Станислав Лем
Фиаско (1)

Бърнамският лес

— Добре кацнахте.

Човекът, който каза това, не гледаше вече пилота в скафандър със свален шлем под мишница. Той отиде до стъклената стена на кръглата контролна зала с подковата на командните пултове в средата и се загледа в големия въпреки отдалечеността цилиндър на кораба с обгорели дюзи. От тях върху бетона все още изтичаше почти черен бълвоч. Вторият контрольор, плещест, с нахлупена върху плешивото теме барета, пусна лентите със записа обратно и докато се пренавиваха, само с крайчеца на окото си, като птица с неподвижен клепач се загледа в новодошлия. На ушите му имаше слушалки, а пред него — ред хаотично мигащи монитори.

— Горе-долу — отвърна пилотът. Престори се, че уж откопчаването на тежките ръкавици с двоен цип го принуждава да се опре лекичко о стърчащия ръб на пулта. След това кацане усещаше гъдел в коленете.

— Какво стана?

Дребният до прозореца, в протрито кожено яке, с небръснато мише лице, потупваше по джобовете си, докато откри в един от тях цигари.

— Дефлексия на тягата — промърмори пилотът, донякъде изненадан от флегматичното посрещане.

Онзи, вече с цигара в устата, дръпна и попита през дима:

— Но защо? Не знаете ли…?

— Не — искаше да отговори пилотът, но премълча, защото му се струваше, че е длъжен да знае. Лентата стигна до края, който изпърпори във въртящия се барабан. Едрият стана, свали слушалките, чак сега му кимна и рече с хриплив глас:

— Лондон. А това е Госсе. Добре дошли на Титан. Какво ще пиете? Имаме кафе и уиски.

Младият пилот са обърка. Имената на тези хора му бяха познати, но никога не ги бе виждал и кой знае защо бе решил, че началник е едрият и тъкмо той е Госсе, а се оказа обратното. Докато поставяше наум нещата по местата им, избра кафе.

— Какво карате? Карборундови глави ли? — попита Лондон, когато тримата се насочиха към извадената от стената масичка; кафето вдигаше пара в стъклените чаши, които приличаха на лабораторни стъкленици с „човки“.

— И излъчватели сте докарали, нали? — обърна се той към пилота.

Още веднъж изненадан, тъй като бе очаквал да проявят по-жив интерес към неговото постижение, пилотът само кимна утвърдително. Нали не всеки ден се случва двигателят на ракетата да се задави при кацане. Вместо списъка на товарите на устата му беше разказът как, без да се опитва да продуха дюзите или да увеличи главната тяга, той веднага е изключил автоматиката и е кацнал само с бустери — помощните стартови двигатели: трик, който не е изпробвал никога в практиката, а само в симулатора. И то отдавна. Но се наложи още веднъж да преподреди мислите си.

— Докарах — отговори кратко и дори изпита задоволство, защото това прозвуча добре. Да се изказва така лаконично след преживяната опасност.

— Но не там, където трябваше — усмихна се дребният Госсе.

— Как така не там…? Нали ме приехте. Извикахте ме — поправи се той.

— Принудени бяхме.

— Не разбирам.

— Ами вие трябваше да кацнете в Граал.

— Тогава защо ме издърпахте от курса?

Стана му горещо. Повикването звучеше категорично. Наистина, докато намаляваше скоростта, бе уловил по радиото едно съобщение от Граал за някакво произшествие, ала поради шума от смущенията почти нищо не разбра. Летеше от Сатурн към Титан, за да намали ускорението и по този начин да икономиса гориво, при което така се отри о магнитосферата на гиганта, че по всички вълнови диапазони радиото чак затрещя. Едва след това прие повикването на този космодрум. Навигаторът е длъжен да се подчинява на контрольорите на полетите. А тук дори не му дадоха възможност да си свали скафандъра, още от вратата го подложиха на разпит. Духом той все още беше в корабната кабина, с впиващите се в раменете и гърдите му колани, когато ракетата удари с разкрачените си лапи в бетона, но бустерите не бяха изгорели напълно и плюейки огън, принуждаваха цялата ракета да подскача.

— За какво става дума? Къде всъщност трябваше да кацна?

— Товарът ви е предназначен за Граал — обясни Госсе, като изтри зачервения си нос. Имаше хрема. — А ние ви прихванахме надорбитално и ви извикахме тук, защото ни трябва Килиан. Вашият пасажер.

— Килиан ли? — учуди се младият пилот. — Той не е на борда. Аз съм сам с Шинко, втория пилот.

Двамата се втрещиха.

— Къде е Килиан?

— В момента сигурно е в Монреал. Жена му ражда. Отлетя преди мен с един товарен кораб още преди да стартирам.

— От Марс ли?

— Откъде другаде? Ама какво става всъщност?

— Бъркотията в Космоса не отстъпва на онази на Земята — забеляза Лондон. Натъпкваше в лулата си тютюн с такава сила, сякаш искаше да я счупи. Беше ядосан. Пилотът също.

— Не можехте ли да попитате?

— Сигурни бяхме, че лети с вас. Така пишеше в последната радиограма.

Госсе пак изтри носа си и въздъхна.

— Все едно, не можете да излетите — обади се накрая. — А Марлин няма търпение да получи излъчвателите. Сега ще стовари върху мен вината за всичко.

— Че те са тук — посочи с глава пилотът към мъглата отвъд прозореца, където се тъмнееше стройното вретено на кораба му. — Май са шест. Два — гигаджаулови. Раздухват всяка мъгла като едното нищо.

— Но аз не мога да ги замъкна на гръб до Марлин — отвърна Госсе още по-вкиснат.

Безотговорността и своеволието на второстепенното летище, което, както каза началникът му, го бе прихванало след триседмичен рейс, без да се увери дали очакваният пасажер е на борда, засегна пилота. Не бързаше обаче да им заяви, че ще се наложи сами да се погрижат за товара му. Дори и да искаше, нямаше да се справи сам, преди да отстрани аварията. Мълчеше.

— Ще останете у нас, разбира се.

С тези думи Лондон допи кафето си и се надигна от алуминиевия стол. Беше снажен като борец тежка категория. Отиде до стъклената стена. Пейзажът на Титан — дивото мъртвило на планините, неземният оттенък на червеникавото зарево, притиснато към хребетите им от кафяви облаци — представляваше идеален фон за фигурата му. Подът на кулата леко вибрираше. Ама че стар преобразовател, помисли си пилотът. Той също стана да огледа своя кораб. Стърчеше вертикално като морски фар в стелещата се ниско мъгла. Вятърът отвя кълбетата й, но петната от прегряване по дюзите вече не се виждаха. Може би поради отдалечеността в сумрака, а може би просто бяха изстинали.

— Имате ли гамадефектоскоп? — За него корабът му бе по-важен от техните грижи. Сами си ги бяха създали.

— Имаме. Няма обаче да позволя никому да се доближи до ракетата с обикновен скафандър — заяви Госсе.

— Мислите, че е реакторът ли? — подскочи пилотът.

— А вие как мислите?

Дребният началник също стана и се присъедини към тях. От пролуката в пода по протежение на изпъкналото стъкло повяваше приятна топлина.

— При кацането температурата скачаше над нормата, но гайгеровите броячи мълчаха. Навярно са само дюзите. Може да е паднала керамиката от огневата картера. Имах чувството, че губя нещо.

— Керамиката също е отишла на кино, но има и утечки — отсече категорично Лондон. — Керамиката не се топи.

— Тази локва ли имате предвид? — учуди се пилотът.

Стояха пред двойното стъкло. Под кърмата действително се бе разляла черна локва. Носената от вихъра мъгла през миг оплиташе корпуса на кораба.

— Какво имате в реактора — тежка вода или натрий? — попита Лондон. Стърчеше над пилота с цяла глава. От радиото долетя писукане. Госсе се втурна към него, нахлузи слушалките и тихичко заговори с някого.

— Не може да е от реактора… — безпомощно рече пилотът. — Имам тежка вода. Разтворът е чист като сълза. Прозрачен. А онова нещо е черно като катран.

— Значи е изпуснало охлаждането в дюзите — съгласи се Лондон. — И е натрошило керамиката.

Говореше като за кибритени клечки. Изобщо не го вълнуваше аварията, която бе приковала пилота в тая дупка.

— Възможно е… — разсъждаваше младежът. — При спиране налягането във втулките е най-голямо. Щом керамиката се напука на едно място, главната тяга издухва всичко останало. Всичко изплюто през дюзата на десния борд.

Лондон не каза нищо. Пилотът добави несигурно:

— Може би кацнах прекалено близко…

— Глупости. Добре, че изобщо кацнахте.

Пилотът очакваше да последват забележки, намирисващи на похвала, ала Лондон само се обърна към него й го изгледа от разчорлената руса коса до стъпалата в белите обувки на скафандъра.

— Утре ще изпратя техник да направи дефектоскопия… Прехвърлихте ли реактора на празен ход?

— Не. Изключих го напълно. Като за докуване.

— Добре сте сторили.

Пилотът вече бе разбрал, че няма кому да разправи подробностите от своята схватка с ракетата над самия космодрум. Кафето си е кафе, но домакините, които му се натрапиха по такъв начин, не трябваше ли да му дадат стая и баня? Мечтаеше за горещ душ. Госсе продължаваше да мърмори в микрофона. Лондон се бе надвесил над него. Положението бе неясно, но напрегнато. На пилота му просветна, че двамата си имат на главата нещо по-важно от неговото приключение и че то е свързано със съобщенията от Граал. Докато летеше, бе дочул само откъслеци — в тях се споменаваше за машини, които не са пристигнали и се издирват.

Госсе се обърна заедно със стола, от което силно опънатият проводник издърпа слушалките от ушите на шията му.

— Къде е този ваш Шинко?

— На кораба. Наредих му да провери реактора. Лондон все така гледаше въпросително началника си. Той отрече с леко помръдване на главата и измърмори:

— Нищо.

— А вертолетите им?

— Върнали са се. Нулева видимост.

— Пита ли за кран?

— Няма да успеят. Колко тежи гигаизлъчвателят?

— Не знам точно. Почти сто тона.

— Какво правят те? — настояваше Лондон. — Какво чакат?

— Чакат Килиан — отвърна Госсе и невъздържано изпсува.

Лондон извади от шкафчето на стената бутилка „Бяло конче“, поразклати я, сякаш за да провери дали това е достатъчно добър лек за трудното положение, и я прибра обратно в шкафчето. Пилотът стоеше и чакаше. Вече не усещаше тежестта на скафандъра.

— Изчезнаха двама наши хора — поясни Госсе. — Не са стигнали до Граал.

— Не двама, а трима — мрачно го поправи Лондон.

— Преди един месец — заразказва Госсе — получихме пратка нови диглатори^[1]. Шест броя за Граал. Граал не можа да приеме кораба, защото не бе приключил с новото бетониране на космодрума. Когато се приземи първият контейнеровоз „Ахил“, деветдесетхилядник, цялата арматура на плочите, приета от комисията с гаранция, гръмна. Пак хубаво, че корабът не се преобърна. Две денонощия го измъкваха от дупката до ремонтното. Инжектираха трескаво цимент, положиха огнеупорна настилка и отвориха летището. Диглаторите обаче си останаха у нас. Господа експертите прецениха, че не било рентабилно да се превозват с ракета, впрочем командир на „Ахил“ е Тер Леони. Къде ще вдигне той деветдесетхилядник за сто и осемдесетте мили от Граал до нас, колосът му да не е бълха? Марлин изпрати двама от най-добрите си водачи. Миналата седмица те закараха в Граал две машини. Вече работят там. Онзи ден същите хора се върнаха с вертолет за другите машини. Потеглиха призори, по обяд минаха Големи нос и когато започнаха да слизат, връзката се прекъсна. Загубихме сума ти време, тъй като от Големи нос насочването се поема от самия Граал. Ние мислехме, че не се обаждат, понеже са в нашата радиосянка. — Госсе говореше спокойно и монотонно. Лондон стоеше до прозореца с гръб към тях. Пилотът слушаше.

— Заедно с операторите със същия вертолет беше долетял и Пиркс. Бил кацнал със своя „Кювие“ в Граал и искал да се види с мен. Познаваме се от години. Вертолетът трябваше да го вземе вечерта, но не долетя, защото Марлин бил изпратил за издирването всичко, с което разполага. Пиркс не пожела да чака. На другия ден излиташе и държеше лично да уреди формалностите около старта на кораба си. Та накара ме да му дам един от диглаторите, за да се върне с него в Граал. Поисках да ми обещае, че ще мине по южния маршрут, който е по-дълъг, но лежи извън депресията. Даде дума и не я удържа. На ОРПАС го видях как навлиза в депресията.

— Какво е това ОРПАС? — попита пилотът. Беше пребледнял. По челото му изби пот, ала чакаше търпеливо разясненията.

— Орбитален патрулен спътник. Минава над нас на всеки осем часа и точно тогава ми даде картина: Пиркс слезе долу и изчезна.

— Пиркс ли? — лицето на пилота се промени. — Командор Пиркс?

— Да. Познавате ли го?

— Дали го познавам? — избухна младежът. — Служих при него като стажант. Той ми подписа дипломата… Пиркс? Толкова години излизаше цял и невредим от най-лошите… — Замълча. Цял разтреперан, вдигна с две ръце шлема си, като че искаше да го хвърли в Госсе.

— Как можахте да му позволите да тръгне сам с диглатора? Как можахте? Та той е командор от далечното космоплаване, а не шофьор…

— Пиркс познаваше тези машини още по времето, когато вие сте ходели с къси панталонки — отвърна Госсе. Личеше, че търси оправдания.

С каменно лице Лондон се приближи до мониторите, между които бе седнал Госсе със слушалките на шията, пресегна се и изтърси под носа му пепелта от лулата си в празния алуминиев барабан. Огледа я, сякаш се чудеше отде се е взела, стисна я с две ръце и лулата се счупи. Лондон захвърли парчетата, върна се до прозореца и застана неподвижно, сплитайки отзад пръстите на стиснатите си юмруци.

— Не можех да му откажа…

Несъмнено Госсе бе отправил тези думи към Лондон, който като че ли не го слушаше; гледаше през прозореца люлеещите се кълбета червеникава мъгла. Само носът на ракетата сегиз-тогиз се подаваше от нея.

