Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zone Null, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Херберт Франке. Нулева зона

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №52

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Любен Дилов

Преведе от немски: Лидия Капонова

Редактор: Людмила Стоянова

Редактор на издателството: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Немска (ФРГ), първо издание

Дадена за печат на 27.X.1983 г. Подписана за печат на 16.XII.1983 г.

Излязла от печат месец януари 1984 г. Формат 70/100/32 Изд. №1725

Печ. коли 16. Изд. коли 10,36. УИК 10,11. Цена 1,50 лв.

Страници: 256. ЕКП 95363 21431 5637–239–84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-830.1–31

© Лидия Капонова, преводач, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

Herbert W. Franke / Zone Null

© Suhrkamp Verlag Frankfurt am Main, 1980


* * *

Стъклото на илюминатора бе боядисано с бяла боя, която мнозина простъргваха тайничко. В началото това почти не се забелязваше.

Стартираха от края на обитаемия район и сиянието на осветителните спътници нахлуваше на ивици през черните изпарения на смога. Тук-таме през дълбоките дупки на сивите правоъгълници нещо неопределено просветваше.

Заиздигаха се все по-високо, потънаха в неподвижната маса, взираха се в пулсиращата тъмнина, от време на време поглеждаха към бездънната, проядена на места мъгла. Изведнъж трептящата завеса се разкъса и над тях блесна нощното небе с безброй светещи точки — звездите, добре познати от учебните програми, предизвиквали удивление и в планетариумите, но въпреки това поразителни и сега. Никъде не бяха описани такива, каквито са в действителност, никъде не бяха показани така.

Морето от мъгла се люлееше ниско под тях. То постепенно просветна, появиха се пролуки. Въображението им помагаше да си представят това, което не виждаха — непознатата земя.

Там, някъде долу, трябваше да е границата. Сега вече без укрепления, ровове, телени мрежи, наблюдателници, противотанкови съоръжения и зидове, без желязна завеса. Само една въображаема линия и въпреки това тази граница беше абсолютна, укреплението — непреодолимо. Радари, сеизмографи, скрити телевизионни камери, зад тях — обръч от ракетни бази. А може би имаше и други контролиращи уреди, още оръжия? Кой можеше да знае? Беше невероятно, че прелетяха така безпрепятствено.

На разсъмване станаха свидетели на представление, каквото бяха гледали само в учебните филми. Звездите избледняха, небето се покри с млечнорозово и слънчевият диск се изкачи над хоризонта, много по-светъл от онзи, който се виждаше денем през мъглата, по-ярък и от осветителните сателити дори когато светеха с пълна мощност. Под тях земята постоянно се променяше — скица в бяло, сиво и черно, тук-там зелено — поникнали сред пепелта растения, кръгове в охра — разровена земя, кратери, глина. По-нататък проблясваше река, разнищена на стотици ръкави, наблизо се виждаше безкрайна сива права — дренираното легло, което вече бе пресъхнало; планини от нахвърляни камънаци запълваха горната му част; реката си бе прокарала нови корита. Нулевата зона.

Земята се завъртя, двигателите забучаха по-силно, корпусът на транспортьора завибрира. Колоната смени направлението, следвайки блестящата нишка на водата. Вляво и вдясно се откриваха планински вериги, до тях лежаха дълги сенки, после отново равнина със следи от някогашно строителство — пано от линии и криви, — някогашни улици и железопътни релси, скеле на мост, развалини на села и градове, самолетни писти, неповредени, но опустели. По-нататък, докъдето стигаше погледът, се откриваше огромно и празно поле, нашарено в жълто и сиво.

Оставаше още един час. Скука въпреки очакването; полет над нищото. Войниците в тежките си снаряжения се мотаеха напред-назад, чуваше се тих говор, а от време на време и по-високо изречени думи, шеги.

На края високоговорителят обяви следващия етап:

— Сложете шлемовете! Включете радиостанциите! Спуснете лицевите предпазители! Изправете облегалките! Глави до коленете! Ръцете на тила! Затворете вратите на шлюза! Приземяване!

Кратък тласък, надигане в стомаха, замайване… рев на страничните крила, леко притискане като в асансьор, няколко мъчителни мига. Най-неприятното бе очакването дали ще кацнем успешно. Съвсем като на тренировка. Но тренировка ли беше?

