ли се опиваше от самотния полет.

— „Хермес“ вика „Земя“.

Беше гласът на Стеергард. Преди да успее да отговори, чу втори глас — на Харрах:

— Сигурно е заспал.

Подобни шеги, понамирисващи на казарма, бяха придружавали първите полети в Космоса, с цел да се избегне помпозността на безпрецедентните преживявания на хората, затворени в ракетата като в артилерийски снаряд. Затова Гагарин беше казал в последната секунда „Поехали“, затова не се говореше „Кислородът ни изтича, задушаваме се“, а „Имаме известни проблеми“. Харрах надали си даваше сметка, че с шегата си се връща далече в миналото, също като Темпе, който ни в клин, ни в ръкав, отговори „летя“, веднага обаче влезе в задължителния тон на процедурата:

— Тук „Земя“. Всички съоръжения работят нормално. По оста ми е Дзета. След три часа навлизам в атмосферата на Квинта. Потвърдете. Приемам.

— Потвърждаваме. Хепария предаде данни за метеорологичните условия в точката „нула“. Пълно заоблачаване, североизточно-източен вятър, скорост тринайсет метра в секунда. Над космодрума таван от облаци на височина деветстотин метра. Добра видимост. Искаш ли да говориш с някого?

— Не. Искам да видя Квинта.

— Ще я видиш след осем минути, когато слезеш в равнината на еклиптиката. Тогава ще направиш поправка в курса. Приемам.

— Ще направя поправка в курса след нареждането на „Хермес“.

— На добър път. Край.

След като бе разбит леденият пръстен, започнаха преговори, които траяха четири денонощия. Те се водеха предимно с Хепария, което хората не установиха веднага, защото на ултиматума им отговори един толкова малък и така добре преструващ се на скален отломък спътник, че ГОД не го разпозна, докато той не се обади. Бе разположен на стационарна орбита на 42 000 километра над планетата и когато отиваше зад нейния диск, връзката се прекъсваше за седем часа. Разговорите с „Хермес“ се водеха на дължината на вълната на водорода — 21 сантиметра. Радиолокаторите на „Хермес“ се потрудиха доста, докато открият накъде точно е насочено неговото излъчване към планетата и как той служи на Хепария като ретранслатор. Командваше го силна подземна радиостанция, укрита в близост до космодрума, на който кацна с фатални последствия безлюдният „Хермес“. Тя работеше на вълни с километрова дължина, което даде основание на физиците да я определят като специален военен обект, предназначен да се включи в акция, ако се стигне до масирани ядрени удари. Те се придружават от електромагнитни импулси, възпрепятствуващи всички безжични съобщения, а при мегатоново концентриране на взрива обезсмислят заменянето на обикновените предаватели с лазерни. Тогава само ултразвуковите вълни вършат работа, но техният нисък информационен капацитет не позволява да се предават многобитови съобщения за кратко време.

Стеергард обърна излъчвателите на „Хермес“ към радиостанцията, а след като тя не отговори, той предаде следния ултиматум: „Или ще контактуваме директно, или ще унищожим в течение на 24 часа всички естествени и изкуствени тела по стационарните орбити. Ако и тогава не получим отговор, ще се сметнем в правото си да повишим температурата на площта от 800 000 хектара около космодрума — заедно с него — до 1260 градуса по Келвин.“ Това означаваше да се пробие планетната кора на дълбочина, равна на една четвърт от радиуса на планетата. Ултиматумът помогна, въпреки че Накамура и Кирстинг се опитаха да разубедят командира да не взема толкова драстично решение — (de facto то беше равнозначно на обявяване на война.

— Откакто бяхме нападнати, междупланетното право не важи за нас — отвърна Стеергард. — Преговорите на километрови вълни с транслация и ретранслация могат да траят месеци, а зад чисто физичната причина за това забавяне може да се крие игра за печелене на време, та стратегическите карти да се сменят. Няма да им дам този шанс. Ако ми отправяте мнението си неофициално, моля, ви да го забравите, а ако е votum separatum, отразете го писмено в протоколите на експедицията. Ще дам отговор, когато предам командуването. Засега нямам такова намерение.

В контрапредложенията си Хепария изискваше конкретни ограничения на пълномощията на пратеника. Колкото повече се стараеха да конкретизират понятието „контакт“, толкова по-неясно ставаше то. Стеергард настояваше за лична среща на своя представител с представители на местната власт и наука, но или смисълът на тези понятия у хората и у квинтяните беше съвършено различен, или и тук се проявяваше зла воля. Темпе полетя, без да знае кого ще види на космодрума — което не го притесняваше особено. Не чувствуваше на раменете си крилете на еуфорията, не разчиташе на блестящ успех и дори сам беше изненадан от спокойствието си. По време на подготовката, на тренажорите, бе казал на Харрах, че не му се вярва там да му одерат кожата: „Колкото и безогледни да са, което не ме учудва, те не са глупци.“

Квинтяните непрекъснато възразяваха, но в края на краищата все пак се договориха точка по точка за условията на посещението. Посланикът получаваше право да напусне ракетата, да разгледа остатъците от фалшивия „Хермес“ и да се движи свободно, с гарантирана безопасност, на площ с радиус шест мили около ракетата, доколкото не предприема „враждебни действия“ и не „отправя заплахи“ към домакините. Немалко трудности възникнаха при уточняването на тези термини. А колкото по-абстрактни ставаха понятията, толкова по-малко съвпадаха те у хората и у квинтяните. Понятия като „власт“, „неутралитет“, „вмешателство“, „гаранция“ не можеха да се дефинират еднозначно — неизвестно дали поради принципните разлики в историческото развитие или поради просмукващата се в преговорите предубеденост. Впрочем не беше задължително тази предубеденост да бъде равносилна на желание за заблуда и измама — въвлечената в стогодишната война Хепария вероятно не бе нито суверенна, нито свободна да прояви добра воля и не искаше или пък не можеше да разкрие това на „Хермес“. Навярно и тук, както смятаха повечето членове на екипажа, се проявяваше бремето на войната, преминала през живота на толкова много поколения, че беше формирала и езика, и начина на мислене.

