Станислав Лем
Фиаско (11)

Демонстрация на сила

Не им се удаде да разпознаят какви средства са били използувани при атаката, защото, каквото и да представляваха те, вече бяха изчезнали от пространство-времето. Записът на защитната памет на ГОД обаче потвърди предположенията на физиците. Датчиците, насочени във всички посоки на космическото пространство около „Хермес“, го опипваха чак до външния периметър на защитата и биха открили радарното ехо на частици с милиметрови размери в кръг с радиус сто хиляди мили. Ударът не беше лъчев — такъв би оставил спектрални линии. Внезапната поява на няколко десетки обекта със замъглени очертания около кораба, носещи се като рояк към него — концентрично и почти едновременно, — отначало изглеждаше загадъчна. Те се бяха появили съвсем наблизо, на разстояние от порядъка на една-две мили. Физиците изграждаха хипотези, преценявайки различните начини, чрез които можеше да се проникне през бдителната защита. Спряха се на три варианта.

Облаци от частици, не по-големи от бактериите, биха могли да се обединят в многотонни маси. Това предполага солидни възможности за произвеждане на самообединяващи се частици, които се насочват към целта силно разпръснати, за да се съединят в лавина със съответното закъснение едва вътре в периметъра на защитата. Отделните частици, кондензиращи се не как да е, а оформящи снаряди благодарение на собствените взаимодействия, би трябвало да притежават извънредно деликатен строеж. Две секунди преди нападението корабните магнитометри бяха регистрирали скок в магнитното поле около бордовете. То бе достигнало върхова стойност един милиард гауса и след няколко наносекунди бе спаднало почти до нула. На това допускане обаче противоречеше липсата на каквато и да било електромагнитна активност преди това. Физиците не можеха да обяснят механизма на възникване на поле с такъв интензитет, чиито източници, без да се разкрият предварително, биха измамили бдителността на датчиците. Теоретично през защитата биха могли да преминат диполи, ако техният облак се е неутрализирал чрез взаимно ориентиране на билионите молекули. Подобна реконструкция предполагаше технология, непроектирана и неизпробвана експериментално на Земята досега.

Втората хипотеза представяше доста хитроумен начин за използуване на квантовите ефекти на вакуума. При това разглеждане никакви материални частици не са преминали през защитната бариера и в цялата сферична околност не е имало нито една частица. Физическият вакуум съдържа безброй виртуални частици, които могат да се материализират при ударно захранване с енергия отвън. Тази картина предполагаше обкръжаване на кораба с генератори на най-твърдо рентгеново лъчение извън открития радиус на защитата и насочен към центъра разряд, който под формата на сферична вълна, свиваща се със светлинна скорост, бе дал при контакта със защитата тунелен ефект: освободените около кораба кванти енергия са изстискали от вакуума достатъчно хадрони, които са се нахвърлили отвсякъде върху „Хермес“. Възможен за реализиране метод, който обаче изискваше сложна и прецизна апаратура — с безпогрешно разполагане в пространството и идеална маскировка на орбитерите. А това изглеждаше малко вероятно.

Третият вариант разглеждаше използуването на отрицателна енергия извън периметъра на защитата, но и той предполагаше овладяването на сидерално инженерство, и то в макроквантов вид, с предварително всмукване на мощност от слънцето, понеже енергетичните централи, способни да развият необходимата мощност на планетата, още при задействуването си биха разкрили пред „Хермес“ присъствието си — чрез остатъчното термично лъчение на околните райони.

Нападнат изневиделица, ГОД бе прибягнал към гравитационния спасителен пояс. Посегнал бе към цялата мощност, с която разполагаха главните енергийни централи, и бе опасал кораба с тороидни гравитационни пръстени. В центъра на тези торове, все едно в средата между кръстосани автомобилни гуми, се намираше „Хермес“, а насочените в него снаряди бяха пропаднали с Шварцшилдовото изкривяване в пространството. Понеже всеки материален обект, попаднал в това изкривяване, губи всички свои физични свойства освен електрическия товар, въртящия момент и масата, превръщайки се в безформена частица от гравитационния гроб, от употребените в атаката средства не бе останала никаква следа. Торовете, използувани в ролята на непробиваема броня, бяха съществували само петнайсетина секунди, което струваше на кораба 10²¹ джаула. „Хермес“ не сподели съдбата на „Габриел“, не се самоунищожи в самоотбрана благодарение на тороидалната конфигурация на импулсните гравитационни валове. Но понеже не може да се постигне остра фокусировка в непосредствена близост до излъчвателя, корабът бе приел около една стохилядна част от освободената енергия. А само няколко двайсетхилядни от тази енергия биха го смачкали както чук кухо писано яйце.

