Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (8)

7

Лондон, 1971

Романът на Анди „Страст и измама“ излезе през юни. Той не хареса корицата. „Буквите са като капки кръв. Това да не е кримка“.

Подари на Лили специална бройка с автограф и тя се опитваше да я прочете, но не беше лесно. Първо, беше много ангажирана със свои собствени проекти, а сетне, историята постоянно се губеше в дълги, усукани размишления за морала и политиката през шестнадесети век.

Анди знаеше за заниманията на Лили. Двете с Рут Оуенс се бяха захванали с малки поръчки за домашни преустройства. Отличните връзки на Рут осигуряваха клиентите, Лили решаваше какво и как ще се прави, а Рут чертаеше скици въз основа на описанията й. Като че ли се получаваше. Засега имаха два обекта и Лили бе невероятно въодушевена. Анди казваше, че това е страхотно, но очевидно бе твърде зает със собственото си израстване, за да мисли особено за нейното.

В деня, в който книгата излезе официално, Лили тръгна с него на обиколка в шест книжарници между „Еджуеър Роуд“ и „Черинг Крос“. Намериха я в три.

— Половината — не е зле — рече Лили. — В Америка бихме казали, че печелиш „фифти-фифти“, което си е страхотен резултат.

— Това не е Америка — отвърна Анди мрачно. — А три от шест е направо ужасно. Проклетите посредници.

— Какви са те?

— Не какви, кои. Те са тъпанарите, които издателят наема да му пробутват стоката. Пълни идиоти, всичките. И неграмотни, както подозирам. Не са отворили книга, откак са напуснали училище.

Лили не отговори. Погледна си часовника. Трябваше да бъде в Брикстън в четири, за да се види с един дърводелец. Беше три и половина, но когато видя унилата физиономия на Анди, разбра, че не може да го остави.

— Изчакай малко. Трябва да се обадя по телефона.

Той се възпротиви даже и на това. Когато тя се върна, каза:

— Предполагам, че е нещо, свързано с важната ти работа.

— Да. Анди, не съм аз виновна, че книгата я няма на повече места. Не ме карай да се чувствам ужасно заради единственото нещо, което мисля, че мога да правя.

Вървяха по „Черинг Крос Роуд“ към „Пикадили“ и попаднаха на друга книжарница. Той спря и остави тълпата да го заобиколи.

— Държа се като глезено дете, нали? Лили, скъпа, съжалявам.

За пръв път я наричаше „скъпа“. Тя не можа да каже нищо. Просто го хвана за ръката и я стисна.

Тръгнаха след миг, но така и не стигнаха до книжарницата. Спряха при една винарна, наречена „Гроздовете на Ратман“.

— Хайде да влезем и да удавим мъката — предложи Анди.

— Чудя се кой ли е Ратман?

— Един умен евреин. — Анди се огледа. — Който се възползва добре от това.

Забележката й се стори малко смущаваща, малко извън тона, който смяташе за добър.

— Не харесваш ли евреите?

Анди намери това за много забавно. Смя се дълго, а накрая взе и двете й ръце през масата.

— Сладката ми Лили. Още не си станала модерно момиче. Може би си единствената в Англия, която още не знае, че Мендоса са евреи.

— Наистина? Но ти не си. Имам предвид, ядеш свинско, а и не носиш от онези кръгли шапчици. Освен това, никога не си споменавал, че си евреин.

— Аз и не съм, в религиозния смисъл. Първо, майка ми е от Йоркшир. Ортодоксалният юдаизъм учи, че си евреин, само ако майка ти е такава. После, повечето Мендоса не са практикуващи евреи. Някои от тях не вярват, а други принадлежат на англиканската църква. Ала фактът си е факт, потомци сме на стара еврейска фамилия и всички го знаят. Да заподозреш, че съм антисемит, е все едно да кажеш, че кралицата е против монархията.

— Добре, забрави. — Тя вдигна чаша. — За „Страст и измама“.

— Пия за това — допълни Анди. — И дай Боже критиците да бъдат милостиви.

А те не бяха. В неделните вестници имаше три рецензии — „Гардиън“ се изказа умерено, „Обзървър“ — лошо, а най-важното мнение, на „Таймс“, бе направо сриващо. Агентът на Анди бе казал, че критиците ще харесат книгата, а публиката — не. Очевидно бъркаше.