Който погледнеше през издрасканите стъкла на илюминаторите, можеше да различи отпред вдясно матово блещукащо образувание, подобно на пяна върху вода. Долу вече не се виждаше нищо.

* * *

Той се върна — както беше запланувано.

Разчиташе на това, вярваше, но се и съмняваше. Надяваше се, но се и страхуваше. Представяше си срещата, познатото обкръжение, благопожеланията, почестите, а после дългата многообещаваща работа — систематизирането на данните. Такъв беше естественият ход на програмата.

А сега той не разбираше тъкмо естественото. Не се чувствуваше така, както беше очаквал — не бе нито спокоен, нито сигурен, нито горд, нито пък доволен.

Погледна през прозорците от изкуствено стъкло — това можеше да бъде гараж, хангар, празна спортна зала. Някъде над него имаше невидим източник на мътна светлина. Сенките в ъглите изглеждаха като ъгловати прорези. Пред плъзгащата се врата, на едно столче седеше постовият, автоматичният пистолет лежеше на коленете му.

Бяха му построили кафез — къща от пластмаса, палат от синтетично стъкло — цяла редица клетки, твърде много за него, за лекаря и за медицинската сестра.

Може би му тежеше самотата — медицинският наблюдател и сестрата не влизаха в сметките — те бяха от зоната. Момичето бе русо и възбуждащо хубаво, болногледачка и секретарка едновременно. Тя го обграждаше с натрапчиво внимание и покорство. Лекарят беше загатнал, че не би отказала да спи с Дан в случай, че той изпита това естествено желание след дългата експедиция.

Павел, Грег, Йозеф, Тибор и Соня — той се опита да съживи в паметта си образите на всеки един от екипа, но не успя. Останаха само схеми. Булото, което покриваше спомените му, обгръщаше и образите от миналото. Не съжаляваше, че се бе върнал без другите, макар че би следвало да съжалява. Не, не това му тежеше.

Бутна настрани илюстрованите списания, спортните вестници и кръстословиците, които непрекъснато му слагаха на масата. С удоволствие би ги разкъсал или пък захвърлил срещу стената, но, тогава щяха да дотичат лекарят и русата мацка и щяха да го измъчват отново: ЕКГ, пулс, кръвно налягане, ЕЕГ, урина, изследване на тъканите. Тялото му беше покрито с лейкопластчета там, откъдето бяха вземали проби — кожа, мускулна тъкан, костички. Наблюдаваха го непрестанно, когато спеше и когато беше буден, когато четеше и когато ядеше, та дори и в тоалетната. Събираха изпражненията му и ги проучваха с микроскопите си. Не бяха доволни от него, защото не се държеше като герой, и затова търсеха причината в храносмилането.

Беше ли герой? Тази дума излизаше извън неговите понятия. Президентът го беше нарекъл така, главнокомандуващият на военновъздушния флот му бе връчил орден. Поражението се бе превърнало в победа. Курсисти развяваха знамена, а един от тях прочете откъс от текст:

 

… Докато животът е само един обменен процес между човека и природата, неговите елементи остават еднакви при всички степени на обществено развитие. Всяка историческа формация обаче доразвива материалната основа и обществените форми. На определена степен на зрелост дадената историческа и обществена формация отстъпва място на no-висша. Моментът за подобна историческа криза назрява тогава, когато противоречието и противодействието между материалното развитие и обществената форма се задълбочава и разширява.

 

В продължение на една минута те мълчаха и мислеха за онези, които не се върнаха. След това отново се отдадоха на ликуване, разглеждаха го през стъклото като рядко животно и най на края се оттеглиха. На няколко пъти идва телевизията — режисьори, фотографи, осветители, оператори — всички кръжаха наоколо му и го гледаха с нескрито любопитство. По-късно му показаха снимки по заглавните страници — как стои до прозореца, учтиво усмихнат или пък с телефонна слушалка в ръка. Така стана известен на Свободния свят.

