Серия
Хейнски цикъл
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Left Hand of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 30 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Уршула Льогуин. Лявата ръка на мрака

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1980

Библиотека „Галактика“, №20

Преводач: Борис Миндов

Рецензенти: Светозар Златаров, Кръстан Дянков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за печат на 26.V.1980 г. Подписана за печат на 10.XI.1980 г.

Излязла от печат на 28.XI.1980 г. Формат 32/70×100 Изд. №1384

Печ. коли 17,50 Изд. коли 11,33 УИК 13,40. Цена 2,00 лв.

Страници: 280. ЕКП 95366 21431 5637–361–80

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820 (73)-31

Ursula K. LeGuin. The Left Hand of Darkness

Panther Books, London, 1977

© Ursula K. LeGuin, 1969

© Борис Миндов, преводач, 1980,

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1980.

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1980

с/о Jusautor, Sofia


1. ПАРАД В ЕРХЕНРАНГ

Из архивите на Хейн. Препис от предадения чрез ансибъл документ 01-01101-934-2-Гетен. До Неподвижния на Олул. Доклад от Генли Ай, първи Подвижен на Гетен / Зима, 93-и хейнски цикъл, 1490–97 вселенска година.

 

Ще направя доклада си така, като че разказвам нещо, защото още като дете в моя роден свят са ме учили, че истината е въпрос на въображение. И най-солидният факт може да се заличи или да изпъкне в зависимост от начина, по който се описва: като онова необикновено органично скъпоценно камъче на нашите морета, което става по-ярко, когато го носи една жена, ала у друга потъмнява и се превръща в прах. Фактите не са по-здрави, по-плътни, по-закръглени и по-реални от бисерите. Но и едните, и другите са уязвими.

Тази история не е изцяло моя, нито пък разказана единствено от мен. Всъщност не съм сигурен чия история е тя; вие по-добре можете да прецените. Но тя е нещо цялостно и ако в някои моменти ви се стори, че фактите се менят, говорят с друг глас, е, тогава можете да изберете който факт предпочитате; обаче никой от тях не е лъжлив и те съставляват една цялостна история.

Тя започва на 44-ия диурнал от 1491 година, който на планетата Зима, в държавата Кархида, беше Одхархахад Тува, или двайсет и вторият ден от третия месец на пролетта на Година първа. Тук е винаги Година първа. Само датите на всяка минала и бъдеща година се менят всеки първи ден на годината, както се брои назад или напред от общото Сега. Тъй че беше пролетта на Година първа в Ерхенранг, столичния град на Кархида, и животът ми бе застрашен, а аз не знаех това.

Участвувах в парад. Вървях точно зад госиворите и точно пред краля. Валеше дъжд.

Дъждовни облаци над мрачни кули, дъжд, сипещ се в дълбоки улици, брулен от бурята тъмен каменен град, през който се извива бавно златна нишка. Начело са търговците, сановниците и занаятчиите на град Ерхенранг, редица след редица, в разкошно облекло, придвижващи се в дъжда така леко, както риба в море. Лицата им са сериозни и спокойни. Те не вървят в крак. Това е парад без войници, без дори мними войници.

След тях идват велможите, кметовете и депутатите, по един човек, по петима, четиридесет и петима или четиристотин от всяко Владение или Съвладение на Кархида, огромна, натруфена процесия, която се движи под звуците на музика от метални рогове и кухи костни и дървени инструменти и под резките, чисти, игриви звуци на електрически флейти. Различните знамена на големите Владения се преплитат в шибано от дъжда безредие от цветове с жълтите вимпели, с които е окичен пътят, а различните оркестри на всяка група се сблъскват и смесват в многобройни ритми, ехтящи из дълбоката каменна улица.

След това — група жонгльори с полирани златни топки, които те подхвърлят високо на святкащи рояци, улавят и подмятат отново, образувайки блестящи фонтани на жонгльорството. Изведнъж, сякаш буквално уловили светлината, златните топки засилват ярко като стъкло: слънцето пробива.

След това — четиридесет души в жълто, свирещи на госивори. Госиворът, на който се свири само в присъствие на краля, издава нелеп печален рев. Четиридесет от тях, надувани едновременно, разтърсват мозъка, разтърсват кулите на Ерхенранг, свличат последен поток дъжд от носените от вятъра облаци. Ако това е кралският оркестър, нищо чудно, че всички крале на Кархида са луди.