— Това няма да има значение, когато се продаде с хиляди — рече Лили утешително.

Анди не отговори. Бяха в нейната дневна, той стана и излезе, без да каже и дума, тя също си замълча. Не се възпротиви, защото знаеше, че се чувства ужасно и има нужда да остане сам.

Лили нямаше да се учуди, ако въобще не се бе върнал този ден, но той го направи малко след обяд.

— Съжалявам, че изчезнах така. Самосъжалявах се.

— Няма нищо.

— Не, не е така. Продължавам да си изкарвам на теб за лошия си характер, лошия си късмет и лошата си работа.

— Работата ти не е лоша.

— Може би, но съм един егоистичен глупак. — Той взе броя на „Таймс“, който още стоеше там, където го беше изхвърлил, и разгледа страниците. — Видях нещо интересно, докато търсех онази ужасна рецензия. Ето. Ден на отворените врати в „Суонинг Парк“, Съсекс. Спомняш ли си?

— Къщата близо до Брайтън. Да.

— Канят обществеността да отиде и да плати двадесет и пет пенса, за да види градините, в полза на някаква благотворителна кауза. Да отидем ли дотам?

— Днес? Минава дванадесет.

— Знам, но трябва да е днес. Това е веднъж в годината. Освен това, можем да успеем до пет следобед. Ще се стъмни много късно.

Беше прав. Едно от най-приятните неща в Англия през юни, както бе открила Лили, бяха дългите дни. Стъмваше се след десет.

— С удоволствие ще отида.

— Добре, грабвай палтото и да тръгваме.

Това беше предложение за мир, щедър начин на извинение заради лошото му държание. Лили не бе забравила последните му думи през онзи декемврийски ден в Съсекс. „Мразя това място“, беше казал той. Добре, може пък да си е променил мнението. Понякога Анди беше много непредвидим.

Когато пристигнаха в „Суонинг Парк“, наближаваше четири. Градините бяха изпълнени с разноцветна тълпа. Имаше хора млади, стари и на средна възраст, в дънки, ленени рокли и дълги шарени поли и блузи, с ризи и сака, с вратовръзки и без — пълна картина на английската публика. Ала тълпата се обединяваше и от още нещо — всички бяха познавачи. Това не бе сборище на зяпачи, любопитни да надзърнат зад чуждата ограда, а среща на градинари. Тази дума звучеше на Лили като благородническа титла.

До тях една възрастна жена с шапка и ръкавици говореше с брадат младеж в опърпан пуловер за преимуществата на Euphorbia robbiae и дали ще „зимува“ в Шотландия.

— Толкова много знаят — промърмори Лили.

— Така изглежда — съгласи се Анди. Отново бе смълчан и замислен. Тя не беше сигурна дали това е заради „Суонинг Парк“ или още мислеше за ужасните рецензии.

Лили погледна към къщата. Истинско бижу. Камъкът с цвят на мед подхождаше на разкошните ливади, а плочите по покрива отразяваха слънцето и цветята.

— Боже, страхотна е — отсъди тя. — Кой я е строил? Кой живее тук сега?

— Строена е през 1603, когато е умряла Елизабет Първа, последната година от царстването на Тюдорите. Едно от последните дела на Бес било да направи някой си Уилям Престън първия виконт Суонинг. Бил дал достатъчно на короната за целта. А останалото използвал да построи това.

— Истински паметник. Добре се е справил, нали?

Анди вдигна рамене.

— Зависи от гледната точка.

— Казваш го само защото си антиаристократ. Кой е настоящият наследник?

— Няма такъв. Титлата се загубила през 1939, когато последният лорд Суонинг умрял без наследник. Никаква мъжка линия, даже и братовчеди. И точка, няма вече виконти. Оттогава къщата е имала редица собственици. Суонинг Парк очевидно не е весело място. Всички го продават, рано или късно.

— Откъде знаеш толкова много?

Вместо отговор той каза:

— Хайде да повървим.

Наблизо ръчно написана табела със стрелки упътваше към перуниките, алпинеума и папратите. Анди я изчете.

— Като че ли си спомням някакво езерце с патици зад алпинеума. Тези земеделци сигурно не се интересуват от патици.

Тълпата пречеше на придвижването и разговорите, но накрая стигнаха входа на алпинеума. Заобиколиха го по тясна, едва видна пътечка. И така останаха сами.

— Наистина познаваш това място — рече Лили.