— Госсе — обади се ненадейно пилотът, — дайте ми машина.

— Няма да ви дам.

— Имам патент за оператор на хилядници. Очите на Госсе просветнаха за миг, но той повтори:

— Няма да ви дам. Никога не сте управлявали на Титан.

Пилотът безмълвно започна да разкопчава скафандъра си. Отвинти широката метална яка, откопча нараменниците и ципа под тях, бръкна дълбоко в пазвата си и извади портфейл, омачкан от дългото носене под тежката подплата на скафандъра. Скафандърът му се разтвори на раменете като разпорен. Той отиде до Госсе и заподрежда пред него документите.

— Това е от Меркурий. Там карах „Бигант“. Японски модел. Осемстотин тона. А това е свидетелство за правоуправление на хилядници. Пробивах на Антарктида вечно замръзналата земя с ледоход, бях криоператор. Това е фотокопие на втора награда за състезанията в Гренландия, а това — от Венера.

Хвърляше снимките като козове при игра на карти.

— Там бях с експедицията на Холи. Ей това тук е моят термопед, а този е на колегата ми, с когото се сменяхме. И двата модела бяха прототипни, не бяха лоши. Само климатичната инсталация издишаше.

Госсе вдигна очи към него:

— Нали сте пилот?

— Преквалифицирах се. При командор Пиркс. Най-напред служех на неговия „Кювие“. Командир станах първо на влекач…

— На колко години сте?

— Двайсет и девет.

— Кога пък сте успели да смените толкова професии?

— Стига да искаш, можеш. Впрочем водачът на планетна машина ще овладее всеки нов тип за един час. Все едно да се прехвърлиш от мотопед на мотоциклет. — Замълча. Имаше още един плик със снимки, но не ги извади. Събра разхвърляните по пулта, пъхна ги в протрития кожен калъф и го прибра във вътрешния джоб. Стоеше до Госсе в широко разкопчания скафандър, леко почервенял. На мониторите все така пробягваха фонови ивици. Приседнал на тръбния парапет под прозореца, Лондон наблюдаваше мълчаливо тази сцена.

— Да речем, че ви дам диглатор. Да предположим. Какво ще направите?

Пилотът се усмихна. По челото му блестяха капчици пот. На светлата му коса се бяха отпечатали теменните възглавнички на шлема.

— Ще взема излъчвателя и ще отида там. Гигаджауловия, от товарния отсек. Вертолетите от Граал не могат да го вдигнат, но за диглатора той е дреболия. Ще отида и ще се поогледам… Марлин може да преустанови търсенето от въздуха. Знам колко хематити има там. И мъгла. От вертолет не се вижда нищо.

— И веднага ще отидете с машината на дъното.

Пилотът се усмихна още по-широко, като показа белите си зъби. Госсе забеляза, че очите на това момче — защото той си беше почти момче, само размерите на скафандъра му прибавяха години, — са също като очите на Пиркс. Може би малко по-светли, ала със същите бръчици в ъглите. Присвиваше ги, от което погледът му ставаше като на котарак, приличащ се на слънце — едновременно благ и зорък.

— Той иска да влезе в депресията и „да се поогледа“ — обърна се Госсе към Лондон, полупитайки, полуприсмивайки се на самоувереността на доброволеца.

Лондон дори не трепна. Госсе стана, свали слушалките, приближи се до картографа и издърпа като щора голямата карта на северното полукълбо на Титан. Посочи две дебели, извити линии върху жълто-лилавия фон, насечен от изохипсите.

— Ние сме тук. По права линия до Граал има сто и десет мили. По-стария маршрут, този черния — сто четирийсет и шест. На него загубихме четирима души, когато Граал се бетонираше и само нашето летище работеше. Тогава използувахме дизелови диглатори с хиперголово гориво. Като се вземат предвид тукашните метеорологични условия, времето беше чудесно. Две партиди машини стигнаха до Граал без проблеми. А после в един ден изчезнаха четири гигантохода. В Голямата депресия. На това защриховано кръгче. Безследно.

— Знам — отбеляза пилотът. — Учил съм го. Дори знам имената на изчезналите хора.

Госсе докосна мястото, където от черната линия се отделяше на юг червено отклонение.

— Пътят се удължи, никой обаче не знаеше колко нашироко се простира тази коварна област. Там бяха изпратени геолози. Със същия успех можеха да бъдат изпратени зъболекари. Те също са специалисти по дупките. На никоя друга планета няма подвижни гейзери, каквито има тук. Онази синята област на север е Mare Hynicum. Ние и Граал сме разположени дълбоко навътре в сушата. Но това не е никаква суша. Това е сюнгер. Mare Hynicum не нахлува в депресията между нас и Граал, понеже целият бряг представлява едно високо плато. Според геолозите този така наречен континент приличал на балтийската плоча на Скандинавия.

— Сбъркали са — подхвърли пилотът.

Май го чакаше лекция. Той остави шлема си в ъгъла, разположи се удобно на стола и скръсти ръце като послушен ученик. Беше му все едно дали Госсе искаше да го запознае с маршрута, или да го уплаши с него — ситуацията му допадаше.

— Именно. Под скалите лежи замръзнала формация от въглеводороди. Гадост, открита при дълбоките сондажи. Вечен лед, фалшив, от въглеводородни полимери. Не се топи дори при нула градуса по Целзий, а ние тук не сме отбелязвали никога температури, по-високи от минус деветдесет градуса. Във вътрешността на депресията има изобилие от стари кратери и мъртви гейзери. Експертите виждаха в тях остатъци от вулканична дейност. Когато гейзерите оживяха, долетяха по-образовани люде. Сеизмоакустиката откри дълбоко под скалите мрежа от пещери, толкова разклонена, колкото светът не бе виждал. Направиха спелеологична експертиза; хората загиваха, застрахователните дружества плащаха, тъй че накрая и консорциумът си развърза кесията. След това и астрономиите добавиха своето: когато спътниците на Сатурн се намират между Титан и Слънцето, гравитационното въздействие навлиза в максимум, континенталната плоча изпитва налягане и изстисква магма от огнищата под мантията. Ядрото на Титан все още е горещо. Магмата застива, преди да излезе от дълбините на комините, като при това затопля цяла Орландия. Mare Hynicum е като вода, а основата на Орландия е като сюнгер. Задръстените подземни корита се отпушват и така възникват гейзерите. Налягането достига до хиляда атмосфери. Никога не се знае къде ще избликне тази гадост. А вие държите непременно да отидете там, така ли?

— Естествено — отвърна също така изискано пилотът. Много му се искаше да преметне крак връз крак, но му пречеше скафандърът. Помнеше как се бе претърколил заедно с табуретката един колега, който се беше опитал да го направи.

— За Бърнамския лес ли говорите? — добави той. — Да бягам ли вече, или мога да поговоря сериозно с вас, господин началник?

Госсе се престори, че не е чул думите му, и продължи:

— Новият маршрут струваше цяло състояние. Трябваше да се гризе този вал от лава — главният магмен поток на вулкана Горгона — с кумулативни заряди. Дори планината Олимп на Марс е джудже в сравнение с Горгона. Динамитът се оказа слабичък. При нас работеше някой си Харенстине — може би сте го чували? — който предлагаше вместо да разбиваме този вал, да насечем в него стъпала. Щяло да излезе по-евтино. В конвенцията на ООН трябва да има точка, забраняваща да се допускат в астронавтиката идиоти. Та, значи, валът Тифон бе пробит със специални термоядрени бомби, поместени в продупчените шахти. Горгона, Тифон — за щастие гърците са имали толкова много богове, че можем да заемаме имена от митологията. Преди една година бе открит новият маршрут. Той пресича само най-южната котловина на депресията. По нареждане на експертите трябваше да бъде безопасен. Същевременно подземните пещери са навсякъде — под цялата Орландия. Три четвърти от територията на Африка! При изстиването си Титан обикалял по силно издължена орбита. Приближавал се до зоната на Рош, в която били попаднали и множество по-дребни спътници, които Сатурн бил смлял и превърнал в своите пръстени. Тъй че Титан се втвърдявал, врейки, и в перисатурний върху него възниквали големи мехури, които изстивали в апосатурний, а после настъпили отлаганията и заледяванията, които изблъскали тези мехурести, гъбести, аморфни образования в дълбините. Не е истина, че Mare Hynicum нахлува там само при определено подреждане на всички спътници на Сатурн. Това нахлуване и изригванията на гейзерите не подлежат на предвиждане. По принцип го знаят всички, които работят тук — и превозвачите, и пилотите. Знаете го и вие, господине. Макар че този маршрут струваше един милиард, би трябвало да се забрани да го ползуват тежки машини. В известен смисъл ние всички сме на небето. Не ви ли говори за това и името на мината — Граал? Само че небето се оказа изключително капиталоемко. Бихме могли да се вредим и по-добре. В играта се намеси счетоводството. Обезщетенията за загиналите хора са значителни, но по-малки от инвестициите, които биха намалили опасността. Почти свърших. Може би онези ще се измъкнат дори ако са затънали в ледовете. Вече започва отливът, а бронята на диглатора издържа дори сто атмосфери на инч. Имат кислород за триста часа. Независимо от вашата квалификация не си струва. Не бива да се излагате на опасност. Диглаторът е от най-Тежките…

— Обещахте да свършите — прекъсна го пилотът. — Ще попитам само с една дума, може ли? А Килиан?

Госсе отвори уста, разкашля се и седна.

— Нали затова трябваше да го докарам — добави пилотът. — Или не?

Госсе плъзна длан по картата, тя изфуча и се нави, а той взе цигара и над пламъка на запалката рече:

— На него това му е работата. Познаваше терена. Пък и имаше договор. Не мога да забраня на операторите да сключват договори с Граал. Мога да си подам оставката и навярно ще я подам. И мога да отрежа квитанцията на всеки герой.

— Ще ми дадете машина — спокойно повтори пилотът. — Бих могъл веднага да говоря с Граал. Марлин ще скочи, ще даде нареждане и — край. Ще ви възложи служебно. На Марлин му е все едно дали е Килиан или аз. Жалко за изгубеното време, господин Госсе. Моля ви, дайте ми да хапна нещо и да се измия, а после ще обсъдим подробностите.

Госсе погледна безпомощно Лондон и се разочарова, ако бе очаквал подкрепа.

— Той ще отиде — обади се заместникът му. — Чувал съм за него от оня спелеолог, дето беше в Граал. Също като твоя Пиркс е. Тиха вода. Жалко само за лулата. Изкъпи се, колега. Душовете са на долния етаж. И веднага се върни, че супата ще изстине.

Пилотът се усмихна на Лондон с благодарност и излезе. Пътьом вдигна своя шлем така енергично, че краищата на всички кабели изплющяха по скафандъра му. Щом той затвори вратата, Лондон взе да потрепва със съдовете край подгревателите.

— Каква полза от това? — Госсе зададе въпроса раздразнено зад гърба му. — И ти си един!

— А ти с твоето меко сърце! Защо даде машина на Пиркс?

— Нямаше как. Той ми даде дума.

Лондон се обърна към него с тенджера в ръка.

— Човече, чукни се по главата! Дума ти бил дал! Такъв като него даде ли дума, че ще скочи подир тебе във водата, ще я удържи. А като обещае, че само ще гледа как потъващ, пак ще скочи. Прав ли съм?

— Правота и рационалност са две различни неща — защищаваше си неубедително Госсе. — А този тук как ще им помогне?

— Може да открие следи. Ще вземе излъчвател.

— Стига! По-добре да чуем Граал. Може да има новини.

До свечеряване оставаше доста време, макар че от облаците, облепили осветената гъба на кулата, вече притъмня. Лондон се суетеше край масата, а Госсе, палейки цигара след цигара, със слушалки на ушите, слушаше празните приказки на базата в Граал с операторите на верижните всъдеходи, изпратени след безрезултатния опит с вертолетите. В същото време си мислеше за този пилот. Дали не промени прекалени лесно, без никакви въпроси, курса си, за да кацне при тях? Един командир на кораб е патент на далечното космоплаване само на двадесет и девет години би трябвало да е твърд човек и ентусиаст. Иначе не би направил кариера така бързо. Самоуверената му младост се изкушаваше от опасностите. А ако самият той, Госсе, имаше вина, тя бе в недоглеждането. Ако беше попитал за Килиан, корабът щеше да си отиде в Граал. Впрочем началникът дори не си даваше сметка, че в мислите си несъзнателно вече бе погребал пришълеца. Как всъщност беше името му? Знаеше, но го беше забравил и реши, че това е проява на наближаващата старост. Докосна клавиша на левия монитор. Буквите изскочиха на зелени редове:

КОРАБ: ХЕЛИОС ТОВАРЕН КОРАБ II КЛАС

КОСМОДРУМ-БАЗА: СИРТИС МАЙОР

КОМАНДИР ПИЛОТ: АНГУС ПАРВИС

ВТОРИ ПИЛОТ: РАМОН ШИНКО

ТОВАР: ДА ПРЕДСТАВЯ ЛИ СПИСЪКА НА

РАЗЛИЧНИТЕ ТОВАРИ

? ? ?

Екранът угасна. Другите двама влязоха в пуловери и долнища от анцузи. Слаб, къдрокос, Шинко се здрависа развълнувано, реакторът все пак имал утечки. Седнаха над супата от консерви. Госсе не можеше да прогони натрапчивата мисъл, че този нахаканият, комуто ще повери машината, има изопачено име. Не Парвис трябваше да се нарича, а ПАРСИФАЛ, което би пасвало на Граал. Но не му беше до шеги и запази за себе си забавлението с анаграми. След кратък спор дали обядват, или вечерят — неразрешима задача поради разликата във времето: бордово, земно и на Титан, — Шинко слезе долу, за да обсъди с техника дефектоскопията, предвидена за края на седмицата, когато реакторът изстине и пукнатината в корпуса му временно се залепи, а пилотът, Госсе и Лондон включиха в празната част на залата диорамата на Титан. Образът, създаван от холографски проектори, триизмерен, цветен, с начертани маршрути, стигаше от северния полюс до екватора. Можеше да се увеличава или намалява и Парвис се запозна с цялото разстояние, разделящо ги от Граал.