Следват кралската свита, стражи, чиновници и сановници от града и двора, депутати, сенатори, министри, посланици, велможи на кралството, никой от които не спазва нито такт, нито ред, ала всички крачат с голямо достойнство; а между тях е крал Аргавен XV, в бяла туника, риза и брич, с гамаши от тъмнооранжева кожа и островърха жълта шапка. Златният пръстен е единственото му украшение и отличие на властта му. Зад тази група осмина здравеняци мъкнат кралската носилка, украсена цялата с жълти сапфири, на която нито един крал не се е качвал от векове, церемониална реликва от памтивека. До носилката крачат осем гвардейци, въоръжени с „нападателни пушки“, също реликви от варварското минало, но не празни, а заредени със сачми от меко желязо. Зад краля крачи смъртта. Подир смъртта идват учащите се от занаятчийските училища, колежите, търговските училища и кралските Огнища, дълги върволици деца и младежи в бяло, червено, златно и зелено; и на края шествието завършва с известен брой движещи се тихо и бавно тъмни коли.

Кралската свита, в която съм и аз, се събира на платформа от нови дъски до незавършената Арка на Речната порта. Парадът е устроен по случай завършването на тази арка, с която завършва и новият път, и речното пристанище на Ерхенранг, голямо дело, свързано със земекопни, строителни и пътностроителни работи, което отне пет години и ще отбележи царуването на Аргавен XV в летописите на Кархида. Всички сме се наблъскали твърде плътно един до друг на платформата във влажните си и тежки труфила. Дъждът е спрял, слънцето сияе над нас, яркото, лъчисто, измамно слънце на Зима. Подхвърлям на човека от лявата ми страна: „Горещо е. Много е горещо.“

Човекът от лявата ми страна — набит, мургав кархидеец с пригладена гъста коса, в широко наметало от зелена кожа, обшито със злато, широка бяла риза и широк брич, с огърлица от тежки сребърни брънки, широки една педя — този човек, потейки се силно, отговаря: „Така е.“

Докато стоим притиснати един до друг на нашата платформа, отвред ни обграждат лицата на жителите на града, обърнати нагоре, като пласт от кафяви обли камъчета, блестящи подобно на слюда с хиляди наблюдаващи очи.

Ето че кралят се качва по мостче от нерендосани дъски, което води от платформата към върха на арката, чиито несъединени подпори се извисяват над тълпата, кейовете и реката. Докато се изкачва, навалицата се размърдва и говори с носещ се надалеч шепот: „Аргавен!“ Той не отвръща нищо. А и никой не очаква отговор. Госивори изсвирват гръмовито и нестройно, после млъкват. Тишина. Слънцето сияе над града, реката, тълпата и краля. Долу зидарите са задвижили електрическа лебедка и докато кралят се изкачва все по-нависоко, ключовият камък на арката минава с клупа си край него, издига се, поставя се и се намества почти безшумно — макар и голям, тежък с тонове блок — в празнината между двете подпори, съединявайки го в едно, в една арка. Един зидар с мистрия и кофа чака краля горе на скелята; всички други работници се спущат по въжени стълби като рояк бълхи. Кралят и зидарят коленичат на тясната дъска високо между реката и слънцето. Поемайки мистрията, кралят започва да замазва дългите съединителни части на ключовия камък. Той не мацва леко и не връща мистрията на зидаря, а се залавя за работа методично. Циментът, с който си служи, е с възрозов цвят, различен от останалата зидария, и след като пет-десет минути наблюдавам усърдната като на пчела работа на краля, запитвам човека от лявата си страна:

— Винаги ли с червен цимент се иззидват вашите ключови камъни?

Защото същият цвят се вижда около ключовия камък на всяка арка на Стария мост, който се възправя красиво над реката нагоре по течението, оттатък арката.

Бършейки потта от мургавото си чело, мъжът — мъжът трябва да кажа, щом говоря за него в мъжки род — отговаря:

— Едно време ключов камък на арка се измазвал винаги с хоросан от стрити кости, примесени с кръв. Човешки кости, човешка кръв. Без кръвната спойка арката ще рухне, разбирате ли. Сега си служим с животинска кръв.

Той често говори така, прямо и все пак сдържано, иронично, сякаш винаги воден от мисълта, че аз гледам и съдя като чуждоземец — странна мисъл за човек от толкова отчуждена раса и с такъв висок сан. Той е от най-властните хора в страната; не зная точния исторически еквивалент на поста му — везир ли, министър-председател ли или съветник; кархидейската дума в случая значи Ухо на краля. Той е управител на Владение и велможа на кралството, двигател на големи събития. Името му е Терем Харт рем ир Естравен.

Кралят, изглежда, е свършил зидарската си работа и това ме радва; но като прекосява паяжината от дъски под извивката на арката, той подхваща от другата страна на ключовия камък, който, естествено, има две страни. В Кархида не бива да бъдеш нетърпелив. Тия хора съвсем не могат да се нарекат флегматици, а настойчиви, упорити, не оставят мазилка недовършена.