Един ден преди старта Накамура покани пилота на — както се изрази — неофициален разговор. Започна най-общо: разумът без смелост, също както и смелостта без разум не струват пет пари. Няма съмнение, изнесената в Космоса война на Квинта е междуконтинентална. При това положение на нещата най-доброто решение би било да се изпрати на всеки от двата континента по един пратеник с предварителното обещание, че те няма да предадат важни военни сведения на домакините си. Командирът бил отхвърлил този вариант, защото държал да не изпуска изпод око посланика си, а корабът не може да се намира едновременно от двете страни на планетата. Командирът искал да покаже на квинтяните, че е твърдо решен да отмъсти, ако пратеникът не се завърне жив и здрав. Не бил определил мащабите на отмъщението, което е стратегически правилно, но не гарантира безопасността на пратеника. Накамура бил далече от мисълта да критикува командира, помолил обаче пилота за разговор, тъй като го смята за свое задължение. Както красиво се е изразил Шекспир, „горко на посредствените, ако попаднат между шпагите на силни фехтовачи“. Силните фехтовачи са трима: „Хермес“, Норстралия и Хепария. Какво знаят квинтяните? Знаят, че пришълецът има нападателно-отбранително преимущество и е в състояние да нанася точно насочени удари. Кой има интерес посланикът да не пострада? Да речем, че това се случи. Хепария ще твърди, че е станал нещастен случай, а Норстралия ще оспорва доводите й. По този начин всяка от тях ще се опитва да отклони отмъщението на „Хермес“ и да го насочи към противника. Действително командирът им беше „обещал“ тотален унищожителен удар, но историята учи, че в политиката Страшният съд не е подходящ инструмент. „Машината на Страшния съд“ („Doomday Machine“) — кобалтова супербомба за заплашване на всички държави на Земята с всеобщо унищожение, бе измислена от няколко американци през XX век, никой обаче не реализира тази идея — и правилно, понеже, когато никой повече няма какво да губи, не може да се провежда реална политика. Апокалипсисът като отплата има твърде ниска стойност. Защо би трябвало „Хермес“ да напада цялата планета, ако в Хепария се намери един камикадзе, който да извърши покушение върху посланика? Аргументите на японеца се видяха на пилота убедителни. Защо командирът не ги беше приел?

Все така наведен учтиво към госта си, Накамура се усмихна:

— Защото не разполагаме с безпогрешна стратегия. Командирът не иска да развързва възела. Възнамерява да го разсече.

Накамура не смятал, че е по-умен от другите. Накамура мислел така, както умее да мисли един японец. За какво си мисли? За три загадки. Първата е изпращането на посланик. Ще доведе ли то до контакт? Само символично. Ако пратеникът се върне жив и здрав, след като е видял квинтяните и е проумял, че не е разбрал нищо, това ще бъде огромно постижение. Пилотът е готов да се усмихне? Планетата е по-трудно достъпна от връх Еверест. И все пак, въпреки че на него има само скали и лед, години наред стотици хора рискуват живота си, за да попаднат там поне за миг, а тези, които са стигнали на двеста метра от върха, се мислят за победени, при все че мястото, до което са се изкатерили, с нищо не е по-малко ценно от онова, на което копнеят да постоят няколко минути. Съдбата на пилота е за Накамура втората загадка. Дано се върне! Но ако се случи нещо, Хепария ще доказва, че е било бяло, а Норстралия — черно. Това противоречие ще промени ролята на командира — от отмъстител той ще стане съдия-следовател. Заплахата, достатъчно ефективна, за да ги накара да приемат пратеника, ще увисне във вакуума. Третата загадка е най-голяма. Става дума за невидимостта на квинтяните. Може и да не настъпи покушение. Затова пък не подлежи на съмнение това, че квинтяните не желаят да разкрият как изглеждат.

— Може би са чудовища? — предположи пилотът. Накамура продължаваше да се усмихва.

— Тук е валидна симетрията. Ако те са чудовища за нас, то ние сме такива за тях. Простете ми: това е детинска мисъл. Ако октоподът имаше естетически усет, най-красивата жена на Земята би била за него чудовище. Ключът към тази загадка е скрит извън естетиката.

— Къде? — Разсъжденията на японеца заинтригуваха Темпе.

— Ние открихме общи черти между квинтяните и земяните в техническо-военната област. Тази общност води към алтернативата: или приличат на нас, или са „чудовища на злото“. Въпросната алтернатива е фикция. Това обаче, че те не желаят да опознаем външния им вид, не е фикция.

— Защо?

Накамура наведе глава със съжаление.

— Ако знаех, възелът вече би бил развързан и колегата Полассар нямаше да подготвя сидераторите. Осмелявам се само да направя едно плахо предположение. Японското въображение е различно от европейското. Дълбоко в традициите на моята страна лежи маската. Макар и да не желаеха нашето присъствие на планетата и с все сили да се противопоставяха на него, квинтяните от самото начало — според мен — не са го изключвали. Все още ли не виждате връзката? Вие може да видите квинтяните и дори да не разберете, че сте ги видели. Прожектирахме им приказка с човекоподобни герои. Аз не мога да ви вдъхна смелост — имате я повече от мен. Но мога да ви дам един съвет…

Замълча за миг и вече без усмивка, изговаряйки бавно думите, каза:

— Съветвам ви да проявите смирение. Не предпазливост. Нито пък доверчивост. Съветвам ви да проявите смирение, тоест да бъдете готов да приемете, че всичко, буквално всичко, което видите, е по-различно, отколкото изглежда…

Така завърши разговорът. Едва по време на полета Темпе схвана упрека, който се съдържаше, в думите на Накамура. Тъкмо той с предложението си за онази приказка беше издал на квинтяните как изглеждат хората. Пък може и да не беше упрек.