Хората оцеляха при премеждието. Всички, освен Стеергард и Кирстинг, спяха или поне лежаха на койките със закопчани колани — като Темпе. Корабът нямаше бойно снаряжение. Полассар настоя — каквото и да се случи — да излязат на перихелий, за да се възстанови мощността, загубена при отблъскването на атаката.

По пътя „Хермес“ пресече облак от разреден газ, който специалистите взеха за разсейващ се в слънчевия вихър протуберанс, но сензорите предупредиха, че към бронята са залепнали безчет молекули и я нагризват каталитично. Пробите разкриха специфична вирулентност, родствена на познатите им вече вироиди. И сега Стеергард направи това, което той при разговора си с апостолическия пратеник нарече „вдигане на забралото“. Със серия термични удари „Хермес“ разпръсна облака, а прилепналите към бордовете вируси унищожи по най-простия начин: с включени на пълна мощност охлаждащи устройства се стрелна, като се въртеше като агне на шиш, през върха на слънчевия протуберанс, простиращ се само на няколко светлинни секунди над фотосферата. После премина на стационарна орбита, обърна се с кърмата към Дзета и отвори енергопоглъщателите. Част от получаваната енергия поддържаше охладителите, сидералните агрегати всмукваха останалата енергия.

Междувременно екипажът се беше разделил на три групи.

Харрах, Полассар и Ротмонт оцениха приключението с облака като второ нападение на квинтяните. Кирстинг и Ел Салам не го приемаха за умишлено насочена към тях атака, а за своеобразна случайност — че „Хермес“ е попаднал в зона, минирана доста време преди тяхното пристигане тук. Становището на Накамура бе някъде по средата: облакът не е бил нито поставена на „Хермес“ клопка, нито нападение на квинтянските орбитери; той е бил просто „бунище“ за оръжие на микромахията^[1], използувани за военни действия в близост до планетата, а в перихелий го е изтеглил гравитационният дрейф на слънцето, противно на намеренията на воюващите страни.

Араго си мълчеше. ГОД програмираше достъпните стратегии за отбранителни, нападателни и търсещи разбирателство действия. Не отдаваше предпочитание на никоя от тях: данните за оптимизиране на всяка от тези процедури бяха прекалено малко.

Герберт виждаше единствения изход в отказването от контакта, от демонстрацията на сила, но не се смяташе, за компетентен да участвува във все по-изострящите се спорове. Темпе каза на командира, който го бе извикал при себе си, че не е експерт на SETI, нито пък командува кораба.

— Тук никой не е експерт — сигурно вече си забелязал? — отвърна Стеергард. — Аз също. Въпреки това всеки си има нещо наум. Ти също. От теб искам не съвет, а само мнение.

— ГОД по-добре знае — усмихна се пилотът.

— ГОД ще представи двайсет или сто тактики. Не може да направи нищо повече. Мисля, че ти знаеш толкова, колкото експертите ни заедно с ГОД. Минимален риск има само в отстъплението.

— Така е. — Седналият срещу командира Темпе продължаваше да се усмихва.

— Какво забавно има?

— Неофициален въпрос ли е или заповед, астрогаторе?

— Заповед.

— Без съмнение положението не е розово. Аз обаче вече ви познавам достатъчно добре и мога да кажа какво със сигурност няма да направи нашият командир: няма да избягаме.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Защо? Според теб колко пъти бяхме нападнати — един или два?

— Това е без значение. Във всеки случай те не искат контакт. Нямам представа и какви изненади са ни подготвили още.

— Всички наши начинания ще бъдат свързани с опасност.

— Ясно. — Тогава?

— Очевидно аз обичам опасностите. Ако не беше така, от няколкостотин години щях да лежа под надгробна плоча на Земята, защото щях да си умра в леглото, заобиколен от опечаленото семейство.

— С други думи — смяташ ли, че е необходима демонстрация на сила?

— И да, и не. Смятам я за краен изход, който обаче е неизбежен.

Под стоманеното кубче на бюрото на Стеергард се виждаха купчина листове с печатан текст и някаква графика на първата страница. Пилотът ги позна. Ел Салам му беше дал копие от тях преди час.

— Прочетохте ли вече това? — попита той командира.

