Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eden, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)
Сканирал
Sociosasho (3 ноември 2005)
Корекция
Victor (март 2006)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Станислав Лем

Едем

Полска, първо издание

Коректор Жанета Желязкова

Дадена за набор на 10. IV. 1981 г.

Излязла от печат на 20. VIII. 1981 г.

Издателски N 1768

У. И. К. 13,71

Цена 1,83 лева

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив Печатница „Дим. Благоев“ — Пловдив

 

Stanislaw Lem

EDEN Wydanie drugie

Panstwowe Wydawnictwo „Iskry“ Warszawa 1968

c/o Jusautor, Sofia


По-долу е показана статията за Едем (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Едем
Eden
St Lem resize.jpg
Автор Станислав Лем
Първо издание 1959 г.
Полша
Издателство Iskry
Оригинален език полски
Жанр научна фантастика
Вид роман

Преводач Огнян Сапарев

Едем (на полски: Eden) е научнофантастичен роман от 1959 г. на известния полски писател Станислав Лем. В България е издаден за пръв път през 1981 г.

Сюжет

Астрономите са открили планета, чиито характеристики са сходни с тези на Земята. Хранейки надежди, че на нея има живот, те я наричат „Едем“ („Рай“). Към планетата се отправя ракета с научноизследователски екип. Авторът не ни представя членовете на екипажа с имената им, а чрез техните професии: Докторът, Химикът, Физикът, Инженерът и Координаторът. Поради грешка в изчисленията, ракетата се врязва под остър ъгъл в атмосферата, което причинява катастрофа. При все, че не е фатална, злополуката нанася тежки повреди на апарата и оборудването му. След като оценяват щетите и спасяват това което е възможно, изследователите се заемат с проучване на околността. Наличието на атмосфера годна за дишане и гравитация близка до земната, карат учените да мислят, че планетата напълно оправдава името си. Пътят им през пустинята, осеяна с гигантски паякообразни растения (животни?), ги отвежда до съоръжение, което със сигурност е дело на разумни същества.

Край на разкриващата сюжета част.

За книгата

Едем“ съдържа едновременно увлекателен приключенски сюжет и философски размисли, отличаващи творчеството на Станислав Лем от масовата научно-фантастична литература. Характерната за Лем тема за невъзможността на контакт с разум от извънземен произход е поставена и тук. Опитите да се заличат следите от генетичен експеримент, довел до хаос в едно общество, тиранията, дезинформацията, концентрационните лагери и масовите гробове напомнят както за антиутопичния свят на Джордж Оруел, така и за ужасите на Втората световна война, чийто съвременник е писателят.

Критичният Станислав Лем нарича „Едем“ „доста неуспешна книга“ от литературна гледна точка. Той смята, че персонажите са представени твърде схематично. Все пак, авторът я поставя над средното ниво на жанра.

Източник


Първа глава

В изчисленията имаше грешка. Вместо да преминат над атмосферата, те се врязаха в нея. Корабът пронизваше въздуха с грохот, който цепеше тъпанчетата. Пресовани в хамаците, хората усещаха напрежението на амортизаторите, предните екрани пламнаха и угаснаха, възглавницата от нажежени газове, притискаща носа, стопи външните обективи, спирането беше закъсняло и недостатъчно. Кабината се изпълни с воня на изгоряла гума, под пресата на претоварването всички ослепяваха и оглушаваха, идваше краят, но дори това не бяха в състояние да помислят, всичките им сили не стигаха, за да разширят гръдния кош, да поемат дъх — това вместо тях правеха все още работещите кислородни пулсатори, помпеха ги с въздух като спукани балони. Изведнъж ревът стихна.

Запалиха се аварийните лампи, по шест от всяка страна, хората се размърдаха, алармен сигнал червенееше над пулта на двигателя, нацепен и сплескан като хармоника, по пода шумоляха парчета от изолация, от плексиглас, грохотът беше утихнал — всичко бе погълнато от глух нарастващ писък.

— Какво се… — изхриптя Докторът, като изплю гумения мундщук.

— Лежи! — предупреди Координаторът, който гледаше в последния неповреден екран.

Ракетата се преметна като ударена от таран, найлоновите мрежи, в които бяха повити, зазвънтяха като струни, за миг всичко замря като превъртаща се люлка, достигнала върха, после забуча.

Мускулите, напрегнати в очакване на последния удар, омекнаха. Ракетата, застанала на вертикалния стълб на кърмовия огън, бавно се спускаше надолу, дюзите бучаха успокоително, това продължи няколко минути, после през стените премина тръпка. Вибрацията ставаше все по-силна, сигурно лагерите на турбините се бяха разцентровали; спогледаха се. Никой нищо не каза. Знаеха, че всичко зависи от това дали роторите ще издържат.