Изгревът на планетата прекъсна размислите му. Непорочно белият диск, заснежен с кълбетата на облаците, без следи от ледения пръстен и катастрофата, изплува кротко от тъмнините и изблъска чернотата с бледите прашинки: на звездите извън монитора. Далекомерът оживя, затрака припряно, цифровите показания се сменяха бързо. От север, по протежение на насечените с фиорди крайбрежия на Норстралия, настъпваше студен фронт, а отвъд океана Хепария се виждаше силно скъсена на източната кривина на планетата — само нейната ледена полярна шапка просветваше под тъмното заоблачаване.

„Хермес“ се обади, съобщи, че след двадесет и осем минути ракетата ще навлезе в атмосферата, и препоръча малка поправка на курса. Герберт и Кирстинг следяха от залата за управление как функционират сърцето и белите дробове, както и електрическите потенциали на мозъка на пилота. Командирът, Накамура и Полассар в залата за навигация не изпускаха от очи ракетата, готови при нужда да се намесят. Не беше конкретизирано нито при каква нужда, нито с каква намеса щяха да помагат, но самият факт, че главният физик и главният енергетик стояха До Стеергард в готовност, повишаваше настроението на борда, въпреки че то и без това си беше добро. Телескопите, които проследяваха „Земя“, даваха ясен образ на нейното сребристо вретено, като регулираха увеличението така, че ракетата да остава в центъра на млечнобелия фон на Квинта. Най-сетне ГОД разпръсна по екрана на пустия дотогава атмосферен монитор оранжеви цифри: ракетата беше навлязла в разредените атмосферни газове на двеста километра над океана и беше започнала да се загрява. Върху облачните морета падна дребната й сянка, устремно носеща се по безупречната им белота. Компютърът за директна връзка предаваше на залпове от импулси последните данни за полета — след миг възглавницата от плазма, разпалена от триенето в гъстите слоеве на атмосферата, щеше да прекъсне връзката.

Навлизането на „Земя“ в атмосферата беше отбелязано със златна искра. Тя започна да нараства, сигнализирайки, че пилотът вече намалява скоростта с обърната тяга. Когато ракетата се гмурна в облаците, сянката и изчезна. Дванадесет минути по-късно цезиевите часовници на предвиденото и реалното време слязоха до единица, след което спектрографът, следящ реактивната струя на приземяващата се ракета, ослепя и след поредица от нули изписа последната, класическа в космоплаването дума — BRENNSCHLUSS^[1].

„Хермес“ оставаше високо над Квинта, в надира, точно над мястото на приземяване. Непроницаема облачна завеса покри екрана на главния компютър за наблюдение. Съгласно уговорката домакините впръскваха в облаците метален прах, чийто екран беше непроницаем за радиолокацията. Стеергард се беше съгласил накрая и с това условие, като си беше запазил правото да приложи „драстични мерки“, ако „Хермес“ не улови дори само един от лазерните сигнали, които Темпе трябваше да излъчва на всеки сто минути. За да осигурят на пилота що-годе добра видимост в последната фаза от кацането, физиците бяха прикачили към ракетата му допълнителен отсек, изпълнен с газови съединения на среброто и свободни амониеви радикали под високо налягане. Когато ракетата навлезе в стратосферата и започна да я сече с кърмата си на гривести пламъци, избухващи край бордовете и носа, пръстеновидният отсек, до този момент заобикалящ втулките на дюзите, изстреля експлозивни материали. Така попадна пред ракетата и попадна сред огъня и плазмата, след което се пръсна от високата температура. Рязко разредените газове се усукаха като торнадо и с гръмовен вихър пробиха широка, нащърбена фуния в тежко надвисналите облаци. В същото време течният кислород, впомпван вместо хиперголи в дюзите, угаси плазмената възглавница и движещата се със студена тяга ракета си възвърна зрението. През огнеупорните стъкла на телевизионните камери сред бурно изтласкваните облаци се разкри мястото за кацане. Пилотът видя сивата трапецовидна равнина на космодрума, на север отсечена от планински склонове, а от всички други страни заобиколена с множество червени светлинки, които потрепваха в огъващия се над тях въздух като свещи, чиито пламъчета разпръскват обилно сажди. Именно от тях избухваха облаците метален прах. Експлодиралите амониеви радикали и среброто вършеха своето: остатъците от облаците над летището се изляха в такъв пороен дъжд, че пурпурните, кадящи светлинки потъмняха за секунди, но веднага пак се разгоряха сред мътните кълбета водна пара. През отвяваната от циклона пушилка Темпе видя на юг черна, застроена площ, с форма на главоного или сепия; от центъра се разпръскваха радиално лъскави ивици — нито тръбопроводи, нито пътища, защото бяха вдлъбнати като бразди и раирани напречно. Сравнението с октопод навярно бе дошло от единственото полифемово око, което го гледаше оттам с остър, огледален поглед. Сигурно бе огромно параболично огледало, което следеше неговия снижаващ се полет. Колкото по-надолу отиваше, видът на зелените възвишения от север се променяше. Онова, което от високо изглеждаше стръмен горски масив с врязана в него четириъгълна бетонна плоча, губеше приликата си с гъсти борови гори. В тъмнозелена грапава повърхност се сливаха не дървесни корони, а сухи, мъртви, неравномерни струпвания на нещо като уродливо разкривени огради или огромни възли от проводници или телени мрежи. Той се раздели с представата за гористи възвишения и провиждащи се през сивосребърния наплив на боровите иглици плешивини на голи поляни: видя творенията на чуждата техника, чието изкуство бе отхвърлило всички земни канони. Ако на хората им бе хрумнало да застроят с технически съоръжения околността на космодрум, разположен в просторна котловина между метрополията и планинските склонове, биха се погрижили също да благоустроят терена, като обединят утилитарността с естетиката на геометричните форми — или поне със сигурност не биха покрили голите склонове с гъсталак от хиляди, неистово разклонени метални буци и възли, които в никакъв случай не бяха продукт на сапьорски работи, маскировка на военни обекти с уж растителни заграждения, защото неестественият им характер ги издаваше сам.