— Казах ти, последният Суонинг ми е бил някакъв роднина. Първата му жена е по-малката сестра на баща ми, леля ми Филипа. Умряла е много млада, преди аз да се родя.

Лили отметна глава и го загледа.

— Виконтът е умрял през тридесет и девета, това е също преди да се родиш.

— Да, но къщата е трябвало да се наследи по определен ред и е била описана с тонове мастило. Не е можела да се продаде заради забраната за отчуждаване. Баща ми се грижи за това място до 1952. Понякога ме водеше тук.

Тръгнаха по друга пътечка.

— Мисля, че е оттук.

След няколко минути излязоха от горичката и застанаха на широкия затревен бряг на езерцето.

— Чудно — рече Лили. — Да не си изучавал родословното си дърво? Откъде толкова много подробности?

— Статиите, които пишех, изискваха проучвания. „Суонинг парк“ винаги ми се е струвал интересно начало за една история. Тринадесетият виконт, онзи, който е умрял през тридесет и девета, е бил убит от втората си жена.

— Аха! Скелетите в зимника се размърдаха.

Той не отвърна на смеха й.

— Лили, вярваш ли в съвпаденията?

Тя си спомни какво бе забелязал веднъж.

— Мислех, че ги мразиш.

— Няма да е лошо, но не мисля, че ще успея. Не ми отговори на въпроса.

— Естествено, че вярвам. Случват се през цялото време.

— Добре, радвам се, че го уточнихме. Ето ти изненада. — Той не я погледна. — Да ти говори нещо името Аманда Кент?

— Аманда… Боже! Откъде изрови това? Да не си ме хипнотизирал? Да не говоря насън? — Тонът й все още бе лек и шеговит.

— Сериозно, Лили. Името ти е познато, нали?

— Разбира се, фамилията Кент е сред първите заселници във Фийлдинг. Всъщност, те са построили нашата къща. Две от техните жени са се казвали Аманда.

— Последната?

Тя помисли за момент.

— Трябва да е дъщерята на Томас и Джейн.

— Какво знаеш за нея?

Лили се намръщи.

— Нищо определено. Веднъж попитах майка ми за нея. Били са горе-долу на една и съща възраст, но едва ли са се познавали отблизо. После е имало някакъв скандал. Никой във Фийлдинг не говори за последната Аманда Кент.

Анди не я погледна.

— Мога да ти кажа нещичко за нея. Дошла е в Англия. През тридесет и шеста се е омъжила за Емери Престън-Уайлд и е станала втората лейди Суонинг. През тридесет и девета е изстреляла два куршума в сърцето му, излязла е от къщата и никой повече не я е виждал. Полицията я е търсила под дърво и камък, но тя е изчезнала. Вярва се, че се е самоубила.

Лили се вгледа в него. Историята я смрази. Догади й се. Сърцето й заби учестено. Не страдаше за отдавна починалата Аманда Кент. Но думите на Анди превърнаха в лъжа собствения им живот.

Не каза нищо, докато не потеглиха обратно към Лондон. Най-накрая въпросът и обвинението се изляха в дрезгав шепот:

— Анди, откога знаеш за връзката между Фийлдинг и „Суонинг Парк“?

— Започнах да разследвам тамошното убийство преди три години. Смятах да пиша статия за това.

— Значи когато си ме срещнал, когато казах, че съм от Фийлдинг, ти си знаел за Аманда Кент. Защо не ми каза нищо?

Той гледаше право в пътя.

— Имах чувството, че съм романист. Исках да си изхвърля от главата всякаква журналистика.

Добре, каза си тя, това беше някакво обяснение. Имаше някакво абсурдна логика.

— Денят, когато ме заговори във В&А, тогава не може да си знаел, че съм живяла в старата къща на Аманда Кент, нали? — Гласът й беше слаб, звучеше като малко дете, което търси подкрепа.

— По дяволите! Точно това се страхувах, че ще си помислиш. Ето защо казах, че мразя това място, когато го видяхме за пръв път. Разбира се, че не е така, как бих могъл?

— Не знам.

— Разбира се, че не — повтори той.

— Само си ме съжалявал.

Той удари кормилото с юмрук и колата поднесе за момент, докато я овладя пак.

— По дяволите, Лили! Не съм те съжалявал. Привличаше ме. Постепенно… никак не си ми безразлична. Не съм някаква пираня от Флийт Стрийт^[1], която си иска историята, а след нея — и потоп. Това е просто проклето съвпадение и нищо повече.