Междувременно обществеността като че ли го позабрави. Само офицерите се появяваха всеки ден, а също и лекарите, психолозите, социолозите, биолозите, физиците, мълчаливите мъже от РО. Те всякога идваха на групи, сядаха пред високоговорителите, чукаха по микрофоните, включваха уредите си, а той заставаше във витрината, с електроди по черепа, гърдите и гърба, с хигросонди на дланите; те питаха, той отговаряше. Застиналите им изражения не показваха дали му вярват. Пък и беше все едно дали му вярват или не — детекторите на лъжата можеха да установят дали казва истината. Да, дори нещо повече — дали е притеснен или нервен, дали се страхува, дали съвестта му не е чиста, или пък премълчава нещо. Когато приключваха с въпросите или по-скоро с разпита, те скриваха бележниците си, пъхваха химикалките в джобовете на униформените си якета, закопчаваха се и излизаха. Досега никой не го беше поздравил.

Най-напред той търпеливо понасяше всичко, после започна да усеща леко, раздразнение, което смяташе за оправдано, но скоро започна да се съмнява в правата си, изплаши се, че могат да го задържат по-дълго в кафеза, и стана отново учтив, отзивчив, внимателен. Съмненията му се потвърдиха: карантината трябваше да продължи четиридесет дни, а вече течеше четиридесет и третият. Той беше пленник.

* * *

Приземиха се твърдо, но не по-твърдо от обикновено. Писците отбелязваха импулсите, трептяха нагоре-надолу. Спирачният механизъм ги разтърси, стените се вдигнаха нагоре…

Изскочиха, пробягаха около десетина метра и се хвърлиха на земята по очи… Не се чуваше нищо. Теренът пред тях бе от натрошено като че ли предпазно стъкло. Нямаше нито трева, нито дървета, нито животни, нито пък хора освен членовете на екипажа. Гайгеровите броячи не показваха отклонение. (То беше най-важното, в това се състоеше и големият риск на акцията.)

Трябваше да останат легнали, докато маневрата завърши. Лунните кабини се наредиха плътно една до друга и не можеше да се очаква, че всички ще се приземят гладко. При тренировките механизмът понякога отказваше и някои планери падаха като камъни (малко хора знаеха, че са без екипажи. Ставаше въпрос за психологическа мярка — подготовка за сериозен случай, когато не всичко ще върви идеално).

Този път всичко беше наред. Синкавобялото небе бе обсипано с черни точици, които отначало падаха бързо, а после по-бавно. От кабините, които се приближаваха, се чуваше свистенето на двата реда крилчатки, задвижвани от въздушния поток. Те превръщаха добитата с помощта на реактивен агрегат енергия в подемна сила.

След пет минути всичко свърши. Получиха разрешение да станат — не ги заплашваше непосредствена опасност и сега се шляеха без работа в раздърпаните си костюми. Само един екипаж работеше с механична деловитост — монтирана бе една ТВ камера, земята бе преровена, а след това петдесетте войници се подредиха в редица.

Във високоговорителя на шлема се чу пукот.

— Ho това не може да бъде! Мариенхор[1] в парадна униформа? — Беше Тибор.

— Наказателна точка за Л 10/6. Радиостанциите са само за служебно ползване в краен случай.

Последваха знаменателните десет минути, в които Свободният свят узна за акцията.

 

Извънредно съобщение:

Днес, в три часа сутринта, започна най-значителното събитие в историята на Свободния свят. Военни подразделения предприеха действия за приземяване, които приключиха според плана в четири часа и двадесет и шест минути. Целта е прочистване на заразените райони и интеграция с нулевата зона. Екип от членове на Академията на науките, състоящ се от лекари, радиолози, генетици, вирусолози, геолози, ботаници и еколози, разработи план за хигиенизиране и по-нататъшно заселване. Населението, което все още живее херметически затворено и потиснато в градовете, ще бъде освободено от терора на сегашните владетели. Подготовката за преобразованията е приключена.

Телевизията и радиото ще информират непрекъснато за събитията.

 

Превключваме на първа програма.

Е: Това е важен момент за човечеството: скоро на земята няма да има повече насилие. Цената за това е висока — опасността, на която се излагат нашите екипажи. Но най-трудното препятствие е преодоляно. Съпротива няма. Там, където преди всеки опит да се прекрачи границата беше безогледно смазван, днес мълчат всички оръжия. Успяхме да се приземим едновременно на няколко места в забранената зона. Наближава мигът, в който ще завладеем и онази част от света, която досега оставаше недостъпна за нас. Превключваме на район К 11/У6. Там току-що бе монтирана камера, която ще предаде решителния момент.

Включваме се в директната връзка между командния център и космическия екипаж.