Изведнъж цялата командна кабина се затресе така, сякаш отвън в нея биеше с бясна бързина стоманен чук. Дебелата изпъкнала леща на последния екран мигновено се покри с гъста паяжина от пукнатини, фосфорният му диск угасна, в идващата отдолу оскъдна светлина на аварийните лампи виждаха собствените си сенки, увеличени от наклонените стени, грохотът премина в непрекъснат рев, под тях нещо скриптеше, чупеше се, късаше се с железен стон; корпусът, разтърсван от ужасни тласъци, падаше, падаше, ослепен, мъртъв; свиха се, затаиха дъх, пълен мрак, хаос, телата им изведнъж бяха изхвърлени по цялата дължина на найлоновите въжета, не достигнаха до разбитите пултове, на които щяха да се разпорят, а увиснаха, люлеейки се бавно, като тежки махала.

Ракетата се преобърна като срутена планина, този грохот беше далечен и глух, изхвърлените буци пръст с лек тропот се търкаляха по външната броня.

Всичко замря. Под тях съскаха проводниците, нещо бълбукаше заплашително, бързо, все по-бързо, шум на течаща вода, смесен с пронизителен повтарящ се съсък, сякаш някаква течност капеше по нажежена тенекия.

— Живи сме — каза Химикът, Каза го в пълна тъмнина. Не виждаше нищо. Висеше в своя найлонов пашкул като в торба, закачена с въжета за четирите краища. Това означаваше, че ракетата лежи настрана. Ако беше изправена, хамакът щеше да бъде хоризонтален. Нещо щракна. Пламна бледото бензиново пламъче на старата запалка на Доктора.

— Екипаж? — запита Координаторът. Едно от въжетата на хамака му беше скъсано, той се въртеше бавно и безпомощно, като безрезултатно се мъчеше да се хване за нещо стърчащо от стената, протягайки ръка през дупката на найлоновата мрежа.

— Първи — каза Инженерът.

— Втори — обади се Физикът.

— Трети — гласът на Химика.

— Четвърти — каза Кибернетикът. Държеше се за челото.

— Пети — завърши Докторът.

— Всички. Честито! — гласът на Координатора беше спокоен. — А автоматите?

Пълна тишина.

— Автомати!!

Мълчание. Запалката опари пръстите на Доктора. Загаси я. Отново стана тъмно.

— Винаги съм казвал, че сме от по-добър материал — каза в тъмнината Докторът.

— Някой да има нож?

— Аз имам. — Да прережа ли въжетата?

— Ако успееш да се измъкнеш без рязане, по-добре. Аз не мога.

— Ще опитам.

Дочу се шум от дърпане, сумтене, нещо тракна, изскърца натрошено стъкло.

— На пода съм. Тоест на стената — каза Химикът. Гласът му идваше от дъното на тъмнината. — Докторе, светни за момент, ще ви помогна.

— Само побързай. Бензинът свършва.

Запалката отново светна. Химикът се въртеше около пашкула на Координатора, стигаше едва до краката му. Накрая успя да отвори отчасти страничния цип и Координаторът тежко падна на краката си. Заедно работеха по-бързо. След малко всички стояха на наклонената, покрита с полуеластична маса стена на командната кабина.

— С какво да започнем? — попита Докторът. Той притисна ръбовете на раната върху челото на Кибернетика и сложи пластир. Извади го от джоба си. Винаги носеше със себе си непотребни неща.

— С изясняването дали можем да излезем — отвърна Координаторът. — Най-напред ни трябва светлина. Как е там? Готово ли е? Докторе, я ми светни за малко тук, може би има ток в клемите на пулта, поне в разпределителя на алармената сигнализация.

Този път запалката секна само искра. Докторът въртя колелцето, докато си одра кожата на палеца, проблясвайки над отломките на раздробения пулт, в който, клекнали, човъркаха Координаторът и Инженерът.

— Има ли? — попита Химикът, застанал отзад, защото за него нямаше място.

— Засега нищо. Никой ли няма кибрит?

— За последен път съм виждал кибрит преди три години. В музея — заяви неясно Инженерът, който се мъчеше да скъса със зъби изолацията от края на проводника. Най-после малка синя искра освети шепите на Координатора.

— Има — каза той. — Сега някаква лампичка. Намериха една, оцеляла в алармената сигнализация над страничното табло. Остра електрическа светлинка освети кабината, подобно на косо издигаща се конусовидна тръба. Високо горе в това, което сега беше таван, се виждаше затворена врата.

— Над седем метра — каза меланхолично Химикът. — Как ще стигнем дотам?

— Веднъж в цирка видях жива колона — пет души един върху друг — осведоми Докторът.

