Станислав Лем
Фиаско (14)

Приказка

Преградите, които обикновено разделяха двете халета в кърмата на „Хермес“, бяха махнати. Стоманените им стени пропаднаха във вътрешността на кораба и само широките жлебове на неплъзгащите се лагери, потъмни от метала на цилиндричното помещение, подсказваха къде са били те дотогава, от което огромното хале приличаше на хангар, напуснат от необичайно голям цепелин и променил предназначението си.

На около двадесет етажа над жлебовете на прибраните прегради, близо до изпъкналия таван — като две бели мушици, кацнали на напречната греда, свързваща щирборда с бакборда — висяха пилотите Харрах и Темпе, прикачени за коланите си, да не би някое по-силно течение да ги отнесе от местата им в царуващата безтегловност. Всъщност не можеше да се каже, че гледат надолу, макар да имаха такова усещане. В гигантското безлюдно помещение се вършеше ритмична, бърза, непрестанна работа. Лъскавите жълти, сини и черни автомати, подредени като в идеално синхронизирани гимнастически редици, въртяха манипулаторите си ту настрана, ту напред, ту посягаха назад, към други автомати, които им подаваха с челюстите си различни монтажни детайли. Изграждаха солазера.

Конструкцията му беше решетъчно-ажурна, а размерите — като на миноносец. Полуготовият скелет изглеждаше като сгънат, спирално извит великански чадър, върху който вместо тъкан бяха опънати застъпващи се сегменти от огледални люспи. Затова той приличаше и на допотопна риба или на някое от измрелите влечуги от морските дълбини, чийто скелет снаждат сега не палеонтолози, а машини. Далеч от пилотите, в предната част, където се намираше муцуната на колоса, лазерното заваряване искреше в хиляди синкави струйки дим.

Проектиран като фотонен лъчемет, захранван със слънчева енергия, той бе препрограмиран набързо, за да се превърне в огледало за пускане на слънчеви зайчета. Наистина — тераджаулови.

Концепцията изхождаше първоначално от опасенията на физиците, че повторното използуване на сидералната технология с нейните извънредно специфични — не само гравитационни — ефекти, ще даде на планетата нежелателни напътствия, насочвайки специалистите по въоръженията към следата, водеща към интервала на Холенбах. Затова вместо източниците от този интервал беше решено да се използува поостарялата техника на радиационните преобразуватели. Увиснал пред диска на слънцето, солазерът щеше да се разпери като ветрило, а обърнатите към Дзета рецептори щяха да смучат нейното хаотично, покриващо всички диапазони лъчение, за да го пресоват в монохроматичен таран. Почти половината от получаваната енергия служеше за охлаждане на солазера, инак той мигновено би се изпарил от слънчевия пек. Ефективната мощност обаче беше достатъчна снопът кохерентна светлина с двестаметров диаметър на изхода на излъчвателя, увеличен трикратно поради неизбежното разсейване при орбитата на Квинта, да насече кората й като затоплен нож масло. Под това дълбокопроникващо огнено острие десеткилометровият пласт океански води би зейнал до дъното. Светлинният меч не би усетил натиска на напиращата от всички страни вряла вода. Сред избухналите от врящия океан облаци, в сравнение с които гъбата на термоядрения взрив е капчица, солазерът можеше да проникне в дълбините на Квинта на разстояние една четвърт от радиуса й. Но никой нямаше намерение да предизвиква такава катастрофа. Предвиждаше се солазерът едва-едва да докосне ледения пръстен и термосферата на планетата. Когато и този вариант беше изоставен, оказа се, че светлинното оръдие много лесно може да бъде преобразувано в сигнализатор. Ел Салам и Накамура искаха с най-малка промяна в конструкцията да постигнат с един куршум два заека. Въпросът беше да се стигне до всички възможни адресати едновременно и четливо. Макар и едностранен, този вариант за контакт приемаше за очевидно, че планетата е населена от разумни същества, които притежават зрение и достатъчно интелект, за да разберат смисъла на посланието.

Първото условие не зависеше от подателите. Те не можеха да дарят очи на същества, които не ги притежават. Второто налагаше на подателите особена съобразителност и изобретателност — още повече че управниците на Квинта навярно не желаеха космическите гости да установят контакт непосредствено с населението. Затова сигнализацията трябваше да падне като светлинен дъжд върху всички континенти на планетата, пробивайки гъстата пелена на облаците й, като в случая плътното заоблачаване беше благоприятно, понеже никой с капка здрав разум не би сметнал пробиващите го светлинни игли за слънчеви лъчи.

Най-твърд орех се оказа формата на съобщението. Би било безсмислено да се използува азбука или да се изпращат като разпознавателни знаци някакви числа, например универсалните физични константи. Солазерът лежеше в кърмовата част, готов за старт. Но не потегляше. Физиците, информатиците, екзобиолозите бяха попаднали в задънена улица. Имаха всичко освен програма. Не съществуват самообясняващи се кодове. Говореше се за цветовете на дъгата: виолетовите багри са мрачни, по-светлите, оптично средни ивици — зеленото — означава растенията, буен живот, червеното асоциира с агресия — така е, но у хората. А кодът като ред от означаващи нещо конкретни сигнални единици не се образува от спектрални линии. Тогава вторият пилот предложи нещо интересно. Нека се разкаже на квинтяните приказка. Да се използува за екран облачното небе. Да се прожектират върху него свързани в сюжет картини. Над всеки континент. Както по-късно се смееше Араго, obstupuerunt omnes^[1]. Специалистите буквално онемяха.

— Технически осъществимо ли е? — попита Темпе.

— Технически да. Но има ли смисъл? Представление на небето? Какво да се представи?

— Приказки — повтори пилотът.

— Идиотщина — ядоса се Кирстинг, който бе посветил двайсет години от живота си на космолингвистиката. — Сигурно бихме могли да представим едно-друго пред пигмеите или пред австралийските аборигени. Всички човешки раси и култури имат общи черти. А на Квинта няма хора.