Гостната стая, която му дадоха, беше малка, но уютна, с двуетажно легло, неголямо бюро с наклонен плот, фотьойл, гардеробче и толкова тясна кабинка с душ, че все си удряше лактите в стените, докато се насапунисваше. Легна върху одеялото и са зае да чете дебелия учебник по титанография, който му беше дал Лондон. Потърси първо в предметния указател рубриката БЪРНАМСКИ ЛЕС, нямаше я обаче нито на „Б“, нито на „Л“. Науката не беше приела официално това наименование. Запрелиства книгата, докато стигна до гейзерите. Според автора нещата не изглеждаха точно така, както ги бе представил Госсе, Изстивайки по-бързо от Земята и другите вътрешни планети, Титан е затворил в дълбините си огромни маси газове под налягане, които в пукнатините на кората му упражняват натиск върху улеите от старите вулкани и подземните разклонения на магмените жили, простиращи се на стотици километри, и при определена конфигурация на синклиналите и антисинклиналите могат да избиват в атмосферата като фонтани от летливи вещества под високо налягане. Сместа със сложен химичен състав съдържа въглероден двуокис, замръзващ мигновено в сняг, който, носен от вихрушките, застила равнините й планинските склонове с дебел слой. Ангус бързо се отегчи от скучния начин на изложение. Угаси светлината, зави се, донякъде изненадан, че нито одеялото, нито възглавницата подхвърчат, понеже бе привикнал през изминалия близо месец с безтегловността, и тутакси заспа. Някакъв вътрешен импулс го върна от унеса към действителността толкова грубо, че той отвори очи и седна, готов да скочи от леглото. Огледа се замаян наоколо и си разтри челюстта. Това движение му припомни какво бе сънувал. Бокс. Биеше се с професионалист, предчувствувайки предварително поражението си, и рухна нокаутиран като посечен. Отвори широко очи, сякаш по команда цялото помещение се извъртя като корабна кабина при внезапен завой и той се събуди напълно. С едно късо съединение се върнаха вчерашното кацане, аварията, спорът с Госсе я съвещанието край диорамата. Стаичката беше тясна като кабина на товарен кораб, което му припомни последните думи на Госсе, преди да се разделят: че на младини е бил моряк на китоловен кораб. Докато се бръснеше, претегли взетото решение. Ако не беше името на Пиркс, два пъти би премислил, преди така непоколебимо да поиска разрешение за това пътуване. Под водната струя, ту гореща, ту студена, той се опита да запее, но не излезе убедително. Значи беше разстроен. Чувствуваше, че хрумването му намирисва на глупост, по-лоша от риска. Заслепяван от пръските, които биеха във вдигнатото му лице, той прехвърли за миг в главата си идеята да се откаже. Знаеше обаче, че това е изключено. Така би постъпил само някой сополанко. Изтри се добре, застла леглото и вече облечен, тръгна да търси Госсе. Сега му се щеше да побърза. А трябваше и да се запознае с новия за него модел, да потренира, да си припомни съответните реакции.

Госсе го нямаше никакъв. От основата на контролната кула тръгваха две разклонения, свързани с нея чрез тунели. Изборът на място за космодрум беше резултат от недоглеждане или обикновена грешка. Според автоматичното подземно проучване рудните находища би трябвало да се намират под дъното на тази някога вулканична долина, всъщност стар кратер, чийто кръг сеизмичните конвулсии на Титан бяха избутали нагоре. Затова тук най-напред бяха стоварили машините и хората и бяха започнали да монтират бъчвоподобни жилищни сгради за работещите в мината, когато се разнесе слух, че на няколко мили се простират извънредно богати и леснодостъпни уранови залежи. Сред ръководителите на проекта се стигна до разцепление. Едните искаха да се ликвидира този космодрум и всичко да се започне от самото начало на югоизток, а другите настояваха да се остане тук, защото отвъд депресията има, разбира се, повърхностни залежи, но те са плитки, следователно — слабопродуктивни. Някой бе нарекъл веднъж привържениците на закриването на първия плацдарм „търсачите на свети Граал“, така си остана и името Граал прилепна към открития рудник. Космодрумът нито бе изоставен, нито се разрасна. Взето бе компромисно решение, резултат от недостига на сили и по-точно на капитали. Победи логиката на временното положение, макар икономистите да бяха изчислили безброй пъти, че за по-продължителен период е по-изгодно да се закрие летището в стария кратер и да се концентрира работата на едно място, в Граал. Впрочем Граал дълго време не можеше да приеме големи кораби, а пък кратерът на Рьомбден — наречен така на името на геолога, който, го беше открил — не притежаваше собствен ремонтен док, портални разтоварителни кранове, модерна апаратура и продължаваше вечния спор кой кому служи и кой каква изгода има от това. Част от ръководството май вярваше в лежащия под кратера уран, уж бяха започнати пробни сондажи, ала те вървяха мудно, понеже, щом в него се струпваха малко хора и мощности, Граал незабавно се намесваше чрез дирекцията, прибираше ги при себе си и постройките отново опустяваха, а машините застиваха неподвижни, захвърлени сред мрачните стени на Рьомбден. Както и другите пилоти, превозващи товари за Титан, Парвис също не участвуваше в тези сблъсъци и конфликти, макар че ги познаваше донякъде като странично лице — деликатното положение на всеки човек от транспорта го изискваше. Граал непрекъснато настояваше, представяйки категорични факти, да се ликвидира космодрума, особено след като разшири собственото си летище, а Рьомбден му пречеше, впрочем дали пречеше или не, той се оказа полезен, когато прославеният бетон на Граал започна да пропада. Личното мнение на Парвис беше, че корените на тези хронични разногласия са от психологично, а не от финансово естество, тъй като бяха възникнали два локални и поради това скарани помежду си патриотизма — на кратера Рьомбден и на Граал; останалото беше търсене на аргументи в полза на всяка от страните. По-добре беше обаче за тези неща да не се отваря дума пред никого от работещите на Титан.

Помещенията под контролната кула приличаха на изоставен подземен град и на човек просто му дожаляваше колко материали се подмятаха излишно тук. Парвис беше кацал веднъж в Рьомбден като помощник-навигатор, но тогава толкова бързаха, че той дори не слезе от ракетата, защото наглеждаше разтоварването, а сега гледаше неразопакованите контейнери с ненарушени печати с толкова по-голямо неодобрение, понеже разпознаваше и онези, които бе докарал тогава. Раздразнен от запустението, започна да се провиква като в гора, ала само ехото задумка мъртво в затворените коридори на склада.

Качи се с асансьора горе. Завари Лондон в залата за контрол на полетите, той обаче също не знаеше къде се е дянал Госсе. От Граал нямаше новини. Мониторите примигваха. Въздухът ухаеше на пържен бекон. Лондон приготвяше яйца с бекон. Изхвърляше в мивката черупките. — Яйца ли имате тук? — учуди се пилотът.

— Да знаеш само каква история…

Лондон вече му говореше на „ти“.

— Един електронен инженер, с язва на стомаха, докара клетка с кокошки, пазеше диета човекът, как иначе. Най-напред се разнесоха протести, ще ни усмърдиш живота, с какво ще ги храниш тези кокошки, но той си остави няколко от тях с един петел и сега дори сме му благодарни. По нашите места пресните яйца са деликатес. Сядай, Госсе няма да се загуби.

Ангус усети глад. Докато напъхваше в устата си неестетично големи парчета от омлета, се оправдаваше сам пред себе си: преди това, което го чака, трябва да се зареди с калории. Телефонът иззвъня. Госсе го викаше при себе си. Той поблагодари на Лондон за вкусната гощавка и слезе един етаж по-долу. Откри началника в коридора, вече облечен в комбинезон. Удари един часът. Ангус се втурна към стаята за гости за своя скафандър. Сръчно го облече, свърза резервоара за кислород със скафандъра, но не отви клапана и не си сложи шлема — не знаеше дали веднага ще излязат от херметичните помещения. Слязоха в подземията с друг асансьор, товарен. И там имаше склад, претрупан с контейнери, които приличаха на самоходни артилерийски оръдия, защото от тях стърчаха като едрокалибрени снаряди по пет кислородни бутилки. Складът беше огромен и така задръстен, че се минаваше между стени от сандъци с разноезични надписи. Пратки от производителите на всички земни континенти. Пилотът почака, Госсе доста време и не го позна веднага, когато той се появи в тежък, омазнен монтьорски скафандър, с нахлузен върху стъклото на шлема ноктовизор.

През камерата за изравняване на наляганията излязоха навън. Кулата стърчеше над тях, все едно гигантска гъба с остъклена шапка. Горе Лондон се суетеше насам-натам, закривайки със сянката си зеленото сияние на мониторите. Заобиколиха основата на кулата, кръгла, без прозорци, като морски фар, изложен на напора на вълните, и Госсе отвори вратата на гаража от нагъната ламарина. Луминесцентните лампи запримигваха. В празното помещение пред отместения към задната стена подемен кран стоеше всъдеход, приличащ на някогашните американски луноходи. Открито шаси, пейки с място за опиране на краката, просто шаси на колела с кормило и скрити акумулатори отзад. Госсе излезе с него на неравния чакъл под кулата и спря всъдехода, за да са качи пилотът. Потеглиха през червеникавата мъгла към неясния силует на ниска сграда — кубче с плосък покрив. Далече, отвъд хребета на планините, просияваха като противосамолетни прожектори мътни снопове светлина. Но те нямаха нищо общо с тази старомодна представа. Слънцето пращаше на Титан, особено в облачни дни, твърде оскъдна светлина и затова при експлоатацията на урановите руди на стационарна орбита над Граал бяха изведени огромни огледала с лека конструкция, наречени солектори, чиято задача бе да концентрират слънчевите лъчи върху територията на рудника. Ползата се оказа съмнителна. Сатурн със спътниците си образуваше фатално за изчисленията пространства на взаимодействие на много маси. Затова въпреки усилията на астроинженерите светлинните снопове се отклоняваха и често достигаха чак до кратера Рьомбден. Тези слънчеви нашествия доставяха на неговите самотни обитатели не само иронично удовлетворение, тъй като най-вече нощем изтръгнатият от тъмнината котел на кратера разкриваше цялото свое потресаващо, възхитително очарование. Заобикаляйки с всъдехода препятствията — безформени колоноподобни образувания, изходи на малките вулканични тунели, — Госсе също забеляза студената като полярно сияние светлина и измърмори сякаш на себе си:

— Идват към нас. Не е лошо. След малко ще се огледаме като в театър.

И добави; вече с явно злорадство:

— Добър човек е този Марлин.

Ангус разбра подигравката — осветяването на Рьомбден означаваше египетски тъмнини в Граал. Марлин или неговият дежурен сигурно вече измъкваха от леглата целия обслужващ персонал на солекторите, за да насочи чрез включване на двигателите космическите огледала там, където трябва. Двата светлинни снопа обаче се приближаваха все повече и повече, в единия проблесна заледеният връх на източния хребет. Допълнителен повод за радост на жителите на Рьомбден представляваше необикновената за Титан прозрачност на въздуха над техния кратер. Тя им даваше възможност цели седмици да се любуват на жълтия, тънкопръстенен диск на Сатурн върху звездния небосвод. Макар и на разстояние, пет пъти по-голямо от разстоянието между Луната и Земята, изгряващият Сатурн винаги изненадваше новаците с огромните си размери. Разкриваше без далекоглед разноцветните ивици по повърхността си и черните капки на сенките, хвърляни от най-близките му спътници при затъмненията. Това зрелище беше възможно благодарение на бореалния вихър, който се носеше през зиналото гърло на скалите така стремително, че даваше фьонов ефект. Никъде другаде на Титан не беше и така топло, както в Рьомбден. Може би обслужващият персонал на солекторите още не ги беше овладял, може би причината беше в обявената тревога, но слънчевият сноп вече заливаше котловината. Стана ясно като ден. Всъдеходът можеше да върви без фарове. Пилотът виждаше сивата бетонна настилка около своя „Хелиос“. Отвъд нея, там, закъдето се бяха запътили, стърчаха като вкаменени дънери на невероятни дървета вулканични стълбове, изхвърлени при някогашните изригвания и изстинали преди милиони години. Скъсени от перспективата, те приличаха на рухнали колони на храм, а техните подвижни сенки — на стрелките на подредени един до друг слънчеви часовници, които отмерваха чуждото, забързано време. Всъдеходът подмина тази хаотична палисада. Движеше се неравномерно, електрическите двигатели тъничко проплакваха. Плоската сграда все още тънеше в полумрак, но вече се виждаше, че зад нея се издигат два черни силуета — сякаш готически катедрали. Парвис оцени истинските им размери едва когато слезе и редом с Госсе се приближи до тях.

През живота си не бе виждал такива колоси. Никога не бе управлявал диглатор, за което си премълча. Ако се облече такава машина в космата кожа, би се превърнала в Кинг Конг. Пропорциите не бяха човешки, а по-скоро антропоидни. Прътовата конструкция на краката се спускаше вертикално и преминаваше в стъпалата, масивни като танкове, неподвижно зарити в камънаците на сипея. Бедрата-кули влизаха в тазовия кръг, а в него, като широкодънен кораб, бе поместен железният корпус. Той вирна глава и едва тогава видя китките на горните крайници. Бяха провиснали край туловището като безсилно отпуснати стрели на кран със стоманено свити юмруци. Двата колоса бяха безглави, а това, което отдалеч взе за кулички, се оказаха стърчащите на фона на небето от раменете им антени.

Зад първия диглатор, почти докосвайки бронята му със сгънатия си ляв лакът — като че е искал да го ръгне в хълбока и така е застинал, — стоеше вторият, негов близнак. Понеже беше малко по-отдалечен, в гърдите му се виждаше да блести стъклото на прозореца. Кабината на водача.

— Този е „Кастор“, а онзи — „Полукс“ — представи ги Госсе. Освети гигантите с ръчен прожектор. Светлината изчопляше от полумрака бронята на предпазните щитове пред коленете и корпуса, чернолъскави като туловище на кит.

— Оня бунак Хаарц не можа дори да ги вкара в хангара — рече Госсе. Пипнешком търсеше на гърдите си въртока на климатизацията. Стъклото на шлема му се бе замъглило от издишвания въздух.