Тълпите по Сеския кей със задоволство следят работата на краля, ала аз се отегчавам и ми е горещо. Никога преди не ми е било горещо на Зима; и никога вече няма да ми бъде; и все пак не мога да оценя важността на събитието. Облечен съм за ледниковата епоха, а не за слънчево време — пласт върху пласт дрехи, тъкано растително влакно, изкуствено влакно, кожух, кожа, здрава броня срещу студа, в която сега вехна като лист на репичка. За развлечение гледам тълпите и другите участници в парада, наредени около платформата, с провиснали и осветени от слънцето пряпорци на Владения и Кланове, и лениво питам Естравен какво е това или онова знаме. Той познава всички, за които се интересувам, макар и да са стотици, някои от далечни владения, огнища и племена от Перинговата бурна граница и Кермската земя.

— Аз самият съм от Керм — казва той, когато изразявам възхищение от осведомеността му. — Впрочем това ми е работата: да зная Владенията. Те са всъщност Кархида. Да управляваш тази страна значи да управляваш велможите й. Макар че никой не е успявал досега в това. Знаете ли поговорката: Кархида не е държава, а семейна кавга?

Аз лично не съм я чувал и подозирам, че Естравен я е измислил; тя носи неговия отпечатък.

В тоя момент друг член на киоремията, горната камара или парламента, който Естравен оглавява, си пробива път до него и му заговаря. Той е братовчедът на краля Пемер Хардж рем ир Тайб. Докато приказваме Естравен, гласът му е много тих, държането му — малко дръзко, често се усмихва. Естравен, който се поти като лед на слънце, остава невъзмутим и твърд, отговаря на шепота на Тайб високо, с тон, чиято непринудена вежливост прави събеседника му да изглежда по-скоро глупав. Аз слушам, като същевременно наблюдавам как кралят маже, но не разбирам нищо друго освен враждебността между Тайб и Естравен. Във всеки случай тя не ме засяга, интересува ме просто държането на тези хора, които управляват една държава в едновремешния смисъл — ръководят съдбините на двайсет милиона други като тях. В методите, възприети от Вселенския съюз, властта е станала нещо толкова тънко и сложно, че само изтънчен ум е в състояние да схване как действува тя; тук тя е все още ограничена, все още видима. У Естравен например се чувствува властта на мъжа като добавка тсъм неговия характер; той не може да повтори жест или да изрече дума, в която да не се вслушат. Знае това, а то му придава по-голяма реалност, отколкото притежават повечето хора: солидност на съществуването, вещественост, човешко величие. Всеки успех влече със себе си и други успехи. Аз нямам вяра на Естравен, чиито подбуди са винаги неясни; не го обичам; и все пак чувствувам и реагирам на влиянието му така неотвратимо, както на топлината на слънцето. Докато си мисля това, слънцето на тоя свят потъмнява между трупащите се отново облаци и скоро нагоре по реката запръсква дъжд, който поръсва тълпите по кея и забулва небето. Когато кралят слиза по мостчето, светлината пробива за последен път, и то само за миг бялата му фигура, и огромната арка се открояват живо и ярко на помрачения от бурята южен небосвод. Облаците се сгъстяват. Студен вятър профучава по Пристанищно-дворцовата улица, реката посивява, дърветата по кея затреперват. Парадът е свършил. Половин час след това вали сняг.

Когато колата на краля потегли по Пристанищно-дворцовата улица и тълпите се задвижиха като морски камъчета, подхванати от бавен прилив, Естравен отново се обърна към мен и каза:

— Ще вечеряте ли тази вечер с мен, господин Ай?

Аз приех повече с изненада, отколкото с удоволствие. Естравен бе направил много за мен през последните шест-осем месеца, но нито очаквах, нито желаех такава проява на лично благоразположение, най-малко покана у дома му. Хардж рем ир Тайб все още се намираше близо до нас и можеше да ни чуе; чувствувах, че целта му беше именно да ни чуе. Обезпокоен от това усещане за изтънчена интрига, аз слязох от платформата и потънах в навалицата, като се свивах и навеждах. Не съм кой знае колко над гетенейската норма за ръст, ала сред тълпа разликата е най-очебийна. „Ето го, гледайте, този е Пратеникът.“ Разбира се, това беше част от работата ми, но с течение на времето тази част ставаше по-трудна, вместо по-лека; все по-често копнеех за анонимност, за незабележимост. Мечтаех да бъда като всички останали.