— Няма значение. Те имат техническа цивилизация и водят война в Космоса. Следователно преди това са имали цивилизация от каменния век. Тогава вече са воювали помежду си. И ледени епохи е имало на планетата им. Когато все още не са изграждали къщи или вигвами. Значи навярно са седели в пещерите. А по стените им са рисували знаци на плодородието и животните, за които са ловували — с надеждата, че това ще им донесе успех в лова. Но едва след няколко хиляди десетки години са разбрали, че това са приказки. От такива като доктор Кирстинг. Докторе, искаш ли да се хванем на бас, че те знаят какво е приказка?

Накамура вече се смееше. И другите също — освен Кирстинг. Екзобиологът и космолингвистът в едно лице не беше обаче от хората, които отстояват становището си на всяка цена.

— Знам ли… — поколеба се той. — Ако това хрумване не е кретенско, то е гениално. Добре, да предположим, че им представим приказка. И какво от това?

— А, това вече не е моя работа. Не съм палеонтолог. А що се отнася до хрумването, то не е само мое. Още на „Евридика“ доктор Герберт ми даде един сборник с фантастични разкази. Навремени го разгръщам. Сигурно оттам ми е дошла тази идея…

— Палеоетнография ли? — учуди се Кирстинг. — Почти не я познавам. А вие?

На борда нямаше такъв специалист.

— Може би има нещо в паметта на ГОД — каза японецът. — Струва си да потърсим нещо. Но не приказка. Мит. По-скоро общ елемент, мотив, който се среща и в най-старите митове.

— Преди възникването на Писмеността?

— Естествено.

— Да. От самото начало на тяхната прокултура — предаде се Кирстинг. Дори се ентусиазира, но изведнъж го обхванаха съмнения:

— Чакайте. Като богове ли ще им се представим? Араго възрази.

— Ще бъде трудно, защото целта ни не е да разкрием нашето превъзходство и нас самите. Става дума само за предизвестяване на доброто. За благовещение. Поне аз влагам такова съдържание в предложението на нашия пилот, защото приказките обикновено имат добър край.

Така започна двупосочното обсъждане: от една страна — преценките какви общи черти могат да имат Земята и Квинта: жизнена среда и възникналите в нея растения и животни, а от друга — пресяването на съвкупността от легенди, митове, предания, ритуални практики и обичаи, за да се отделят онези с най-трайните белези, със смисъл, непроменен през хилядолетията на поредните исторически епохи.

В първата група от правдоподобни константи попаднаха: двуполовост, най-вероятна у гръбначните, храна за животните, следователно и разумни същества на сушата, смяна на нощта и деня, съответно — на луната и слънцето, както и на топлите и студените годишни времена; наличие на тревоядни и месоядни като предпоставка за възникване на изяждани и изяждащи животни, на плячка и хищници, защото всеобщото вегетарианство беше твърде съмнително. Ако е така, то още в протокултурата се появяват ловът и канибализмът като самоизяждане — ловът на същества от собствения вид в еолита и палеолита е възможно, макар и не абсолютно сигурно явление; тъй или иначе, ловът е елемент, който се среща навсякъде, защото според теорията на еволюцията той е благоприятен за развитието на разума.

Хипотезата за неизбежния преход на човекомаймуните към хищничеството като ускорител на мозъчното развитие на приматите срещна едно време упорити възражения, оценяващи я като оскърбителен намек за човечеството, като мизантропична измишльотина на привържениците на естествената еволюция, по-клеветническа дори от провъзгласяваното от тях родство между хора и маймуни.

Но археологията потвърди тази теза, събирайки неоспорими доказателства в нейна полза. Без съмнение месоядството не води към интелект всички хищници; за да стане така, са необходими много на брой изключителни съвпадения на обстоятелствата. Хищните влечуги от мезозоя бяха далеч от разума и нищо не подсказва, че ако катастрофата на границата на кредата и триаса, предизвикана от огромен метеорит, разкъсал хранителната верига чрез глобално охлаждане на климата, не ги беше унищожила, висшите по онова време влечуги биха стигнали до човекоподобна разумност. Ала присъствието на разумни същества на Квинта не подлежеше на съмнение. Не беше важно дали те произхождат от местните влечуги или от непознат на Земята вид. Важно беше как се размножават. Дори ако квинтяните не принадлежаха нито към плацентните, нито към торбестите бозайници, генетиката убедително доказваше двуполовостта им: според нея биологичната еволюция дава приоритет на размножаването по този начин. Това, което се предава на потомството по чисто биологичен път чрез размножителните клетки, не разкрива пътя към културогенезата, защото биологичната информация предизвиква видови промени в срокове, измервани с хилядолетия. Ускоряването на мозъчното нарастване изисква намаляване на наследствено получаваните биологични инстинкти в полза на получаваните от родителите уроци. Благодарение на вродената генетична програма идващото на бял свят същество знае „всичко или почти всичко“, което му е необходимо, за да преживее, и се справя прекрасно, но не може да променя радикално жизненото си поведение. А който не умее да прави това, не е разумен.

Затова можеше да се предположи, че и тук в началото е била двуполовостта, както и ловът, и около тях се е разраснала протокултурата, защото те са двучленното начало и ядро.

А с какво се разкрива то в тази култура, какви следи оставя в нея? С вниманието, посвещавано на тези два члена: ползата от пола и ползата от лова. Преди възникването на писмеността, преди измислянето на неживотинските начини за използуване на тялото, изискваната за лова сръчност пренася реалното му протичане в неговите изображения — все още не като символи, а като магичен зов към Природата да даде желаното. Като изображения — рисувани, защото могат да се нарисуват; като издялани в камъка подобия на онова, което може да се издяла и е желано. И тъй нататък…

ГОД излезе от тези предпоставки и реши поставената му задача: адаптира към половите и ловни действия един конкретизиран в ред картини мит или по-скоро — разказ, послание, зрелище с актьори, слънцето и танц с поклони на фона на дъги, но това беше епилогът: в началото беше битка. Чия? На някакви неконкретизирани, изправени същества. Еднакви на вид. Нападение и сблъсъци, завършващи с общ танц.

