Станислав Лем
Фиаско (4)

SETI^[1]

Каютите на физиците се намираха на четвъртия етаж. Новият член на екипажа вече се ориентираше добре на „Евридика“. Бе проучил плана на целия кораб, толкова различен от онези, на които бе летял някога. Доста наименования не му бяха ясни, не разбираше и какво е предназначението на много съоръжения от носовия отсек — напълно автоматизиран и изолиран от останалата част с три шлюзови камери. Комуникационните тунели, същинска мрежа под цилиндрично разположения град, пресичаха надлъж и шир гъсеничния молох. Мускулите му още пазеха спомена за нощни разходки в тесни коридори с овално сечение или кръгли като кладенци, в които при безтегловност се налагаше да плува, помагайки си навремени с леко отблъскване, за да направи необходимия завой; в товарните кораби можеше да се стигне до складовите помещения и по-просто, през вентилационната шахта на климатичната инсталация — достатъчно бе да включи компресора и да се понесе мигновено при шума на почти истински вятър, чудейки се какво да прави с увисналите във въздуха крака, които му се струваха излишен, рудиментарен орган. Сега почти му беше жал за безтегловността, която едно време често проклинаше. Законите на Нютон си казваха думата: ако удареше с чукчето, без да се държи здраво с другата ръка, веднага хвръкваше от равнодействуващата сила със забавни салта.

Асансьорите, всъщност безколесни овални кабини с толкова изпъкнали стъкла, че отразяваха човешките лица деформирани и намалени, пътуваха безшумно, като отчитаха изминатите сектори и примигваха на спирката, на която трябваше да се слезе.

Подът на коридора бе застлан с материал, едновременно грапав и пружиниращ. Той тръгна край редицата врати, леко изпъкнали като стената, с високи, обковани с мед прагове — навярно по каприза на архитекта по вътрешно обзавеждане. Другояче не си го обясняваше. Когато застана пред вратата на Лаугер, самоувереността му изведнъж се изпари. Все още не съумяваше да се държи като член на екипажа. Сърдечността на хората в каюткомпанията, готовността ту на едни, ту на други да го канят на тяхната маса, му се струваха пресилени, като че ли само се преструваха, че уж е един от тях и само временно не му е дадена никаква работа. Той вече беше говорил с Лаугер, който го увери, че може да го посети винаги, когато поиска, ала и това го изпълни с подозрителност — вместо с доверчивост. В края на краищата Лаугер не бе кой и да е, а физик номер едно, и то не само на „Евридика“. Не бе предполагал, че ще се колебае как да се държи с някого, думата „етикеция“ му звучеше като думата „флирт“ в подземията на пирамида. Докосна с крайчеца на пръстите си вратата без дръжка и тя се отвори незабавно, а той едва не побягна като дивак от автомобил. Просторното помещение го изненада с безпорядъка си. Сред купчините ленти, плочи, листове хартия и атласи се издигаше голямо писалище с извит в полукръг плот. В средата му имаше въртящ се стол, а над него — правоъгълна чернота с блуждаещи светлинки. От двете страни на това искрящо табло висяха фотографии на спирални галактики, осветени отзад, по-нататък цилиндрични колони с дисковете за процесорите. В левия ъгъл, забит с горния си край в тавана, бе поставен напреко огромен четириъгълен уред с прикачено столче; от пролуката под бинокулярния апарат изплуваше с леки подскоци лента с графично изображение, която падаше нагъната на пода. Той бе застлан с персийски килим с протрити йероглифни шарки. Този килим окончателно го втрещи. Цилиндричната колона изчезна и разкри входа към съседното помещение. Там беше Лаугер, в спортен панталон и пуловер, с отдавна неподстригвана коса; усмихваше се искрено и дружелюбно. Лицето му бе месесто, като на преждевременно състарено дете. Лаугер никак не приличаше на творец на големите абстракции — също като Айнщайн, докато е работел като чиновник.

— Добър ден…

— Ела, колега, ела. Хубаво, че дойде. С един замах ще навлезеш и във физиката, и в метафизиката… Отец Араго е при мен — поясни Лаугер.

Гостът влезе след Лаугер в друга каюта, по-малка, със скрита койка и няколко неголеми фотьойла край масата, където доминиканецът разглеждаше с лупа някакви планове или компютърна планетна карта — по нея имаше паралели.

Араго му посочи фотьойла до себе си. Тримата седнаха.