На втората пресечка на Пивоварна улица свих към моята квартира и изведнъж там, където тълпата се разреди, усетих, че Тайб крачи до мен.

— Безупречно тържество — каза братовчедът на краля, като ми се усмихна. Дългите му, лъскави, жълти зъби се показаха и изчезнаха на жълтото лице, цялото нашарено, макар и да не беше стар човек, с тънки, нежни бръчки.

— Добра поличба за успеха на новото пристанище — рекох аз.

— Да, вярно. — Пак зъби.

— Церемонията с ключовия камък на арката е много внушителна…

— Да, наистина. Тази церемония ни е останала от много далечни времена. Но сигурно велможата Естравен ви е обяснил вече това.

— Велможата Естравен е много любезен.

Стараех се да говоря равнодушно, ала всичко, което казвах на Тайб, като че ли придобиваше двояк смисъл.

— О, много, наистина — потвърди Тайб. — Велможата Естравен действително се слави с учтивостта си към чужденци. — Той пак се усмихна, и всеки зъб като че ли имаше смисъл — двояк, многократен, тридесет и два различни смисъла.

— Малцина чужденци са чужди като мен, велможе Тайб. Аз съм много признателен за любезностите.

— Да, разбира се, да, разбира се! А признателността е благородно, рядко чувство, много възхвалявано от поетите. Рядко най-вече тук, в Ерхенранг, навярно понеже е непостижимо. В сурова епоха живеем ние, неблагодарна епоха. Не е като по времето на дедите ни, нали?

— Едва ли зная, ваша светлост, но съм чувал същото оплакване и на други светове.

Тайб ме изгледа вторачено, сякаш да се увери дали не съм луд. После показа дългите жълти зъби.

— Ах, да! Да, вярно! Все забравям, че сте от друга планета. Но, разбира се, такова нещо не се забравя. Макар че несъмнено животът ви тук, в Ерхенранг, би бил много по-здрав, прост и спокоен, ако бихте могли да забравите това, нали? Да, така е! Ето колата ми, наредих да чака тук, по-настрана. Исках да ви предложа да ви закарам до вашия остров, но ще трябва да се откажа от това удоволствие, защото се налага след малко да бъда в кралския дворец, а бедните роднини не бива никога да закъсняват, както се казва, нали? Да, точно така! — възкликна братовчедът на краля, като се качваше в малката си черна електрическа кола, оголил зъби през рамо към мен, с очи, заобиколени от мрежа бръчици.

Аз продължих към жилището си на моя остров[1].

Градината му отпред се виждаше ясно сега, когато последният зимен сняг се бе стопил и зимните врати, на десет стъпки над земята, бяха запечатани за няколко месеца, до есента и новия дълбок сняг. От едната страна на сградата, сред калта, леда и живата, нежна, буйна пролетна растителност на градината стоеше млада двойка и разговаряше. Десните им ръце бяха сплетени. Те се намираха в първата фаза на кемъра. Големите меки снежинки танцуваха около тях, застанали боси в ледената кал, със сплетени ръце и впити един в друг очи. Пролет на планетата Зима.

Обядвах в моя остров, а когато гонговете на Ремнийската кула удариха четири часа, бях в двореца, готов за вечеря. Кархидейците ядат солидно четири пъти на ден — сутрешна закуска, втора закуска, обед и вечеря, като помежду похапват и нещо допълнително. На Зима няма големи месодайни животни и млечни продукти — мляко, масло или сирене; единствените храни с високо съдържание на белтъчини и въглехидрати са различните видове яйца, риба, плодове с ядки и хейнските зърнени култури. Нискокалорична диета за суров климат; човек трябва често да се „презарежда“. Аз бях свикнал да ям, кажи-речи, през няколко минути. Едва по-късно през тая година открих, че гетенейците са усъвършенствували похвата не само да се тъпчат непрекъснато, но и да гладуват безкрайно.

Снегът продължаваше да вали, кротка пролетна виелица, много по-приятна от непрестанния дъжд на току-що преминалото Затопляне. Аз стигнах до двореца и се запромъквах през него в тихия и блед мрак на снеговалежа, като само веднъж загубих пътя. Ерхенрангският дворец представлява вътрешен град, заградено със стени море от дворци, кули, градини, дворове, метоси, покрити мостове, открити тунели, горички и тъмници, продукт на вековна параноя в широк мащаб. Над всичко това се издигат мрачните, червени, натруфени зидове на кралската резиденция, която, макар и използувана постоянно, се обитава единствено от самия крал. Всички останали — слуги, персонал, велможи, министри, парламентаристи, стражи и каквито и да било — спят в друг дворец, укрепление, кула, казарма или къща вътре в стените.