Темпе слизаше със студена тяга на ракетата към сивата настилка на космодрума, а целият планински склон, закриван от прилива на връщащите се обратно облаци, изчезваше в тях като бодлива гущерова кожа с петна от пъпчив обрив. Преди тяхната чудата грозота да му разкрие разликата между създаването на технически устройства и развитието им на самотек до някакво раково разрастване, преди пак да погледне към застроената площ на юг, към онази вече изпълзяла иззад хоризонта сепия с втренченото огледално око в черна рамка, трябваше да поеме управлението. Натоварването спадна от четири на две g, сгъстеният кислород избликна от дюзите като леден пламък, членестоногите лапи се разкрачиха под кърмата, а когато те удариха в твърдата настилка, двигателят блъвна за последен път и замлъкна.

Тристатонната ракета направи още няколко, по-слаби подскока и застана неподвижно. Като усещаше с тялото си сила на тежестта, различна от онази при намаляване на скоростта, при отзвучаващото съскане на амортисьорите пилотът разкопча коланите, изпусна въздуха от пашкула около скафандъра си и се изправи. Коланите с катарамите се изхлузиха от раменете и гърдите му. Анализаторът не откриваше отровни газове във въздуха, налягането беше хиляда и сто милибара, той обаче трябваше да излезе с шлем, затова превключи кислородната муфа към собствения си резервоар. Темпе изключи телевизионните камери и лампите в кабината светнаха. Той хвърли един поглед към докараните предмети — от двете страни на седалката лежаха тежки контейнери на колела, които можеха да се бутат като ръчни колички. За да се избегне грешка, Харрах старателно бе изписал на тях цифрите едно и две. Харрах навярно му завиждаше, макар че с нищо не го бе показал. Добър другар беше той и сега пилотът съжали, че не е с него. Двамата сигурно биха се справили по-добре. Доста време преди полета, когато само думите на Лаугер, изречени на „Евридика“ — че ще види квинтяните, — му даваха надежда, Темпе бе изпаднал — според ГОД — в депресия, но след разговора си с лекаря пилотът отхвърли тази диагноза. Потискаше го не това, че смяташе контакта за безсмислен по принцип, а това, че те бяха започнали играта за контакта с насилието като най-висш цвят. Той не сподели с никого тези свои мисли. Независимо от резервите и съмненията, как би могъл да пропусне огромния шанс, след като повече От всичко искаше да види квинтяните? Араго виждаше този шанс в черни краски. Още преди да бъде произнесена формулировката „демонстрация на сила“, монахът наричаше нещата със собствените им имена, като твърдеше, че те се включват в двулична игра и така напористо се стремят към разбирателство, че всъщност се отказват от него, прикривайки се зад различни маски и хитрости, все по-малко готови да разкрият истинския си лик пред Чуждия разум; че контрират всеки негов опит да увърта и нападат при всеки отказ, от което целта на експедицията става толкова по-трудно постижима, колкото по-брутални удари се използуват в полза на тази цел.

Пилотът включи устройството за отваряне на люка, но най-напред трябваше да изчака резултатите от анализа. Докато компютърът му предъвкваше получените данни за химичния състав на настилката, за скоростта на вятъра, за радиоактивността, на околната среда (практически нулева), в главата му — вместо поредните етапи на програмата — се кълбяха всички лоши мисли, които беше потискал досега. Накамура споделяше мнението на монаха, ала не го беше подкрепил официално, защото това би било равносилно на отстъпление. Темпе също признаваше правотата на отец Араго, но в същото време знаеше, че него самия нищо не може да го спре. Ако Квинта беше ад, той беше готов да слезе в ада, за да види квинтяните.

Засега обаче нищо не подсказваше, че е дошъл в ада. Вятър девет метра в секунда, видимост под тавана на облаците добра, никакви отрови, мини, експлозиви под ултразвуково сондираната настилка на космодрума. Разнесе се съскане — външното налягане и това в кабината се изравняваха; над люка светнаха три зелени, лампички, тежкият диск направи полуоборот и отскочи нагоре. Темпе дочу тракането на спускания трап и трясъка, с който неговите подпори стъпиха косо върху настилката. Надзърна навън. През стъклото на шлема ярката дневна светлина го заслепи. От височината на осем етажа той виждаше огромната плоскост на космодрума под заоблачилото се отново небе. Северните възвишения бяха изчезнали в мъглата, в далечината от дългата броеница на отворите на шахтите излизаше ръждив дим, а на фона му се издигаше огромна наклонена кула, по-силно наклонена и от кулата в Пиза: „Хермес“, самотен и чудноват сред пустошта, на около една миля. И никъде жива душа.

Там, където възвишенията бяха изчезнали под снижаващите се облаци, в самия край на космодрума се виждаше ниска постройка с цилиндрична форма. Напомняше хангар за цепелини. Зад силуета й стърчаха към небето тънки прътове-мачти, които бяха свързани помежду си с лъскави нишки — като с паяжина, простряла се върху четвърт небосклон. Метрополията-сепия с окото й беше изчезнала зад димния хоризонт и на пилота му хрумна, че сега го наблюдават с тази паяжина. Застана на трапа и я огледа внимателно през бинокъла. Учуди го нерегулярността на „преждата“; с по-големи и по-малки дупки, провиснала неравномерно, тя приличаше на стара рибарска мрежа, която рибар-великан беше окачил на мачти, огънали се под нейната и собствената си тежест така, че се бяха наклонили на различни страни. Имаше много нескопосан вид. Впрочем целият космодрум беше пуст — като евакуиран и после отстъпен на неприятел. Темпе настръхна при мисълта — колкото натрапчива, толкова и отблъскваща, — че вместо антенно съоръжение разглежда творението на насекоми-чудовища, след което слезе заднишком по трапа, приведен под контейнера, който тежеше почти един центнер. Разкопча коланите, пусна контейнера на настилката и го забута право към „Хермес“, щръкнал самотен с разбита кърма. Пилотът вървеше с равна крачка, без да бърза, за да не даде повод на онези, които несъмнено го наблюдаваха незабележимо, да се усъмнят в нещо.