Е: … Загуби няма. Показно приземяване.

Ц: Радиоактивност?

Е: Нормална — измерваме непрекъснато.

Ц: Вируси? Болестотворни бактерии?

Е: Трудно може да се установи. Засега нищо особено. Но предпазните костюми не сме съблекли.

Ц: Добре. Тъкмо се включи и общественото радио. Може би ще опишете как се чувствува човек, който пръв стъпва в нова част на света.

Е: Ние сме горди. И развълнувани. Всички разбираме какво означава успехът. Най-трудното впрочем тепърва предстои. Ще мине много време, докато тази земя се засели. Но ние се радваме, че имаме свой принос за това.

Ц: Нямате ли опасения относно заразяването?

Е: Всички са спокойни. Радиоактивността не е по-висока от нормалната. Предпазните костюми са добри; не пропускат никакви микроби. Засега все още дишаме от запасния кислород, но при първия случай на отрицателен анализ ще сложим филтрите. Светлината е извънредно ярка, но стъклото на нашите шлемове абсорбира всяко вредно излъчване. Иначе тук няма нищо особено, пусто и скучно. Няма момичета (смее се).

Ц: Сега имаме видеокартина. Мисля, че тържествената церемония започва. Мъжът на преден план е генерал-майор Робин, шефът на космическите екипажи. Той ще каже няколко думи.

Робин: С това тази страна става притежание на Свободния свят. Нека този час сложи началото на мирно и плодотворно развитие. Да живее единството, правото, свободата!

Ц: Трима членове на екипажа издигат знамето на Свободния свят на пилона. Звучи химнът, изпълнен от хора на флота. Гласовете са малко приглушени, тъй като шлемовете трябва да останат затворени. Знамето се дипли от вятъра. Чуват се отделни възгласи.

* * *

Страхувахте ли се?

Не.

Би било естествено.

Имахме всички гаранции…

Вярвахте ли в тях?

Да.

Но не напълно.

Не, не съвсем. Не бях толкова уверен. Не знаех какво може да се случи. Дистанционно взривяване на горивото? Смущения в управлението? Въздушни торпеда? Вероятно всичко би свършило бързо. Може би нямаше и да усетим нищо. Но страх не изпитвах.

Вие и вашите колеги бяхте грижливо подготвяни.

Да.

Отдавна сте обмисляли тази инвазия. Не ви ли се стори подозрително, че когато навлязохте в нулевата зона, не срещнахте съпротива?

Не.

Разговаряхте ли за това с членовете на екипажа?

Общо взето, малко приказвахме.

Какво почувствувахте след успешното приземяване в забранената зона?

Същото, каквото и всички останали.

По-точно?

Радвах се, че всичко беше минало гладко.

Това ли беше всичко?

Знаех какво означава приземяването. Мисля, че бях силно развълнуван.

Когато Тибор споменал за хора на момчетата, някой се е изсмял? Знаете ли кой беше?

Аз. Бяхме се шегували преди това за този хор. Нямаше нищо общо с церемонията.

Обичате ли музика?

Да.

Каква?

Е, не точно хорово пеене.

В този момент съмнявахте ли се в успеха на операцията?

Не.

Ние сме записали една ваша забележка… беше за… почакайте.

Зная какво имате пред вид. Съзнавах, че ни предстоят още важни задачи. Вярно, нашето положение, имам пред вид това на екипажа, беше по-различно от положението на останалите. Нашата подготовка бе по-продължителна. Всичко ставаше така, както го бяхме тренирали безброй пъти, нямаше нищо изненадващо. Но… задачата на другите бе изпълнена, а нашата тепърва започваше.

* * *

Дан — кибернетик, занимава се с хомеостаза при сложни системи, с организационна кибернетика, теория на игрите, стратегическо проектиране.

Павел — социолог, изследва науката за отношенията между хората, информационните пътища в социо-структурата, политическото прогнозиране, теоретик на преустройственото дело.

Грег — лингвист, занимава се с превеждащи апарати, древни езици, история, специалист по разчитане на кодове.

Йозеф — слаботоков механик, с опит в аудиовизуалните предавания, разпределя запасите.

Тибор — електротехник, специалист по фина механика и оръжейна техника, пилот.

Соня — говорителка по радиото и телевизията, преводачка, на 18 години е била шампионка по многобой.