— Едва се спря пред този скат…

Пилотът се досети защо въпросният Хаарц е заклещил двата колоса в скалния пролом и защо е предпочел да ги остави там. Поради инертността на масите. Също като морски кораб самоходната машина се подчинява на рулевия толкова по-тромаво, колкото по-масивна е. На езика му бе да попита колко тежи диглаторът, но не му се щеше да разкрива невежеството си. Взе от Госсе прожектора и тръгна покрай стъпалото на исполина. Плъзгаше светлината по стоманата и както очакваше, откри на височината на човешко око табелка с данните. Максималната мощност стигаше до 14 000 киловата, допустимата мощност на претоварване — 19 000 киловата, реактор „Токамак“ с топлообменник на Фуко, маса в покой 1680 тона, хидравлично задвижване и диференциали на „Ролс-ройс“, шаси „Made in Sweden“. Лъчът очерта слабо контура на черните безглави плещи. Обърна се към Госсе, но той бе изчезнал. Сигурно беше отишъл да включи нагревателната инсталация на пистата. Тръбичките по повърхността започнаха да разсейват стелещата се ниско над космодрума мъгла. Блуждаещият сноп на слънчевия колектор лазеше по котловината като пиян — ту изтръгваше от мрака кубчетата на складовете, ту раждаше мигновено угасващи светлинки, щом попаднеше на по-далечните заледени скали, сякаш се опитваше да събуди мъртвия пейзаж, да го съживи чрез движение. Неочаквано той се отклони, понесе се по просторната бетонна настилка и като прескочи контролната кула, палисадата от магмени дънери, партерния склад, улучи пилота, който закри очите си с ръкавицата и вдигна високо, доколкото можа, главата си в шлема, за да използува случая и да огледа целия диглатор. Покрита с антикорозионен черен гланц, машината блесна над него като двуног изправил се броненосец. Сякаш позираше за снимка в блясъка на магнезиева светкавица. Закалените гръдни плочи, кръглото лагеруване на тазобедрените стави, прътовата конструкция на прасците — всичко заблестя, безупречно лъскаво, в знак, че машината никога не е работила. Ангус изпита радост и тревожно вълнение. Преглътна слюнката през стиснатото си гърло и във вече отдалечаващата се светлина заобиколи гиганта отзад. Когато се приближи до петата, нейната прилика с човешко стъпало от желязо стана най-напред карикатурна, но после, когато се загледа в заритата в камънаците подметка, изчезна. Парвис стоеше като до фундамента на портален кран, който нищо не е в състояние да изтръгне от земята. Бронираният ток можеше да послужи за основа на хидравлична преса. Глезенът разкриваше държащите го болтове — огромни като корабни витла, а коляното, което издуваше крака по средата, на височина не по-малко от два етажа, беше същинска мелница. Китките на исполина, по-големи от клещите на багер, висяха неподвижно, вцепенени в позиция „мирно“. Госсе се беше дянал някъде, пилотът обаче нямаше намерение да го чака. Забеляза стърчащите от металната пета стълби с дръжки за ръцете и се закатери нагоре. Около глезена имаше неголяма платформа, откъдето, вече във вътрешността на решетъчно-прътовия прасец, нагоре водеше вертикална стълбичка. Не му беше трудно да се покатери по нейните стъпала, беше му по-скоро необичайно. По нея стигна до една хоризонтална вратичка, разположена на едва ли най-удобното място над дясното бедро на диглатора, понеже първоначалното й разположение, най-рационалното, беше повод за безкрайни шеги — не особено остроумни впрочем. Въпреки че проектантите на първите педипулатори хич не ги беше грижа какво си говорят хората, по-късно бяха принудени да се съобразят с тези шеги, защото не беше лесно да се намерят водачи, готови да понесат равнодушно присмеха относно пътя, по който влизат в корема на своите Атласи.

Отварянето на вратичката включи гирлянда от малки лампи. По една спирална стълбичка Ангус стигна до кабината. Беше нещо като голяма, стъклена бъчва или тръба, пронизваща от край до край гърдите на диглатора, но не в средата, а от лявата страна, където би било сърцето на един жив великан. Парвис огледа помещението, също осветено, и с немалко облекчение видя познатите му системи за управление. Почувствува се като у дома си. Бързо свали шлема и скафандъра си, след което включи климатичната инсталация. Само по тениска и шорти му беше студено, а за да задвижи гиганта, трябваше да облече операторското облекло на голо. Кабината се изпълни с вдухвания топъл въздух, а той застана до предното изпъкнало стъкло и се загледа в далечината. Денят вече настъпваше, мрачен както обикновено — на Титан винаги цареше полумрак като пред буря. Парвис се намираше на височината на осмия етаж и затова като от прозорец на небостъргач виждаше скалните струпвания и околността далече извън космодрума. Гледаше отгоре дори гъбата на контролната кула. Само носът на „Хелиос“, от космодрума до планинските хребети по линията на хоризонта, надвишаваше позицията му. През страничното стъкло, също изпъкнало, пилотът можа да надникне в дълбокия мрачен кладенец, слабо осветен и изпълнен с машинария, която лека-полека започна да пъхти равномерно като изтръгната от летаргия или сън. В кабината не бяха монтирани никакви командни пултове, нямаше ръчки за управление и екрани, нищо друго освен облеклото на водача — смачкана, лъскава, метална кожа, и мозайка от черни кубчета, прикрепени към предното стъкло, досущ като играчки от детска стая; по стените им се виждаха рисунки на мънички ръце и крака — десните отдясно, левите отляво. Когато колосът се движеше и всичко в него работеше изправно, тези малки изображения светеха със зеленикав блясък. При смущения цветът се променяше до сиво-зелен, ако нарушението на дейността бе дребно, за да се превърне в пурпурен при сериозни аварии. В черната мозайка се виждаше, разделено на сегменти, изображението на цялата машина. В топлия дъх на климатичната инсталация младежът се съблече, захвърли бельото в ъгъла и започна да навлича операторското облекло. Еластичният материал се подчини, опъвайки се по босите стъпала, краката, корема, раменете, докато Парвис се лъсна чак до шията в тази електронна змийска кожа. Накрая той пъхна старателно, пръст след пръст, ръцете си в ръкавиците. А когато с едно движение дръпна нагоре през гърдите си ципа, черната до този миг мозайка блесна с разноцветни светлинки. Водачът се увери с един поглед, че системата й е като в стандартните ледоходи, които бе управлявал на Антарктида, макар че по маса те отстъпваха на диглатора. Взе висящите от тавана тиранти, нещо като сбруя, с която се опаса и я закопча стегнато на гърдите си. Когато токата изщрака, сбруята го повдигна с леко пружиниране, така че той увисна във въздуха и можеше да движи свободно краката си. Установи, че със същата лекота може да движи и ръцете си, потърси главния превключвател, посегна зад врата си, намери лостчето и го издърпа докрай. Лампичките в кубчетата светнаха двойно по-ярко и в същия миг се чу как дълбоко под него се включват на празен ход двигателите на всички крайници, с тихо мляскане, понеже от мотовилките изтичаше излишното смазочно масло, впръскано във въртящите се лагери за защита от корозията още в земната корабостроителница.

Той погледна внимателно надолу, за да не закачи ръба на склада, и направи първата, предпазлива, малка крачка. В подплатата на дрехата му имаше хиляди електроди с форма на мънички спирали. Като прилепваха към голото тяло, те приемаха нервните и мускулните му импулси, за да ги предадат на молоха. Както на всяка от скелетните стави на човека в машината отговаряха хилядократно увеличени, херметично изолирани стави от метал, така и на отделните групи мускули, сгъващи и изправящи крайниците, отговаряха внушителни по размери цилиндри, в които се движеха бутала, изблъсквани от нагнетяваното от помпите масло. Но операторът нямаше нужда нито да мисли, нито да знае за тези неща. Той трябваше да се движи така, сякаш стъпва по земята, сякаш я тъпче с крака, сякаш навежда тялото си, за да вземе с протегнатата ръка нужния му предмет. Важни бяха само две разлики. На първо място самите гигантски размери — една човешка крачка се равняваше на двайсетметрова крачка на машината. Същото ставаше и с всяко движение. Благодарение на нечуваната прецизност на предавателните механизми машината да можеше например да вземе по волята на водача от масата пълна чаша и да я издигне на височина дванайсет етажа, без да разлее нито капка и без да счупи стъкления съд със стоманената хватка на челюстите си. Но това би било само своеобразна демонстрация на уменията на оператора, на неговата сръчност, защото колосът не камъчета и чаши трябваше да издига, а тежащи много тонове тръбопроводи, греди, каменни блокове. А ако му дадяха в ръка съответните инструменти, се превръщаше в сондажна кула, булдозер, кран — като винаги си оставаше богатир, обединил почти безкрайни сили с човешка сръчност.

Гигантоходите представляваха увеличен вариант на концепцията за екзоскелетона като външен усилвател на човешкото тяло, позната от много прототипове на XX век. Изобретението бе позабравено, защото на Земята не му намериха безконкурентни приложения. Идеята се възроди при завладяването на Слънчевата система. Появиха се машини, приспособени към планетите, на които трябваше да работят, съобразени с местните условия и задачи. Тези машини имаха различно тегло, но инертността на масата им навсякъде беше еднаква и тук се криеше втората, най-съществената разлика между тях и хората.

Както издръжливостта на градивните материали, така и мощността на задвижване имат граници. Поставя ги инертността на масите, неизменно присъствуваща дори далече от каквото и да било гравитационно поле. Гигантоходът не може да прави резки движения, така както стрелката на крана не може да се върти като крило и не може да се спре светкавично крайцер в морето. Ако някой би поискал да изпробва това с диглатора, би счупил прътовата конструкция на крайниците му. За да се избегне подобна опасност, конструкторите му бяха поставили във всички отклонения на задвижването предпазители, чиято задача бе да предотвратяват всички маневри, равносилни на катастрофа. Водачът би могъл да изключи всеки от тези предпазители — или всички — в случай на фатална необходимост. Тогава за сметка на унищожената машина той би спасил — може би — живота си, измъквайки се изпод скално срутване или от друга опасна за живота му ситуация. А ако и това не му даваше шансове за спасение, оставаше последното убежище, ultimum refugium — витрификаторът. Устройството замразяваше човека светкавично. Но медицината по онова време още не беше в състояние да съживява витрифицирани тела; жертвите на всевъзможни катастрофи и болести, съхранявани в контейнери с течен азот, почиваха в неизбежното очакване на идните векове, когато ще бъде открито изкуството на възкресяването.

Много хора оценяваха това отсрочване на лекарските задължения в неопределеното бъдеще като зловещо дезертьорство, като обещание за спасение без никаква гаранция, за неговото изпълняване. То обаче бе прецедент в медицината, едновременно окончателен и граничен, но не първи. Нали първите присаждания на маймунски сърца на смъртно болни хора също бяха предизвикали реакция на възмущение и ужас. Впрочем при изследване мнението на водачите бе установено колко скромни надежди свързват те с витрификационната апаратура. Професията им беше нещо ново; стаилата се в нея смърт — толкова стара, колкото всички човешки начинания. Докато крачеше с тежки стъпки по повърхността на Титан, и Ангус Парвис не мислеше за черната конструкция над главата му, нито за бутона, който сияеше като рубин под прозрачния похлупак. Пилотът излезе подчертано предпазливо на бетонната плоча на космодрума, за да изпробва диглатора на нея. Веднага се върна отдавна познатото му усещане, че е едновременно лек и тежък, освободен и притеснен, бавен и бърз — единственото що-годе близко сравнение дават усещанията на плувеца под вода, на който водата отнема тежестта на тялото, но течната среда му оказва толкова по-голямо съпротивление, колкото по-бързо би искал да се движи той. Прототиповете на планетните машини незабавно отиваха на бунището след няколко часа работа, защото все още им липсваха ограничители на подвижността. Ако новак направи няколко крачки с гигантоход, добива впечатлението, че работата е фасулски прости и затова, щом рече да изпълни някоя проста задача, да речем, да положи гредите върху зидарията на някоя сграда, ще бутне стената и ще огъне гредите, преди още да е осъзнал какво става. Но и машината с ограничители може да подведе неопитния водач. Стойностите на пределните натоварвания се отчитат толкова лесно, колкото се чете учебник по каране на ски, никой обаче не е станал шампион по слалом благодарение на такова четиво. Овладял вече хилядниците, и то добре, Ангус почувствува по слабото в началото ускорение на крачките, че подчиненият му гигант има почти два пъти по-голяма маса. Както си висеше в остъклената кабина като паяк в странна мрежа, той веднага забави движението на краката и дори спря, за да се заеме умишлено бавно с гимнастика на място. Пристъпваше от крак на крак, като навеждаше корпуса встрани, и едва след това обиколи няколко пъти ракетата си.

Сърцето му биеше по-бързо от обикновено, но всичко мина без грешки. Виждаше голата равнина, изглеждаща кафеникава в стелещата се ниско мъгла, далечните линии от лампи, обозначаващи границите на пистата, а под контролната кула — дребната фигурка на Госсе, същинска мравка в далечината. Обгръщаше го приглушен, ненатрапчив шум, в който ушите му, привикващи с всеки миг по-добре да различават звуците, долавяха басовия фон на главните двигатели — ту ускоряващи се до тихо пеене, ту мъркащи сякаш с лек укор, когато спираше рязко изхвърлените напред стотонни крака. Вече улавяше хоровия зов на хидравликата. Чрез хилядите тръбопроводи маслото оказваше натиск в цилиндрите, та буталата равномерно да вдигат, сгъват и поставят на бетона всеки крайник, обут в танк. Долавяше и нежния рефрен на жироскопите, които автоматично му помагаха да запази равновесие. Когато веднъж нарочно се опита да направи по-остър завой, кабината му се оказа недостатъчно повратлива за маневреността на двигателите, и макар те да избухнаха послушно в пълна мощност, гигантът се залюля, при все че не излезе от контрола на Ангус, който моментално намали радиуса на завоя и така го смекчи.