Солазерът повтори това „планетно зрелище“ в няколко варианта в течение на три денонощия — с кратки прекъсвания, сигнализиращи началото и края, — и така фокусирано, че да се появява в полезрението, в централната част на облачните екрани, над всеки континент денем и нощем.

Харрах и Полассар оставаха скептично настроени. Да речем, че видят и дори разберат. И какво от това? Не направихме ли луната им на парчета? Онова представление беше по-малко радостно, но значително по-внушително. Да предположим обаче, че жестът ни бъде приет за миролюбив. От кого? От населението ли? Дали мнението на населението изобщо значи нещо по време на столетна космическа война? Дали на Земята пацифистите някога са налагали мнението си? Какво биха могли да направят, та гласът им да се чуе — не от нас, а поне от техните властници? Хайде, убеди децата, че войната е нещо лошо. Какви ще са последствията?

В същото време вместо удовлетворение от хрумването си Темпе изпитваше обезсилваща тревога. За да се отърси от нея, реши да се поразходи.

„Хермес“ всъщност беше безлюден исполин — жилищната му част заедно с лабораториите и залите за управление се побираше в ядрото, не по-голямо от шестетажна сграда. Освен енергетичните разпределители в него имаше болнични помещения, неизползувана малка заседателна зала, плувен басейн, който се пълнеше с вода само когато достатъчно голямата скорост на кораба го позволяваше, та водата да не изхвърчава във въздуха на капки с големината на балони, и овален амфитеатър, също предназначен за развлечения, в който никога не се виждаше жива душа. Удобствата, които строителите така старателно бяха подготвили за екипажа, се оказаха деветата дупка на кавала. Кому би хрумнало да гледа дори най-увлекателното холографско представление? За екипажа тази част от централната палуба сякаш не съществуваше, игнорирана може би затова, защото от няколко месеца изглеждаше като подигравка в сравнение с реалните събития. Както в помещенията за развлечение, така и в прожекционната и плувната зала не липсваха — благодарение на фантазията на архитектите — нито барове, нито павилиони като в лунапарка на малък град, което би трябвало да засилва илюзията за живот на Земята. Но Герберт твърдеше, че тук проектантите са забравили да вземат съвет от психолозите. Илюзиите просто се приемаха като измама и не в тази посока се упъти Темпе, тръгвайки на разходка.

Между обитаваната от разузнавачите част и външната броня на кораба се простираха помещения, изпълнени с работещи и неработещи агрегати. В тази част на „Хермес“ се влизаше през люкове, затваряни херметически, разположени в двата края на кораба — на кърмата откъм санитарните помещения, а на носа — откъм коридора до горната зала за управление. Достъпът до кърмовата част се охраняваше от плътно затворена и заключена врата с винаги светнали предупреждаващи надписи — там, в недостъпните за хората камери, се намираха привидно мъртвите сидерални преобразуватели, колосите, увиснали във вакуума на невидими магнитни възглавници — досущ като легендарния гроб на Мохамед. Затова пък в носовата част можеше да се влезе и зад преградата й пилотът правеше там своите излети. Пътят минаваше през залата за управление, където той завари Харрах да се занимава с нещо, което при други обстоятелства би го накарало да се засмее: дежурният Харрах бе искал да си пийне сок от консервена кутия, но я беше отворил прекалено припряно и сега гонеше, носейки се косо към тавана, жълтото кълбо от портокалов сок, леко полюшващо се като сапунен мехур — със сламка в устата, за да го настигне и изсмуче, преди то да облее лицето му. Темпе отвори вратата и застана на мястото, да не би въздушното течение да разпръсне течното кълбо на хиляди капки, изчака Харрах да завърши успешно лова и едва тогава се отблъсна умело, за да отплува в желаната посока.

При безтегловност от обичайната координираност на движенията не остава нищо, но той си беше възвърнал напълно старите умения. Не се поколеба как да разпери крака като алпинист в скален тунел, за да отвинти двете врати на кръглия люк. На негово място един по-неопитен човек би направил салто, докато се опитва да отвинти колелата, подобни на онези, които се използуват в банковите трезори. Темпе затвори бързо люка подир себе си, защото, макар че в носовата част имаше въздух, той не беше проветряван отдавна и беше просмукан с горчивите изпарения на химикалите като в химически завод. Слабо осветено, пространството пред него се стесняваше в далечината. Без да бърза, пилотът се отблъсна и се понесе напред. Постепенно привикваше с горчилката в устата и гърлото си.

Минаваше край оксидираните туловища на турбините, компресорите, термогравиторите с техните галерийки, площадки и стълбички, умело плуваше над гигантските, дебелостенни тръбопроводи, край резервоарите с вода, хелий, кислород, с широките фланци във венеца на болтовете. Кацна като мушица на един от тях. И наистина си беше мушица в утробата на стоманения кит. Тук резервоарите бяха по-високи от черковна кула. Една от лампите примигваше ритмично и в променливата светлина оксидираните издатини по резервоарите ту потъмняваха, ту изсветляваха като посипани със сребърен прах.

Темпе се ориентираше добре тук. От помещението със запасните резервоари отплува напред, там, където в светлината на собствените си лампи блестяха нуклеоспиновите агрегати, прикрепени към портални кранове, със запушени отвори, докато го лъхна остър студ и той видя заскрежените хелиоводи на криотронните системи. Беше толкова студено, че пилотът побърза да се хване за най-близката дръжка — ако неволно докоснеше тези тръби, би залепнал моментално като уловена в паяжина мушица. Нямаше какво да прави тук и точно затова се чувствуваше като на излет; донякъде си даваше сметка, че това мрачновато безлюдие на кораба, свидетелствуващо за мощта му, буди у него задоволство. В долните товарителници стояха самоходни багери, тежки и леки ракети, приспособени за кацане на чуждите планети, а по-нататък — редици зелени, бели, сини контейнери, предназначени за инструменталното отделение и ремонтните автомати. До самия нос се виждаха два гигантохода с огромни въртящи се качулки вместо главил случайно или умишлено той попадна в силния въздушен поток, издухван през мрежите на вентилационните отвори, който го отнесе към бакбордовите шпангоути, но използува сръчно придаденото му ускорение, за да се оттласне. Като скочил от трамплин полетя с главата напред, насочвайки се със забавено движение малко встрани, към перилата на покритата с ламарина носова галерия.