— Прекалено сложно за нас. Ще стигнем там по пода — отвърна Координаторът. Взе ножа от Химика и започна да прави широки прорези в гъбестата облицовка на пода.

— Стъпала?

— Да.

— Защо не се чува Кибернетикът? — удиви се ненадейно Инженерът. Седеше върху парчетата на разбития разпределителен пулт и протягаше волтметър към измъкнатите навън кабели.

— Овдовя — отвърна с усмивка Докторът. — Какво е Кибернетик без автомати?

— Пак ще ги навия — подхвърли Кибернетикът. Поглеждаше в отворите на разбитите екрани. Електрическото огънче постепенно жълтееше — ставаше все по-слабо и бледо.

— И акумулаторите ли? — изръмжа Физикът. Инженерът стана.

— Така изглежда.

След четвърт час навътре, по-точно нагоре в кораба, се отправи експедиция от шест души. Най-напред тя стигна до коридора, а оттам — до останалите помещения. В каютата на Доктора, който обичаше да събира най-различни излишни вещи, намериха джобно фенерче. Взеха го. Навсякъде откриваха разрушения. Мебелите, закрепени за пода, бяха оцелели, но от приборите, инструментите, спомагателните съоръжения, запасите се беше получила каша, в която газеха до колене.

— А сега да опитаме да излезем — заяви Координаторът, когато се върнаха в коридора.

— А скафандрите?

— В шлюза са. Би трябвало да оцелеят. Но скафандри не ни трябват, Едем има поносима атмосфера. — Дали изобщо някой е бил някога тук?

— Да, преди десет или единайсет години космическа сонда от разузнавателния патрул — тогава, когато изчезна Алтаир със своя кораб. Помните ли?

— Но от хората никой ли?

— Никой.

Вътрешният люк на шлюза се намираше косо над главите им. Странното първо впечатление, предизвикано от това, че познатите помещения бяха заели ново положение — сега стените бяха подове, а таваните — стени, постепенно преминаваше.

— Тук наистина няма да минем без жива стълба — обяви Координаторът. Освети внимателно люка с фенерчето на Доктора. Светлото петно пробяга по ръбовете му. Беше прилепнал херметично.

— Не изглежда зле — каза Кибернетикът. Стоеше с вирната глава.

— Да — съгласи се Инженерът. Помисли, че чудовищната сила, сплескала носещите греди така, че поместеният между тях главен разпределителен пулт се е пръснал, е могла да заклини и люка, но запази тази мисъл за себе си. Координаторът хвърли поглед към Кибернетика и тъкмо да му каже да наведе гръб и застане до стената, си спомни за разкривената железария, която бяха видели в отсека на автоматите, и помоли Химика:

— Застани разкрачен, ръцете на коленете, така ще ти бъде по-удобно.

— Винаги съм мечтал да играя в цирка. От дете — успокои го Химикът и се наведе. Координаторът стъпи на раменете му, покатери се, изправи се и като се притискаше към стената, достигна с пръсти до удебелената в края никелирана ръчка.

Подръпна леко, после силно, накрая увисна на нея. Тогава ръчката се поддаде със скърцане, сякаш отварящият механизъм беше пълен с натрошено стъкло. Направи четвърт оборот и спря.

— Правилно ли дърпаш? — попита Докторът, който светеше отдолу с фенерчето. — Ракетата е легнала.

— Имам го предвид.

— Не можеш ли по-силно?

Координаторът не отговори. Висеше, прилепнал до стената, хванал с едната ръка ръчката. Бавно се опита да прехвърли там и другата. Беше доста трудно, но накрая успя. Сега, увиснал като на трапец, сви крака, за да не ритне приведения под него Химик, и се подхвърли няколко пъти, като се вдигаше на ръце и се спускаше с цялата си тежест, най-сетне изохка, удряйки се при размаха в стената. На третия или четвъртия път ръчката малко поддаде. Оставаха още към пет сантиметра до края. Координаторът събра сили и още веднъж се тръсна надолу.

Ръчката с адско скърцане удари в ступора. Вътрешното резе беше махнато.

— Тръгна като по вода — радваше се Физикът. Инженерът мълчеше. Таеше нещо свое. Сега се заеха с отварянето на капака, което беше значително по-трудно. Инженерът се опита да го задвижи, натискайки ръкохватката на хидравличното устройство, макар да знаеше предварително, че нищо няма да стане. Тръбите бяха спукани на много места и всичката течност беше изтекла. Колелото на ръчния щурвал просветна над тях като ореол, щом Докторът насочи фенерчето нагоре. Като за техните гимнастически възможности беше прекалено високо — над четири метра.