— Не.

— Не?

— Още една хипотеза на физиците. Най-напред исках да поговоря с тебе.

— Прочетете го. Наистина е хипотеза. Но на мене ми се видя убедителна.

— Не те задържам повече.

Работата под наслов „Системата на Дзета като космическа сферомахия“^[2] бе подписана от Ротмонт, Полассар и Ел Салам.

„Една цивилизация, която не само е унищожила безжичните си връзки — радио и телевизионни, не само е изпълнила цялата йоносфера с бял шум, който поглъща всеки сигнал, но и инвестира по-голямата част от глобалното си производство и енергия за създаване на оръжия, разположени в космическото пространство, изглежда направо абсурдна. Трябва обаче да се отбележи, че, тя не е запланувала съзнателно, нито пък е постигнала умишлено това състояние — то е възникнало постепенно чрез ескалация на конфликта. Ние приемаме за изходна ситуацията, при която многофронтовата война, водена на планетата, се е превърнала в еквивалент на тотална гибел. След стигането до тази критична точка надпреварата във въоръжаването е била пренесена в Космоса. Нито една от страните-антагонисти не е възнамерявала да превърне цялата система на Дзета във военна сфера с чудовищни размери, а просто се е приближавала към нея постепенно, като е контрирала всяка поредна крачка на противника. Когато се е стигнало до конфронтация в космическото пространство, нищо вече не е можело да спре разрастването й, нито да я премахне за дефинитивно сключване на мир.

Симулационният анализ съгласно теорията на игрите при ненулева функция на печалбата разкрива в подобни случаи, че при липса на доверие в сключваните споразумения за разоръжаване съществува таван на възможното разбирателство на противниците чрез преговори. Този таван възниква, защото при липса на доверие в добрата воля на противника, доверие, наричано класически pacta servanda sunt^[3], разбирателството изисква взаимен контрол на въоръженията или предоставяне на собствената територия на експерти на врага.

Когато обаче надпреварата за постигане на все по-голяма бойна мощ тръгва по пътя на микроминиатюризацията, контролът без доверие става неефективен. Тогава военните предприятия, лаборатории и арсенали може да се укрият идеално. Тогава е невъзможно да се постигне нито споразумение на минимално валидно равнище на взаимното доверие (че този, който престане да работи върху усъвършенствуването на микрооръжията, не се озовава по този начин автоматично в положението на победен), нито пък — още повече — може да се премахне притежаваното въоръжение въз основа на уверенията на противника, че той ще направи същото.

Възниква въпросът: защо вместо прогнозираната някога на Земята ера на биомилитарните методи на война ние попаднахме на мъртва сферомахия около Квинта?

Навярно затова, защото противниците вече са постигнали и в областта на биологичното оръжие потенциал, способен да унищожи цялата биосфера, така както преди това е можела да я унищожи стратегичната размяна на ядрени удари. Поради същата причина никой не може да употреби пръв нито едните, нито другите оръжия.

Що се отнася до криптомилитарната макроалтернатива или нанасянето на псевдостихийни бедствия у враговете чрез манипулации с климата или сеизмични трусове, възможно е и да е имало такива неща, те обаче не са можели да доведат до стратегическо разрешаване на конфликта, понеже този, който сам умее да действува криптомилитарно, разпознава и аналогичните действия на противника си.“

След това въведение авторите предлагаха модел на сферомахията. Той представляваше сфера с Квинта в центъра. Някогашните локални войни са преминали в, световни войни, а след тях — в надпревара кой ще произведе все по-усъвършенствувани оръжия на сушата, по вода и във въздуха. Откриването на ядрения разпад е поставило край на големите конвенционални войни. Оттогава безвоенната надпревара във въоръжаването е имала три компонента: средства на унищожението, средства за съобщения между тях и средства, насочени срещу първите два вида.

Възникването на сферомахия предполага наличието на оперативни щабове, които да отговарят с технологични новости на технологичния прогрес на противниците, на остаряването на собствените арсенали и на методите за координираното им използуване.

Всеки от тези етапи има свой таван. Когато антагонистите го достигат, настъпва равновесие на силите. Тогава някоя от страните се опитва да пробие тавана. За таван на фазата, предхождаща експанзията в Космоса, може да се приеме състоянието, в което всяка от страните умее както да локализира, така и да унищожи средствата на противника, служещи за нанасяне на първи или ответен удар. В края на тази фаза подлежат на унищожение балистичните ракети с голям обсег на действие, разположени дълбоко под планетната кора и подвижните ракетни установки на сушата и в акваториите — на плавателни съдове или монтирани на океанското дъно.