Обичаше това място. Седна на перилото или по-скоро се придърпа към него на ръце; пред него се простираха един милион кубически метра от носовите товарителници, а в далечината, над люка, през който беше влязъл, блестяха три зелени светлинки. Под него — или поне под краката му, които при безтегловност винаги се превръщаха в нещо нескопосно и излишно, се намираха автоматично управляваните всъдеходи на въздушна възглавница и тунелът на пусковата установка, подобен на дуло на артилерийско оръдие от невероятен калибър. Но щом седна неподвижно, отново го изпълни същото безпокойство, по-точно — неразбираемо чувство за празнота, незнайно отде взело се чувство за безполезност? За отчаяние? За страх? От какво ли би могъл да се бои? Днес, в този час, дори тук, той не можеше да се освободи от някакво непознато му дотогава вътрешно безсилие. Пред очите му бе огромното съоръжение, което го носеше с малка част от мощта си през вечната безкрайност; то, изпълнено със сила, бушуваща в реакторите със свръхслънчев зной, беше за него Земята, която го беше изпратила сред звездите; тук беше Земята, нейният разум, кондензиран във взетата от звездите енергия, а не в салоните с техния глупав уют и комфорт, нагласени сякаш за страхливи момченца. Зад гърба си усещаше бронята с четворна обшивка — всеки слой бе отделен от другите с енергопоглъщащи камери, които бяха пълни е вещество, по-твърдо от диамант при удар, но топящо се по характерен начин: то притежаваше свойството да се самовъзстановява, понеже корабът — като едновременно жив и мъртъв организъм — можеше да регенерира. И изведнъж като в просветление откри вярната дума за това, което ставаше с него. Отчаяние. Час по-скоро той тръгна към Герберт. Неговата каюта, изолирана от другите, се намираше в края на втората междинна палуба. Навярно лекарят я беше избрал, защото бе просторна и на едната й стена имаше голям прозорец, който гледаше към оранжерията. В нея растяха не само мъхове, трева и птиче грозде — от двете страни на хидропоничния басейн се зеленееха косматите топки на кактусите. Нямаше дървета, а само храсти леска, защото нейните клонки можеха да понесат големите натоварвания при полета. Герберт обичаше зеленината пред прозореца си и я наричаше своя градина. От коридора можеше да излезе в нея и да се разхожда сред цветните лехи, когато имаше сила на тежестта, разбира се. Неотдавнашният трус, предизвикан от нощната атака, беше причинил там немалки опустошения. След него Герберт, Темпе и Харрах се бяха помъчили да спасят каквото могат от оцелелите лескови храсти.

При подготвянето на експедицията експертите от SETI бяха решили ГОД да наблюдава непрекъснато поведението на всички хора на борда на „Хермес“ и да го преценява като психиатър. Това не беше тайна за никого.

Въпросът беше дали под влияние на продължителния стрес, на който ще бъдат подложени разчитащите единствено на себе си хора, няма да се появят отклонения от психическата норма във формите, типични за психодинамиката на групи, които са откъснати за години от обикновените семейни и обществени връзки. При такава изолация дори личност, преди това идеално уравновесена и устойчива на душевни травми, би могла да се поддаде на психически деформации. Фрустрацията преминава в депресия или агресия, но онези, с които се случва това, почти никога не си дават сметка какво става с тях.

Когато в групата има лекар, специалист и по психология и психически отклонения, това не е гаранция, че патологичните прояви ще бъдат разпознати, тъй като и самият той може да се поддаде на стреса, непосилен и за най-твърдия характер. И лекарите са хора. Затова пък машинната програма се отличава със стабилност, следователно ще бъде ефективна като обективен диагностик и безпристрастен наблюдател — дори да се стигне до катастрофа и корабът загине.

Несъмнено това подсигуряване на разузнавачите от колективни психически деформации съдържаше в себе си опасността от едно непреодолимо противоречие. Налагаше се ГОД да бъде едновременно и подчинен, и началник на екипажа, да получава заповеди и да надзирава умственото състояние на заповядващите му; да играе ролята и на послушен инструмент, и на нетърпящ възражения шеф. Дори командирът не беше изключен от непрестанния му контрол. Проблемът се криеше в това, че идеята за надзор, чиято цел беше да се открият навреме умствените травми, сама по себе си беше травма. Но срещу това никой не беше открил лекарство. Ако ГОД изпълняваше тази своя функция без знанието на хората, той беше длъжен да ги уведоми за констатираното отклонение — тогава уведомяването би било не психотерапия, а шок. Омагьосаният кръг можеше да бъде разкъсан само чрез съответна обратна връзка и взаимна отговорност между хората и компютъра. ГОД съобщаваше диагнозите си най-напред на командира и Герберт — когато сметнеше за необходимо, — оставайки си съветник, без право на по-нататъшна инициатива. Истината беше, че никой не приемаше ентусиазирано този компромис, ала по-добър изход не бе намерен, дори от машинните психолози. Като компютър от последно поколение ГОД не биваше да се поддава на емоции, да изпада в афект или да проявява инстинкт за самосъхранение. Той не беше електронно увеличен до гигантски размери човешки мозък, не притежаваше никакви черти, наричани личностни или характерологични, не изпитваше никакви страсти — освен ако не се признаеше за страст стремежът му към придобиване на максимум информация, но не на власт.