— Познавате ли Марек, отче? — попита Лаугер и без да дочака отговора, продължи: — Досещам се какви проблеми имате, господин Марек. Не е лесно да се разбереш с духа в машината.

— Машината няма вина — намеси се доминиканецът с неприкрита ирония в гласа. — Тя дрънка това, което е вложено в нея.

— Тоест, което ние сме вложили — поправи го неотстъпчиво, макар и с усмивка физикът. — Теориите застъпват различни становища, но така е било винаги. Ставаше дума за надпрозоречните цивилизации — обясни той на новия гост. — Щом обаче вече се включвате в разговора ни, ще ви изложа накратко началото му.

Известно ви е, че първоначалните представи за ETI^[2] се промениха. Ако в галактиката има дори един милион цивилизации, съществуването им е така разпръснато във времето, че не е възможно най-напред да се договориш с домакините, а след това да ги посетиш. Цивилизациите се ловят по-трудно и от еднодневки. Затова ние не издирваме пеперудата, а какавидата. Знаете ли какво е това прозорец на контакта?

— Да.

— За това става въпрос! Като пресяхме около двеста милиона звезди, открихме единайсет милиона кандидатки. Повечето имат планети или са мъртви — под прозореца или над прозореца. Представи си — мина той неочаквано на „ти“, — че се влюбваш в портрета на шестнайсетгодишно девойче и тръгваш да го ухажваш. За съжаление пътуването трае петдесет години. Ще пристигнеш при старица или покойница. Ако пък започнеш да изпращаш обясненията си в любов по пощата, сам ще остарееш, преди да си получил първия отговор. Това е накратко първоначалната концепция на CETI^[3]. Не може да се води разговор, разделян от интервали-векове.

— Значи летим към какавида? — попита новодошлият. От известно време го наричаха Марек, а сега изведнъж му хрумна, че името може би е било предложено от монаха, който също като него не беше длъжностно лице в експедицията.

— Не се знае към какво летим — отбеляза Араго. Лаугер май беше доволен от тези думи.

— Вероятно. Планетите, способни да родят живот, разпознаваме по състава на атмосферата. Според каталога в нашата галактика те са хиляди. Отсяхме почти трийсет хиляди, които будят надежда.

— С разум ли?

— Докато е в пелени, разумът е невидим. Стигне ли до зрелостта, излита през прозореца. Трябва да го уловим по-рано… Откъде сме сигурни, че целта си струва усилията? Тя е Квинта, петата планета на Дзета от съзвездието Харпия. Разполагаме с редица данни.

— In dubio pro reo^[4] — каза доминиканецът.

— А според вас кой е обвиняемият, отче? — попита Лаугер, но пак не изчака отговора, а продължи: — Радиото е първият космически симптом. Появява се доста време преди радиоастрономията. Е, не чак толкова много — около сто години. Планетата с радиопредаватели се открива, когато сумарната им мощност премине в гигавати. В диапазона на късите и ултракъсите вълни Квинта излъчва по-малко от звездата й, но все пак феноменално много за мъртва планета. За електронизирана — средно, понеже емисията остава под равнището на слънчевите шумове. Там обаче има нещо, нещо като радиоемисия — подпрагова. Имаме доказателства.

— Улики — пак го поправи апостолският пратеник.

— Дори само една улика — съгласи се Лаугер. — Но което е по-важно, на Квинта бяха наблюдавани точкови електромагнитни сигнали, като спектроскопът на изкуствените спътници около Марс бе регистрирал цялата емисия на един от тях. Тези два спътника струваха скъпо на Земята: нашата експедиция.

— Атомни бомби? — попита човекът, примирил се вече с името Марек.

— Не. По-скоро въведение към планетното инженерство, защото са термоядрени, чисти. Ако Квинта се е развивала по път, идентичен със земния, би започнала от трансурановите елементи. Нещо повече, тези сигнали са наблюдавани само в областта на полярните кръгове. Значи — на техните Антарктида и Арктика. Може би по този начин стопяват полярните шапки. Дотук мнението ни съвпада. — Той погледна към доминиканеца. — Проблемът е в това дали с присъствието си бихме причинили там вреда. Отец Араго смята, че — да. Аз споделям подобно мнение…

— Тогава къде е разликата?

— Според мен си струва да опитаме. Не можеш да опознаваш света, без да му вредиш.

Марек започваше да разбира смисъла на контрааргумента. Забрави кой е. Възвърна си някогашното самочувствие.