Най-чувствителното звено при така създаденото равновесие е системата за далечна връзка, съставена от изведени в космическото пространство спътници за разпознаване и следене, както и връзката на тези сателити с щабовете и бойните средства. За да се предпази и тази система от евентуален изненадващ удар, който би я взривил или ослепил, възниква следваща система от по-висш орбитален порядък. Така сферомахията започва да се разширява и едновременно с това да отслабва. Колкото по-голяма е тя, толкова по-уязвими са комуникациите с наземните щабове. Щабовете се опитват да отстранят тази заплаха. При конвенционалните войни морските острови представляват непотопяеми самолетоносачи и на същия принцип сега най-близкото небесно тяло — естественият спътник, се превръща в неунищожима база за страната, която си го присвои първа във военно отношение. Понеже луната е само една, след завладяването й от първата страна, втората — за да премахне новото нарастване на заплахата — трябва или да концентрира вниманието си върху средствата, блокиращи комуникациите между планетата и луната, или да изблъска с военни действия неприятеля от нея.

Ако силите на нападателите и бранителите на лунната крепост са, общо взето, равни, никой не може да я завладее веднъж завинаги. Вероятно точно така е станало, когато едната от страните вече е изграждала инсталацията на луната. Поставените в шах са били принудени да напуснат естествения спътник, а даващите шах не са имали достатъчно сили, за да го окупират.

Отстъплението може да бъде причинено и от друг фактор: новите постижения в заглушаването на съобщенията. При такава ситуация луната е загубила стратегическото си значение като извънпланетна командна база на военните операции.

Абстрактният модел на космомахията представлява многофазово пространство с критични повърхности на преходи от изцяло постигнатата в следващата фаза. Раздувайки се вече астрономически, сферомахията налага на антагонистите безпрецедентни в историята на военния конфликт методи.

Единствената оптимална в стратегическо отношение реакция на притежавания от противника потенциал за прекъсване на съобщенията между оперативните щабове, базите и оръжията на суша, по вода, във въздуха и в Космоса е да се даде на собствените оръжия и бази все по-голяма бойна автономия.

При възникналата ситуация всички щабове знаят колко безполезни са централизираните командни операции. Поражда се въпросът: как да се поддържат нападателно-отбранителните стратегии при липсата на комуникации със собствените сили на планетата и в Космоса?

Никой не си блокира сам каналите за разузнаване и командуване — поради тъй наречения „ефект на огледалото“. Всеки прави това, което е лошо за другия, като му прекъсва съобщителните канали, и получава аналогична отплата. След съперничеството за по-висока точност и мощност на балистичните ракети идва ред на съперничеството за защита на съобщителните канали. Първото е било натрупване на средства за унищожение и заплаха за тяхното използуване. Второто съперничество е „свързочна война“. Битките за накъсване и опазване на комуникациите са реални, при все че не водят до разрушения и кървави жертви. Като запълват постепенно радиоканалите с шум, противниците загубват контрол над дислокацията на собствените си оръжия и над въоръженията и оперативната готовност на противниковата страна.

Значи ли това, че парализирането на командната функция на щабовете пренася войната в Космоса, като — поле на непрестанни атаки и контраатаки на оръжия с пълна самостоятелност? Значи ли това, че задачата на тези оръжия е да унищожават автономно орбитерите на врага? Нищо подобно. Приоритетът на битката за комуникациите остава. Противникът трябва да бъде заглушаван навсякъде.

Най-напред възниква непреодолим праг на фронталния сблъсък на силите на планетата — когато мощността на зарядите, балистичната точност и потенциалното последствие от тях — смъртоносната ядрена зима — са еднозначни с неизбежния край на войната.

Неспособни да направят нищо друго, противниците си унищожават взаимно контрола над арсенала. Заглушават се всички диапазони на радиовълните. Шумът изпълва целия капацитет на предавателните канали. За доста кратък период конфронтацията се изразява в търсене на надмощие — кой ще вземе връх: заглушаващата мощност или мощността, предназначена за предаване на сигнали за разузнаване и командуване. Ала и тази ескалация, пробиваща шума с по-силен сигнал и на свой ред заглушаваща сигнала с шум, не води доникъде.