Къщата на Естравен, знак на височайше благоразположение от страна на краля, беше Червената ъглова сграда, построена преди 440 години за Хармес, любим кемърин на Емран III, все още известен със своята хубост, който бил отвлечен, осакатен и доведен до видиотяване от наемници на Вътрешноземната партия. Емран III умрял след четиридесет години, продължавайки да отмъщава на своята нещастна страна: Емран Злочестия. Тази трагедия е толкова стара, че ужасите й са избледнели и само известна атмосфера на вероломство и тъга все още просмуква сенките на къщата. Градината беше малка и заградена със стена; над каменист басейн се надвесваха дървета серем. Под мъжделивите снопове светлина от прозорците на къщата виждах снежинките и влакнестите бели шушулки на дървесните спори, кротко падащи върху тъмната вода. Естравен стоеше и ме чакаше гологлав и без връхна дреха на студа, наблюдавайки мекото, потайно, непрестанно сипене на сняг и семена в нощта. Той ме поздрави тихо и ме въведе в къщата. Никакви други гости нямаше.

Това ме учуди, но веднага се разположихме на масата, а когато човек се храни, не говори за работа; пък и вниманието ми се насочи към яденето, което беше превъзходно, дори вечните хлебни ябълки, приготвени от готвач, чието майсторство от все сърце похвалих. След вечерята пихме гореща бира край огнището. В свят, където обичайният трапезен прибор е един малък уред, с който чупите леда, образувал се в напитката ви между две глътки, горещата бира е нещо, което свиквате да цените.

Естравен бе разговарял радушно на трапезата; сега, седнал срещу мен до камината, той мълчеше. Макар и да бях от близо две години на Зима, аз все още не можех да гледам жителите на планетата през собствените им очи. Опитвах се, но усилията ми се свеждаха до това, че неловко виждах гетенееца преди всичко като мъж, а после като жена, причислявайки го към ония категории, които са колкото несъвместими с неговата природа, толкова съществени за моята. Например, докато посръбвах димящата кисела бира, си мислех, че на трапезата Естравен се държеше като жена — с изключителен чар, такт и лекота, привлекателно и умело. Може би именно тази нежна, ласкава женственост ми вдъхваше отвращение и недоверие към него. Защото ми беше невъзможно да си го представя като жена — този мургав, язвителен, влиятелен индивид близо до мен в озарения от огъня мрак, и все пак винаги, когато го виждах като мъж, чувствувах някаква лъжливост, измама: дали в него или в отношението ми към него. Гласът му беше мек и доста звучен, но не дълбок, едва ли можеше да се нарече мъжки глас, а и едва ли можеше да се нарече женски… но какво казваше той?

— Съжалявам — бяха думите му, — че се наложи да отлагам толкова дълго това удоволствие да дойдете у дома ми; и не по-малко се радвам, че вече не може да става въпрос за взаимно покровителство.

За момент това ме смути. Наистина досега той ме бе покровителствувал в двореца. Дали си мислеше, че аудиенцията, която ми бе уредил с краля утре, ме е издигнала наравно с него?

— Не ви разбирам — рекох аз.

При тези думи той замълча, очевидно също смутен.

— Е, трябва да разберете — проговори най-после, — щом като сте тук… трябва да разберете, че вече не се застъпвам за вас пред краля.

Той говореше така, като че се срамуваше от мен, а не от себе си. Сигурно придаваше някакво значение на поканата си и на приемането й от мен, което аз не бях схванал. Но моята грешка беше в държането, а неговата — в етиката. Отначало помислих просто, че съм имал право да не се доверявам на Естравен. Той беше не само ловък и влиятелен, но и вероломен. През всички тия месеци в Ерхенранг той именно ме бе слушал, той бе отговарял на въпросите ми, пращал лекари и инженери да удостоверят чуждоземността на моята физика и на моя кораб, представял ме бе на хора, които трябваше да познавам, и постепенно ме бе издигнал от положението на фантастично чудовище през първата година до сегашното ми признаване като тайнствен Пратеник, комуто предстои да бъде приет от краля. Сега, когато ме бе възвисил до такава знаменитост, той неочаквано и невъзмутимо съобщаваше, че оттегля подкрепата си.

— Вие ме подведохте да се осланям на вас…

— Сгреших.

— Сигурно, след като уредихте тази аудиенция, не сте се изказали благосклонно за мисията ми пред краля, както… — имах благоразумието да не добавя „обещахте“.

— Не мога.

Бях много ядосан, но не забелязах у него нито яд, нито разкаяние.

— Ще ми кажете ли причината?

След малко той произнесе: „Да“, а после пак замълча.