— Отецът… тоест… вие против убежденията си ли участвувате в експедицията? — обърна се той направо към доминиканеца.

— Естествено — отвърна Араго. — Църквата беше сред противниците на експедицията. Така нареченият контакт може да се превърне в данайски дар. Да отвори кутията на Пандора.

— Отче, заразили сте се от митологичния патронаж на проекта — разсмя се Лаугер. — Евридика, Юпитер, Хадес, Цербер — що нещо сме откраднали от древните. Впрочем корабът ни би трябвало да се нарича „Арго“, а ние психонавти. Ще се постараем да вредим възможно най-малко. Нали затова процедурата е така усложнена.

— Contra spem spero^[5]… — въздъхна монахът. — Или по-точно — поправи се, — бих искал да греша.

Лаугер май не го чу, погълнат от друга мисъл.

— Преди да наближим Квинта, за годината бордово време там ще изтекат поне триста години. Това означава, че ще ги хванем в горната част на прозореца. Само да не закъснеем! Дори секундните разлики в маневрите могат да ни ускорят или забавят. Колкото до вредите… ваше преподобие знае, че техническата цивилизация е инертна, макар и не статична. Казано с други думи, не е лесно да я отклониш от курса й. Каквото и да се случи, там няма да се изявим в ролята на богове, слезли от небето. Не сме дирили първобитни култури и в CETI няма астроетнолози.

Араго мълчеше. Гледаше физика изпод притворените си клепачи. Свидетелят на разговора се осмели да попита:

— А това, добре ли е?

— Кое? — не разбра Лаугер.

— Незабелязаните да се приемат за несъществуващи. Такова приравняване е само практически обосновано…

— Ако желаете, наречете го и опортюнизъм — хладно отвърна Лаугер. — Избрахме задача, подлежаща на реализиране. Прозорецът на контакта има емпирична рамка, но притежава също етична, мотивация. Не можем да налеем в главите на пещерните жители маслото, дестилирано в двайсет и втори век. Впрочем защо да говоря в множествено число. Аз подкрепих проекта и съм тук, защото под контакт разбирам обмен на знания. Обмен. Не патронаж, не даване на напътствия за развитието на цивилизацията…

— А ако там господствува злото? — попита Араго.

— А съществува ли универсалност на злото? Негова константа? — възрази Лаугер.

— Опасявам се, че да.

— Тогава би трябвало да кажете „non possumus“^[6] и да не се занимавате повече с проекта…

— Само изпълнявам задълженията си.

С тези думи монахът стана, кимна и излезе.

Отпуснат във фотьойла, Лаугер направи неопределена гримаса, размърда уста, сякаш му загорча, и заговори примирено:

— Уважавам го за това, че ме изкарва от равновесие. На всички поставя криле. Или рога. Но стига толкова… Исках да говорим за нещо друго. Подготвяме разузнаване към Квинта. Отсек от кораба, способен на самостоятелно кацане — „Хермес“. Ще полетят девет или десет души. Командната четворка е вече определена. Останалите ще бъдат избрани според специалностите им чрез балотаж. Искаш ли да бъдеш в урната?

Пак не разбра.

— Е, за участие в разузнавателната група…

Сякаш го удари гръм. Възторг, примесен с недоверие. Лаугер забеляза как просветнаха очите му и побърза да добави:

— Да попаднеш, в урната още не означава, че ще участвуващ. И научните заслуги не го гарантират. Най-големият теоретик най-лесно може да напълни гащите. Трябват ни твърди хора. Такива, които няма да отстъпят пред нищо. Герберт е прекрасен психоник, психолог и познавач на човешката душа, ала мъжеството не се проверява в лабораториите… Ти знаеш ли кой си?

Марек пребледня.

— Не.

— Ще ти кажа тогава. В Бърнамския ледник са загинали доста хора в самоходни машини. Изненадали са ги изригванията на гейзерите. Били са професионални водачи. Извършвали възложената им работа и не знаели, че отиват на смърт. Двама души обаче сами пожелали да вземат участие в издирването им. Ти си единият от тях.

— Как разбрахте? Доктор Герберт ми каза, че…

— Доктор Герберт и асистентът му са корабни лекари. Разбират от медицина, но не и от компютри. Преценили са, че е редно да бъде запазена лекарска тайна, след като не са успели да установят самоличността на съживения човек. Техният аргумент е: да не се травмира психиката му. На „Евридика“ няма подслушване, но има център с памет, която не се изтрива. До нея имат достъп командирът, първият информатик и аз. Няма да кажеш това на лекарите, нали?