Мазерната и лазерната комуникация продължават да се развиват още известно време. Обаче парадоксалната електронна война води и тук — чрез нарастването на излъчваната мощност — до пат: достатъчно силни, за да пробият чуждата защита, лазерите се превръщат от разузнавателни в унищожителни. Това е, образно казано, слепец да размахва все по-настървено своя бял бастун в мъглата. От спомагателен инструмент бастунът се превръща в палка.

Предвиждайки близкия пат, всяка страна работи върху произвеждането на такова оръжие, което ще развие тактическа, а после — и стратегическа автономия. Бойните средства стават независими от техните производители, оператори й командни бази.

Ако главната задача на тези оръжия, вече изведени в Космоса, е да унищожават антагонистичните им еквиваленти, един започнат в произволно място сблъсък би се превърнал в детонатор на бойни действия, като степен пожар, разширяващ се до повърхността на самата планета, което би довело до размяна на удари с най-голяма мощност, следователно — до тотална гибел. Точно затова въпросните оръжия не бива да се впускат в остри сблъсъци. Биха могли взаимно да си дават шах, а ако се унищожават, да правят това коварно: като зарази, а не като бомби. Машинният интелект на едните се старае да покори интелекта на вражеските оръжия, обезвреждайки ги или — чрез посредничеството на така наречените програмни вируси, — предизвиквайки „дезертьорство“ на орбитерите на противника. В земната история това има далечен еквивалент в еничарството: турците присъединявали към своята армия отвлечените от поробваните народи деца.

Представеният тук модел на сферомахия е силно опростен. Всички фази на разрастването й биха могли да се придружават от десантни, шпионски, терористични акции, както и от заблуждаващи маневри с цел да се накара противникът да направи скъпоструваща или дори гибелна за него грешка. Кабелната комуникация и импулсните електронни средства позволяват на планетите антагонисти да запазят до известна степен щабно-централизираните съобщения; до каква степен, не можем да установим, още повече че те се променят под влияние на техническите новости. В речника на земните думи липсват думи за определяне на сферомахия от квинтянски тип, тъй като тя не е нито война, нито мир, а представлява постоянен конфликт, който ангажира противниците и изчерпва ресурсите им.

При това положение може ли да се признае сферомахията за космически вариант на суровинната война, в която губещият е онзи с по-бедните суровинни, енергетични и технологични ресурси? Отговорът на този конвенционален въпрос е неконвенционален. Жителите на планетата не разполагат с безкрайни резерви на изкопаеми горива и неизчерпаеми енергетични източници. При все че и едните, и другите ограничават времетраенето на конфликта, те не гарантират никому победа. Моделът на последната фаза е просто звезда.

Както е известно, звездата дължи съществуването си на термоядрените реакции на превръщане на водорода в хелий, протичащи в ядрото й при налягания и температури, изразявани в милиони от съответните единици. След изгарянето на водорода в ядрото звездата започва да се свива. Нейното собствено тегло я смачква, като повишава температурата в центъра, което предоставя възможност за начало на ядрени реакции на въглерода. Същевременно по границата на вътрешната сфера от хелий, който е „пепелта“ на изгорелия водород, реакцията на неговите остатъци продължава и този сферичен огнен фронт се раздува в звездата все повече и повече. Накрая динамичното равновесие рязко се нарушава и звездата изхвърля експлозивно външните газови слоеве.

Също така, както в едно застаряващо слънце възниква сфера, издувана от поредните синтези на водорода в хелий, на хелия във въглерод и така нататък, в междупланетното кълбо на сферомахията възникват поредни повърхности, отговарящи на постиганите един след друг етапи от надпреварата във въоръжаването.

В центъра му, тоест на Квинта, все още съществуват минимум съобщения между военните съединения на всяка страна. Извън планетата действуват, като се държат взаимно в шах, системите от автономни оръжия. Но щабните програмисти ограничават все пак тяхната самостоятелност — да не би, не дай боже, те да положат началото на верижна реакция, която би пренесла пламъка на войната на планетата.

Програмистите обаче стават все по-силно двояко уязвими. Колкото по-рафинирани автономни оръжия изхвърля в Космоса противникът, толкова по-голяма нападателно-отбранителна суверенност трябва да дават те на своите бойни системи. Както цифровото, така и аналоговото моделиране на сферомахията след най-малко стогодишна война не дават еднозначни решения. Опирайки се обаче на компютърните варианти, авторите на модела допускат, че съществува праг на ограниченията в програмирането на автономността на бойните средства и че на този праг оръжията от единствено самостоятелни могат да станат самоволни. Тази картина се отдалечава от модела на звездата и се приближава към модела на естествената еволюция. Автономните оръжия приличат на низшите организми, които притежават агресивност в рамките на инстинктите за самосъхранение. Самоволните оръжия приличат на висши организми, които притежават творчески импулс и от само хитри и съобразителни подчинени се превръщат в инициатори на нови тактики за действие. Тези оръжия се изплъзват от контрола на създателите си.