През паузата аз започнах да си мисля, че един неопитен и беззащитен чужденец не бива да пита за причини министър-председателя на едно кралство, особено щом не разбира и може би никога няма да разбере тънкостите на властта и тайните на управлението в това кралство. Несъмнено всичко това беше въпрос на шифгретор — престиж, добро име, място, чувство за собствено достойнство, непреводимия и крайно важен принцип за обществения авторитет в Кархида и всички цивилизации на Гетен. А в такъв случай не бих го разбрал.

— Чухте ли какво ми каза кралят на днешната церемония?

— Не.

Естравен се наведе над огнището, вдигна биреното менче от горещата пепел и напълни отново халбата ми. Той не каза нищо повече, затова аз вметнах:

— Кралят не ви е говорил в мое присъствие.

— Нито в мое — вметна той.

Най-после разбрах, че не съм схванал още нещо. Проклинайки женственото му шикалкавене, аз рекох:

— Да не би да искате да кажете, велможе Естравен, че сте загубили благоразположението на краля?

Струва ми се, че тук той се ядоса, но не продума нищо, от което да проличи това, само:

— Нищо не искам да ви кажа, господин Ай.

— Бога ми, а как ми се иска да ми кажете нещо!

Той ме изгледа с любопитство.

— Е, тогава да го формулираме така. Има някои личности в двора, които, според вашия израз, се радват на благоразположението на краля, но не са благоразположени към вашето присъствие или към мисията ви тук.

„И значи ти бързаш да се присъединиш към тях, да ме продадеш, за да спасиш кожата си“, помислих си аз, но нямаше смисъл да го казвам гласно. Естравен беше човек на двореца, политик, а аз — глупак, който му вярва. Дори в двуполово общество политикът много често не е цялостен човек. Поканата му да вечерям с него показваше, че той мисли, че ще приема, измяната му така леко, както я бе извършил. Спасяването на престижа явно е по-важно от честността. Затова се осмелих да кажа:

— Съжалявам, че любезността ви към мен ви е причинила неприятности.

Пламтяща жарава. Изпитвах подобаващо чувство на морално превъзходство; но не за дълго; този човек можеше винаги да ме изненада с нещо.

Той седеше облегнат така, че ръждивата светлина на огъня падаше на коленете му, на изящните му, силни малки ръце и сребърната чаша, която държеше, но оставяше лицето му в сянка: тъмно лице, винаги засенчено от гъстата къса брада, косматите вежди и ресници и от мрачно иронично изражение. Нима може да се разчете лице на котка, на тюлен, на видра? Някои гетенейци, мислех си аз, са като тия животни, с дълбоки, лъскави очи, които не променят изражението си, когато говориш.

— Аз сам си навлякох неприятности — отвърна той — с една постъпка, която няма нищо общо с вас, господин Ай. Знаете, че Кархида и Оргорейн имат спор за част от границата ни във високата Северна планина при Сасинот. Дядото на Аргавен претендирал за Синотската долина от името на Кархида, но Сътрапезниците не признали претенциите му. Много сняг от един облак и все по-дебел става. Аз помагам на някои кархидейски фермери, живеещи в долината, да се върнат на изток, зад старата граница, тъй като смятам, че спорът ще се реши от само себе си, ако чисто и просто долината бъде оставена на орготейците, които живеят там вече от хиляди години. Преди няколко години аз бях в администрацията на Северната планина и познавам някои от тия фермери. Ужасявам се, като си помисля, че може да бъдат убити при набези или пратени в Доброволчески ферми в Оргорейн. Защо да не се премахне причината за спора?… Но тук няма патриотична идея. Всъщност това е малодушие и накърнява шифгретора на самия крал.

Ироничните му подмятания и тия подробности за един граничен спор с Оргорейн никак не ме интересуваха. Аз се върнах на въпроса, който стоеше помежду ни. Независимо дали му вярвах или не, все пак можеше да ми бъде полезен с нещо.

— Извинявайте — казах, — но ми се струва жалко, че се позволява този въпрос за неколцина фермери да разваля шансовете на мисията ми при краля. Тук се касае за нещо по-важно от няколко мили държавна граница.

— Да. Много по-голямо. Но може би Вселенският съюз, който обхваща пространство от сто светлинни години от граница до граница, известно време ще бъде търпелив към нас.