Първите изобретатели на машини, подпомагащи мислите, а не мускулите, се бяха поддали на заблудата — за едни привлекателна, за други ужасяваща, — че тръгват по пътя на такова увеличение на интелекта на мъртвите автомати, че те ще настигнат човека, а после, пак по човешки, ще го надминат. На техните наследници им бяха необходими близо сто и петдесет години, за да прозрат, че родителите на информатиката и кибернетиката са били водени от антропоцентрична фикция, защото човешкият мозък е дух в машина, която не е машина. Образувайки с тялото неделима система, мозъкът едновременно му служи и е обслужван от него. Затова, ако някой би поискал да очовечи автомата така, че в умствено отношение той да не се различава от хората с нищо, при цялото си съвършенство този успех ще се окаже абсурден. В процеса на наложителни промени и усъвършенствувания поредните прототипове действително ще бъдат все по-приличащи на хората и същевременно все по-малка ще бъде ползата от гига– или терабайтовите компютри от по-висши поколения. Единствената съществена разлика между човека, роден от баща и майка, и идеално очовечената машина ще бъде в градивния материал — веднъж жив, веднъж мъртъв. Очовеченият автомат ще бъде също така умен, но и също тъй ненадежден, несъвършен и ръководен от емоционалната си нагласа като човек. Като майсторско копиране на плодовете на естествената еволюция, увенчана с антропогенеза, това ще бъде забележително инженерно постижение и същевременно curiosum — ненужен и безполезен. Това ще бъде изработен от небиологичен материал, прекрасен фалшификат на живо същество от тип гръбначни, клас бозайници, семейство примати, живородни, двуноги, с мозък, разделен на две полукълба, защото точно по този път на симетрия при формирането на гръбначните е тръгнала еволюцията на Земята. Не е известно само каква ще бъде ползата за човечеството от този толкова гениален плагиат. Както бе отбелязал един историк на науката, би било същото, ако с колосални инвестиции и теоретична работа успеем да изградим фабрика, която произвежда спанак и ангинари, способни да фотосинтезират като всички растения, и неразличаващи се от истинския спанак и истинските ангинари по нищо — освен по това, че не стават за ядене. Такъв спанак може да се излага по витрините, производителят му може да се гордее със синтеза му, но той не може да се яде и с това целият вложен в производството му труд се поставя под огромен, налудничав въпросителен знак. Изглежда, първите проектанти и привърженици на „изкуствения интелект“ сами не са знаели как трябва, към какво да се стремят и на какво да се надяват. Дали целта е да се разговаря с машината като с посредствен или с много умен човек? Това би могло да се направи, то вече бе направено, когато човечеството наброяваше четиринадесет милиарда и произвеждането на умствено човекоподобни машини беше последната му грижа. Накратко, компютърният разум все по-определено се отдалечаваше от човешкия, подкрепяше човешкия, допълваше го, удължаваше го, помагаше му да решава различни задачи, непосилни за човека, и тъкмо затова не го имитираше или копираше. Пътищата им се разделиха дефинитивно.

Една машина, програмирана така, че никой, дори нейният създател, не би я отличил при интелектуален контакт от домакинята или професора по международно право, е техен симулатор, неразличим от обикновените хора дотогава, докато някой не се опита да съблазни тази жена и да има деца от нея, а професора да покани на закуска. Ако му се удаде да си роди деца от тази жена, а с професора да изяде continental break fast, ще се окаже, че той се е сблъскал с окончателното премахване на разликите между естественото и изкуственото. И какво от това? Може ли да се произвеждат с помощта на сидералното инженерство изкуствени звезди, до йота идентични с космическите? Може. Само че защо е нужно да се прави това?

Историците на кибернетиката стигнаха до извода, че техните прадеди са се надявали да разгадаят тайните на съзнанието. Тези надежди бяха рухнали в средата на XXI век, когато един компютър от трийсето поколение — извънредно разговорчив, интелигентен и въвеждащ в заблуждение живите си събеседници с човещината си, ги бе попитал знаят ли какво е съзнание в смисъла, който те влагат в това понятие, понеже той не знае. Компютърът бил способен да се самопрограмира директивно и след като израснал от зададените директиви като дете от пелените, развил умението да имитира човешките си събеседници до такава степен, че те вече не можели да го „демаскират“ като машина, която се преструва на човек, макар да не е човек, защото машината знаела по въпроса точно толкова, колкото и хората. Как впрочем можело да бъде другояче? Пред тях бил крайният резултат на „автоантропизиращата се“^[2] програма, която поради това знаела за съзнанието толкова, колкото и те.

Един прочут физик, присъствувал на дискусията, отбелязал, че онова нещо, което може и мисли като човек, знае за механизма на собственото си мислене точно толкова, колкото и човекът: нищо. Дали за да ги уязви, дали за да подслади горчивия хап, той казал на разочарованите триумфатори, че подобни проблеми учените от неговата област са имали преди един век; — когато решили да притиснат материята до стената така, че да я накарат да си признае каква е по природа — от вълни или от частици. За съжаление, материята се оказала перфидна, просто позорно перфидна, и замазала отговора на експеримента с пояснението, че тя е и такава, и инаква, а при кръстосания огън на следващите опити ги шашардисала окончателно, тъй като колкото повече научавали за нея, толкова по-малко съвпадало то не само със здравия разум, но и с логиката. Накрая били принудени да приемат нейните показания: понякога частиците са вълни, вълните — частици, идеалният вакуум съвсем не е вакуум, защото е изпълнен с виртуални частици, които се правят, че ги няма, енергията може да бъде отрицателна и по този начин да бъде по-малко енергия от нищото, а в интервала на неопределеност на Хайзенберг мезоните вършат мошеничества, нарушавайки свещените закони на поведението, но така бързо, че никой да не ги залови на местопрестъплението. Работата е там, успокоявал ги онзи физик, лауреат на Нобелова награда, че светът отказва да даде „окончателен отговор“ на въпросите за неговата „окончателна същност“. Макар че вече да оперираш с гравитацията е все едно да размахваш пръчка, никой — както и преди — не знае „каква е същността“ на гравитацията. Затова не е странно, че машината се държи така, сякаш има съзнание, но за да се разбере дали то е същото като у човека, той би трябвало да се преобрази в тази машина. Необходимо е в науката да се проявява сдържаност: има въпроси, които не бива да се поставят — нито на себе си, нито на света, а този, който ги поставя, е като оня, дето се сърди на огледалото, че повтаря всички негови движения, пък отказва да му обясни каква е волевата причина за тези движения. И все пак използуваме твърде успешно огледалата, квантовата механика, сидерологията и компютрите.