После той започна да си играе, като вдигаше каменните блокове отвъд бетонираната плоскост; когато захапваше с челюстите на диглатора тези отломъци, с пронизително стържене се разхвърчаваха искри. Още преди да мине един час, той се почувствува сигурен в своя диглатор. Върна се познатото му състояние, което опитните хора наричат „врастване на човека в гигантохода“. Границите между него и машината изчезнаха, а движенията й станаха негови собствени движения. За да приключи с тренировката, той се покатери, и то доста високо, по каменистия склон. Сръчността му беше вече толкова голяма, че по грохота на натрошените камънаци под краката на диглатора той разбираше още колко би могъл да иска от колоса, станал му през последния час близък. Слезе към мътно блещукащите линии на космодрума и едва тогава сякаш игла промуши чувството му за блажено удовлетворение — спомни си за предстоящата експедиция, както и това, че Пиркс и останалите двама, затворени в точно такива Гиганти, не само са затънали, но и са изчезнали в голямата депресия на Титан. Без сам да си дава сметка защо го прави — дали за допълнително упражняване или за сбогуване, — обиколи по спирала кораба, с който бе долетял тук, и проведе кратък разговор с Госсе. Началникът на космодрума стоеше заедно с Лондон зад прозореца на кулата. Парвис ги виждаше, чу, че няма нищо ново за изчезналите и на раздяла вдигна високо желязната десница. Може би някой би преценил този жест като патетичен или дори шутовски. Но той го предпочиташе пред всички думи. Предпазливо направи пълен завой назад, включи единствения монитор под тавана с холографското изображение на областта, през която трябваше да мине, с индикатора на азимута върху очертания път за Граал и потегли на път с дванайсетметрови крачки.

Има два вида пейзажи, характерни за близките до Слънцето планети: целесъобразни и опустошени целесъобразно е устроен всеки пейзаж на Земята — една планета, създала живот, — защото всичко в него има прагматичен смисъл. Навярно не винаги го е имало, а милиардите години на органична дейност са извършили своето: багрите на цветята служат да примамват насекомите, а облаците — да поливат пасищата и горите с дъждовна влага. Там всяка форма и всяко нещо се обясняват с нечия полза, а онова, което на пръв поглед не носи никаква полза — като ледниците на Антарктида или планинските вериги, изолираната пустош, са изключение от правилото — дива, некрасива и може би безполезна земя, ала и в това не можем да бъдем абсолютно сигурни, след като човекът, заел се да обръща теченията на реките, за да напои безводната пустиня, или да разтопява полярните шапки, заплаща за подобряването на едни области с превръщането на други в степи. По този начин той нарушава климатичното равновесие на биосферата, което еволюционната упоритост на живота регулира само привидно равнодушно. Океанските дълбини не предоставят на морските твари мрак, предпазващ ги от нападение, за да го осветят те съгласно потребностите си с луминесценция, а обратно: този мрак е създал именно такива, устойчиви на налягане и излъчващи светлина твари. На планетите с кипящ живот тази съзидателна мощ на природата, невпрегната в никакви приспособителни функции, неунифицирана от борбата за съществуване на своите създания, се изявява само в подземията им, в пещерите, като формира с милиардолетна съсредоточеност и безкрайно търпение от капки утаяващи се солни разтвори фантастични гори от сталактити и сталагмити. Но на тези планети това е глуха линия от планетното развитие, здраво заключена зад затрупаните пещерни входове и може би тъкмо затова неспособна да прояви размаха си. Оттук идва и впечатлението, че такива места не са типична проява на природата, а само люпилня за нейните второстепенни куриози, подчиняващи се на законите за изключение от правилата на хаоса. На свой ред повърхността на опустошените планети като Марс и Меркурий, потопени в убийствения слънчев вятър — този разреден, но непрестанно веещ от звездата-майка дъх, е пустинно мъртвило, в което огненият зной поглъща всички движещи се форми, за да ги превърне в прах, изпълващ чашите на кратерите. Само там, където господствува смъртта — и вечна, и упокойна, където не действуват нито ситата, нито мелниците на естествения отбор, формиращи всяко творение съгласно строгите изисквания на оцеляването, се разкриват безбрежни простори за изумителното творчество на материята, която, без да подражава никому, никому неподвластна, прониква в човешкото око извън границите на човешкото въображение. Именно затова фантастичните пейзажи на Титан се оказаха толкова шокиращи за първите му изследователи. Обикновено хората отъждествяват порядъка с живота, а безредието — със скучно мъртвило. Беше необходимо човекът да стъпи на външните планети, на Титан, най-големият от техните спътници, за да разбере колко погрешна е тази категорична диагноза. Гледани отдалече или отвисоко, куриозите на Титан — все едно дали относително безопасни или коварни, обикновено са хаотични, струпвания. Нещата обаче изглеждат другояче, когато се слезе на повърхността на този спътник. Ужасяващият мраз на цялото пространство, в което Слънцето свети, но вече не грее, се оказва не спирачка, а стимул за материално съзидание. Безспорно той го бе забавил, но може би точно по този начин му бе дал възможност за изява, оставяйки го да се разпорежда с онова измерение, което за природата, нераздвижена от живот и неовъглена от Слънцето, е необходимо условие за творчество, насочено към вечността: бе му дал време, в което един или два милиона столетия не играят никаква роля.

По принцип и тук се изхожда от същите химични елементи — като изходен материал на природата, — както и на Земята, но те не бяха отишли, тъй да се каже, в плен на биологичната еволюция — само за да удивляват човека с рафинираните сложни съединения, образуващи организмите и техните жизнено зависими видови йерархии, от което бе направен изводът, че високата сложност не е свойство на всяка материя, а само на живата, понеже в неорганично състояние хаосът не може да роди нищо друго освен слепи вулканични контракции, бълващи потоци лава и дъжд от серни пепелища.

Някога кратерът на Рьомбден се бе напукал североизточно от кръга му. После през този пролом бе пропълзял ледник от замръзнал газ. След поредните милиони години ледникът се бе отдръпнал, оставяйки на преорания терен минерални отлагания — за възторг и грижи на кристалографитен другите не по-малко удивени учени. А и действително имаше какво да се гледа. Пред пилота, сега вече водач на гигантоход, се простираше отсечена от далечните планински склонове, полегата равнина, покрита — с какво всъщност? Сякаш над нея се бяха разтворили дверите на неземни музеи и архитектурни паметници, като че бяха се изсипали на каскади скелети, трупове и тленни останки на безжизнени уроди — а може би техните неуспешни, налудничави модели, кой от кой по-фантастични. Натрошени фрагменти от същества, на които само по някаква случайност не е било писано да участвуват в кръговратите на живота. Той виждаше огромни ребра, а защо не и скелети на паяци, притискащи усърдно с пищялите си чергилоподобни яйца с кървави петна по тях, челюсти, вкопчени една в друга с кристалните си бивни, чениести прешлени от гръбначни стълбове, разпаднали се сякаш на рула след изгниването на влечуги отпреди потопа. От височината на диглатора тези зловещи образувания се разкриваха в цялата им пищност. Жителите на Рьомбден наричаха околностите на кратера гробище — и наистина този пейзаж приличаше на бойно поле на вековни сблъсъци, на гробище за неимоверно големи и тлеещи скелети. Ангус съзираше излъсканите повърхности на ставите, които биха могли да се оголят от мършата на огромни като планини чудовища, с ясно забележимите, ръждиви от кръвта места на свързване на сухожилията, а до тях разхвърлените кожени обвивки с преливаща в цветовете на дъгата козина, която вятърът нежно сресваше и подреждаше в ефимерни къдри. По-нататък в мъглата се провиждаха многоетажни членестоноги, захапали се в смъртна схватка, докато се слеят в едно. От остроръбестите, с огледални повърхности блокове стърчаха разклонени рога, с хаотично разпръснати наоколо пищяли и черепи с мръснобял цвят. Ангус ги гледаше и знаеше, че възникващите в мозъка му асоциации и техният мрачен смисъл са само заблуждение на шокирания от непознатото поглед. Ако старателно се разровеше в паметта си, той навярно щеше да си спомни какви съединения в милиардолетната химия дават тъкмо такива форми, които, петносани с хематити, се преструват на окървавена кост, а кои, излизайки извън скромните постижения на земните азбести, са създали разноцветната пухкавост на най-тънко руно. Сигурните и съвестно направени изводи от тези анализи обаче се оказваха безсилни пред действителността, атакуваща очите. Точно затова, че тук никога нищо за нищо не бе служило, че тук не бе действувал гилотинният нож на еволюцията, който ампутира всяко диворастящо дърво, понеже не подкрепя оцеляването или не му служи, точно затова природата, необуздавана нито от зараждащия се живот, нито от причиняваната смърт, е могла да се освободи от ограниченията, да прояви присъщата й разточителност, безграничното прахосничество във вид на брутално изобилие, неслужещо за нищо, като вечна мощ на сътворението без цел, без нужда, без смисъл — и тази истина, която лека-полека достигаше до съзнанието на наблюдателя, бе, разбира се, несравнено по-неистова от впечатлението, че пред очите му се разкрива един космически паноптикум на мъртвешка мимикрия, че тук под бурния небосклон действително лежат смъртните останки на непознати същества. Налагаше се той да пренастрои с краката нагоре цялото свое вродено и насочено само в една посока мислене: тези формации приличаха на кости, ребра, черепи и бивни не понеже са служели някога на живота — всъщност никога, и тъкмо затова скелетите на земните гръбначни, тяхната козина, затова хитиновите черупки на насекомите и раковините на мекотелите се отличават с такава архитектоника, симетрия, грация, понеже природата умее да ги създава и там, където нито живот, нито присъщата му целесъобразност никога не са съществували и няма да ги има. Изпаднал в подобен на философска вглъбеност транс, младият пилот изведнъж се стресна, като си припомни как бе попаднал тук, къде се намира и каква е задачата му. А неговото желязно транспортно средство за миг послушно усили хиляда пъти неговото колебание и трепване с вой на трансмисията и вибриране на цялата маса, отрезвявайки и едновременно засрамвайки го. Той се стегна и продължи. В началото му беше чоглаво да поставя биещите като парни чукове крака върху фалшивите скелети, но опитите му да лавира се оказаха колкото напразни, толкова и трудни. Затова започна да се поколебава само сегиз-тогиз, когато преденето се изпречваха някакви чудати грамади, които накрая взе да заобикаля единствено ако придвижването през камарите и тяхното премазване можеше да затрудни дори покорния му гигант. Впрочем отблизо впечатлението, че тъпче по безброй кости, че смазва теметата на черепи, кокалчетата на криле, парчета от рогове и челюсти, намаляваше до пълно изчезване. Все едно че веднъж вървеше по останките на някакви органични машини, хибридни творения, получени от кръстоската на живота с мъртвилото, на смисъла с безсмислието, а друг път смазваше с иридиевите обувки нечовешки разраснали се скъпоценни камъни, благородни и нечисти, частично покрити със следите от взаимни прониквания и метаморфози. А понеже от височината на своя ход трябваше да внимава къде и под какъв ъгъл поставя кулата на крака, понеже преминаването на този първи етап траеше — поради неизбежното забавяне — повече от час, напушваше го смях, като си помисляше как се мъчеха земните художници, за да излязат извън пределите на човешката, тоест придаваща смисъл на всичко фантазия, как всички тези нещастници се блъскаха в стените на въображението си и колко малко се отдалечаваха от баналното, напъвайки мозъците си докрай, докато тук на повърхност от един ар се перчеше повече оригиналност, отколкото на сто техни изложби, рожба на прилежно терзание. Ала тъй като човек с всичко свиква, не след дълго той вече маршируваше през това гробище на халкоцити, шпинели, аметисти, плагиоклази или по-скоро на техни далечни, неземни роднини, като че стъпваше по обикновен чакъл, натрошавайки за части от мигновението клони, изкристализирали в своя неповторим устрем за милиони години; не по собствено желание, а по принуждение ги превръщаше в стъклен прахоляк, понякога при вида на някой великолепен образец на тези създавани векове образувания го обземаше съжаление, но то биваше потиснато от неописуемото изобилие, тъй че накрая остана да го вълнува само едно чувство.

А именно: как тази покрайнина му навяваше — и не само на него! — асоциации със сън, със страната на халюцинациите и безумието на сразената красота. Думите, че това е зона, в която природата сънува, като осъществява своето ужасяващо великолепие, своите необуздани кошмари някак си директно, пренебрегвайки каквато и да било психика, в монолитната твърдост на материалните формации, тези думи сами му идваха на устата. Наистина, също като насън, каквото и да съзреше, му се струваше едновременно чуждо и абсолютно свое, непрекъснато му приличаше на нещо и в следващия миг упорито бягаше от тази прилика, непрекъснато му се струваше грандиозна безсмислица, прикриваща някакъв тънък намек и двузначен смисъл; наистина тук всичко сякаш от векове започваше отначало със забележителна прецизност, но никога не можеше да приключи, да се реализира напълно, да се реши да достигне финала — тоест собственото си предназначение.

Тъй размишляваше, замаян и от обкръжението, и от собствените си мисли, защото нямаше обичая да философствува. Слънцето вече беше останало зад гърба му, сега сянката му го изпреварваше и му беше тръпнещо странно да открива в движението на тази ръбеста, хвърляна далече напред сянка нейната механична и същевременно своята собствена, човешка природа — силуетът на безглавия робот се люлееше като кораб в ход, но едновременно с това притежаваше присъщи само на човека движения и ги демонстрираше поради огромното увеличение с ужким подчертано покорство. Действително, не за първи път виждаше това, почти двучасовото придвижване по оброчището обаче някак окрили или изостри въображението му. Вече не съжаляваше, че от Рьомбден сви малко по на запад и загуби радиовръзката с жителите на кратера. От радиосянката щеше да, излезе на трийсетата миля — значи наскоро, — но сега предпочиташе да бъде сам, освободен от стереотипните въпроси и стандартните отговори.