Като твърдят, че създателите им стават двояко уязвими, авторите на модела смятат, че от поражение са застрашени както тези, които забавят нарастването на интелекта на своите оръжия, така и онези, които подкрепят това нарастване. Тъй или иначе, в процеса на разрастването си сферомахията губи своята динамична стабилност и макар бъдещата й съдба да не може да се определи еднозначно, тя излиза извън интересите на страните, започнали войната. В настоящия момент такова положение на нещата се намира в далечно бъдеще. Светлините, които са били забелязани от „Евридика“, може би са били от сражения, провеждани в периферията на системата на Дзета. Този сблъсък на милиарди мили от Квинта означава, че истинските битки може да се водят на фронтове, отдалечени на астрономично разстояние от планетата. Там войната вече може да става „гореща“. Може също в бъдеще да доведе и до скокове в дълбините на сферомахията. Всъщност всеки, който разбира нещо от стратегията, разработена след Клаузевиц, не би могъл да очаква победен финал на войната. Същевременно опитните стратези се намират в положението на играч, който не може да стане от игралната маса, защото е хвърлил в играта всичките си капитали. Именно в това се състои ефектът на огледалото. Толкова важният някога проблем кой е започнал надпреварата, тук е без значение. В конфликта вече не може да се различи с какъв характер — мирен или агресивен — са били намеренията на воюващите страни. Играта предвижда лоша съдба на всички участници и може да завърши само с пирова победа.

Какъв е шансът за контакт при представеното положение на нещата? Авторите на хипотезата не знаят. Докато на космическата, шахматна дъска се движат черни и бели фигури с аналогична сила, те изобщо не се впускат в битка, а само си дават шах. Затова пък съвършено новите и непознатите подлежат на разпознаване чрез бой. Това е нещо като някогашните опознавателни двубои на отделни рицари преди сражението. Може би не планетата, не нейните правителства, щабове, власти са нападнали „Хермес“, а той просто е бил атакуван като „съвършено чуждо тяло“, като огромен, технически и непознат обект. Не както бандити нападат минувач, а както инфекциите проникват в организма през лимфоцитната защита.

Надеждата за ограничаване на надпреварата във въоръжаването е нищожна. Възможно е модернизиране на старите бойни изкуствени спътници, издърпвани на планетата. За оръжия от типа на вироидите, микроминиатюризираните паразити, самообединяващите се частици, черпещи енергия от слънцето, са необходими огромни инвестиции, но малко суровини.

В заключение Полассар, Ротмонт и Ел Салам обобщаваха виждането си относно Квинта. Като продукт на вековни борби за надмощие, този изкуствен организъм — сферомахията с диаметър седем милиарда мили, може да бъде сравнен с разяждано от рак тяло. Повече или по-малко злокачествените метастази на конфликта са негови космически органи и тук пак възниква аналогия с живо същество, защото дори в зародиш сферомахията не е била напълно „здрава“, след като още при зачеването е била заразена с антагонизма на насочените една против друга технологии. Тя няма никакви „нормални тъкани“, а оставането й в динамично равновесие се дължи на противодействуващите си „злокачествени образувания“. За да запазят това специфично равновесие, те трябва да се разпознават взаимно. Щом някъде, сред вътрешните или външните планети, се появят радикално нови разновидности, технически „противотела“ ги разоръжават, поставят в шах или „конвертират“ (прехвърлят под своя власт по „еничарския“ принцип). Те не се грижат за лечение (няма кого да лекуват), а за запазване на динамичното status quo ante fuit^[4], тоест — за запазването на пат. Ако е така, „Хермес“ най-напред се натъкнал на остатъци от някогашни схватки, а после е нахлул в „минирана зона“, предизвиквайки нощната атака. Ако отказването от контакта не влиза в сметката, трябва да се признаят всички разработени от SETI тактики за неприложими и да се търсят нови тактики, които да водят към положителен резултат. Авторите на сферомахичния модел не знаят дали съществува ефективна тактика. Те просто се изказват за излизане извън подготвената програма, като предлагат да се направи опит да се разработи концепция без прецедент.