* * *

Те се облегнаха на твърдата възглавница на балонното купе. Бяха облечени в предпазните си костюми и се потяха под необичайно пронизващите слънчеви лъчи. Тибор седеше зад волана и проклинаше.

Пред тях пътуваха шест от транспортьорите, а далече пред всички роверът — автоматичната кола за анализи. Нейната специална задача беше да проверява радиоактивността. Тя подаде сигнал за тревога само два пъти — бяха минали покрай излъчващи острови, — но това беше по-скоро предохранителна мярка, те биха издържали дори една по-продължителна радиация. Презастраховка — така би трябвало да действуват и по-нататък, ако искаха да имат успех, но съблюдаването на сигурността ограничава степента на свобода, си мислеше Дан, въпреки че не каза нищо.

Отново Тибор беше този, който изрече на глас това, което другите мислеха:

— Защо не ни оставят да свалим тези проклети маски? Човек не може да избърши потта си. Стъклото на шлема ми е запотено, как мога да управлявам?

— Трябваше да си монтираш чистачка!

Радиоактивността можеше да бъде контролирана. Проблемът бяха вирусите. Дали тук беше обеззаразено? Никой не знаеше. Спорите и вирусите не остаряват, те остават вирулентни. Точният анализ трае с дни… микроскопи, стереоскопи, имунизационни проверки. Дори и това не е всичко.

— По-тихо! — помоли Йозеф.

— Чува ли се нещо в етера?

— Сума неща.

— Нека да чуем и ние.

Той дръпна тунера надясно и всички се заслушаха. Пращеше, виеше, бръмчеше.

— Премахнати ли са смущенията в нашите уреди?

— Да, това идва отвън.

Йозеф посочи напред. Все още не се виждаше нищо освен трошляк — пустиня, все една и съща, без места за спиране, изкуствено изравнена, безрадостна.

— И нищо друго? Морзови знаци? Говор? Мини на друга дължина на вълните?

— Това правя през цялото време. Нищо. Все тези шумове. Но това не е празно шумолене. Чуйте!

Чу се просвирване, високо, ниско, високо, ниско. Така беше през целия ден, ставаше все по-ясно.

Вечерта бе даден сигнал за спиране. Ровърът направи един кръг, претърси заградената повърхност. Никакво отклонение на индикатора.

— Свободно е!

Ешелонът потегли — петнадесет превозни средства: Десет коли с екипаж, пет транспортьора. Войниците слязоха — бяха тромави и непохватни в предпазните си костюми, но въпреки това палатките бяха опънати сравнително бързо и въздухопропусквателите монтирани.

Обля ги стерилизираща течност. Аерозолът затрептя във въздуха като мъгла, сякаш всеки миг щеше да завали. Автоматичният часовник премахна бариерата, те отметнаха платнището, влязоха вътре и хвърлиха броните си.

— Ох, че е хубаво!

— Сега по един студен душ!

— Имаме двадесет литра вода на ден, така че бъдете пестеливи!

— Тук никога ли не вали?

— Може би контролират времето.

Погледнаха през процепите на вълнообразната изкуствена материя, опасваща палатката на височината на погледа.

— Защо не се виждат?

— Не знаят ли, че идваме?

— Те никога не напускат своите градове.

— А автоматичната охрана?

— Не работи. Иначе не бихме проникнали толкова навътре.

— Може би са беззащитни и се страхуват?

— А може би не съществуват вече?

— Ами радиосигналите?

— Не напомняй на Йозеф за сигналите, че веднага ще седне пред своята кутия. По-добре да извади няколко консерви.

— И няколко бири!

Седяха заедно на два надуваеми дюшека и се чувствуваха добре. Бяха се научили да ядат тогава, когато програмата изискваше, и да спят, когато програмата показваше време за сън; обучаваха ги три години, не бяха винаги в този състав, но на края екипът се сформира като възможно най-стабилната комбинация. Бяха си симпатични един на друг, общуваха, без да си досаждат; знаеха точно, че Павел беше избран, защото излъчваше спокойствие и умееше да заглажда недоразуменията. Тибор притежаваше противоположни качества — бе импулсивен и често се вълнуваше от дреболии. Така никога не се стигаше до онова сковаващо вцепенение, при което всеки се затваря в себе си. Но никой не се съмняваше, че когато става въпрос за борба на живот и смърт, Тибор е един от най-издръжливите. А Соня? Вероятно бяха включили жена, за да има винаги напрежение, сдържано все пак, тъй като тъмнорусата Соня излъчваше студенина като лед.