На хоризонта се очертаха почти черни силуети — не беше сигурен дали са облаци или планини. Ангус Парвис, който отиваше в Граал и при цялото преживяно богато развихряне на въображението нито веднъж не свърза своето презиме с Парсифал — най-трудно за човека е да излезе от своята мисловна идентичност, както и от собствената си кожа, при това в мит, — вече не обръщаше внимание на околността, в която се движеше, още повече че сценографията на привидна смърт, на планетен theatrum anatomicum от минерали, избледняваше. Вече отминаваше с непресторено безразличие местата, инсценирани сякаш скришом специално за неговите очи. От мига, в който взе решение, си забрани да мисли за повода на това решение. Не му беше трудно да го спазва. Като астронавт беше свикнал да прекарва продължително време в самота. Маршируваше с поклащащия се диглатор, колосът се навеждаше ту наляво, ту надясно с добре познато му движение. Крачкомерът показваше почти трийсет мили в час. Призрачните реминисценции на гущеровите и змийски танци на смъртта отстъпиха място на деликатно нагънати скали, покрити с по-ситен, по-лек и по-фин от пясъка вулканичен туф. Можеше да ускори крачка, но очакващите го при всяка стъпка изненади изискваха голямо напрежение, а му предстоеше многочасов път, и то по значително по-труден терен още преди депресията. Плоско назъбените контури на хоризонта загубиха приликата си с облаци. Той вървеше към тях, а сянката му пълзеше напред, уродлива, защото поради огромната маса на гигантохода дължината на краката му е само една трета от дължината на корпуса: ако бъде принуден да увеличи скоростта, той ще трябва да прави по-голяма крачка, като подхвърля последователно напред всеки крайник заедно с бедрото, което е технически възможно благодарение на това, че пръстенната сглобка на краката и по-точно на тяхното шаси, представлява огромен плъзгащ се диск — основа на корпуса. Тогава обаче към клатушкането на колоса се прибавят и подхвърляния нагоре-надолу, а пейзажът започва да се клати пред очите на водача, сякаш е пиян. Тези толкова тежки машини не са пригодени за бягане. На Титан за тях е проблематичен дори скокът от височина два метра. На по-малките планети и на земната Луна имат по-голяма свобода на придвижване. Впрочем конструкторите им не си бяха поставяли за цел те да развиват високи скорости, предназначението им бе да извършват тежки работи; способността на колосите да се движат беше сама допълнително удобство на работливите великани за независимо придвижване.

В продължение на почти цял час на Ангус ту му се струваше, че след миг ще заседне в скалния хаос, ту че азимутът е бил определен просто гениално, защото при приближаване до поредното свлачище, до подпрените така нестабилно каменни плочи, че и най-слабият полъх би ги превърнал в ехтяща лавина, винаги в последния момент се разкриваше удобен преход, та не му се налагаше нито да лавира, нито да се измъква от завършващ на глухо път. Въпреки това бързо установи, че на Титан идеален водач би бил кривогледият човек, щом се налагаше да наблюдава от височина и терена пред себе си, и светлинния пътепоказател, който трепереше като иглата на обикновен компас на фона на полупрозрачната карта. Справяше се нелошо, бе повярвал и на очите си и на компаса. Шумът на силовите агрегати и резонансното буботене на целия корпус при тежките условия на придвижване го изолираха от света; светът на Титан му се разкриваше само през неотразяващите светлина прозорци на стъкленото помещение, в което се намираше. Накъдето и да обърнеше глава — а правеше това винаги, когато по-лекият терен го позволяваше, — виждаше над морето от мъгла планински хребети, родени от изригналите някога и мъртви от векове вулкани. Вървейки по грапавия лед, той съзираше дълбоко в него сенки, вулканични бомби и непонятни по-тъмни форми — нещо като морски звезди или октоподи, застинали като насекомо в кехлибар.

После теренът пак се промени. Пак изглеждаше страшен, но по друг начин. Сякаш планетата бе преминала през период на бомбардировки и ерупции, в които слепите изблици на лава и базалт са се стрелнали на възбог, за да замрат така в дива и чужда неподвижност. Навлизаше вече в тези вулканични клисури. Надвесените ръбове, на по-далечните скали навяваха усещане за нещо невъзможно. Да, така изглеждаше невъзможното да бъде изразено с думи от същества, оформени на планета с по-благоприятни условия: динамизирано мъртвило на застинали сеизмични формации, в размах, усилен от налягане, не по-голямо от това на Марс. Крачещият гигантоход сега не се струваше великан на загубения в лабиринта човек. Смаляваше се, просто изчезваше в сравнение със струпванията от лава. Някога космическият мраз ги бе стегнал в километрови огнени струи, а преди да изстинат, политайки в пропастта, ги бе разтеглил в гигантски висулки — чудовищни колонади. До тях диглаторът приличаше на буболечка, която лазеше по колкото небрежното, толкова и внушително строителство на истинските великани на планетата. Като че ли тежък сироп беше капал от някакъв ръб в сталактитови висулки, а от пролуките в пода ги гледаше мравка. Пропорциите обаче бяха още по-поразителни. Именно в този ред на хаоса, чужд за човешките очи, защото не напомняше нито една земна планина, се проявяваше жестоката красота на пустошта, изхвърлена от планетните дълбини и застинала от жарава в камък под чуждото слънце. Под чуждото, тъй като тук Слънцето не беше огнен диск, както на Луната или на Земята, а студено нажежен гвоздей, забит в червеникавия небосклон, даващ малко светлина и още по-малко топлина. Навън бе минус 90 градуса — температурата на изключително мекото лято тази година. В изхода на пролома Ангус съзря небето в зарево. Това зарево се издигаше все по-високо, докато обхвана една четвърт от небесния свод и той не разбра веднага, че то не е нито северно сияние, нито лъчът на солектора, а матерният владетел на Титан — многопръстенният, жълт като мед Сатурн.

Острото навеждане, подскачането на кабината и внезапният вой на двигателите, прекъснати по-скоро от рефлекса на жироскопа, отколкото от неговата маневра, му дадоха да разбере, че сега не е време за размишления от астрономично или още повече от философско естество. Той сведе разкаяно очи надолу. Интересно защо точно в този миг си даде сметка колко комични са движенията му. Увиснал в сбруята, пилотът клатеше крака във въздуха, но чувствуваше всяка гръмовита стъпка, въпреки че се люлееше като в детска игра. Клисурата започваше да става стръмна. Въпреки позабавената крачка машинното отделение се изпълни с напрегнатото виене на турбините. Ангус попадна в дълбока сянка и преди да запали фаровете, в последния миг заобиколи една скална гърбица, по-голяма от диглатора. Тенденцията на неговата махално ускорена маса да се подчинява на първия закон на Нютон и да върви по права линия бе нарушена от неизбежния завой и това пренатовари двигателите до крайност. Досега спокойно зелени, сега всички датчици заблестяха пурпурно. Турбините завиха отчаяно, давайки всичко, на което са способни. Оборотомерът на главния жироскоп запримигва в знак, че предпазителят му изгаря — и в такова навеждане на кабината, сякаш диглаторът падаше, Ангус се обля в студена пот: по толкова кошмарно глупав начин ли трябваше да строши поверената му машина! Но само левият налакътник закачи скалата със скърцането на засядащ в риф кораб, изпод стоманата бухна дим, прахоляк, снопове искри и гигантоходът възстанови с вибриране равновесието си.

Пилотът си отдъхна. Беше доволен, че в клисурата нямаше радиовръзка с Госсе, иначе автоматичният предавател би показал на монитора приключението му. Излезе от дълбоката сянка и удвои вниманието си. Все още го беше срам, нали проблемът беше елементарен и стар като света. Дори машинистът знае от практиката или чувствува инстинктивно, че е съвсем различна работа да потегли само С локомотив или с прикачени към него вагони. Тъй че той продължи да крачи като на строева подготовка, а колосът отново бе като по чудо послушен. Виждаше през прозореца как слабото движение на ръката му мигновено се превръща в замах на клещоподобното лапище, а при всяка стъпка кракът-кула проблясва с коленния диск при изнасянето напред.

Бе се отдалечил от космодрума с петдесет и осем мили. От картата, спътниковата фотография и моделираната в мащаб 1:800 диорама на терена знаеше, че пътят до Граал се дели на три основни части. Първата обхващаше така нареченото гробище и вулканичната клисура, която току-що бе напуснал. Втората вече лежеше пред очите му — пролуката в масива от застинала лава, пробита със серии термоядрени взривове — масивът, най-големият от изригванията на орландския вулкан, изключваше друг начин за покоряване на стръмните цилиндрични склонове. Ядрените експлозии бяха изгризали преграждащия пътя планински хребет и го бяха разсекли като затоплен нож масло. На титанограмата в кабината този преход бе ограден с удивителни знаци за напомняне, че при никакви обстоятелства водачът не бива да напуска кабината. Остатъчното лъчение след термоядрените взривове все още беше опасно за човека извън бронята на гигантохода.

От изхода на тунела го делеше дълга около миля равнина, черна, сякаш посипана със сажди. На нея пак можеше да чуе Госсе. Той премълча за удара в скалата, а Госсе му съобщи, че след прохода Големи нос, по средата на пътя, Граал ще поеме радиовръзката. Там започваше третата, последна част на пътя.

Краката на диглатора затънаха до над коленете в черния прах, застлал равнината между двете гърбици на планината. Той крачеше бързо и уверено в ниските черни кълба към почти вертикалните стени на прохода. Стигна до него по отломъци с гладки като стъкло стени, стопени от слънчевата жар на експлозиите. Мачкани от иридиевите подметки на диглатора, тези твърди като диамант отломъци се трошаха с грохота на изстрели. Дъното на прохода обаче бе гладко като маса. Ангус вървеше между опушените стени сред гръмотевичното ехо от стъпките, които бяха станали негови собствени: беше се слял с машината и тя бе неговото телесно увеличение. Попадна в дълбок мрак, толкова внезапен и така непрогледен, че трябваше да запали фаровете. Тяхната живачна светлина се бореше в кълбетата от подскачащи между колоните на скалната паст сенки със студеното, ръждиво, недружелюбно зарево на небето, просветващо в изхода на прохода, който с приближаването до него изглеждаше все по-голям. На последната отсечка проходът се стесняваше, сякаш не желаеше да пропусне великана, сякаш той щеше да се заклещи с ръбестите си рамене в стесняващия се комин, ала това бе илюзия — от двете страни оставаха по няколко метра празно място. Друг е въпросът, че той намали скоростта, понеже „Полукс“ се клатеше все по-силно настрана при все по-бързия ход, което не можеше да се избегне. Патешкият ход при ускоряване следваше от законите на динамиката на масите при голяма скорост и инженерите не бяха успели да преодолеят напълно големите въртящи моменти. Последните триста метра извървя по все по-стръмния склони като поставяше внимателно стъпала и се навеждаше от своята високо окачена кабина, за да вижда по-добре къде стъпва кулообразният крак. Така се увлече в това взиране, че когато го озари отвсякъде светлина, вдигна глава и видя съвсем друг неземен пейзаж.

Големи нос господствуваше над бяло-червеникавия океан от облачни къдели, самотен, черен, издължен, единствен на небето по целия хоризонт. Ангус разбра защо някои го наричат Пръст божи. Забави крачка, спря се сред заобикалящото го великолепие и направи опит да долови — при сниженото пеене на турбините — гласа на Граал. Не чу нищо и затова сам започна да го зове, ала той пак не се обади. Все още беше в радиосянката.

Тогава стана нещо странно. Преди време контактът с космодрума му беше някак си неприятен, някак си му пречеше, може би защото не в думите, а в гласа на Госсе улавяше тревога и известно недоверие дали ще се справи, и тази тревога прикриваше своеобразно желание за покровителство, неприемливо за него. И ето че сега, когато остана наистина сам, тъй като нито човешки глас, нито автоматичното пулсиране на радиомаяка от Граал можеха да го подкрепят в безбрежната, бяла пустош, вместо облекчението на свободата той почувствува такава несигурност, каквато би изпитал човек, попаднал в изпълнен с чудеса дворец, който няма намерение да напуска, но вижда как дверите му; гостоприемно разтворени преди, сега сами се затварят. Упрекна се, нямаше основание за това близко до страха настроение, и заслиза към повърхността на морето от облаци по не много стръмен, но на места заледен склон, към Големи нос, черен, стигащ до небесата и свит като истински пръст, призоваващ го към себе си.

Веднъж-дваж стъпалната плоча на гигантохода се подхлъзна с глухо скърцане и избута надолу лавина от изтръгнати от ледения обков камъни, без тези подхлъзвания да го застрашават с падане. Трябваше само да поставя краката така, че всяко стъпало да се забива с шиповете на петата във фирновата черупка, но сега вървеше по-бавно отпреди. Слизаше по изгърбения склон между два жлеба, тупаше с нозе настойчиво и подчертано, фонтани от ледени частици тропаха по защитата на прасците и по наколенниците и водачът все по-често поглеждаше напред, далече в долината, чието дъно се провиждаше през проредялата мъгла, а колкото по-ниско слизаше, толкова повече черният пръст на Големи нос се извисяваше горе над далечните, млечносияйни облаци. Така стигна до зоната на пухкавите облаци. Носеха се равномерно и бавно като по невидима вода, вече го обмиваха чак до бедрата, над кратера на ханша; един го обви заедно с кабината, но изчезна като издухан. Черният пръст още няколко мига се провиждаше над пухкавата белота — като скално мачете, стърчащо над арктически океан, неподвижно сред пяната и ледените блокове, след което изчезна като от очите на гмуркач, спуснал се на морското дъно. Ангус спря и се ослуша, защото му се стори, че чува прекъснат, слаб, писклив тон. Обърна няколко пъти диглатора наляво и надясно, докато този протяжен напее зазвуча еднакво ясно и в двете му уши. Чуваше не самия Граал, а насочващия радиомаяк на Граал. Трябваше да върви право към него, а ако се отклонеше, писукането щеше да се раздвои в зависимост от отклонението: ако минеше прекалено надясно, към пагубната депресия, би чул в дясното си ухо предупреждаващо скимтене, а ако се отклонеше в противоположна посока, към непроходимите плътни скали, сигналът би се отзовал с не така тревожен, ала също предупреждаващ за грешката бас. Крачкомерът отчиташе стотната миля. Беше оставил зад гърба си по-голямата част от пътя, технически по-трудна. По-късата, по-коварната беше пред него, обвита в мъгливата безпределност. Сега плътните облаци тъмнееха високо, видимостта достигаше неколкостотин метра, а анероидът го уверяваше, че тъкмо тук се простира същинската синклинала на депресията и по-точно — нейните некриещи изненади гранични зони. Той вървеше, като се осланяше еднакво и на слуха, и на зрението си, понеже околността се белееше от снега — въглероден двуокис, естествено, и анхидриди на други втвърдени газове. Нарядко изпод белотата им стърчаха морени, следи от ледника, който някога се бе спуснал в планинската падина от север, бе я задълбочил на юг с пълзящото си туловище, бе я преорал, бе откраднал от дънния лед скални отломъци, а после, отстъпвайки или топейки се от магменото нагряване, идващо от глъбините на Титан, при хаотичното си отстъпление бе изплюл и захвърлил морените.