Темпе често посещаваше Герберт, за да си поговорят на подобни теми: отношението на хората към ГОД. Но този път при лекаря го водеше много по-лична болежка, въпреки че не беше склонен към изповеди дори пред човека, който му беше върнал живота (а може би именно затова?), сякаш смяташе, че му дължи прекалено много. Откакто научи от Лаугер на „Евридика“ тайната на двамата лекари с ненапускащото ги чувство за вина, той, общо взето, си държеше пред Герберт езика зад зъбите, контролираше се да не каже нещо излишно. Към сегашното посещение го тласкаше не отчаянието, а фактът, че то беше дошло незнайно откъде, внезапно, като болест, и пилотът бе загубил увереността си, че ще може да изпълнява по-нататък възлаганите му задачи. Нямаше право да укрива това. Едва когато отвори вратата и изпита облекчение, виждайки празната каюта, разбра колко много му е струвало това решение. Корабът беше без тяга и имаше безтегловност, но командирът ги беше предупредил да са готови във всеки момент за гравитационен скок, като прикрепят подвижните предмети и приберат личните вещи в стенните шкафчета. В каютата на Герберт, който обичаше реда до педантизъм, цареше безпорядък — безразборно разхвърляни книги, документи и фотографии.

През големия прозорец Темпе видя Герберт. Лекарят беше клекнал в градината си и поставяше пластмасови похлупаци на кактусите. Значи от тях беше започнал подготовката за очаквания скок. Пилотът мина по коридора, влезе в оранжерията и промърмори някакъв поздрав. Без да се обръща, Герберт откачи колана, който придържаше коленете му към земята — истинска земя! — и също като госта си се издигна във въздуха. По наклонената мрежа отсреща пълзяха растения с дребни мъхести листенца. Темпе неведнъж искаше да попита как се казва това виещо се растение, понеже нищо не разбираше от ботаника, но все забравяше. Лекарят хвърли мълчаливо лопатката, която се заби в тревната площ, а той използува получения импулс, за да дръпне пилота за ръката. Двамата полетяха към ъгъла, където сред лесковия храсталак имаше кресла като в беседка, но с колани.

Когато седнаха, Темпе се поколеба как да започне, но Герберт каза, че го е очаквал. Нищо чудно, нали „ГОД наблюдава всички“.

Пациентът не получава данните за психическото си състояние непосредствено от машината, за да се избегне синдромът на Хискс — чувството за пълна зависимост от бордовия компютър, което може да предизвика точно онова, което психиатричният надзор би трябвало да предотвратява: мания за преследване или параноични внушения. Само психониците знаят до каква степен всеки човек е „психично прозрачен“ за наблюдаващата програма, наричана „Духът на Ескулап в машината“. Нищо по-лесно от това да научиш за нея, но се оказа; че дори психониците понасят зле компютърните откровения, когато става дума за самите тях. Още по-зле влияеха те върху психиката на екипажа при далечни полети.

Програмиран като всеки компютър така, че в него да не се породи и намек за индивидуалност, в ролята си на постоянен наблюдател ГОД е никой и в него няма нищо по-човешко, отколкото в термометъра, но измерването на телесната температура не буди такъв вътрешен протест, какъвто предизвиква измерването на психическото състояние. Нищо друго не ни е тъй съкровено и нищо друго не укриваме така старателно от околните, както най-интимните преживявания на вътрешното ни „аз“, а тук, представете си, излиза, че една по-мъртва от египетските мумии апаратура може да прозре всички негови трепети и вълнения. За неспециалистите това е нещо като четене на мисли. И дума не може да става за телепатия — просто машината познава всеки поверен на грижите й човек по-добре от самия него плюс двадесетина психолози. Въз основа на направените преди старта изследвания тя създава система от параметри, симулираща психическата норма на всеки член на екипажа, и оперира с нея като с измерителен еталон. На кораба компютърът е вездесъщ благодарение на сензорите на терминалите си и като че ли научава най-много за подопечните си, докато те спят — от дихателния ритъм, движенията на очните ябълки и дори от химичния състав на потта, защото всеки човек се поти по неповторим начин, а и най-доброто гонче отстъпва на олфактометъра^[3] му. Кучето обаче има само обоняние, то няма диагностична подготовка. По нея компютрите бият лекарите, както и всички шахматисти, но те се използуват като помощници, а не като доктори по медицина, понеже хората имат по-голямо доверие в хората, не в автоматите. С една дума — Герберт говореше спокойно, разтривайки между пръстите си едно откъснато от леската листче, ГОД беше придружавал дискретно пилота при „излетите“ му и ги беше оценил като проява на преумора.

— Каква преумора пък сега? — дръпна се Темпе.

— ГОД нарича така окончателното съмнение в целесъобразността на нашия сизифов труд.

— Че нямаме шансове за контакт…?

— Като психиатър ГОД не се интересува от шансовете за контакт, а само от значението, което ние им придаваме. Според него ти самият вече не вярваш нито в ефективността на твоята концепция, оная с приказката, нито в смисъла на разбирателството с Квинта — дори да се стигне до него. Какво ще кажеш?

Пилотът имаше обезсилващото чувство, че пропада някъде.

— Той чува ли ни?

— Разбира се. Е, хайде, не се притеснявай. И без това не чуваш нищо ново. Не — чакай, не казвай още нищо. Ти знаеше и същевременно не знаеше, защото не си искал да знаеш. Типична реакция на самозащита. Не си изключение, драги. Веднъж, още докато бяхме на „Евридика“, ти ме попита защо е нужно това и не може ли да се премахне. Помниш ли?

— Да.

— Виждаш ли? Тогава ти обясних, че според статистиките онези експедиции, в които има постоянен психически контрол, имат по-голям шанс за успех. Дори ти показах статистиките. Аргументът е необорим и затова ти си направил единственото — както впрочем правят всички, — предпочел си да забравиш. А как стои въпросът с диагнозата? Съвпада ли?

— Съвпада — потвърди пилотът. Стисна с две ръце колана на гърдите си. Лесковият храст шушнеше над тях в лекия полъх. Изкуствен.