И започна мъкнене от всички помещения на изпочупени апарати, възглавници, книги — особено подходяща се оказа библиотеката, а от нея — атласите на звездното небе, много големи и дебели.

От тях като от тухли строяха пирамида. Издигането на двуметрова купчина отне почти час: Веднъж едната страна се срути и от този момент работеха по-систематично под командата на Инженера.

— Все пак физическият труд е нещо ужасно! — задъхваше се Докторът. Фенерчето беше мушнато в отвора на климатизатора и осветяваше пътя им, когато тичаха до библиотеката и се връщаха, натоварени с книги.

— Никога, не съм си представял, че при полетите до звездите могат да съществуват толкова примитивни условия — пъхтеше Докторът. Само той говореше още. Накрая Координаторът, поддържан от другарите си, се възкачи внимателно на издигнатата пирамида и докосна с пръсти щурвала.

— Ниско е — каза той. — Не ми достигат пет сантиметра. Не мога да подскоча, всичко ще се срути.

— Тъкмо виждам „Теория на скоростните полети“ — каза Докторът, като претегляше на ръка масивен том. — Мисля, че ще оправи работата.

Координаторът се вкопчи в щурвала. Светеха му с фенерчето. Сянката му се мяташе по бялата пластмасова повърхност на онова, което някога беше таван. Изведнъж планината от книги се залюля.

— Внимавай! — изсъска Физикът.

— Нямам опора — изхърка сподавено Координаторът. — Дръжте там, по дяволите!! — изръмжа той. Щурвалът му се изплъзна от ръцете, за момент се олюля, но успя да си възвърне равновесието. Никой вече не гледаше нагоре — сплели ръце, натискаха от всички страни нестабилната постройка от книги, за да не се срути.

— Само не ругай, ако започнем, няма да има спиране — предупреди го отдолу Докторът. Координаторът отново хвана щурвала. Изведнъж се разнесе протяжно скърцане, а след него глухият шум на падащите томове. Координаторът висеше над тях във въздуха, но щурвалът, за който се беше вкопчил, направи пълен оборот.

— И така нататък, още единайсет пъти — каза той, приземявайки се върху разпръснатите книги.

След два часа люкът се предаде. Когато започна да се отваря, нададоха хорово триумфален вик.

Отваряйки се, капакът увисна до средата на коридора и образува нещо като хоризонтален мостик, по който можеше да се влезе в шлюза без големи трудности.

Скафандрите в плоския стенен шкаф бяха в пълна изправност. Сега шкафът лежеше хоризонтално. Стъпваха по вратите му.

— Всички ли излизаме или как? — попита Химикът.

— Първо да опитаме да отворим външния люк…

Люкът беше прилепнал като отлят заедно с корпуса. Ръчките не помръдваха, макар да натискаха и шестимата заедно, после опитаха да разхлабят винтовете, мятаха се ту в една, ту в друга посока — безрезултатно.

— Оказва се, че долитането е дребна работа, понякога е по-трудно излизането — обобщи Докторът.

— Да ти имах хумора — измърмори през зъби Инженерът. Потта се стичаше в очите му. Седнаха на вратата на стенното шкафче.

— Аз съм гладен — призна Кибернетикът.

— Значи трябва да хапнем нещо — заяви Физикът и предложи да отиде до склада.

— По-добре до кухнята. Може би нещо в хладилника…

— Сам няма да мога. Трябва да разровя половин тон боклук, за да стигна до запасите. Има ли доброволци?

Докторът се обади пръв. Химикът стана след известно колебание. Когато главите им изчезнаха зад края на отметнатия капак и угасна последният отблясък на фенерчето, което взеха със себе си, Координаторът каза с приглушен глас:

— Не бих искал да говоря. Ориентирате ли се горе-долу в положението?

— Да — каза Инженерът в черния мрак пред себе си. Докосна крака на Координатора с протегната ръка и не дръпна пръстите си. Имаше нужда от това докосване.

— Мислиш ли, че люкът не може да се разреже?

— С какво? — попита Инженерът.

— С горелка, електрическа или газова. Имаме автоген и…

— Да си чувал за автоген, който може да разреже четвърт метър керамит? Какво говориш!

Замълчаха. От вътрешността на кораба като от желязно подземие идваше глух шум.

— Тогава какво? Какво?! — каза ядосано Кибернетикът. Чуха изпукването на ставите му. Беше се изправил.

— Сядай — меко, но решително каза Координаторът.

— Смятате, че… люкът се е споил с бронята?

— Не е задължително — отвърна Инженерът. — Въобще разбра ли какво стана?

— Не съвсем. Навлязохме с космическа скорост в атмосфера там, където не би трябвало да я има. Защо? Автоматът не може да сгреши.