— Ти крещиш, Анди. И обикновено не използваш такива думи.

— Обикновено не съм толкова ядосан.

— На мен?

— На целия гаден свят?

 

 

Малко след десет, когато се стъмваше, той спря пред къщата на „Принсес Мюз“. Уличните лампи светнаха точно когато слезе от колата.

— Качваш ли се?

— Не, не тази вечер, ако нямаш нищо против. — Той подкара, преди да чуе дали има нещо против.

Лили плака цяла нощ. В седем му звънна. Той вдигна:

— Лили?

— Да, аз съм. Как позна?

— Не знам — рече мрачно той. — Добре ли си?

— Не съвсем. А ти?

— Чудно. Силен ми е коренът. Обикновено не падаме мъртви, когато приятелките ни вярват най-лошото или критиците казват, че нямаме талант.

— Не вярвам най-лошото. Само защо изчака толкова, за да кажеш нещо?

— Казах ти защо. Пак ли започваме?

— Не. Но може ли още един въпрос?

— Каквото и да кажа, пак ще го зададеш.

— Мисля, че си планирал всичко това вчера. Заведе ме в Суонинг Парк, за да имаш възможност да говориш за Аманда Кент. Фактът, че беше отворен ден за посетители, си беше чиста случайност. Така ли е?

— Да.

— Добре, защо реши да ми кажеш точно сега, след като си мълча толкова време?

— Каза един въпрос, това е втори.

— Важно е, Анди. Моля те, кажи ми.

Той въздъхна и изведнъж прозвуча като стар и болен човек.

— Не е голяма загадка, скъпа. Бари Кларк, агентът ми, ме натиска от месеци да направя документална книга. Аферата Суонинг е най-големия му фаворит. Заради връзката с Мендоса. Ето защо отидох в Испания, да разпитам роднините си в Кордова.

— Разбирам.

— Надявам се. И като се има предвид как се прие романът ми… Така де, може и да я направя.

Лили почувства невероятно облекчение. Всичко се връзваше.

— Всичко е наред. Разбирам.

— Добре. — Тонът му омекна. — Мога ли да дойда довечера?

— Определено. Бих казала да дойдеш още сега, но трябва да отида до Брикстън да се срещна с един дърводелец.

— А аз трябва да се видя с Бари. Значи, до към шест. Сготви нещо прекрасно да облекчи раните ми.

Тази вечер Лили сготви сьомга и я сервира с копър, масло, пресни картофи и грах.

— Традиционно ястие от Нова Англия — каза му тя.

— Има нещо около тази Нова Англия.

— Има си предимствата.

— Но не и свобода на информацията, очевидно. — Той довърши последната хапка сьомга и я заизучава. — Как така не си узнала, че Аманда Кент е убила съпруга си? Търсиха я по цял свят. Трябва да са стигнали и до Фийлдинг.

— Може би, но това е било, преди да се родя. Никой не ми е казвал. Историческото общество и краеведите внимателно подбират фактите за малките си книжки и разказчета. А и, както казах, единственият път, когато попитах майка ми за това, тя ми каза никога да не го споменавам, защото е имало скандал.

Той не я погледна.

— Мисля, че майка ти знае доста.

— Защо смяташ така? — Лили чистеше масата. Беше с гръб към него, когато той отговори.

— И тя е идвала в Англия, ти го каза.

— Да, но Англия не е толкова малка. А и Аманда е била по-млада от майка ми. Айрин е била в Лондон, не в Съсекс. Освен това, Кент и Петуърт се движат в различни кръгове. И винаги е било така.

Анди се намръщи, излезе в коридори, където си бе оставил нещата и се върна с един плик.

— Погледни това.

Той й връчи четири вестникарски изрезки, внимателно увити в найлон. Всичките бяха много стари и разказваха за убийството в Суонинг. Заглавията бяха вся крещящи. „Благородница изчезва след убийство“, „Кървава смърт в съсекско селце“, „Убийца ли е тази жена?“, „Да сте виждали лейди Суонинг?“

— Това е Аманда Престън-Уайлд, по баща Кент. — Анди посочи мътните стари снимки към всяка от статиите. — В пресата е имало буквално купища истории, но тези са специални заради снимките.