— Не знам как го е направил, но ми е все едно. Да, истина е. Нямам представа откога ми се върти в главата… Аз… не съм свикнал да обличам мислите си в думи. За мен думите са… някак си… прекалено бавни… А трябва да се ориентирам бързо… сигурно е стар навик… отпреди „Евридика“… Но щом трябва… Ето — удряме стена с главите си. Дори да я пробием — какво от това? За какво бихме могли да говорим с тях? Какво ще имат да ни казват те? Да, сега вече съм твърдо убеден, че този трик с приказката ми хрумна като изклинчване. За да се отсрочи… Не от надежда. По-скоро бягство от действителността… За да се придвижим напред, стоейки на едно място…

Той млъкна и напразно потърси липсващите му думи. Леската се полюшваше. Понечи пак да каже нещо, но се отказа.

— А ако те се съгласят на планетата да кацне един разузнавач, ще полетиш ли? — попита след продължително мълчание лекарят.

— Естествено! — изплъзна се от устата на Темпе и едва след това той добави учудено: — Че как иначе? Нали затова сме тук…

— Може да се окаже клопка… — каза Герберт съвсем тихо, сякаш не искаше вездесъщият ГОД да чуе тази забележка.

Така поне си помисли пилотът, но веднага се упрекна за глупостта и светкавично я оцени като проява на собствената си анормалност, щом беше приписал на ГОД зло или ако не зло, то враждебност. Като че ли против тях бяха не само квинтяните, но и собственият им компютър.

— Може да бъде клопка… — повтори той като закъсняло ехо. — Разбира се, че може…

— И въпреки това би полетял?

— Ако Стеергард ми даде този шанс. За това още не е ставало дума. Ако изобщо получим отговор, първи ще кацнат автоматите: съгласно програмата.

— Съгласно нашата програма — съгласи се Герберт. — Но те ще имат своя. Как смяташ?

— Ясно. Ще приготвят червен килим и дечица с цветя за първия човек. Няма и да пипнат автоматите. Би било глупаво — от тяхна гледна точка. Целта им ще е да хванат нас, и то в сакче…

— Мислиш така и си готов да полетиш? Устните на пилота потрепнаха. Той се усмихна.

— Докторе, не съм любител на мъченичеството, но ти смесваш две неща: моите мисли с това кой и защо ни е изпратил тук. Когато командирът те мъмри, не бива да му се противоречи. Как смяташ, докторе — че ако не се върна, той ще поиска от свещеника да се помоли за душата ми? Не, залагам си главата: той ще направи онова, което аз формулирах така глупашки.

Герберт гледаше объркано светналото му лице:

— Би било отмъщение — не само ужасно, но и безсмислено. Дори да атакува. Стеергард няма да те възкреси. А ние не сме изпратени тук, за да унищожим чуждата цивилизация. Противоречиш си.

Усмивката изчезна от лицето на Темпе.

— Аз съм страхливец, щом не се осмелих да ти призная, че не вярвам в успешния контакт. Но не чак такъв, че да изкръшкам от поставената ми задача. Стеергард има свое виждане и няма да се откаже от него.

— Ти самият смяташ задачата за неизпълнима.

— Само при предпоставките за търсене на разбирателство, а не за война. Те отказаха контакта — посвоему. Чрез атака. Неведнъж. Такъв настоятелен отказ също може да се изтълкува като изразяване на воля. Ако Хадес бе погълнал „Евридика“, Стеергард едва ли щеше да го направи на парчета. С Квинта нещата стоят другояче. Ние чукаме на вратата им, защото Земята искаше това. Ако не отговорят, ще изкъртим тази врата. Може би зад нея няма да намерим нищо, съответствуващо на земните ни очаквания. Аз се боя именно от това, докторе. Но ще изкъртим вратата, щом такава е волята на Земята. Ти казваш, че би било ужасно и безсмислено? Прав си. Беше ни възложена задача. Сега тя ни изглежда неизпълнима. Ала ако хората от пещерната епоха са правели само онова, което изглеждало възможно, и досега да си седим в пещерите.

— Значи все пак имаш някаква надежда?

— Не знам. Знам само, че ако се наложи, ще мина и без надежда.

Той млъкна, замисли се и се сконфузи.

— Измъкна от мен неща, каквито обикновено не се говорят, докторе… Впрочем аз изтърсих съвсем неуместно онова Nemo me impune lacessit пред командира и той с основание ме смъмри. Има задължения, които се изпълняват, но с тях никой не се хвали, щото съвсем не са за хвалба. Какво ти каза ГОД за мен? Депресия? Клаустрофобия? Ананкастичен синдром?

— Не. Тези термини са вече остарели. Знаеш ли какво е синдром на Хискс?

— Дочух нещо на „Евридика“. Танатофилия? Не, беше по-друго — нещо като самоунищожително отчаяние, нали?

— Горе-долу. Сложно е за обяснение.

— Обяви ли ме за неспособен да…?

— ГОД не освобождава никого от длъжност. Сигурно знаеш това. Би могъл да те дисквалифицира с диагнозата си, но нищо повече. Решението се взема от командира и от мен, ако някой от нас двамата заболее психически, другите от екипажа поемат командуването. Засега не може да се говори за психози. Не ми харесва само дето така напираш да кацнеш на планетата…

Пилотът откачи колана, бавно се издигна и се хвана за лесковите клони, противопоставяйки се на изкуствения зефир.

— Докторе… ти и ГОД грешите.

Въздушният поток го тласна толкова силно, че целият храст се огъна. За да не го изтръгне с корените. Темпе пусна клоните и извика, докато летеше към вратата:

— На „Евридика“ Лаугер ми каза, че ще видя квинтяните. И затова полетях…

Корабът трепна. Темпе разбра светкавично; че нещо става: стената на оранжерията тръгна рязко към него. Той се извъртя във въздуха като падаща котка, за да амортизира удара, смъкна се по стената до почвата, опря здраво краката си и със сгънати колене определи тягата. Не беше голяма. Но нещо се беше случило. Коридорът беше пуст, сирените мълчаха, само гласът на ГОД се носеше отвсякъде.