Те си приличаха удивително, така както седяха, облечени в глиненокафявите си костюми от мека материя, която нито дращеше, нито се мачкаше. Изглеждаха като роднини, дори роднините рядко си приличат толкова, и бяха единни като членове на една секта.

Точно в 20 часа, както беше предвидено, по радиото дойде съобщение от главната квартира за положението. В него не се казваше нищо повече от това, че инциденти не е имало. След това дежурният офицер даде инструкции за раздаване на гориво и провизии за следващия ден. Въвеждаха се и дежурства.

След това в палатката на кратко посещение дойде командуващият отделението. В същност той им беше началник, но се държеше приятелски. Седна на гумения дюшек до Соня, при което всички се усмихнаха крадешком.

— Кафе или бира?

— Нямате ли минерална вода?

Имаше чин на капитан, но властта му беше далеч по-голяма. Беше публична тайна, че играе водеща роля в РО. Шегите му бяха недодялани, но той като че ли не забелязваше това и по този начин те не дразнеха. Опитите му да флиртува със Соня завършваха само с нейните спокойни отговори. Те отново отбелязаха със задоволство — никой не бе имал успех при нея — всеки беше опитал. Сега бяха доволни, че тя отблъскваше офицера — приемаха го като един вид вярност към тях.

— Вие имате извънредно поръчение — каза капитанът, — подготвяли сте се за него дълго и старателно. Трудността се състои в това, че никой не знае какво точно трябва да правите. Имаме твърде малко сведения за обитателите на тези градове. Това, което знаем, е отпреди столетия, него всички сте го учили — обществен строй, начин на общуване, етични норми, език… Страхувам се обаче, че тия неща са недостатъчни, само на тях не може да се разчита на успех. Вероятно всичко се е променило, отишло е напред — ние също не сме стояли на едно място. Но в каква посока е вървяло развитието? Дали техниката им е направила такъв голям скок? Как изглежда политическата им система днес? Как протича животът им? Върху какво работят? Какви цели имат? Та ние не знаем дори как изглеждат. Дали са се променили чрез мутации или са дегенерирали?

— Може би вече не съществуват?

— Но все пак има признаци… радиосигналите…

— А може би това са автомати, надживели създателите си?

— Никой не може да каже дали сигналите са от значение.

— След изолацията новини отвън не са идвали.

— Ние сами прекъснахме връзката.

— Да, защото осъзнахме, че най-голямата опасност за нашата система е в инфилтрацията на чуждото мисловно богатство.

— То не е непременно само лошо.

— Да, но то е ерозиращо за нашата система, която функционира по други принципи.

— Дали е било правилно или не онова, което е станало някога… сега сме вече в следващата фаза на историята.

— Защо точно сега?

Капитанът отмина този въпрос. Промени положението си върху надуваемия дюшек и се опита да седне по-удобно.

— Това, което ще ви кажа сега, е строго секретно. Отнася се до предисторията и в никакъв случай не бива да стигне до обществеността. Би могло да предизвика безпокойство. Поради тази причина ви го съобщавам едва сега.

Тибор се покашля, но не каза нищо.

— Опитите да се пробие блокадата започнаха много рано, в същност малко след изолацията. Разбира се, радиопредаванията бяха следени, но ние сме сигурни, че приетите сигнали нямаха семантична определеност. Анализът говореше по-скоро за насочващи сигнали, предназначени за контролни уреди, а ние знаем, че те бяха в действие. Правехме систематични проверки — най-напред с опитни животни, после с автомати: блокадата беше непробиваема. Независимо дали се намираха на земята, във въздуха или под земята, нашите обекти биват засичани и унищожавани. Не винаги по един и същи начин, но винаги ефикасно. Понякога това ставаше чрез дистанционно управляеми тела, понякога чрез енергийни полета, светлина, звук или електричество, а случваше се и да не можем да установим какво ги е унищожило.

— А директните нападения? Хващаха ли и бързите ракети?

— Това е следващата глава от нашия опит с тази страна. Ние, разбира се, се подготвяхме за евентуално нападение — превантивно, естествено. Докато най-неочаквано дойде предупреждение; и до днес остана неизяснено как са узнали за плановете ни.