Харрах и Кирстинг също бяха подписали доклада.

Какво друго можеше да последва освен поредно съвещание?

Въпреки че „Хермес“ вече бе попълнил енергетичните си запаси, Стеергард реши, че орбитата в близост до звездата е най-безопасна. Корабът продължаваше да маневрира така, че да остане над Дзета, превръщайки енергията й в източник за собственото охлаждане. Понеже орбитата не беше стационарна нито спрямо звездата, нито спрямо Квинта, необходимата за поддържането й мощна тяга създаваше сила на тежестта.

Докато отиваха с Харрах на съвещанието, Темпе му каза, че май космическите пътешествия се състоят само от избегнати в последния момент катастрофи. И от съвещания.

Накамура пръв се нахвърли върху модела на независима от планетата сферомахия. Възможно било бойните средства далече от Квинта да не са подчинени на създателите си, но оперативната дейност на щабовете продължавала — макар и в по-малки мащаби. В противен случай „Габриел“ нямало да се сблъска с двустранно координцрана атака.

Океанът в северното полукълбо с белите полярни шапки разделяше сушата на два континента на западен, наречен Норстралия, два пъти по-голям от Африка, и източен — Хепария, назован така поради приликата му със сплескан черен дроб. Въз основа на снимките, направени от „Габриел“ при полета му към предвижданото за кацане място край звездовидното образувание в Хепария, Накамура бил установил откъде са стартирали преследващите го ракети — от космодруми на екватора, но разположени на противоположни суши. Те са закрити от облаци и при старта си ракетите не са оставили след себе си типичната реактивна струя, но той предполагал, че те или са били катапултирани, или са имали двигатели с нищожна термична компонента. Изстреляни с мълчащи двигатели или със студена корпускуларна тяга, преследвачите са се загрели при прекрачване на звуковата бариера и това било позволило на Накамура да открие горещите части от траекторията им и чрез ретрополация да определи местонахождението на стартовите площадки.

Това, че са изскочили от облаците, почти едновременно — две от запад и две от изток, свидетелствувало за предварително синхронизиране на акцията и съответно — за координация в действията на щабовете, разположени на двата континента.

Авторите на модела на сферомахията отхвърлиха възраженията на Накамура и неговите изводи. Те заяви ха, че Накамура не можел да докаже, че събитията си протекли действително така, както той ги представя, защото в атмосферата на Квинта има множество горещи точки, смятани за резултат от падането на ледени блокове от разрушаващия се пръстен. Накамура, твърдяха те, бил избрал тези от тях, които при добро желание могат да бъдат приети за следи от ракетите.

Качеството на получените снимките незадоволително, понеже „Хермес“ ги бе получавал от изстреляните сонди — „електронните очи“, докато самият той се укриваше в периселений зад Луната. Освен това около Квинта обикалят хиляди спътника, движещи се в посока, съвпадаща с посоката на нейното въртене около оста й или в обратна посока, но едната или другата посока на движението им не говореше нищо за произхода на спътника: планетите антагонисти биха могли да изстрелват бойните си сателити коротационно или антико-ротационно. Това, че те нито се сблъскваха, нито воюваха помежду си, само засилвало основанието на авторите на „алиенираната сферомахия“ да предполагат, че войната си остава „студена“ и се състои в даване на шах, а не в унищожаване на бойните средства на противника. Ако започнат взаимно да се нападат, студената война би преминала във фаза на, гореща ескалация. И затова, поддържали те, противниковите орбитери се държат в шах. За да се запази равновесието на силите, космическите сили на двете страни трябва да се разпознават взаимно. Докато „Габриел“ бе чужд за всички и именно затова бе нападнат. Ротмонт онагледи това със следния пример: две кучета ръмжат едно срещу друго, което издава, че не са приятелски настроени, ала щом се появи заек, хукват заедно да го гонят.

Полассар обаче подкрепи Накамура. Действително, не се знаело дали преследвачите на „Габриел“ са били ракети само на едната страна или на двете, но нападението било протекло с прецизност, подсказваща предварителна подготовка. Несъмнено сигналите, излъчвани от „Амбасадор“, са били приемани на планетата и липсата на отговор не означавала пасивно бездействие.