Те знаеха, че той ще изследва поразения кораб, но не знаеха с какви методи ще го направи. Спря до кърмата, чиито смачкани дюзи се бяха забили в напукалата се радиално настилка, и се огледа. През шлема дочуваше поривите на вятъра, въпреки че почти не го усещаше през скафандъра. Писукането на хронометъра го върна към действителността. Нямаше нужда от сгъваемата дуралуминиева стълбичка. Непосредствено над втулките на дюзите, които се бяха нагънали като хармоники, в кърмата зееше обгорен, прострелен отвор със стърчащи навън езици от бронираната обшивка и огънат от взрива корпусен шпангоут. Би могъл да пропълзи вътре през този отвор, като само внимава да не закачи скафандъра на някоя от стоманените трески. Темпе се покатери нагоре по стъпалото на подпората, която не беше успяла да се разгъне докрай — квинтяните толкова много бяха бързали да открият огън; основателно впрочем, защото корабът е най-безпомощен в мига, в който угасява главната тяга и прехвърля цялата си маса върху изхвърляните подпори. Той придърпа до себе си контейнера и вирна глава, най-високо, колкото можа, за да огледа в какво състояние е корпусът. Входните люкове на носа, които бяха заварени на глухо, не се виждаха отдолу, но той виждаше ясно вратите на товарителниците — учуди се, че те са затворени и непокътнати. Странно нещо! След като бяха унищожили машинното отделение с един едрокалибрен изстрел и поразеният кораб беше полегнал настрана, те бяха нахлули вътре през радиоактивния отвор с диаметър един метър, вместо да укрепят ракетата и да влязат през централните товарителници. Възможно ли е след стогодишна война да нямат сапьори със съответното оборудване и стабилно военно инженерство? Продължавайки да се изумява от порядките в местната армия, Темпе, вече във вътрешността на кораба, насочи дозиметъра на контейнера към мрака наоколо. При удара реакторът за еднократна употреба се беше стопил — точно така, както бяха предвидили проектантите, и беше изтекъл през хитроумно приготвените дънни клапи дълбоко под напуканите плочи на космодрума, образувайки неголямо радиоактивно петно. Като си мислеше колко добре са обмислили нещата Поласеар и Накамура, той освети наоколо с джобното си фенерче. Заобикаляше го мрачна тишина. От машинното отделение не бяха останали дори развалини. Конструкцията бе така изчислена, че да носи двата тона на празния макет, но да се разхвърчи на парчета при най-слабото подухване. Стрелката на гайгеровия брояч подскочи по скалата и го увери, че за един час няма да получи повече от сто рентгена. Той извади от контейнера две плоски метални касетки и изсипа съдържанието им. Подът се покри със синтиви — синтетични насекоми с микросензори. Клекна сред тях — сякаш за да почете паметта на разрушения кораб — и включи активиращата система в дъното на по-голямата касета. Разсипаният по нагънатата ламарина мравуняк, оживя. С бързи, хаотични движения на телчетата-крачка, досущ като истински бръмбарчета, които се мъчат да се обърнат, когато са се оказали по гръб, те се разбягаха във всички посоки. Темпе изчака търпеливо й последните да го напуснат. Когато само няколко, явно дефектни, продължаваха да Се въртят до коленете му, пилотът стана и излезе на дневна светлина, като влачеше подире си почти празния контейнер. В средата на пътя извади от него масивен пръстен, разгъна статива му, насочи го към кърмата и се върна на „Земя“.

От кацането бяха изминали 59 минути. През следващите тридесет минути той направи снимки на околността, преди всичко на простиращата се на възбог мрежа — с различни филтри и обективи, — след което се изкачи по трапа и влезе в ракетата. Мониторът във възтъмната кабина вече светеше. Синтивите докладваха в инфрачервената област чрез препредавателя, разположен по средата на разстоянието между „Земя“ и „Хермес“. Заедно с компютъра и програмата му те образуваха един твърде специфичен електронен микроскоп — разделен на подсистеми в пространството. Неговите десет хиляди бръмбарчета тършуваха из всички кътчета на разрушения кораб, изследваха сажди, смет, прах, стърготини и капки разтопени метали, за да открият дали там няма нещо, което не е присъствувало в кораба преди това. Електронните им зурлички се характеризираха с „ордофилия“ — стремеж към молекулярен порядък, присъщ на всички живи и мъртви микроорганизми. Прекалено глупави, за да поставят сами диагноза, синтивите бяха само обективи на микроскопа — анализатор в ракетата, а той очертаваше вече първите кристални мозайки на находките и правеше изводи. Технобиотичните умения на местните инженери действително заслужаваха висока оценка. В невинните боклуци бръмбарчетата идентифицираха вируси с бавно действие. Всеки от милионите вируси се криеше зад микроскопична маска от мръсотия. Компютърът още не беше определил колко дълго трае латентното им състояние. Те представляваха зародиши, заспали в молекулните си пеленки, които щяха да се събудят след седмици или месеци. Пилотът направи от това откритие следния важен извод: той трябваше да напусне планетата жив, за да пренесе заразата на кораба, на истинския „Хермес“. Този извод беше безупречен от гледна точка на логиката и му развързваше ръцете за по-смели постъпки, щом гибелта нямаше да достигне „Хермес“, ако той остане тук. Тук обаче го обхвана съмнение. Вирусите можеха да бъдат едновременно и автентични, и коварни. Лесно е да се предположи, че след като ги открие, той ще пожелае — както преди малко — да направи нещо дръзко. А колко лесно един лекомислен, склонен към риск човек може да предизвика злополука с фатални последици. Беше попаднал в положение, типично за алгебрата на структурите на конфликта: играчът си създава модел на противника, включващ неговия модел на ситуацията, и му отговаря, създавайки модел на модела, и тъй нататък до безкрайност. В такава игра повече няма място за факти с дефинитивна достоверност. Ама че дяволски номера, помисли си Темпе. Добра работа би свършило нещо по-внушително от техническите устройства — например заклинания за прогонване на злите духове. Хронометърът изписука в ухото му: стоте минути изминаваха. Той притисна двете си длани към съответните плочки и почувствува лекото гъделичкане на тока, с който се зареждаше компютърът, за да изпрати на „Хермес“ еднобитов сигнал, че неговият разузнавач е жив.