— Може би по пътя на логиката?

— Ненадейно те направиха и демонстрация на силата си. Вие знаете, че Луната е забранена зона, но не знаете защо. Те я използуваха за мишена. Всяка година на обратната й страна избухва експлозия, невидима от Земята, но регистрирана от сеизмографите. Вероятно става въпрос за ядрено оръжие от неизвестен вид. Вече са изорали цял шестоъгълник върху лунната повърхност; никога не се знае къде ще бъде следващият удар, но той е винаги в определена точка.

— Ефектно сплашване!

— А сега?

— Бомбардирането престана.

— Кога?

— Преди пет години.

— Блъф?

— Защо?

— Какво се крие зад този ход?

— Може би системата им е отказала?

— А може би се чувствуват достатъчно силни, за да се откажат от подобен род заплахи.

— Жест на помирение?

Капитанът повдигна рамене, размърда се на мястото си, при което се приближи още повече до Соня.

— Възможно е. Те трябва да са забелязали, че нашето техническо ниво се приближава до тяхното — ние наваксваме, особено в най-важната област — кибернетиката. Преди двадесет години заменихме тежките сондиращи апарати с миниатюризирани автомати. Някои бяха не по-големи от зарче, други вкарвахме в животни, в птици или насекоми. Въпреки това те бяха залавяни, но все пак успяваха да навлязат поне мъничко във владенията им.

— А как е сега? Защитната им система действува ли още?

— Доколкото установихме, не. Вече пет години ние успяваме да стигаме с нашите машини до границите на градовете им. Сегашната ни заключителна акция е възможна именно поради това.

— Но никой не може да бъде сигурен…

— Никой, разбира се. Носим риск. Но неуспехът не ни интересува в момента. Залагаме на успеха! Утре ще стигнем пределите на града. Имаме заповед да навлезем. И тогава започва вашата задача. Ние ще ви охраняваме.

* * *

Дан лежеше по гръб, с поглед, вперен в тавана. Леглото му бе меко. Вентилаторът над него раздвижваше съвсем леко въздуха, който идваше от облицовъчното устройство, през филтрите, а не отвън. Връзка с външния свят нямаше. Вратата беше заключена и можеше да се отвори само със специален ключ. Прозорците не бяха отвори, а прозрачни участъци в стената от изкуствена материя.

Изправи се, спусна крака към пода и стъпи бос на затоплените плочки. Тихо, за да не събуди двамата си съжители, стана и се приближи до прозореца. Едно плоско лице се вторачи в него — може би огледалният му образ? Изведнъж то изчезна, чуха се стъпки — високи, кънтящи, — беше постовият, отново на разстояние. Той държеше здраво автоматичния си пистолет и отстъпваше крачка по крачка…

Сега Дан не беше вече човек. Той бе чудовище, което наблюдават крадешком дори докато спи; което кара другите да треперят от страх дори когато е в клетка; от което очакват да нападне, разкъса и изяде някого; което може да въздействува по необясним начин, да омагьосва, да смайва, да погубва души; беше плашило; божество, Голем, урод, страшилище… Трябваше да се съобразява с тяхната воля, да им даде това, което очакваха, трябваше да всява страх до мозъка на костите, да ужасява тяхното съзнание…

Избухна в смях, когато надзирателят отмина почти тичешком и се оттегли чак в най-отдалечения ъгъл. Едва тогава откри причината — усети се, че притиска лице о прозореца и прави гримаси, криви уста, плези език, върти очи, издува бузи…

Върна се на леглото и потъна в неопределени мисли.

Да спи! Дълго и безпаметно!

Но още щом затвори очи, пред него оживяха спомените. Нещо разбуди паметта на мозъчните клетки и той не можа да му се възпротиви. Нахлуваше объркващо, хаотично, заливаше, давеше го.

Последствия от медикаментите?

Или от разпитите?

Може би се дължеше на безделието, на празното му съществуване, на умората, досадата, скуката… Може би беше безнадеждността? Той нямаше бъдеще — какво можеше да очаква? Нямаше повече задачи и не виждаше цел.

Такава празнота беше чувствувал вече няколко пъти — това не беше първата му акция. Когато всичко свършваше — инвазията, анализите, установяването на контрола, преобразуванията, анексирането, — тогава я чувствуваше най-силно.