— Няма.

— Би ги огорчил. Знам, че няма да го направиш.

— А те няма ли да се досетят, ако…

— Не мисля. Лекарите ще изследват актуалното здравословно състояние на екипа. Гласуването е тайно. Гласува съветът. От пет гласа ще получиш три. Така предполагам. А ти го казвам още отсега, защото трябва здравата да залегнеш над учението. На симулаторите си показал умения на астронавигатор, първокласни за онова време, но не и за днес. Една година ще бъдеш звезден гимназист. Ако се справиш, ще видиш квинтяните. А сега довиждане, че имам много работа.

Станаха. Марек беше по-висок от прочутия физик. Той няма да полети — помисли си. Лаугер го изпрати до вратата. Не видя светлинките по черния екран, не помнеше дали бе си взел довиждане, дали изобщо беше казал нещо. Не помнеше и как се бе озовал в своята кабина. Не знаеше какво прави. По погрешка отвори вратата към банята, видя лицето си в огледалото и каза:

— Ще видиш квинтяните.

Залови се сериозно с учене. Балансът от статистическите изчисления бе достатъчно красноречив. Животът възниква на планетите и продължава милиарди години ням. Цивилизациите го надрастват — не за да изчезнат, а за да се вкакавидят в онова, което е извънчовешко.

Понеже за една обикновена, спирална галактика честотата на техногенните раждания е почти постоянна, те се появяват, достигат зрелост и изчезват с еднакво темпо. И макар че непрестанно възникват нови, те се изпаряват от интервала на контакта, преди някой да успее да размени сигнали с тях. Немотата на примитивно съществуващите цивилизации е очевидна. Безброй хипотези бяха посветени на мълчанието на високоразвитите. Образуваха цяла библиотека, която той засега прескочи. Четеше: за дадения момент, за дадения век (което астрономически е едно и също), може да се признае, че Земята е в областта на Млечния път единствената цивилизация, ВЕЧЕ техническа и ВСЕ ОЩЕ биологична. Изглеждаше, че това твърдение погребва изчисленията на CETI. Трябваше да мине век и половина, за да се разбере, че не е така. Не е възможно да се покори с обикновен полет пространството между две звезди, та едни Живи и Разумни да се срещнат с Други и да се върнат. Дори ако астронавтите пътуват със субсветлинна скорост, пак няма да видят нито тези, към които са се запътили, нито онези, които са ги изпратили от Земята. За пътя в двете посоки ще бъдат необходими най-малкото векове, докато за астронавтите на борда ще изминат само няколко години. Това категорично твърдение на науката бе дало на Църквата повод за следните теологични размишления: Този, който е сътворил света, е превърнал срещата между Създанията от различните звезди в непостижима мечта. Издигнал е между тях преграда, идеално пуста и невидима, но непреодолима: свои, а не човешки бездни. Но все пак човешката история винаги се е развивала по-иначе в сравнение с онова, което е предвидила мисълта. Бездните на пустотата действително се оказаха непреодолима преграда. Ала тя можеше да бъде заобиколена чрез серия специфични маневри.

Усредненото време в Галактиката е едно — тя самата представлява часовник, показващ своята възраст и оттам — и времето. Там обаче, където силата на гравитацията е най-голяма, галактичното време е подложено на резки промени. То има граници, където спира. Това са сферите на Шварцшилд — черните обвивки на пропадналите в себе си звезди. Такава обвивка е хоризонт на събитията. Приближаващият се към него предмет започва да се размазва пред очите на един далечен наблюдател и изчезва, преди да докосне повърхността на Черната дупка, защото времето, разтягано от гравитацията, измества първоначално светлината към инфрачервената област, а после към все по-дългите електромагнитни вълни, докато накрая нито един отразен фотон не се връща към очите на наблюдателя: Черната дупка завинаги поглъща с хоризонта си всяка частица и всеки квант светлина. Впрочем, приближавайки се към Черната дупка, пътешественикът ще бъде разкъсан заедно с кораба си от нарастващата гравитация. Приливите на силата на тежестта разтягат там всеки материален обект, докато той се превърне в същинска нишка, чието продължение е радиусът на Черната дупка, и се гмурне в нея безвъзвратно.