Настъпи часът на същинското разузнаване. Темпе изтича по трапа с втория контейнер и извади от скривалището на кърмата сгъваемото транспортно средство — рамка със седалка и електрично задвижвани колела-балони. Когато потегли към възвишенията на север, към поднебесната мрежа край самотния хангар, заръмя ситен дъждец. Мъглива сивота размаза очертанията на приближаваната огромна конструкция. Пилотът спря „мотопеда“ си пред нея, избърса с ръкавицата капките, които се стичаха по стъклото на шлема, и се втрещи. Колосът беше и напълно чужд, и непонятно свой: Без прозорци, с изпъкнали стени, обхванати в масивните ребра на разположените успоредно носещи греди, той създаваше впечатление за нещо, противоречащо и на архитектурата и на природата — като труп на кит, в чийто търбух е бил изстрелян снаряд със сгъстена газ, та той да издуе кошмарно тялото, впито в прътовата конструкция, огъвайки я по формата на издъхващото туловище. Между две от ребрата зееше полуовален отвор. Темпе смъкна контейнера от транспортното средство и го забута пред себе си през тази порта в непрогледния мрак. Изведнъж го заля ярка бяла светлина. Намираше се в хале, в което и гигантоходът би изглеждал мравка. Обкръжаваха го многоетажни, изкривени, преплетени една с друга галерии, сякаш беше стоманен театър с изтръгнати вътрешности — сцена и зрителна зала. В центъра върху ажурна ламарина лежеше разнобагрена морска звезда от искрящи като кристал цветя. Когато я наближи, той забеляза, че над нея е увиснала прозрачна като въздуха пирамида, чиято повърхност се разкриваше само когато отразяваше под остър ъгъл падащата светлина. В стъклоподобния тетраедър една след друга започнаха да се появяват втопени в него изумрудени букви:

ТОВА Е ПОСРЕЩАНЕ СТОП

Кристалните цветя запламтяха с великолепни нюанси — от светлолазурно до тъмновиолетово. Искрящите чашки се разтвориха. Във всяка сияеше огромен брилянт. Надписът отстъпи място на друг:

ИЗПЪЛНЯВАМЕ ВАШИТЕ ЖЕЛАНИЯ СТОП

Пилотът стоеше, без да помръдне, а дъгата от огнени кристали постепенно изсивяваше. Брилянтите потъмняха и още миг тлееха рубинено, докато изчезнаха, и всичко се разпадна в лека пепел. Оказа се, че стои пред макара с бодлива, преплетена тел, а в кристала зазеленяха нови думи:

ПОСРЕЩАНЕТО ЗАВЪРШЕНО СТОП

Темпе вдигна очи от догарящото пепелище, плъзна поглед по галериите, по техните провиснали козирки, на места изтръгнати от вдлъбнатите стени. Изведнъж разбра защо тази конструкция му се струваше позната: тя представляваше обърнато наопаки, стократно увеличено копие на „Хермес“. Галериите повтаряха скелето, заварено към борда при монтажа и смачкано от експлозията при кацането, а впитите във фронтона ребра бяха шпангоутите на кораба, сега опасващи отвън преобърнатия му корпус. Лампите под козирката на разкривените балкони постепенно гаснеха, докато пак настана тъмнина и само увисналият във въздуха надпис ПОСРЕЩАНЕТО ЗАВЪРШЕНО СТОП блещукаше с бавно избледняващ светлозелен цвят.

Как трябваше да постъпи? Те бяха проучили простреляния кораб и го бяха дублирали със съвършенството на безсмислената прецизност или на рафинираното издевателство, та той да влезе в него като в търбуха на убито, изкормено същество. Все едно дали беше плод на злостно коварство или ритуал на нечовешка култура, демонстриращ именно по този начин гостоприемството им, самият факт създаваше безизходна ситуация. Пилотът заотстъпва заднишком в тъмното, блъсна се в контейнера, който връхлетя с трясък върху ламарините, и този гръмогласен удар го накара едновременно и да се окопити, и да се вбеси.