— Автоматът не е сгрешил. Ние сгрешихме — каза Координаторът. — Забравихме поправката за опашката.

— За каква опашка? Какви ги говориш?

— За газовата опашка, която разтяга след себе си всяка планета с атмосфера в посока, обратна на движението си. Не си ли чувал за това?

— А да, да. На тази опашка ли се натъкнахме? Но тя трябва да е страшно разредена.

— Десет на минус шеста — отвърна Координаторът — или нещо подобно, но ние правехме над седемдесет километра на секунда, драги. Ударихме като в стена — това беше първото разтърсване, помните ли?

— Да — подхвана Инженерът, — а когато влязохме в стратосферата, скоростта беше още десет или дванайсет. Би трябвало да се разпадне, невероятно е, че издържа.

— Ракетата ли?

— Разчетена е на двайсеткратно претоварване, а преди да гръмне екранът, видях със собствените си очи как стрелката изскочи от скалата. Скалата има резерва до трийсет.

— А ние?

— Какво ние?

— Как можахме да издържим? Искаш да кажеш, че постоянното натоварване е било трийсет „же“?

— Постоянното — не. Но върховото — сигурно. Спирачните двигатели дадоха всичко. Затова започна пулсация.

— Но автоматите изравниха и ако не бяха компресорите… — каза с нотка на предизвикателство Кибернетикът. Той прекъсна, в глъбините на кораба нещо се търкулна със звън, сякаш железни колела по ламарина. После утихна.

— Какво искаш от компресорите? — каза Инженерът. — Като отидем в машинното, ще ти покажа, че са направили пет пъти повече, отколкото са могли. Все пак са само спомагателни агрегати. Най-напред са се разбалансирали леглата на лагерите, а когато е започнала пулсацията…

— Мислиш, че е резонанс?

— Резонансът отделно. Въобще е трябвало да се размажем — в продължение на няколко километра, като онзи транспорт на Нептун, разбра ли? Сам ще се убедиш, като видиш машинното. Отсега мога да ти кажа как изглежда.

— Никак не се натискам да видя машинното. Защо, по дяволите, се бавят толкова? Тъмно, та чак очите болят.

— Ще има светлина, не бой се — каза Инженерът.

Все още, сякаш случайно, докосваше с пръсти стъпалото на Координатора, който седеше неподвижно и мълчеше…

— А в машинното, ще отидем така, от скука. Иначе какво… ще… правим?

— Ти сериозно ли мислиш, че няма да се измъкнем оттук?

— Не, шегувам се. Умирам за такива шеги.

— Престани, — обади се Координаторът. — Първо, има резервен люк…

— Ох, и ти! Резервният люк е точно под нас. Корабът сигурно се е забил порядъчно, никак не съм сигурен дали и този люк е над земята.

— И какво от това? Имаме инструменти, можем да изкопаем тунел.

— Товарният… — каза Кибернетикът…

— Залят — обясни лаконично Инженерът. — Погледнах в контролния кладенец. Сигурно се е пръснала някоя от главните цистерни — там има два метра вода. Вероятно радиоактивна…

— Откъде знаеш?

— Винаги е така. Охлаждането на реактора поддава първо — нима не знаеш? По-добре забрави за товарния люк.

— Трябва да излезем през този, ако…

— Ще изкопаем тунел — повтори тихо Координаторът.

— Теоретически е възможно — съгласи се неочаквано Инженерът. Замълчаха. Дочуха се все по-близки стъпки, в коридора под тях стана светло, присвиха заслепени очи.

— В тази кутия има шунка, сухари, език или нещо от този род — всичко е от неприкосновения запас. Ето шоколад, ето и термоси. Давайте нагоре! — обърна се Докторът към останалите, катерейки се първи по капака. Освети им пътя, докато влязат в шлюза и разтоварят консервите. Бяха донесли и алуминиеви чинии.

При светлината на фенерчето ядяха мълчаливо.

— Нима термосите са цели? — удиви се ненадейно Кибернетикът, като си наливаше кафе в чашата.

— Невероятно, но факт. С консервите също не е зле. Но замразяването, хладилниците, пещите, малкият синтезатор, пречиствателната апаратура, водните филтри — всичко е на пух и прах.

— И пречиствателната апаратура ли? — обезпокои се Кибернетикът.

— И тя. Вероятно би могла да се поправи, ако имаше с какво. Но това е омагьосан кръг: за да пуснеш и най-простия ремонтен полуавтомат, трябва ток, за да имаш ток, трябва да ремонтираш агрегата, а за това пък отново е нужен полуавтомат.