— Неподвижните от Вселенския съюз са много търпеливи хора, ваша светлост. Те ще чакат сто и дори петстотин години, докато Кархида и другите царства на Гетен обмислят и решат дали да се присъединят към останалото човечество. Аз изразявам само лична надежда. И лично разочарование. Признавам, че смятах с ваша подкрепа…

— И аз също. Само че ледниците не замръзват за една нощ… — Клишетата му идваха лесно на езика, но мисълта му беше другаде. Той се замисли. Представих си как се движи около мен с другите пионки в неговата игра за власт. — Вие дойдохте в родината ми — заговори той най-после — в особено време. Нещата се променят; ние правим завой. Не, не толкова завой, а по-скоро отиваме твърде далеч по пътя, който сме поели. Мислех, че вашето присъствие, вашата мисия може да ни предпази да тръгнем по крив път, да ни предложи съвсем нов избор. Но в подходящия момент… на подходящото място. Всичко това е много рисковано, господин Ай.

Загубил търпение от тези общи приказки, аз рекох:

— Искате да кажете, че сега не е подходящият момент. Сигурно ще ме посъветвате да отменя аудиенцията си?

Неуместната ми забележка звучеше още по-лошо на кархидейски, ала Естравен нито се усмихна, нито се намръщи.

— Боя се, че само кралят има това право — отвърна той кротко.

— Бога ми, така е. Не исках да кажа това. — За момент обхванах главата си с ръце. Възпитан в откритото, свободно общество на Земята, аз все не можех да усвоя протокола или безстрастието, толкова ценено от кархидейците. Знаех какво е крал, историята на самата Земя гъмжи от тях, но ми липсваше придобит от опита усет за право… за такт. Вдигнах чашата си и сръбнах от горещата и силна напитка. — Е, добре, няма да казвам на краля всичко, което възнамерявах да кажа, когато можех да разчитам на вас.

— Добре.

— Защо да е добре? — запитах.

— Вижте какво, господин Ай, вие не сте невменяем. Аз също не съм невменяем. Само че, разбирате ли, нито аз, нито вие сме крале… предполагам, всъщност вие сте възнамерявали да заявите на Аргавен, че мисията ви тук е да се опитате да присъедините Гетен към Вселенския съюз. И всъщност това му е вече известно; защото, както знаете, аз му казах. Застъпих се за вашата кауза, опитах се да го заинтересувам от вас. Само че действувах неумело, не избрах подходящия момент. Тъй като лично аз съм много заинтересуван, забравих, че е крал и не гледа на нещата разумно, а като крал. Всичко, което му казах, за него значи чисто и просто, че властта му е застрашена, че кралството му е прашинка в пространството, че царуването му е посмешище за хората, които управляват сто свята.

— Но Вселенският съюз не управлява, той съгласува. Властта му е фактически властта на членуващите в него държави и светове. Ако се присъедини към Вселенския съюз, Кархида ще стане неимоверно по-малко застрашена и по-важна откогато и да било.

Известно време Естравен не отговори. Той седеше вторачен в огъня, чиито пламъци трептяха и се отразяваха от чашата му и от широката, лъскава сребърна служебна верижка на раменете му. Старата къща около нас беше притихнала. По вре ме на яденето ни прислужваше слуга, но кархидейците, тъй като нямат институциите робство или лично слугуване, прибягват до услугите на служби, а не на хора, тъй че всички прислужници вече се бяха прибрали по домовете си. Човек като Естравен трябва да има някъде около себе си телохранители, защото убийството е широко разпространено в Кархида, но не бях нито видял, нито чул някакъв телохранител. Ние бяхме сами.

Аз бях сам с чужденец между стените на мрачен дворец, в непознат, преобразен от снега град, посред Ледниковата епоха на един чужд свят.

Всичко, казано от мен тая вечер и изобщо откакто бях дошъл на Зима, изведнъж ми се стори и глупаво, и неправдоподобно. Как можех да очаквам от тоя човек или от когото и да било да повярва на разказите ми за други светове, за други раси, за някакво мъгляво благодушно управление някъде си в далечното пространство? Всичко това беше глупост. Аз се бях появил в Кархида със странен кораб и в някои отношения се различавах физически от гетенейците; това трябваше да се обясни. Но обясненията ми се оказаха нелепи. В тоя момент дори самият аз не им вярвах.

— Вярвам ви — каза чужденецът, чуждоземецът, който беше насаме с мен, и толкова силно бе чувството ми на самоотчуждение, че го погледнах смутен. — Боя се, че Аргавен също ви вярва. Но не ви се доверява. Отчасти защото и на мен вече не ми се доверява. Направих грешки, бях непредпазлив. След като ви поставих в опасност, не мога вече да искам доверие и от вас. Аз забравих какво е крал, забравих, че кралят се смята за самата Кархида, забравих какво е патриотизъм и че по принуда той е идеалният патриот. Позволете ми, господин Ай, да ви задам един въпрос: знаете ли, като съдите от собствения си опит, какво е патриотизъм?