Той се затича и изблъска товара си на дневна светлина, под дъжда. Мократа настилка беше потъмняла. Зад ръмящата завеса, в далечината, сребрееше иглата на ракетата му, мръсноръждивите, искрящи пушеци отплуваха на вълни в ниските, мътно надвиснали облаци, а над целия пущинак господствуваше наклонената кула на мъртвия „Хермес“. Темпе провери колко е часът. До следващите сто минути оставаше почти един час. Той се бореше с пристъпа на гняв, трябваше да си възвърне самообладанието и спокойствието. Щом можеха да проектират бойни машини и владееха военното инженерство в планетен и космически мащаб, те би трябвало да притежават и логично мислене. Ако не желаят да се покажат сами, то нека поне го заведат с пътепоказатели там, където с предадения им преди месеци код техните терминали щяха да му докажат, използувайки равенствата на алгебрата на конфликта, че контактът е безсмислен. Нека дори отхвърлят аргументите на насилието с аргументи на фактите от по-висш порядък, които дават възможност за избор само между различните форми на гибелта. Но нямаше никакви знаци, терминали, апаратура за обмен на информация, нищо, дори по-малко от нищо, след като съществуваше металната димна завеса в облаците и трупът на техния кораб, заразен с коварни вируси, а като място за посрещане на госта беше избран неговият дублиран корпус, раздут като жаба, напомпана до смърт от някой луд, и една кристална цветна леха, разпаднала се в пепел за „добре дошъл“. Смисълът на церемонията беше толкова противоречив, че просто говореше: нямате работа тук, пришълци, нито с огън, нито с ледена бомбардировка няма да постигнете нищо друго освен засади, маскировки и камуфлажи. Нека вашият пратеник прави каквото си иска — навсякъде ще го посреща само това непоколебимо мълчание, докато той, загубил илюзиите си, объркан, оглупял от гняв, не започне да обстрелва с лъчемета си всичко, което му попадне, и сам се погребе под рухналите руини или — изпълзял от тях — отлети, но не с откраднатите знания, както е бил запланувал, а в паническо бягство. Наистина — би ли могъл да форсира каквото и да било, да прониква насила в затворената е железни прегради едноока метрополия отвъд димната стена? Нали в това нечовешки чуждо обкръжение той ще научи толкова по-малко, колкото по-брутално нападне — без да може да различи това, което ще открие, от онова, което ще унищожи.

Дъждът валеше, облаците надвисваха все по-ниско, като покриваха връхчето на разрушения „Хермес“. Пилотът извади от касетата в контейнера биосензора, един толкова чувствителен уред, че от разстояние петстотин метра реагираше на клетъчната обмяна на нощна пеперуда. Стрелката трептеше неизменно на нулата в знак, че както на Земята, и тук животът е навсякъде, ала прашецът на растенията или бактериите не можеха да бъдат неговата „нишка на Ариадна“. Той стигна до ракетата, изкачи се по трапа, настрои уреда на максимален обсег и го насочи към пушеците на юг, към закриваната от тях широкораменна метрополия. Стрелката все така потрепваше на нулата. Мъртъв железен град? Видя му се толкова невероятно, че той инстинктивно разтърси апарата — също като спрял часовник. Но после, когато се обръщаше, насочи индикатора към провиждащата се през дъжда поднебесна паяжина и тогава стрелката подскочи, премествайки се в широки граници в двете посоки.

Пилотът се върна с бяг при „мотопеда“ си, постави контейнера зад седалката, пъхна биосензора в скобата при кормилото и потегли към разпънатата по мачтите мрежа.

Валеше като из ведро. Под колелата локвите се разпръскваха, дъждът мокреше стъклото на шлема му, заслепяваше го, а трябваше и непрекъснато да наблюдава показанията на биосензора, чиято стрелка подскачаше бързо. Според брояча бе изминал четири мили и наближаваше граничната зона на разузнаването. Въпреки това увеличи скоростта. Ако не бяха червените предупредителни примигвания на арматурното табло, щеше да се строполи заедно с транспортното си средство в дълбокия ров, който отдалече взе за черна ивица по стартовите писти. „Мотопедът“ спря остро, подхлъзна се на блокираните колела встрани и спря досами ръба на натрошените плочи. Пилотът слезе, за да огледа препятствието. Мъглата пречеше да прецени вярно разстоянието до другия му край и създаваше измамно впечатление за дълбочина, над която тук-там над глинестия бряг стърчаха бетонни парчета. Ровът беше неравномерно широк, на невъзможен за преминаване по дуралуминиевата стълба; навярно беше изкопан с експлозивни, материали неотдавна и припряно, за което свидетелствуваше глината, на места така нахвърляна и надвиснала, че можеше да се свлече във всеки миг надолу.

Взривът беше забил парчета бетон в отсрещния бряг. Той се издигаше като не много стръмен, широк скат, над който през мъглата се провиждаха дупките на внушителната мрежа. На доста голямо разстояние едно от друго, по протежение на рова от онази страна, се виждаха стоманени въжета в анкерно закрепване, типично при вертикалното закрепване на антенните мачти без подпори, само върху сачмени лагери. На двете най-близки мачти експлозията беше изтръгнала котвите заедно с противотежестите. Местейки поглед по техните безразборно провиснали въжета, той забеляза на няколко десетки метра по-нагоре корпуса на мачта с телескопично издадени, все по-тънки сегменти, в горната част огънати като силно извита от тежестта въдица, поради което недоопънатата мрежа се бе изхлузила и долните й части почти докосваха почвата. Докъдето ти поглед стига, склонът бе покрит с по-светли от глината издатини, не — куполи на закопани резервоари с течност или газ, а по-скоро неравномерно издути къртичини или до половина заровени черупки на огромни костенурки. Шапки на гигантски гъби? Скривалища-землянки?

Над него разхлабената мрежа се вееше от пороя и вятъра. Пилотът извади биосензора и го насочи към склона. Стрелката подскачаше в червения сектор на скалата, връщаше се и пак удряше в максимума, възбуждана от метаболизма не на микроорганизми или мравки, а на китове или слонове, приседнали на стада по мокрия склон. До стоте минути оставаха четиридесет и седем. Да се върне в ракетата и да чака? Жалко би било за загубеното време, пък и което бе още по-лошо, щеше да загуби преимуществото на изненадата. В главата му вече неясно се очертаваха правилата на играта: не го нападаха, но поставяха препятствия, за да си строши главата, ако много държи. Нямаше какво повече да му мисли. С непрецизирано усещане за реалност, по-нереална и от сън, той заизважда от контейнера необходимите инструменти за скок на другия бряг. Прикрепи реактивните кобури с колани, минаващи през раменете му, пъхна в джоба на скафандъра сапьорска лопатка, взе на гръб раницата с биосензора и понеже нищо не му струваше да опита, реши да използува най-напред ракетницата за изстрелване на тергалово въже. Той подпря ракетницата на левия си лакът, прицели се ниско, в отсрещния склон и стреля. Въжето се разви със свистене, улучи ската, куките се закрепиха, но когато дръпна, подгизналата почва поддаде.