Постигането на целта е винаги загуба. Трябва да я приемеш, да се опиташ да се преоткриеш, да се включиш в новия ритъм на събитията, без да се усещаш гол и безпомощен.

Беше изпитвал това чувство на празнота, но само за кратко. Следваха нови задачи, в същност всичко онова беше само подготовка за главната задача.

Започваха все отначало — занятия, тренировки, изчисления, репетиции, изпити, дискусии, програми, изолация и след това инвазия, анализи, установяване на контрола, преобразувания, анексия. Връщане, почивка, по време на която скуката и нетърпението растат. Нова задача…

Бяха успели.

Винаги всичко върви добре.

Всичко е изпробвано.

Проверено в тренировки.

Планирано.

Програмите са безгрешни.

Всички възможни варианти са предвидени.

Програмирани са и невероятни ситуации.

Предвиждат дори това, което не може да бъде предвидено.

Решенията са убедителни.

Причините — обосновани,

рисковете — пресметнати,

изчисленията — верни,

системите — ясни,

функциите — обозрими,

методите — ефективни,

резултатите — очаквани,

грешките са отстранени,

противоречията — преодолени.

Неуспех е изключен.

Най-слабата част от веригата е човекът.

Но човекът е променлив,

приспособява се,

способен е да се учи,

може да се развива,

да превъзмогва лишенията,

да оказва съпротива,

да потиска емоциите,

да владее рефлексите си,

да ограничава поривите си,

да се самонаблюдава.

Ние ви водим към съвършенство.

Ние ви квалифицираме.

Ние отстраняваме вашите слабости.

Ние премахваме инстинктите ви.

Ние ви предлагаме разумни мотиви.

Ние ви учим на обективност.

Ние ви учим на деловитост.

Ние ви учим на хладнокръвно мислене.

Освобождаваме ви от престарели мисловни схеми.

Освобождаваме ви от влечение към анархия.

Освобождаваме ви от човешки задължения.

Поставяме ви задача.

Даваме ви цел.

Ние придаваме смисъл на вашето съществуване…

Дан потръпна и се ослуша. Очите му бяха притворени, главата — клюмнала. Тялото му се нуждаеше от почивка, но мислите не му даваха покой, измъчваха го, плашеха го, объркваха го. Той се съсредоточи, опитваше се да подреди образите в съзнанието си, самоизучаваше се делово, както беше научен, хладнокръвно, критично, дори в стресови моменти… Той, а и другите членове на екипажа, всички бяха идеално обучени, рутинирани, владееха се, познаваха способностите си, знаеха как да си служат с тях, винаги имаха подръка каталог с евристични методи, в случай че не могат да намерят начин за разрешаване на възникналите проблеми.

А можеше ли да има проблеми, които да ги спрат? Въпроси, които да не се вместват в схемата? Задачи, които да надвишават възможностите им?

Нима съвършенството е нещо относително?

Нима имаше още неизследвани области?

Нима знанието им беше недостатъчно?

Нима се заблуждаваха?

Дан отново усети мисълта си, отклонена към несъщественото, губеше се в джунгла от неясни представи и неуправляеми емоции.

Какво го объркваше така безнадеждно?

Той се съсредоточи, концентрира се в една точка.

Какво беше това, което го бе завладяло и му бе отнело способността да се контролира?

Съмнение? Нечиста съвест?

Мина доста време, докато осъзнае това, тъй като беше забравил какво е съмнение. Обучението, програмите, политическите разговори, психостабилизацията, автогенните тренировки — всичко това имаше за цел да му внуши сигурност и да отстрани съмнението. А сега скелето, което винаги му беше опора, се бе срутило ненадейно и той търсеше опорни точки в развалините.

Ето я причината — той се съмняваше!

Когато се осъзна, пред него зейнаха бездни, а прозренията на мисълта стигнаха и до най-далечните ъгли на уж изградените у него убеждения.

Бяха ли десантите оправдани?

Бяха ли сторили добро на жителите?

Имаше ли смисъл задачата? Беше ли Свободният свят наистина свободен?

Бяха ли оправдани идеалите им?

И ако това не беше така — какво им оставаше?

Бележки

[1] Мариенхор — хор на момчета в католическа катедрала. Б. пр.