— Какво, съветвате ли се, технически гении? И какво? Къде е искрата на надеждата? — запита Докторът, който мажеше дебело сухара с масло и нареждаше отгоре резени шунка. И без да чака отговор, продължи:

— Като хлапе съм прочел сигурно повече книги за космонавтика, отколкото тежи нашата покойница, и все не открих нито един разказ, нито една история, дори анекдот за нещо подобно на това, което се случи с нас. И защо — не разбирам.

— Защото е скучно — разясни язвително Кибернетикът.

— Да, това е нещо ново — междупланетен Робинзон — каза Докторът, като завиваше термоса. — Щом се върна, ще се постарая да го опиша, ако ми стигне талант.

Внезапно стана тихо. Започнаха да събират консервите, когато на Физика му хрумна, че могат да ги сложат в шкафа за скафандрите, затова всички се дръпнаха до стената — иначе вратата в пода не можеше да се отвори.

— Знаете ли, чухме някакви странни звуци, когато ровехме в склада — каза Химикът.

— Какви звуци?

— Някакво пъшкане и пукане, сякаш нещо ни притиска.

— Мислиш, че отгоре се е стоварила някаква скала? — запита Кибернетикът.

— Работата е съвсем друга — намеси се Инженерът. — Външната обвивка при врязването в атмосферата се е нагряла до много висока температура, възможно е даже носът да се е стопил, и сега частите на конструкцията изстиват, наместват се, появяват се вътрешни напрежения, оттам са тези звуци — а, и сега се чуват, внимавайте.

Млъкнаха. Само фенерчето, поставено върху плоския обръч над люка, осветяваше лицата им. Откъм вътрешността на кораба се чу протяжен стон, серия къси затихващи пукания и настана тишина.

— Да не е някой автомат? — с надежда в гласа се обади Кибернетикът.

— Нали сам видя.

— Да, но не погледнахме в отсека на резервните.

Кибернетикът се наведе в тъмнината на коридора и като застана на ръба на люка, извика:

— Резервни автомати!!

Гласът му проехтя в затвореното пространство. Отговор не последва.

— Ела тук да огледаме люка както трябва — каза Инженерът. Той клекна пред плавно вдлъбнатата плоча, приближи лице и я освети сантиметър по сантиметър. Прокара светлото петно по уплътнението, прорязано от ситната мрежа на пукнатините.

— Отвътре няма стопяване, нищо чудно — керамитът е много лош проводник на топлината.

— Да опитаме още веднъж? — предложи Докторът, като постави ръка на щурвала.

— Това е безсмислено — възрази Химикът. Инженерът сложи длан върху капака и подскочи:

— Момчета, нужна е вода! Много студена вода!

— Защо?

— Пипнете люка — пари, а!?

Няколко едновременно протегнати ръце докоснаха капака.

— Почти пари — каза някой.

— Това ни е късметът!

— Защо?

— Корпусът е нагорещен, разширил се е, люкът също. Ако го охладим, ще се свие и може би ще се отвори.

— Само вода не стига. Трябва и лед. Сигурно има в хладилните камери.

Един след друг скочиха в коридора, който закънтя от бързите им стъпки. Координаторът остана при люка заедно с Инженера.

— Ще тръгне — каза тихо, сякаш на себе си.

— Ако не се е запоил — измърмори Инженерът. С разперени ръце опипваше очертанието на люка, проверяваше температурата. — Керамитът започва да се топи над три хиляди и седемстотин градуса. Не видя ли накрая колко имаше на бронята?

— Накрая всички прибори показваха датите от миналата година. Когато увиснахме на спирачните двигатели, беше над две и петстотин, ако не се лъжа.

— Две хиляди и петстотин градуса не са страшни.

— Да, но после!

Точно над хоризонтално отхлупения капак се показа разгорещеното лице на Химика. Фенерчето, окачено на шията му, се люлееше, отблясъкът подскачаше по парчетата лед, които стърчаха от кофата. Химикът го подаде на Координатора.

— Чакай малко… а как всъщност ще охлаждаме… — загрижи се Инженерът. — Ей сега.

Той изчезна в тъмнината. Отново се чуха стъпки. Докторът донесе две кофи вода, в която плаваше лед. Химикът светеше, Докторът и Физикът започнаха да поливат капака на люка с вода. Водата се стичаше по пода в коридора. Когато го поливаха за десети път, им се стори, че чуват слабо пукане. Нададоха радостен вик. Появи се Инженерът. Носеше солиден рефлектор от скафандър, прикрепен с ремък на височината на гърдите. От блясъка му веднага стана светло. Инженерът хвърли на пода наръч пластмасови плочи от командната кабина. Всички започнаха старателно да заграждат капака с тях и с парчета лед, притискайки ги с надувни възглавници, книги, които Физикът междувременно донасяше; накрая, когато едва можеха да изправят кръст, а от ледената стена не остана почти нищо — толкова бързо се топеше при съприкосновението си с нагорещения люк, Кибернетикът хвана щурвала и се опита да го завърти.