Около пропадналите в себе си звезди — колапсарите, не може да се лети по произволна траектория; гравитационните приливи ще убият пътниците и ще разкъсат кораба им. Дори ако този кораб е най-плътното космическо джудже, неутронна звезда, сфера от пресовани в себе си атоми, замръзнали до твърдост, в сравнение с която стоманата е по-мека от газ, пак нищо няма да помогне. Колапсарът ще изтегли и тази сфера във вретено, което за миг ще разтроши и погълне, а от него ще останат само агоналните факли на рентгеновото лъчение. Така колапсарите, възникнали от звезди, няколко пъти по-тежки от нашето Слънце, ликвидират завчас всички пришълци. Ако обаче масата на Черната дупка е равна на сто или хиляди слънчеви маси, силата на тежестта по нейния хоризонт може да бъде слаба като земната. Първоначално нищо не застрашава кораба, достигнал до него, и екипажът дори може да не забележи, че преминава през такъв хоризонт. Никога обаче няма да успее да изплува над тази невидима граница. Корабът, всмукан в дълбините на един огромен колапсар, в зависимост от масивността на капана, за няколко дни или няколко часа бива унищожен, докато пада към центъра му.

Астрофизиката от края на XX век бе създала именно такива модели на гравитационните гробници. Както обикновено става в науката, моделът разкри непълнотата си. Бе твърде опростен в сравнение с действителността. Най-напред го коригира квантовата механика: всяка Черна дупка все пак излъчва — толкова по-слабо, колкото по-голяма е. Гигантите, разположени обикновено в центровете на галактиките, също щяха да изчезнат някога, въпреки че тяхното „квантово изпарение“ би траяло сто милиарда години. Те щяха да бъдат последните реликти от някогашното звездно великолепие на Космоса.

Последвалите изчисления и модели разкриха нови особености на Черните дупки. Когато колапсира, защото при отслабването си нейното центробежно излъчване не може повече да се противопоставя на силата на тежестта, звездата не приема веднага сферична форма. При пропадането тя трепти като капка — ту сплесквана в диск, ту разтягана вретеновидно. Продължителността на тези трептения е много малка. Честотата им зависи от масата на колапсара. Той се държи като гонг, който сам удря в себе си. Ала замлъкналият гонг може с удар да се накара да затрепти отново. Също така и Черната дупка може да се приведе в нови трептения чрез сидералното инженерство. Трябва да се познава то и да се разполага с достатъчна мощност от порядъка на 10⁴⁴ ерга, която да се излъчи така, че да приведе Черната дупка в резонанс. С каква цел? За да се създаде това, което астрофизиците, свикнали с огромните мащаби на изследвания обект, нарекоха „темпорална луковица“. Също както центърът на луковицата е обвит със слоеве, които при разрязване се виждат като дървесните, така и колапсарът в резонанс е заобиколен с огънато от гравитацията време и по-точно — с усложнено пространственовременно наслояване. За далечните наблюдатели Черната дупка трепти няколко секунди като камертон. Но показанията на космическия часовник губят всякакъв смисъл за наблюдателя, който би попаднал в близост до нея в слоевете преиначено време. Следователно, ако един кораб стигне до Черната дупка, деформираща многократно пространство-времето, той би могъл да изплува на някоя брадихрона и да остане с години в тази зона на забавено време, след което да напусне това темпорално пристанище.

Според външния наблюдател корабът ще изчезне, след като стигне до Черната дупка, а след невидимия престой на брадихроната ще изплува в пространството около нея. За цялата Галактика, за всички далечни наблюдатели, приведеният в резонанс колапсар трепти секунди между формата на диск и формата на вретено. Впрочем по подобен начин той вече бе трептял в агонията, когато беше пропадаща в себе си звезда, смазана от собственото си тегло след изгаряне на ядрените й вътрешности.

За кораба, намиращ се на брадихроната, времето почти може да спре. Но това не е всичко. Вибриращият колапсар не се държи като идеално еластична топка, а по-скоро като неравномерно деформиращ се при подскока балон. Това следва от засилването на квантовите ефекти. Затова до брадихроните могат да се появяват ретрохрони: течения или реки от обратно време. За далечните наблюдатели не съществуват нито първите, нито вторите. От това забавяне или обръщане на времето може да се ползува само този, който нахлуе в тях.