В този спор Стеергард не застана на ничия страна. Смятал за второстепенен въпроса дали „Габриел“ е бил нападнат от управлявани от Квинта орбитери или от самостоятелни единици. Важен бил фактът, че планетата не желае контакт. Единственият съществен въпрос бил дали тя може да бъде принудена към него.

— Чрез увещания — не — заяви Харрах. — Нито пък чрез реализиране на първоначалната програма. Колкото повече парламентьори изпращаме, толкова повече схватки ще има. При тях нашите посланици ще се превърнат в отбранителни средства, а мисията им ще завършва с отстъпление или сблъсък. Понеже ние не искаме война, а отстъплението не влиза в сметката, трябва да проявим твърда позиция, вместо да ги опипваме и пощипваме. Не можеш да се сприятелиш с горилата, нито пък да я умилостивиш, като я хапеш лекичко по опашката.

— Горилата няма опашка — отбеляза Кирстинг.

— Тогава крокодила. Не се хващай за думата. Не ни остава нищо друго освен демонстрация на сила. Който може да предложи нещо по-добро, да се изкаже.

Никой не се обади.

— Имаш ли конкретен план? — попита Стеергард.

— Да.

— Конкретно?

— Кавитация на луната. Максимален ефект при минимум щети. От планетата ще го видят, но няма да усетят нищо. Отдавна ми се върти в главата. Преди малко ГОД ми го изчисли. Луната ще се разпадне така, че остатъците ще останат на орбита. Центърът на масите няма да се промени.

— Защо? — попита доминиканецът.

— Защото парчетиите ще продължат да обикалят около Квинта по същата орбита, на която е била луната. Планетата образува с нея двойна система и понеже Квинта е по-тежка, центърът на въртене на системата се намира по-близо до нея; Не помня числата. Във всеки случай динамичното разположение на масите няма да се промени.

— Ще се променят приливите и отливите, предизвикани от привличането на луната — намеси се Накамура. — Взе ли това предвид?

— ГОД го взе. Най-много да се активизират плитките сеизмични огнища. Океанските приливи и отливи ще си останат същите. Това е всичко.

— И каква ще е ползата? — попита пак Араго.

— Това още няма да е демонстрация на сила, а само предупреждение. Преди това ще ги уведомим. Да навляза ли в подробности?

— Накратко — каза командирът.

— Моля ви, не ме мислите за чудовище — продължи с подчертано спокойствие първият пилот. — Нали още в началото им предадохме логичното смятане и съюзите от типа „Ако А, то и В“ и „Ако не А, то С“ и тъй нататък. Сега ще им заявим: „Ако не отговорите на сигналите ни, ще унищожим луната ви и това ще бъде първото предупреждение за нашата неотстъпчивост: искаме контакт.“ Е, ще повторим още веднъж и всичко, което „Амбасадор“ беше предал: че сме дошли с мирни намерения, че ако при тях има конфликт, ние ще запазим неутралитет. Отец Араго би могъл да прочете тези неща в текста на съобщенията, който е закачен в залата за управление. Пък и всеки член на екипажа получи копие от него.

— Четох го — отвърна Драго. — А какво ще стане после?

— Ще зависи от тяхната реакция.

— Смяташ ли, че би трябвало да посочим срок? — попита Ротмонт. — Това би било ултиматум.

— Наречи го както искаш. Не е нужно да уточняваме срок — достатъчно е да заявим ясно колко време ще се въздържаме от действия.

— Освен предложението да се върнем, има ли други предложения? А кой е за проекта на Харрах?

Полассар, Темпе, Харрах, Ел Салам и Ротмонт вдигнаха ръка. Накамура се колебаеше. Накрая и той гласува „за“.

— Давате ли си сметка, че те може да отговорят преди срока, но не със сигнали? — попита Стеергард.

Десетимата бяха седнали около огромната плоча, опряна като маса на един крак върху ажурната конструкция, отделяща горната зала за управление от залата за навигация, сега пуста. Само примигването на мониторите над поместените по протежение на стените пултове, което ту се засилваше, ту гаснеше, изпълваше пространството пред тях с подвижни сенки и светлини.

— Това е напълно вероятно — обади се Темпе. — Не знам латински така добре, както го знае отец Араго. Ако аз бях долетял тук просто от прищявка, не бих гласувал „за“. Но тук ние не сме просто десетима астронавти. Щом „Хермес“ бе нападнат след всички наши усилия за мирен контакт, значи нападната е и Земята. Защото тя ни е изпратила тук. Защото чрез нас Земята има право да каже: „Hemo me impune lacessit.“^[5]