— Чакай, не още! — викна сърдито Инженерът, но щурвалът се завъртя неочаквано леко. Всички наскачаха. Щурвалът се въртеше все по-бързо. Инженерът хвана ръчката на предпазното тройно резе, дръпна, чу се звук на счупено дебело стъкло и капакът се открехна към тях — отначало леко, после изведнъж се стовари върху по-близкостоящите и от тъмната паст с грохот изригна черна лавина, засипвайки до коленете тези, които бяха отсреща. Химикът и Координаторът, които стояха по-близо, бяха отхвърлени встрани. Капакът притисна така Химика към страничната стена, че той не можеше да мръдне, но не му причини нищо. Координаторът успя да отскочи в последния миг, като едва не повали Доктора. Всички замръзнаха. Засипаното фенерче на Доктора угасна, светеше само рефлекторът на гърдите на Инженера.

— Това пък какво е? — с несвой глас каза Кибернетикът. Той стоеше зад всички, на края на платформата.

— Проба от планетата Едем — отсече Координаторът. Помогна на Химика да се измъкне изпод отхвърления встрани капак.

— Да — добави Инженерът, — целият люк е засипан, добре сме се заровили!

— Това е първото приземяване под повърхността на непозната планета, нали? — попита Докторът. Неочаквано всички започнаха да се смеят. Кибернетикът се разтресе така, че чак сълзи му изскочиха от очите.

— Достатъчно! — рязко извика Координаторът. — Нали няма да стоим така до утре. Хващайте инструментите, момчета, трябва да се откопаем.

Химикът се наведе и вдигна тежка черна буца от купчината, израснала на пода пред люка. От овалния отвор се ръсеше пръст, от време на време, мазно проблясващи тъмни парчета се търкаляха по малкия сипей чак до коридора.

Всички се отдръпнаха до Химика, на платформата вече нямаше място дори за сядане; Координаторът и Инженерът скочиха долу последни.

— Колко ли дълбоко сме се забили? — запита полугласно Координаторът Инженера. Вървяха редом по коридора. Далеч пред тях подскачаше бързо светло петно. Инженерът беше дал рефлектора на Химика.

— Колко дълбоко ли?… Това зависи от твърде много фактори. Тагерсен влезе на осемдесет метра.

— Е, да, но какво остана от ракетата и от него!

— А онази сонда на Луната? Цяла шахта трябваше да пробият в скалата, за да я измъкнат. В скалата!

— На Луната има пемза…

— А откъде можеш да знаеш какво има тук?

— Нали видя. Прилича на мергел.

— До самия люк, а по-нататък?

С инструментите беше съвсем зле. Като на всички кораби за далечен полет, на борда имаше двоен комплект автомати и дистанционно управляеми полуавтомати за всякаква работа, включително и земно-повърхностна, каквато могат да изискват разнообразните планетни условия. Но тези устройства не работеха и без електроенергия за тяхното използване не можеше и да се мисли, а единствената по-голяма земекопна машина, която имаха, задвижвана с атомен микрореактор, също изискваше ток за първоначално задвижване. Неизбежно се оказа приготвянето на съвсем примитивни инструменти — лопати и кирки. Това също бе свързано с огромни трудности. След пет часа черен труд екипажът се връщаше по коридора към шлюза, като носеше три сплескани и извити в края копачки, два стоманени лома и влачеше големи листове ламарина, които трябваше да послужат за укрепване стените на изкопа. За пренасяне на пръст, освен кофите, приспособиха няколко пластмасови кутии — прикрепиха от двете им страни къси алуминиеви тръби като дръжки.

От момента на катастрофата бяха изминали три четвърти от денонощието, всички падаха от умора. Докторът реши, че трябва да поспят поне няколко часа. Но за това трябваше да приготвят някаква постеля, макар и временна, защото койките в спалните помещения, здраво прикрепени към пода, сега стояха вертикално. Демонтирането им изискваше много труд, затова завлякоха в библиотеката, която беше пострадала най-малко — почти половината книги вече бяха изнесени на коридора — надувни дюшеци и всички се натъркаляха на тях.

Скоро стана ясно, че освен Химика и Инженера, никой не може да заспи. Наложи се Докторът да стане и да отиде с фенера да търси сънотворни таблетки. Това му костваше почти час, защото трябваше да си проправя път до медицинския пункт през преддверието, затрупано от купища натрошени апарати и прибори. Всичко се беше изсипало от стенните шкафове и заграждаше достъпа до вратата. Накрая — ръчният му часовник показваше четири часа сутринта по бордовото време — сънотворните таблетки бяха раздадени, лампата угасена и скоро неспокойното дишане изпълни тъмното помещение.