Проектът предвиждаше да се използува един самотен колапсар над съзвездието Харпия за пристанището, в което щеше да се спре „Евридика“. Задачата на експедицията не бе да установи контакт с коя да е цивилизация от „прозореца“, а да „улови“ такава цивилизация, която вече излита от него като устремила се към небето пеперуда, която вече трепка с крилца до горната част от рамката и тъкмо там ще я залови ентомологът. Тази операция се нуждаеше от стоянка във времето, разположена на такова разстояние от населената планета, че земните психонавти да успеят да я посетят, преди цивилизацията й да напусне главната линия на развитието по Ортега-Нейсъл. За тази цел експедицията беше поделена на три етапа. В първия „Евридика“ трябваше да стигне до колапсара в съзвездието Харпия, избран за чакане и темпорални маневри. Много сполучливо на колапсара бе дадено името Хадес. „Евридика“ се изпреварваше от „Орфей“, един автоматичен колос, ракета за еднократна употреба. Той представляваше гравитационно оръдие — грацер (gravitation amplification by collimated excitation of resonance)^[7] Когато „Евридика“ му дадеше сигнал, той щеше да приведе Черната дупка в трептения, съответствуващи на собствената й честота.

Макар и гигант за земните мащаби, „Орфей“ бе сламчица в сравнение с масата на колапсара, който трябваше да разлюлее, но той можеше да използува явлението гравитационен резонанс. Отдавайки на Хадес разтрепераната си душа, той щеше да го принуди да се свие и разпусне веднъж, а тогава черната преизподня щеше да разтвори челюстите си, пропускайки „Евридика“ във вихрите на брадихронните течения. Предварително би трябвало да се убедят, че отдалечената на пет светлинни години Квинта се намира вече в разцвета на технологичната ера и съгласно тази диагноза да установят най-подходящото време за посещения, след което „Евридика“ да си намери темпорално пристанище в Хадес, раздрусан от грацеровата емисия на „Орфей“. Той можеше да даде само един изстрел с кохерентна гравитация и с него се самоунищожаваше, така че операцията не би могла да се повтори. Ако не успееше още първия път — поради грешка в навигацията в темпоралните бури, невярна оценка на темпото на цивилизационно развитие на Квинта или някакъв друг, невзет под внимание фактор, — експедицията щеше да претърпи фиаско, в най-добрия случай означаващо завръщане на Земята с празни ръце. Планът се усложняваше допълнително от намерението да използуват в преизподнята на Хадес ретрохрони или времето, течащо обратно спрямо времето на цялата Галактика, тъй че експедицията да може да се завърне в близост до Слънцето само десет-петнайсет години след старта, независимо от хилядите парсеци, които разделяха Харпия От Земята. Наистина точната дата на завръщането лежеше в интервала на неопределеността: части от секундата при плаване по брадихроните и ретрохроните са определящи за години, протичащи далече от пресите и мелниците на гравитацията. Умът на четящия човек отказваше да приеме тези обяснения, изпълнени с противоречия. Главното от тях бе такова:

Предвиждаше се „Евридика“ да се установи над колапсара в безвремието или поне във време, различно от обичайното. Разузнавачите ще полетят към Квинта и ще се завърнат. Това ще им отнеме повече от седемдесет хиляди часа или около осем години. Под удара на грацера колапсарът би трябвало да трепти между формата на диск и издължено вретено едва няколко мига — за всички далечни наблюдатели. Следователно, при завръщането си разузнавачите вече няма да заварят кораба-майка в темпоралното пристанище. Доста време преди това Черната дупка ще е приела отново формата на сфера. Напусналият Квинта „Хермес“ обаче би трябвало да намери кораба-майка в този пристан. Как да го намери, след като пристанът е възникнал само за да изчезне и затова при завръщането на „Хермес“ вече няма да съществува? Тук няма ли противоречие?