— Всички по местата си. Квинта отговори. Всички по местата си. Квинта отговори…

Без да чака Герберт, пилотът скочи в най-близкия асансьор. Тътреше се цели векове, отминаваните палуби една след друга хвърляха светлина, подът противодействуваше все по-силно. При ускоряването в „Хермес“ вече бе надхвърлено земното притегляне, но едва ли с повече от половин единица. В горната зала за управление, потънали в дълбоките гравитационни фотьойли с вдигнати облегалки за главите, седяха Харрах, Ротмонт, Накамура и Полассар, а Стеергард се беше опрял стабилно на масата на главния монитор и гледаше като всички пробягващите по цялата му ширина зелени фрази:

… ОСИГУРЯВАМЕ ВИ БЕЗОПАСНОСТ НА НАШАТА НЕУТРАЛНА ТЕРИТОРИЯ СТОП 46 ГРАДУСА ШИРИНА 139 ДЪЛЖИНА НАШИЯТ КОСМОДРУМ СЪГЛАСНО ВАШАТА МРЕЖА НА МЕРКАТОР СТОП НИЕ СМЕ СУВЕРЕННИ НЕУТРАЛНИ СТОП СЪСЕДНИТЕ ДЪРЖАВИ УВЕДОМЕНИ СЪГЛАСНИ ПРИСТИГАНЕТО НА ВАШИ СОНДИ БЕЗ ПРЕДВАРИТЕЛНИ УСЛОВИЯ СТОП СЪОБЩЕТЕ С НЕОДИМОВ ЛАЗЕР СРОКА НА ПРИСТИГАНЕ НА ВАШАТА РАКЕТА СПОРЕД ВРЕМЕТО ОПРЕДЕЛЕНО ОТ ЕДИН ОБОРОТ НА ПЛАНЕТАТА В ДВОИЧНА СИСТЕМА СТОП ЧАКАМЕ ДОБРЕ ДОШЛИ СТОП

Стеергард пусна още веднъж на екрана цялото съобщение за Герберт и монаха, които тъкмо влязоха. После седна на мястото си и се обърна към присъствуващите:

— Получихме отговора преди няколко минути — чрез светлинни блясъци със слънчев спектър. Колега Накамура, огледало ли беше?

— Вероятно. Некохерентна светлина през един прозорец в облаците. Ако е обикновено огледало, то заема най-малко няколко хектара.

— Интересно. Солазерът ли прие сигналите.

— Не, бяха насочени към нас.

— Много интересно. Какъв е ъгловият размер на „Хермес“, гледан от планетата?

— Няколко стотни от дъговата секунда.

— Още по-интересно. Светлината беше ли колимирана?

— Слабо.

— Като от вдлъбнато огледало?

— Или като от редица плоски огледала, подредени подходящо на голяма площ.

— Значи са знаели къде да ни търсят. Но как и откъде са разбрали?

Никой не отговори.

— Моля, изложете мнението си.

— Биха могли да ни видят, когато изстрелвахме солазера — каза Ел Салам.

Темпе не го беше видял досега: той се обади от долната зала.

— Изстреляхме го преди четирийсет часа и после се движехме без тяга — възрази Полассар.

— Да оставим засега този въпрос. — Някой вярва ли в тяхното благородство?… Никой. Странна работа.

— Прекалено красиво е, за да бъде вярно — чу Темпе глас отгоре: на галерията стоеше Кирстинг. — От друга страна обаче, ако е клопка, биха могли да измислят по-малко примитивна.

— Ще разберем.

Командирът стана. „Хермес“ вече се движеше така равно, че всички гравиметри показваха единица, като че ли корабът се намираше в земен док.

— Моля за внимание. Колегата Полассар вече включи към ГОД допълнителния програмен блок СГ. Ел Салам да угаси солазера и да му сложи маскировка. Къде е Ротмонт? Добре. Приготви две тежки ракети за кацане. Пилотите и доктор Накамура да останат в залата за управление. Аз отивам да се изкъпя и веднага се връщам. Аха! Харрах, Темпе, проверете дали всичко, което не обича десет g, е добре прикрепено. Без мое позволение никой да не влиза в залата за навигация. Това е всичко.

Стеергард обиколи пултовете и като видя, че само пилотите са станали прави, подхвърли от вратата:

— Лекарите да заемат местата си. След миг залата опустя.

Харрах седна пред пулта. Пръстите му бягаха по клавиатурата, очите му следяха съсредоточено по светещите схеми на интероцепторите състоянието на всички агрегати от носа до кърмата. Темпе нямаше работа. Той отиде при Накамура, който разглеждаше на осветения екран спектрите на квинтянските сигнали и го попита какво означава съкращението „СГ“. Харрах наостри уши — и той не беше чувал нищо за него досега.

Накамура вдигна очи от бинокулярите и поклати тъжно глава:

— Отец Араго ще бъде огорчен.

— На военно положение ли преминаваме? Какво е това СГ? — настояваше Темпе.

— Съдържанието на киловата товарителница вече не е тайна, господа.

— Оная заключената ли? Там няма ли гигантоходи?

— Не. Там е изненадата за всички. Дори за ГОД.

Освен за командира и моята скромна особа.

Виждайки учудването на пилотите, Накамура добави:

— Така прецени щабът на SETI, господа пилоти. Вие сте преминали симулация на самотно кацане и знаете, че там бихте могли да попаднете в положението, — да речем — на заложник…

— А ГОД?

— Той е машина. Компютрите от последно поколение също могат да станат обект на нападение, и то от разстояние, и да изплюят цялото съдържание на програмите.

— Но цяла товарителница ли е необходима, за да се сместят няколко отделни блокове на паметта?

— Там няма блокове. Там е „Хермес“. Нещо като макет. Много красив и старателно изработен. Подготвен, да предположим — за примамка.

— А допълнителните програми?

Японецът въздъхна.

— Това са символи, много стари. По-близки на вас, отколкото на мене. С като Содом, Г като Гомора.^[4] Неприятно — особено за апостолическия делегат. Съчувствувам му.