Събудиха се неочаквано бързо, всички, с изключение на Кибернетика, който бе глътнал твърде голяма доза хапчета и беше като пиян. Инженерът отново се оплакваше от остра болка в рамото. Докторът откри на посоченото място болезнено подуване, вероятно Инженерът си беше преуморил ставата, когато се бореха с ръчките на люка.

Настроението беше мрачно. Почти никой не се обаждаше, дори Докторът. До продуктите, останали в шлюза, не можеха да стигнат, защото върху шкафа за скафандрите лежеше огромна купчина пръст, затова, Физикът и Химикът се отправиха още веднъж до кухненския склад, откъдето се върнаха с консерви. Беше девет часът, когато започнаха да копаят тунел.

Работата вървеше със скоростта на костенурка. В овалния отвор на люка не можеше да се замахне както трябва. Предните ронеха с копачките сбити буци пръст, а стоящите отзад ги мъкнеха в коридора. След като помислиха, решиха да хвърлят пръстта в навигационната кабина, защото беше най-близо и в нея нямаше нищо, което би могло да потрябва в най-близко време.

След четири часа кабината беше засипана до коляно с изнесената пръст, а дължината на тунела достигна едва два метра. Мергелът беше не толкова твърд, колкото сбит, и остриетата на ломовете и копачките потъваха в него, а железните пръти, натискани твърде силно от ожесточено работещите хора, се огъваха — най-добре действуваше стоманената мотика в ръцете на Координатора.

Инженерът се безпокоеше да не би пръстеният свод да се свлече, затова особено внимаваше за крепежа. Надвечер, когато, омазани с глина, седнаха да хапнат, тунелът, който водеше от люка стръмно нагоре с наклон почти седемдесет градуса, беше пробил почвата едва на пет метра и половина.

Инженерът още веднъж погледна в кладенеца, през който можеше да се стигне до по-ниския отсек, където на трийсет метра от главния люк към кърмата се намираше товарният люк, но видя само черното огледало на водата; нивото й беше по-високо, отколкото предния ден — явно още някоя цистерна беше протекла и съдържанието й бавно се просмукваше тук. Водата — това той откри веднага с малкия гайгеров брояч — беше радиоактивна, затова затвори плътно кладенеца и се върна при останалите, без да каже дума за своето откритие.

— Ако върви добре, ще се измъкнем утре, ако върви зле — след два дни — заяви Кибернетикът, пиейки трета чаша кафе от термоса. Всички пиеха много.

— Откъде знаеш? — учуди се Инженерът.

— Ей така, усещам.

— Той има интуиция, от която са лишени неговите автомати — засмя се Докторът. С изтичането на деня настроението му се подобряваше. Когато другите го сменяха в челото на изкопа, той хукваше из помещенията на кораба и по този начин екипажът се обогати с два магнитоелектрически фенера, машинка за стригане, витаминизиран шоколад и цял наръч кърпи за лице. Всички бяха изцапани с глина, комбинезоните им бяха на петна, естествено никой не се бръснеше по липса на електричество, а машинката за стригане, която Докторът донесе, единодушно презряха. Впрочем и самият той не я употреби…

Целият следващ ден отиде в копаене на тунела, навигационната кабина се напълни толкова, че беше трудно да изсипват пръстта през вратата. Дойде ред на библиотеката. По този повод Докторът имаше известни възражения, но Химикът, с когото носеха направената от листова ламарина носилка, без колебание изсипа купчината мергел върху книгите.

Тунелът се проби съвсем неочаквано. Наистина Физикът твърдеше, че от известно време почвата ставала по-малко суха и по-малко плътна, но това наблюдение не бе потвърдено от останалите. Мергелът, който носеха навътре в ракетата, им се струваше един и същ. Челната смяна — Инженерът и Координаторът, току-що беше взела инструментите, стоплени от предишните ръце, и нанесе първите удари по буците, стърчащи от неравната стена, когато една от тях неочаквано изчезна, а през образувания отвор леко повя въздух. Усетиха неговия мек тласък — налягането вън беше малко по-високо, отколкото в тунела, следователно и в ракетата. Мотиката и стоманеният лом заработиха трескаво, вече никой не изнасяше пръстта, останалите, които не можеха да помагат в копаенето, защото нямаше място, се стълпиха отзад. След няколко удара Инженерът искаше да излезе навън, но Координаторът го спря. Искаше най-напред да разшири изхода. Нареди също да се пренесе навътре последната порция пръст, за да не пречи нищо на движението в тунела, така че изминаха още петнайсетина минути, преди шестимата да изпълзят от неправилния отвор на повърхността на планетата.