— Някои физици — обясни му Лаугер — твърдят, че това се разбира от само себе си. Всъщност те го разбират като съвпадение на теорията с резултатите от измерванията. Драги мой, физиката е тясна пътечка, ограничена от бездни, недостъпни за човешкото въображение. Това е множество от отговори на някои въпроси, които се задават на света, но светът отговаря само при условие, че няма да му поставяме други въпроси, продиктувани от здравия разум. А какво е здравият разум? Той е онова, което се опира на същите сетива, каквито имат и маймуните. Този интелект иска да опознава света съгласно правилата, формирани от неговата земна жизнена ниша. Ала светът извън нишата, този инкубатор на интелигентни човекомаймуни, има свойства, които не можеш да вземеш в ръка, не можеш да отхапеш, чуеш, почукаш и по този начин — да присвоиш. За „Евридика“, намираща се в колапсарния пристан, полетът на „Хермес“ ще трае няколко седмици. За екипажа на „Хермес“ — повече от година и половина: три месеца за полета до Квинта, една година на Квинта и още едно тримесечие за обратния път. За наблюдателите, които не се намират нито на „Евридика“, нито на „Хермес“, разузнавачът ще изпълни задачата си за девет години, а корабът-майка ще изчезне от очите им за същото време. Според часовниците на борда й „Евридика“ ще премине от петък в събота, пак ще се върне в петък и тогава колапсарът ще я изплюе в околното пространство. Поради скоростта на „Хермес“, близка до тази на светлината, на него времето ще тече по-бавно, отколкото на Земята. На „Евридика“ времето ще тече още по-бавно, а после благодарение на маневрите й ще се върне обратно: тя ще слезе от брадихроната на ретрохроната, а от нея ще скочи на галактохроната, тоест от гравитационно разтегленото време в обратното време, от което ще изскочи в неогънатото пространство-време и там ще срещне „Хермес“. Тук няма никакво, тъй да се каже, обективно противоречие. Противоречията възникват при сблъсъка на разума, излюпил се при нищожната земна сила на тежестта, с явленията, протичащи при билиони пъти по-голяма сила на тежестта — и това е всичко. Светът е изграден съгласно универсални правила, наричани закони на Природата, но един и същи закон може да се изявява с различна интензивност. Ето един пример: за този, който се е гмурнал в дълбините на Черната дупка, пространството придобива свойства на време, защото той вече не може да се върне от него — също така както не можеш да се движиш в обратна посока и земното време, тоест назад в миналото. Ние не сме в състояние да си представим какви ще са преживяванията на такъв гмуркач, дори ако предположим, че той няма да загине мигновено под хоризонта на събитията. Все пак аз смятам, че светът е устроен благосклонно, щом ни се удава да опознаваме онова, което противоречи на нашите сетива. Впрочем помисли сам: детето овладява езика, без да познава нито принципите на морфологията и синтаксиса, нито вътрешните противоречия на езика, който остават скрити за говорещия. Етоле ме накара да се разфилософствувам. Човекът се стреми към окончателни истини. Аз смятам, че всеки смъртен разум търси същото. Какво представлява окончателната истина? Краят на пътя, където няма повече нито тайни, нито надежди. Където вече не може да се пита за нищо, понеже всички отговори вече са дадени. Такова място не съществува. Космосът е лабиринт, изграден от лабиринти. Всеки разкрива следващия. Там, където не съумяваме да се доберем лично, стигаме чрез математиката. От нея си правим колички, с които се придвижваме из нечовешките територии на света. С математически методи може да се конструират и извънкосмични светове, все едно дали съществуват или не. Освен това можеш да захвърлиш математиката и нейните светове, за да навлезеш в отвъдния свят чрез вярата. С това се занимават хората от типа на отец Араго. Разликата между мен и него е разлика между възможността за осъществяване на определени неща и надеждата да се осъществят определени неща. Моята професия обхваща това, което е възможно, а неговата — това, което е само очаквано и става възможно едва след смъртта. Ти какво изпита, след смъртта? Какво видя?

— Нищо.

— Именно в това е differentia specifica^[8] между науката и религията. Доколкото ми е известно, религиозните догми не се разклащат от факта, че възкресените не са видели нищо. По-новата есхатология на християнството поддържа, че възкресеният забравя пребиваването си в отвъдния свят. Че това е — ще го кажа със свои думи — акт на Божията цензура, който забранява на хората да прескачат насам-натам от този в онзи свят. Credenti non fit iniuria.^[9] Но щом си струва да живееш с толкова гъвкава вяра, доказателство за което е Араго, значително по-лесно е да приемеш без много мислене противоречията, благодарение на които ще попаднеш сред квинтяните. Довери се на физиката — така както Араго се доверява на своята вяра. За разлика от вярата обаче физиката може да греши. Имаш възможност за избор. Прецени сам. А сега си върви. Имам работа.