Ландшафтът се промени, все едно че разгъна долу зимен ден и го покри с тъмната от облаци нощна страна. Ангус вече нямаше за другар дори собствената си сянка. Стъпваше уверено, поръсените с кристалчета железни обувки затъваха в снега, а в панорамните огледала за обратно гледане можеше да види собствените си следи, достойни за някой тиранозавър, онзи най-голям от двуногите мезозойски хищници, и чрез тези меркания проверяваше дали оставяната диря е достатъчно праволинейна. От известно време обаче имаше усещане за нещо странно, което се мъчеше да прогони като невъзможно: струваше му се, че не е сам в кабината, че зад гърба му стои друг човек, дъхът му издаваше неговото присъствие. Накрая Ангус бе така завладян от това заблуждение — а нямаше съмнение, че се отнасяше за илюзия, породена може би от умората на слуха, притъпен от монотонните радиосигнали, — че задържа дъх. Тогава онзи въздъхна — провлачено и ясно. И дума не можеше да става за заблуждение. Ангус се втрещи, препъна се, колосът се залюля. Той го изправи, датчиците примигваха, турбините виеха. Намали скоростта и тръгна все по-бавно, докато се спря.

Онзи престана да диша. Значи все пак е било отзвук от машинния кладенец на диглатора? Изправен, плъзна поглед по цялата околност. Върху безкрайните снежни простори съзря тънка ивичка, удивителен знак, нарисуван с туш върху белотата, там, където светлият фон не разкриваше дали е от навети преспи или от облаци. Макар никога да не бе виждал гигантоход в подобно зимно обкръжение от разстояние една миля, Ангус бе сигурен, че вижда Пиркс. Тръгна незабавно към него, без изобщо да го е грижа за все по-пронизителното раздвояване на сигнала в слушалките. Ускори ход. Черният знак досами стената на белотата бе вече фигурка, която се мърдаше поради неговата бърза крачка. След петнайсетина минути започнаха да се разкриват истинските му размери. Делеше ги половин миля, малко повече може би. Защо мълчеше, защо не го извика с предавателя? Ангус не знаеше, но го беше страх. Взираше се, докато очите му се насълзиха, вече различаваше в остъклената кабина, сърцето на колоса, увисналото като паяк в паяжината си дребно човече. Следваше го и двамата вървяха, оставяйки подире си дълги шлейфове от прах, като кораби, подир които се влачи разпенената диря на фарватера. Ангус го настигаше и в същото време концентрираше вниманието си върху онова, което ставаше пред тях, а там несъмнено нещо ставаше, защото в далечината се вълнуваше, плискаше и кълбеше вихрушка, по-сияйна от белотата на снега. Това беше зоната на студените гейзери. Тогава той се провикна към човека, когото гонеше, извика втори, трети път, а когато онзи, вместо да отговори, ускори крачка, като че се опитваше да избяга от своя спасител, Ангус направи същото, понесе се напред с все по-разлюляно туловище и размахани до ръба на гибелта ръце. Крачкомерът-трепереше до червената граница — 48 мили в час. Ангус призоваваше беглеца с пресипнал от вълнение глас, който изведнъж замря на устните му, понеже черният силует набъбна, разшири се, удължи се, контурите му се замазаха и той вече виждаше не човека в диглатора, а собствената си сянка, разплуваща се в безформено петно, докато се разнесе и изчезна. Беше сам и се беше опитвал да гони самия себе си — доста рядък феномен, познат и на Земята като призрак на Брокен в Алпите. Собственото изображение, увеличено на фона на облаците. Не той, а тялото му, разтърсено от разкритието, изпълнено с горчиво разочарование, напрегна всички мускули, задъха се в горчив прилив на ярост и отчаяние, поиска да се спре като заковано, веднага, незабавно й тогава в разнеслия се от търбуха на колоса рев той политна напред. Датчиците блеснаха като облени с кръв от разрязани вени. Диглаторът цял завибрира, подобен на кораб, ударил се в подводна скала, корпусът се наведе от ускорението и ако Ангус не го бе задържал, ако не го бе извел от накланянето чрез серия от все по-забавени крачки, навярно би рухнал на земята. Хоровият протест на така рязко пренатоварените агрегати се укроти, а той, като усещаше, че по лицето му текат сълзи на разочарование и гняв, застана на разкрачените крака, дишайки ускорено, сякаш сам бе пробягал с такова усилие последните километри. Дойде на себе си, изтри с меката външна част на ръкавицата потта, напоила веждите му; огромната лапа на гигантохода увеличи този инстинктивен жест, вдигна се, закри прозореца на кабината с могъщата мишница и прасна с трясък излъчвателя, разположен на безглавите плещи. Бе забравил да изключи ръкавицата от веригата на управлението! Тази поредна идиотска постъпка го свести окончателно. Обърна се, за да се върне по собствените следи, понеже насочващите тонове на сигнала се бяха разстроили заедно с всичко останало. Трябваше да се върне на маршрута, да върви по него, докогато е възможно, а ако го заслепи вихрушка, долетяла от зоната на гейзерите — бе запомнил как изглежда тя от видяното при гонитбата, — да повери съдбата си на излъчвателя. Откри мястото, където фатаморганата го бе заслепила с огледалото от облаци и газове до пълно загубване на ориентацията. А може би бе изглупял по-рано, когато имаше не оптична, а слухова халюцинация, и бе престанал да сравнява подавания по радиото маршрут с означения на картата в кабината? Там, където го бе отвлякло собственото отражение, не много далече от означения път — според крачкомера всичко на всичко десет мили, — според картата нямаше никакви гейзери. Фронтът им се простираше доста по на север — според последното проучване на терена, отразено на картата. Въз основа на донесени на въздушното и радарното разузнаване и на направените от ОРПАС снимки Марлин бе наредил да изместят маршрута от Рьомбден до Граал, така че да заобикаля далеч на юг, през неудобната, но сигурна синклинала на депресията — засипвана от снега на гейзерите, но никога незавладявана от тях. В най-лошия случай повърхността на тази долина можеше да се окаже затрупана с преспи от въглероден двуокис, мощността на диглатора обаче бе достатъчна, за да преодолее дори петметрова преспа, а ако все пак затънеше, щеше да уведоми Граал, за да изпратят безлюдни булдозери от мините. Трудността идваше от това, че не се знаеше къде са изчезнали един след друг трите гигантохода — депресията позволяваше да се поддържа по стария маршрут непрекъсната радиовръзки, докато късите вълни не достигаха южната синклинала директно, а поради липсата на атмосфера на Титан нямаше как да се използуват отразените вълни. Налагаше се да бъдат използвувани спътникови ретранслатори, но преди седмица Сатурн се бе намесил и тук в играта, като заглушаваше с опашката на своята бурна магнитосфера всички други емисии освен лазерната, а лазерите на Граал, които действително пробиваха облаците и достигаха по този начин до спътниците, не можеха да преобразуват светлинните в радиоимпулси, защото не притежаваха вълнови преобразуватели с толкова широк диапазон. В състояние бяха наистина да колимират приеманите светлинни сигнали и да ги изпращат в депресията, но без резултат за съжаление. За да се пробият гейзерните бури, лазерите се нуждаеха от мощност, която би стопила огледалата на спътниците. Огледалата бяха изведени в орбита, когато Граал едва пристъпваше към работа, и вече бяха корозирали частично и се бяха позамъглили, та поглъщаха твърде голяма част от лъчевата енергия, вместо да отразяват 99 процента от нея. В този възел от недоглеждания, зле разбрана икономия на средства, бързане, транспортни закъснения и обикновена глупост, присъщи на хората навсякъде, следователно и в Космоса, бяха попаднали един след друг изчезналите гигантоходи. Твърдата почва на южната синклина беше последната надежда. Не след дълго Ангус щеше да се убеди дали тя наистина е така твърда. Ако бе разчитал да открие следи от предшествалите го водачи, оптимизмът му бързо се изпари. Придвижваше се съгласно азимута и му вярваше — теренът се издигаше, докато го изведе от фъртуната. Отляво се виждаха потъналите в облаци, оголени от снега склонове от стара магма. Отминаваше ги внимателно. Вървеше по скални отломъци, пресичаше заледени жлебове с мехури незамръзнал газ в леда. Когато веднъж, че и втори път желязното стъпало проби ледената черупка и пропадна в дълбоката пустота, шумът на двигателите изчезна, а ушите на Ангус се изпълниха с такъв грохот и трясък, какъвто навярно чува вахтовият на ледоразбивач, атакуващ с гръм и трясък полярните тороси. После, преди да продължи, той грижливо огледа извадения от пукнатината крак и толкова дълго се тутка, че радиодуетът с еднакъв тембър и височина на тона заекна. Левият глас се извиси в писък, а десният слезе в бас. Завъртя се и тоновете зазвучаха еднакво. Пред него се разкриваше доста широк преход между грамадите ледени плочи, за които знаеше, че не са от лед, а от замръзнали въглеводороди. Заслиза по сухия, едрозърнест пясък с възможно най-бавна крачка, тъй като хиляда и осемстотинтонната маса на гигантохода напираше надолу. Вулканичните стени в облачната завеса разкриха изгледа към долината и вместо сигурна почва той видя Бърнамския лес^[2].

Сигурно хиляда отверстия бълваха едновременно в отровната атмосфера от тесните си гърла струи разтвор на амониеви соли. Амониевите радикали, поддържани в свободно състояние от ужасяващото налягане под скалите, се стрелваха кипящи към тъмното небе, където се превръщаха в непрогледни облаци. Ангус знаеше, че до него не могат да достигнат, експертите изключваха такава възможност, но не за тях мислеше той: налагаше се или веднага да се върне към Рьомбден, или да продължи подир водещото го пеене — невинно, но коварно като песента на сирените за Одисей. Мръсножълтите облаци се носеха лениво и тежко над цялата депресия, за да се изсипят в странен, лепкав, разтеглив сняг, който при настиването си образуваше Бърнамския лес. Така го бяха нарекли, понеже вървеше. Впрочем това не бяха никакви гори и само от голямо разстояние приличаха на засипан със сняг девствен лес. Ожесточената игра на химичните радикали, непрекъснато подхранвана с нови подкрепления — всяка отделна група гейзери изригваше със собствен, равномерен ритъм, — образуваше крехка порцеланова джунгла с височина до четвърт миля поради слабата гравитация: разклонения и гъсталаци от стъклоподобна белота, натрупвания в поредни пластове, докато накрая най-долните не издържаха устремилия се на възбог масив от дантелени стебла и пропадаха с провлачен, стържещ грохот като смазван от земетресение планетен склад за порцелан. Впрочем точно така някой безгрижно бе нарекъл тези пропадания в Бърнамския лес, чието главозамайващо и невинно зрелище можеше да се наблюдава само от птичи полет, по-точно — от вертолет. И отблизо „гората“ на Титан изглеждаше ефимерна конструкция, дантелена и бялопенеста, тъй че не само гигантоход, но и човек в скафандър би могъл да премине през замръзналото й руно, при все че не беше лесно да се пробива път през тази по-лека от пемза втвърдена пяна, нещо средно между бухнала при заледяването снежна каша и изплетен от най-фини порцеланови нишки дантела. Бързо не, но все пак можеше да се върви напред, защото тази грамада представляваше истински замръзнал облак, образуван от жилките на паяжини във всички оттенъци на белотата — от седефеноопалова до ослепително млечна. Да, в тази гора можеше да се върви, но никога не се знаеше дали тъкмо тази област не се намира на границата на издръжливостта и дали няма да пропадне, погребвайки друмника под неколкостотинметрова завивка от самотрошаща се стъклария, ситна и лека като пух.

Още преди това, докато беше по маршрута, бялото сияние откъм тази страна, като пред изгрев-слънце, подсказваше близостта на белите гори, все още скрити зад черната козирка на планинския склон. Сиянието приличаше на светлината, разстилаща се върху облаците на земния северен океан, когато корабът, все още плуващ в открити води, вече наближава ледените полета.

Ангус отиваше на среща с леса. Впечатлението, че се намира на кораб или по-точно — че той самият е кораб, — се засилваше от равномерното поклащане на носещия го великан. Докато слизаше по стръмния склон, той обхващаше с поглед хоризонта, обрисуван със светлата линия на долината, а от високото лесът напомняше сплескан към земята облак, цялата повърхност на който се издува, раздвижвана от непонятно лазене. Гигантоходът вървеше с клатушкане, а облакът пред него растеше като чело на континентален ледник. Ангус вече различаваше изхождащите от него дълги, криволичещи улеи, подобни на невъобразимо бавно свличащи се снежни лавини. Когато само неколкостотин метра го деляха от снежнобелите сводове, в тях се откроиха зеещи отвори — като входове на пещери или животински леговища. Тъмнееха сред лъскавата плетеница на пухкавите клончета и косматите стволове от наполовина мътно и наполовина бяло стъкло, а после под железните му стъпала захрущяха остри, чупливи отломъци, хрупащи при всяка крачка. Радиодуетът продължаваше да го уверява, че върви в правилна посока. И той продължаваше напред, дочувайки през шума на двигателите, които увеличаваха оборотите, за да преодоляват нарастващото съпротивление, дрезгавото хрущене на смачквания от коленете и корпуса гъсталак; отърси се от първоначалното напрежение, в сърцето му не остана ни капчица страх, но се загнезди отчаяние, защото разбираше, че по-скоро би открил игла в купа сено, отколкото поне един от изчезналите тук. В тази гъста плетеница не оставаха никакви следи от преминаване — непрекъснато изригващите гейзерни фонтани подхванаха облака и всяка дупка, всеки проход тутакси се запълваше като зарастваща рана. Той проклинаше в себе си красотата наоколо, може би единствена в света. Този, който я бе назовал със заемка от Шекспир, навярно е бил естет, но на Ангус в диглатора не му беше до подобни асоциации. Поради знайни и незнайни причини Бърнамският лес на Титан ту отстъпваше, ту настъпваше към вътрешността на депресията, по хилядите, десетките хиляди нейни хектари. Самите гейзери в него не бяха особено опасни, тъй като се забелязваха отдалече, още преди да изригнат във вибриращи на небосклона газови стълбове, втвърдени от подземното налягане, а грохотът им, толкова гръмогласен и толкова ужасяващо свистящ, сякаш в родилни мъки стене от болка или ярост самата планета, раздрусваше повърхността и с роденото торнадо, посипващо околността с подрипваща, трошаща се, хвърчаща стъклена плетеница. Човек би трябвало да има извънредно лош късмет, за да попадне в отвора на гейзер, изпаднал в моментно мъртвило между две поредни изригвания. Лесно беше да се заобикалят на безопасно разстояние онези, които известяваха за активността си с пронизителен свистящ грохот и разклащане на околните образувания, на тяхната потрепваща, предсмъртна белота. Затова пък неочакваното избухване, дори не съвсем близко, най-често предизвикваше гигантско пропадане.