— Не — отговорих аз, поразен от силата на тази волева личност, изведнъж насочена изцяло към мен. — Мисля, че не. Ако под патриотизъм не разбирате любов към отечеството, това зная.

— Не, нямам пред вид любов, когато говоря за патриотизъм. Имам пред вид страх. Страх от другите. И проявите му са политически, не поетически: омраза, съперничество, враждебност. Той расте у нас, тоя страх. Расте у нас от година на година. Ние стигнахме твърде далеч по нашия път. А вие, който идвате от свят, надрасъл от векове делението на нации, който едва ли разбирате за какво говоря, който ни показвате новия път… — Той се прекъсна. След малко продължи, отново възвърнал самообладание, хладнокръвен и учтив: — От страх именно отказвам сега да се застъпя пред краля за вашата кауза. Но не страх за самия себе си, господин Ай. Аз не изхождам от патриотични подбуди. В края на краищата на Гетен има и други държави.

Не ми беше ясно накъде биеше, но бях уверен, че нямаше пред вид това, което, изглежда, искаше да каже. От всички тайнствени затрудняващи, загадъчни души, които бях срещал в този мрачен град, неговата беше най-тайнствената. Не исках да се хващам за неговата заплетена игра. Не отговорих. След известно време той продължи някак предпазливо:

— Ако съм ви разбрал правилно, вашият Вселенски съюз се е посветил по същество на общите интереси на човечеството. В момента например орготейците имат опит в подчиняването на местните интереси на общите, докато Кархида почти няма. А Сътрапезниците на Оргорейн са предимно здравомислещи хора, макар и да не може да се каже, че са умни, докато кралят на Кархида е не само невменяем, но и твърде глупав.

Естравен явно нямаше високо мнение за никого. Казах с леко раздразнение:

— В такъв случай сигурно е трудно да му се служи.

— Не зная дали изобщо съм служил на краля — отговори министър-председателят на краля. — Нито пък да съм имал някога такова намерение. Аз съм ничий слуга. Човек трябва сам да хвърля сянката си…

Гонговете на Ремнийската кула отмерваха шест часа — полунощ, и аз използувах това като повод да си тръгна. Когато си обличах палтото в преддверието, Естравен каза:

— За сега съм загубил всякаква възможност, защото предполагам, че ще си заминете от Ерхенранг… — Защо предполагаше така? — но се надявам, че ще дойде ден, когато пак ще мога да ви задавам въпроси. Толкова много неща бих искал да узная. Особено за вашата мисловна реч; вие едва започнахте да ми я обяснявате.

Любопитството му изглеждаше напълно искрено. Той притежаваше безочливостта на властните. Обещанията му да ми помогне също бяха наглед искрени. Казах: да, разбира се, винаги, когато пожелае, и така завърши вечерта. Той ме изпрати през градината, където голямата, мътна, червеникавокафява луна на Гетен осветяваше тънкия сняг. Когато излязохме навън, потръпнах, защото температурата беше спаднала доста под точката на замръзването, и Естравен запита с вежливо учудване:

— Студено ли ви е?

За него, разбира се, това беше мека пролетна нощ. Бях уморен и паднал духом. Казах:

— Непрекъснато ми е студено, откакто дойдох в тоя свят.

— Как го наричате, тоя свят на вашия език?

— Гетен.

— Не сте ли му дали свое название?

— Да, първите изследователи са го нарекли Зима.

— Бяхме се спрели до портата на оградената със стена градина. В тъмния снежен хаос навън се мержелееха дворът и покривите на двореца, осветени тук-там на различна височина от тънките златни процепи на прозорците. Застанал под тесния свод, аз гледах нагоре, питайки се дали ключовият камък на тази арка не е измазан с кости и кръв. Естравен се сбогува с мен и ми обърна гръб; той никога не е бивал щедър на приветствия и сбогувания. Аз поех през притихналите дворове и алеи на двореца, и по дълбоките улици на града се запътих към къщи. Ботушите ми скърцаха по тънкия, озарен от месечината сняг. Бях премръзнал, обезверен, преследван от вероломство, самота и страх.

Бележки

[1] Кархош, остров, обичайната дума за обозначаване на сградите с апартаменти-пансиони, в които живее по-голямата част от градското население на Кархида. Всеки остров се състои от 20 до 200 отделни стаи: храненето е общо; някои се управляват като хотели, други — като кооперативни комуни, в трети са съчетани и двата вида. Безспорно те представляват градски вариант на основната кархидеиска институция — Огнището, макар и да им липсва, разбира се, местната родословна здравина на Огнището. Б. а.