Наближаваше полунощ, когато Марек се върна в кабината си. Мислеше си ту за Лаугер, ту за монаха. Физикът си беше на мястото, но онзи? Какво очакваше? На какво разчиташе? Може би на мисионерско призвание? Дали наистина вече е възникнала теологична надстройка над нечовешките дарове и създанията на Бога и Араго се смяташе за неин проповедник? Защо при разговора Араго каза, че там може да господствува злото? Едва сега той разбра опасенията, с които живееше този човек. Араго се боеше не за себе си, а за своята вяра. Би могъл да признае Изкуплението за благодат към човечеството, участвувайки в експедиция до нечовешки същества, там, където Евангелието му не достига. Би могъл да си мисли така. А понеже вярва в Божията вездесъщност, вярва и във вездесъщността на персонифицираното зло — нали демонът, изкушавал Христос, е съществувал още преди Благойещението и Зачатието. Значи той носеше със себе си догмите, за да ги постави под угроза? Марек поклати глава, отказвайки се от окончателното изясняване на тези проблеми. На Лаугер можеше да поставя всякакви въпроси, но на онзи — не. В Евангелието няма и дума за това какво е казал Лазар след възкръсването си от мъртвите. И той самият не можеше с нищо да помогне на отец Араго, въпреки че сам бе възкръснал. В интерес на собственото си оцеляване религията даваше на подобни възкръсвания друго, светско, земнопреходно име и благодарение на това устоите й не се бяха разклатили. Впрочем тези неща не му бяха ясни. Но той осъзна болезнената самота на монаха, понеже сам бе престанал да бъде самотник, безпомощен и пасивен, случайно взет на борда, спасен корабокрушенец. Започна да се съблича за сън, заслушан в царящата на „Евридика“ пълна тишина. Корабът летеше със скорост, близка до светлинната граница. Не след дълго щеше да обърне тягата. Часовниците във всички помещения щяха да покажат критичното време, а екипажът щеше да легне по гръб и да пристегне коланите. Сферите по целия кораб ще направят в бронираните си легла обръщане на сто и осемдесет градуса. После всичко наоколо ще се завърти в кръг. Хаосът, vertigo, ще трае само миг. После всичко отново ще застине в смълчан покой. Вместо да се завихрят покрай кърмата, пламъците на тягата ще се стрелнат напред към носа. От това връзката със Земята ще се пооправи. С многогодишно закъснение ще догонят „Евридика“ вестите от онези, които екипажът е оставил на Земята. Той, Марек, нямаше да получи такова писмо — на Земята си нямаше никого. Но вместо минало той имаше бъдеще, заради което си струваше да живее.

Предисторията на експедицията бе изпълнена със сблъсъци. Проектът, по принцип изпълним, имаше много противници. Шансовете за успех, изчислявани по различни методи, не можеха да бъдат големи. Списъкът от събития, способни да предизвикат по един или друг начин гибелта на експедицията, включваше повече от хиляда точки. Може би точно затова проектът се прие. Почти невъзможен, свързан с безброй опасности, той бе забележително предизвикателство и не можеше да не се намерят хора, които да го приемат. Преди. „Евридика“ да се понесе в Космоса все по-устремно, разходите нараснаха неимоверно — както впрочем с основание бяха предвиждали противниците и критиците на проекта. Но вложените инвестиции вече имаха собствено ускорение и повлякоха следващите разходи. Икономическата страна на проекта изпитваше трусове, не по-слаби от онези на Титан след старта на „Евридика“. Погълнат от четивото, пътешественикът прескочи описанието на предстартовите кризи от подготвителния период и изграждането на кораба, както и земните им рикошети — резултат от производствени грешки и свързаните с тях афери — политически и породени от корупцията. Какво го интересуваха те, щом вече летеше? Затова пък се задълбочи в историята на астронавтиката, в документацията на полетите из Слънчевата система и изпращането на автоматични сонди до Алфа Кентавър, в рапортите, съдържащи имената на работещите в Граал и Рьомбден — може би с надеждата да разпознае някои добре познати му оттогава имена. А защо не, както по нишката се стига до кълбото, чрез такова разпознаване да не стигне и до себе си? Имаше моменти, непосредствено преди заспиване или след събуждане, когато почти бе сигурен, че е на една крачка от припомнянето, още повече че в някои сънища знаеше кой е. Но наяве му оставаше само безплодната увереност за сънувана самоличност.

Когато една година по-късно „Евридика“ започна да намалява скоростта си, застанала срещу колапсара, който нарастваше като същинска дупка в небето, дупка без звезди, той бе погълнат от тренировки, обучение и разнородно четиво, отказвайки се от опитите да си припомни кой е. Не от всички обаче: в реалната действителност бе вече един от пилотите, избрани да полетят с „Хермес“, но в сънищата си, за които не казваше никому, той продължаваше да бъде човекът, навлязъл в Бърнамския лес.