Ангус почти бе залепил лице до бронираното стъкло и гледаше навън, поставяйки бавно-бавно крак след крак. Виждаше млечнобелите дънери на застиналите вертикално струи, виждаше как по-нагоре те се разклоняват в примигваща мрежа; плътни и масивни бяха само в долната си част. А върху вледенената джунгла над повърхността растяха следващите, които замръзваха в скелетоподобни и паяжиноподобни израстъци, пашкули, гнезда, фалшиви плавуни, хриле, изтръгнати от рибешките тела, ала все още дишащи — всичко, навсякъде, сред суграшица, се разпълзяваше и обвиваше: от дебелите висулки поникваха тънки бодливи филизи, свързваха се в спирала, отлагаха се, стичаха се, пак се наслагваха в замръзващото, непрестанно ръсещо от незнайни висоти лепкаво мляко. Нито една възникнала на Земята дума не би могла да изрази тази дейност в бялото, измито от сенки, светло мълчание, в тази тишина, в която се таеше далечно още, едва сега будещо се мъркане — свидетелство за подземния прилив, нагнетяван в комините на гейзерите, и когато Ангус се спря, ослушвайки се откъде иде този нарастващ шум, забеляза как Бърнамският лес е започнал да го поглъща. Не се бе приближил до него като гората в „Макбет“, а като че ли отникъде, от самия въздух, тук съвършено неподвижен, се оформяха микроскопични снежинки, които не падаха, а се появяваха изневиделица върху тъмните плочи на бронята, върху заварките на раменните дискове; вече цялата горна част на корпуса бе облепена с този сняг, който губеше приликата си със сняг, защото не падаше покорно върху металните плоскости на корпуса, не се събираше в неговите вдлъбнатини, а се лепеше по тях като бял сироп, покълваше, пускаше млечновлакнести пипалца и преди Ангус да се озърне, бе вече обрасъл със снежен кожух — изтегляйки се в игра със светлината, той покри корпуса на диглатора и го превърна в огромно бяло наметало, в странен снежен човек. Тогава Ангус леко, но рязко се дръпна и ето че замръзналите отломки по железните му крайници се строполиха в огромни парчетии и се разцепиха при падането на купчини фини трески. Светлината изтръгваше от нетрайния кипящ въртоп фантасмагорични форми и дразнеше очите, без да осветява повърхността, затова едва сега Ангус оцени истинската полза от включения излъчвател. Неговият невидим пламък прогаряше в гъсталака тунел, в който той вървеше. Ту отдясно, ту отляво от вкопчените ниско облаци се донасяше като артилерийски изстрел скотът на газовите изригвания, а в един момент наблизо пробяга бясно разтърсена, удряща като бич, пухкава китка на недалечен гейзер. Неочаквано отрупаната със сняг гора се разреди и разкри нещо като планинска поляна под издут като мехур купол от клони. В средата лежеше черна грамада, която разкриваше дъната на усуканите железни стъпала и извъртяния настрана корпус, скъсен в перспективата и приличен на заседнал на плитчина разбит кораб. Левият горен крайник бе прострян между белите стволове, китката му бе изчезнала в гъстия храсталак, а десният бе смачкан от корпуса при падането. Железният великан се бе сгромолясал превит, ала сякаш още не бе победен докрай — сняг имаше само по заскрежените крайници. Над грамадата на туловището въздухът неуловимо потрепваше, нагряван от все още излъчената отвътре топлина. Парвис стоеше като вкаменен пред гиганта-близнак и не смееше да повярва на очите си: станало бе невероятно чудо, срещата се беше осъществила. Понечи да се обади и в същия миг забеляза едновременно две неща: под рухналия диглатор се бе разтекла нашироко локва от мазна жълтеникава течност от пукналите се хидравлични предавки, което означаваше най-малкото частично обездвижване. Освен това предното стъкло на кабината, приличащо на овален корабен прозорец, зееше строшено и от рамките стърчаха само изолационните възглавници. Изпълненият с мрак отвор издишваше пара, като че в агонията си гигантът не можеше да изпусне последното си дихание. Ужасяващ страх смени триумфа, радостта, смесената с благодарност изненада на пилота. Преди внимателно и бавно да се наведе над разрушената машина, му стана ясно, че кабината е празна. Неговият фар се плъзна по вътрешността с безразборно провиснали проводници с прилепнала за тях металическа кожа; без да може да се надвеси повече, той се помъчи да надникне във всички ъгли на изоставената кабина с надеждата, че катастрофиралият водач е оставил някакво съобщение, някакъв знак, преди да излезе в скафандъра си, ала откри само преобърнато сандъче с изсипали се от него инструменти и ключове. Доста дълго размишлява какво е могло да стане. Диглаторът би могъл да рухне при пропадане, а водачът, притиснат от свлачището, е разбрал, че всички опити да измъкне машината са безполезни и тогава е изключил системата на предпазителите, ограничаващи допустимата мощност, което е довело до спукване на тръбопроводите поради прекалено голямото налягане на маслото. Прозореца в кабината не е разбил той, нали би могъл да се измъкне през изхода в бедрото или през аварийния на гърба. Стъклото по-скоро се е строшило при пропадането, когато гигантоходът с рухнал „по корем“. Обърнал се е настрана при опитите да се противопостави на затрупалия го масив. Нахлуващата в кабината отровна атмосфера би убила човека по-бързо от студа. Значи пропадането не е сварило водача неподготвен. Още когато гъстата плетеница се е строполила върху машината, той е преценил, че диглаторът няма да устои, и е успял да облече скафандъра си. По този начин е бил принуден да разчита само на аварийното управление, след като е смъкнал от гърба си електронната кожа. Диглаторът му не разполагаше с високотоплинен излъчвател и той е направил единственото разумно нещо, което е можел да направи, това говореше добре за него. Взел е инструментите, пропълзял е в машинното отделение и като е установил, че няма да успее да поправи хидравликата с прекалено много спукани тръбопроводи и силен теч, е отключил двигателния механизъм от реактора и го е пуснал на почти пълна мощност. С основание е прежалил гигантохода, но макар че горещината на ядрения реактор изгаряла вътрешността на машинното отделение, а може би тъкмо поради това топлината го нагряла до червено, проникнала през бронирания корпус и разтопила затрупващата го грамада. Така се е образувала пещерата с гладки като стъкло стени, което говореше за високата температура на разрушената машина. Ангус провери дали версията му за катастрофата е правилна, докосвайки гърба на колоса с гайгеровите броячи. Веднага затракаха остро. Реакторът с бързи неутрони се бе разтопил от собствената висока температура и вероятно вече изстиваше, но външната броня бе и радиоактивна, и гореща. Следователно водачът е захвърлил безполезните инструменти, напуснал е гигантохода през счупения прозорец и е тръгнал направо през гората. Ангус напразно търси следи от него в разлятото масло, после обиколи металния труп и провери всички отвори в стените на блестящата пещера — достатъчно големи, за да пропуснат човек. Нищо. Невъзможно му беше да изчисли наум колко време е минало от катастрофата. Двамата водачи бяха изчезнали в гората преди три денонощия, а Пиркс — от двайсет до трийсет часа по-късно. Разликата във времето бе твърде малка, не даваше основания да се прецени чия е машината, на някой от граалските оператори или на Пиркс. Той стоеше жив в своята железария над мъртвата железария и хладнокръвно претегляше всички възможности. В някоя чупка на този стопен от горещината мехур несъмнено е зеел отворът на използувания от водача проход, след това обаче той се е запушил. Порцелановият белег би трябвало да е доста тънък. Ала от диглатора не би го забелязал. Ангус спря машината, преоблече се припряно в скафандъра, изтича, тропайки по стълбите, до люка в бедрото, плъзна се по стълбичката в крака и скочи върху стъклоподобната повърхност. Разтопената в свлачището пещера веднага му се видя по-голяма или като че ли той самият изведнъж се смали. Обиколи я покрай стените, почти шестстотин крачки. Приближаваше шлема си до по-прозрачните места, почукваше по тях, за съжаление бяха много, а когато започна да чука по една ниша между дебелите като дъбове дънери колони, нишата затрепера като прозоречно стъкло; а отгоре се посипаха парчета от свода. Изсипваха се в непрекъснат поток, после нещо изтрещя и върху Ангус рухна цял облак от леки плочи и стъклен прах. Той разбра, че всичко е напразно. Нямаше да открие труповете на онези, а и той самият бе попаднал в не особено приятна клопка. Пролуката, през която бе влязъл във вътрешността на разтопеното свлачище, вече се запълваше с бели висулки, втвърдяващи се като солни стълбове, но от сол неземна, понеже се разклоняваше в по-дебел от ствола клонак. Нямаше начин. Нещо повече, нямаше и време за размисъл, тъй като сводът пропадаше и вече почти докосваше купола на излъчвателя върху плещите на неговия диглатор, който се превръщаше в Атлас, понесъл върху тях цялата тежест на замръзващите във височина гейзерни изригвания. Без да си дава сметка кога и как, Ангус се намери обратно в кабината, полегнала вече леко заедно с корпуса, огъван милиметър по милиметър; облече електронното облекло и за миг се поколеба дали да включи излъчвателя. Но всичко, което можеше да направи тук, криеше непредсказуем риск — започналият да се топи свод можеше както да поддаде, така й да рухне. Той направи няколко крачки и откри досами черната развалина място, от което можеше да се засили; с пълна мощност се заби като таран в замръзналия проход — не за да избяга позорно, а за да излезе навън от стъклената гробница. После щеше да види какво ще прави по-нататък.

Турбините в енергетичния блок засвириха. Издутата от наслоявания белота на стената се напука, ударена с двата стоманени пестника, черните пукнатини пропълзяха звездообразно нагоре и надолу и в същия миг отвсякъде се разнесе гръмотевичен грохот. Онова, което настъпи, стана прекалено бързо, за да може да се обмисля. Ангус усети толкова силен удар отгоре, че гигантът около него издаде едно басово скимтене, загуби равновесие, политна през пропукалия се проход като хартийка и хлопна така рязко под лавината от буци, парчета и ситнеж, че въпреки всички амортизатори на окачването всички вътрешности на Парвис скочиха чак до гърлото му. Затова пък последната фаза на сгромолясването бе невероятно бавна: отломъците по пътя, по който беше дошъл, се приближаваха към него, гледани през прозорците, като че ли не самият той падаше, а бомбардираната с град от руини снежна глазура се изправяше вертикално; от многоетажната висота той се приближаваше до тази белота, потънала в облаци снежен прах, докато през всички шпангоути на корпуса, виещите двигатели, техните легла, защитните плочи на бронята до него достигна последният, страховит удар. Лежеше заслепен. Прозорецът не бе счупен, но се заби в срутилата се камара, чиято истинска тежест Ангус чувствуваше върху себе си, върху гръбнака на диглатора. Турбините виеха вече не под, а зад него на празен ход, понеже при върховото напрежение сами се бяха изключили. На черния като сажди фон на прозореца пламтяха червено всички датчици, после те лека-полека избледняха, посивяха, преминаха в светлозелено, след което онези отляво започнаха да угасват един след друг като изстиващи въгленчета. Ангус лежеше в разбитата отляво машина, нищо от тази страна не реагираше на движенията на ръката и крака му. Светеше само рисунката на другата симетрична половина на гигантохода. С конвулсивни вдишвания той почувствува във въздуха миризмата на горещо масло. Край. Дали ще може поне да пълзи с наполовина парализиран диглатор? Опита. Турбините веднага послушно засвириха в унисон, тогава обаче отново блесна аларменото пурпурночервено. При падането колосът бе рухнал напред с изнесен ляв борд, който бе поел върху себе си цялата сила на удара. Дишайки дълбоко, умишлено бавно, заслепен, Парвис включи вътрешното осветление и потърси аварийния интероцентър на гигантохода, за да се запознае със състоянието на крайниците и корпуса без задвижващите агрегати. Обрисуваният с невъзмутими линии образ се появи веднага. Двете стоманени нозе се бяха преплели, по-точно кръстосали, тъй че колянната става на левия се бе спукала. Левият крак бе отишъл зад десния, но и той не можеше да се помръдне. Навярно там се бяха ударили стърчащите части от конструкцията, а налягането на свляклата се отгоре маса бе довършило разрушителното дело. Миризмата на прегрята течност от хидравликата вече дразнещо пареше ноздрите му. Той се дръпна и превключи цялата маслопроводна мрежа на далеч по-слабата аварийна верига. Май напразно? Нещо топло, лепкаво, меко покриваше стъпалата, прасците, бедрата му; легнал върху стъклото, той забеляза в бялата светлина на луминесцентната лампа проникващото в кабината масло. Нямаше друг изход. Дръпна ципа, измъкна се от електронната кожа, приклекна гол и отвори шкафчето на стената, която сега беше таван, и изохка, когато изпадналият скафандър го удари в гърдите с кислородните бутилки. След него в маслената локва падна като бяла топка шлемът. Трикото му бе напоено с масло. Без да се колебае, гол, в равнодушната изкуствена светлина, Ангус се напъха в скафандъра, изтри основата на шлема, защото и тя беше омазнена, сложи го, спусна запънките и пропълзя на четири крака в кладенеца, сега вече хоризонтален като тунел, до входния люк в бедрото. Не можа да го отвори, нито пък аварийния. Никой не знае колко дълго още преседя в кабината, преди да свали шлема, да легне върху омазнения прозорец, да вдигне ръка към червената светлинка, за да строши пластмасовото куполче и с все сила да натисне в бездните на бъдещето вдлъбнатото бутонче на витрификатора. Никой също не може да знае за какво си е мислил и какво е чувствувал, готвейки се за ледената смърт.