Темпе отвори клапана, струята заплющя и леко го издигна във въздуха, сякаш беше на учебен полигон. Прелетя над тъмното корито с тинеста вода на дъното, после намали тягата, която биеше в краката му със студен, вибриращ газ, и се приземи на набелязаното място отвъд бабунката, която му заприлича, докато летеше към нея, на огромен, безформен хляб с препечена азбестова коричка. Обувките му се плъзнаха по блатистата кал, но той се изправи. Скатът не беше много стръмен. Заобикаляха го тумбести, невисоки колиби, измазани с глина — пепеливи на цвят, по-светли там, където се стичаха струйките вода. Захвърлено в мъглата селце на примитивно негърско племе. Или гробище с могили. Пилотът извади от раницата биосензора и го насочи към грапавата, издута стена на една крачка от него. Стрелката се затресе при червения максимум като слаб волтметър, прикачен към мощна динамомашина. Държейки пред себе си тежкия датчик като оръжие, готово за стрелба, Темпе заобиколи стърчащата от глината черупчеста гърбица. Обувките му шляпаха и оставяха в калта следи, които тутакси се пълнеха с мътна дъждовна вода. Затича нагоре по стръмнината на склона от един безформен самун към друг. Сплескани отгоре, те го надвишаваха с половин ръст. Бяха тъкмо по мярката на човека, ала нямаха никакви входове, отвори, проходи, амбразури, не можеха да бъдат бункери, напълно слепи, нито пък трупове, погребани в хванали черупка гробове. Навсякъде, накъдето и да насочеше датчика, кипеше живот. За сравнение обърна уреда към собствените си гърди. Стрелката веднага се премести от края в средата на скалата. Внимателно, за да не го повреди, той остави биосензора, извади от джоба на бедрото си сгъваемата сапьорска лопатка, застана на колене и започна да копае меката глина; острието стържеше по черупката, отхвърляше далече калта, водата бързо запълваше увеличаващата се дупка. Той напъха ръката си чак до рамото, докъдето можеше да стигне, докато напипа оказващо съпротивление хоризонтално разклонение. Коренова система на вкаменени гъби. Не — дебели, гладки, кръгли шлангове и — което го стресна — нито студени, нито горещи: топли. Задъхан, оплескан с кал, Темпе скочи и удари с юмрук влакнестата черупка. Поддаде еластично, въпреки че беше доста твърда, и веднага възвърна предишната си форма. Опря се с гръб на нея. През дъждовната завеса виждаше разположените по-нататък гърбици, оформени също тъй невзрачно. Някои се доближаваха една до друга и образуваха тесни улички, водещи нагоре по склона, където мъглата ги поглъщаше.

Ненадейно си припомни, че биосензорът е двуобхватен: има превключвател за кислороден и безкислороден метаболизъм. Вече беше открил кислородната обмяна на веществата. Вдигна датчика, избърса с ръкавицата размазаната по стъклото глина, превключи го на анаеробен метаболизъм и го долепи до грапавата повърхност. Стрелката запулсира с не много бърз, равномерен ритъм. Аеробни заедно с анаеробий? Как е възможно? Не беше специалист в тази област, ала тук май никой не би се оправил. Затъвайки в калните потоци под дъжда, той се прилепваше до нови и нови гърбици. Метаболичните процеси имаха различен ритъм. Може би там едни спят, а други будуват? Сякаш с желание да събуди спящите, той започна да удря юмруци в грапавите търбуси, но пулсът не се променяше. Така се беше забързал, че едва не се препъна, в един от преходите във въже, придържащо антените — опънато косо нагоре, към невидимите в млечната мъгла мрежи на огромната паяжина.

От неизвестно колко време хронометърът сигнализираше с все по-силен, все по-тревожен сигнал. Без да усети, бяха минали сто и дванадесет минути. Как бе могъл да се заплесне така? Какво да прави? Би долетял до ракетата за три-четири минути, но газът в резервоара бе достатъчен за едва двестаметров скок. Хайде, за триста. До „мотопеда“… но дотам са повече от шест мили. Поне четвърт час… Да се опита? Ами ако „Хермес“ удари по-рано и пратеникът му загине тук не като герой, а като последен идиот? Потърси дръжката на лопатката, напразно: джобът му беше празен.

Бе забравил лопатката в изкопаната дупка. Къде щеше да я търси сега в този лабиринт…

Замахна с биометъра, както го държеше с две ръце, и заудря в грапавата черупка, дълбаеше и дълбаеше, докато тя се пропука и от отвора като от пробита праханка избухна жълто-бяла прах, разкривайки не зъркелите на укрили се във вътрешността същества, а монолитна повърхност под дълбоко зейналото отверстие с хиляди дребни пори — като разрязан на две самун хляб с недопечена глетавина в средата. Темпе застина с ръце, вдигнати за поредния удар, а небето над него се изпълни със страхотен блясък. „Хермес“ откри огън по антенните мачти извън космодрума — той проби облаците, дъждът мигновено изчезна, като се превърна в бяла пара, лазерното слънце изгря, термичният удар е голям обсег обели целия стръмен склон, покрит, докъдето стигаше погледът, с голи, беззащитни брадавици и когато прострялата се на възбог паяжина заедно с натрошените, горящи антени падна върху него, той разбра, че е видял квинтяните.