Лили прегледа текстовете и се вторачи в снимките.

— Добре — попита той. — Да си виждала лейди Суонинг?

— Никога през живота си.

— И аз така си помислих. — Той взе изрезките и ги остави настрани.

— Няма ли други, по-ясни снимки? — попита Лили.

— Не. Любопитно, нали? В цялото двестастайно чудовище в Съсекс не са намерили и една снимка на нейна светлост. Когато полицаите са я търсили, е трябвало да ходят до архивите на вестниците и да размножават техните снимки.

— Става все по-интересно. Странни ли са били, тя и съпругът й? Отшелници или нещо такова?

— Нищо подобно. Каймакът на обществото, появявали се на най-отбрани места. А в къщата е имало образ на всеки прародител от Адамово време. Но не и на Аманда.

Лили отметна глава.

— Звучи неслучайно. Може да ги е унищожила, преди да го е направила. Може да е било част от плана.

— Абсолютно вярно, било е нарочно. Но дали го е направила тя или някой друг, не знам. Още една интересна подробност. Спомняш ли си, когато казах, че къщата не се продаваше с години? Преди най-после да я продадат през 1952, баща ми отиде на последен оглед. Бях на девет и той ме заведе със себе си. Знаеш ли какво е архив?

— Мисля, че да. Там, където се пазят летописите, нали?

— Забравих, че изучаваш благородните домове. Точно така. Архивите са делата, различните кралски грамоти и привилегии, въобще официалните глупости от хералдическото ведомство. Както и да е, когато стигнахме в Суонинг, баща ми отиде направо в архива. Сякаш знаеше точно какво търси. Измъкна огромен стар том и го разгледа. И мога да се закълна, че откъсна нещо.

— Като в приказка или в старинен романс — рече Лили изумена. — Какво е взел?

— Не съм сигурен, но мисля, че беше снимка на Аманда. От брачния регистър. Мисля, че си е спомнил, че трябва да е там, а всички са я пропуснали. Историята с убийството не ми дойде наум, когато бях на девет, но по-късно, когато започнах да работя върху това, си спомних и направих предположение. Старецът беше още жив и го попитах. Като че ли питах каменна стена. Той отрече всичко и каза, че омесвам куп детски спомени.

— Но защо да отрича, ако е истина?

— Мисля, че на това му викат въпрос за милион долара. Според мен, защото Мендоса са затънали до шия в убийството и в изчезването на лейди Суонинг.

Тя потрепери.

— Не представяш семейството си в много розови краски.

— Те и не са. Има още нещо, което не исках да ти казвам, но мисля, че трябва. Докато бях в Южна Испания, в Кордова, ме извикаха в Мадрид. Среща с Марк, природеният ми брат. Лорд Уестлейк за по-официално.

Това трябваше да бъде шега, но Лили не се засмя. Подозираше, че не иска да чува следващите му думи, но беше твърде късно.

— Давай.

— Марк ми каза недвусмислено, че трябва да спра да издирвам Хари Креймър.

— Какво? — Думата изхвърча с крясък — Какво общо има, по дяволите, баща ми с брат ти? — попита Лили.

— Това е въпросът — рече Анди тихо. — Ала отговорът е, че не знам. Марк предаваше послание от братовчед ни Диего. Диего е жилаво дърто копеле, но не е официален глава на семейството, това е друг братовчед на име Мануел. Всички му казваме тио Мануел, чичо на испански, в нашия случай това означава глава на клан. Както и да е, Диего е паякът в центъра на мрежата Мендоса. Казал е на Марк, че ровенето ми около Креймър го смущава. Диего е помолил брат ми да ме спре.

— Но защо?

— Не знам.

— И затова трябва да спрем да търсим — рече Лили бавно.

Анди се взираше в сключените си ръце. Главата му подскочи.

— Чакай малко. Не съм се уплашил. Аз съм един от тях, скъпа. Това ми дава някаква ограничена защита. Тревожех се за теб.

Тя не можа да скрие неверието си.

— Тревожел си се за мен? За Бога, защо?

— Защото Мендоса играят грубо. — Той се наведе и я погледна в упор. — Виж, скъпа, знам, че звучи глупаво и мелодраматично, но е истина.

— И какво предполагаш? — попита Лили. — Киселина в лицето, падане от високо, скок от моста на Тауър? Нещо такова?

— Да.

До този момент тя стоеше, но сега седна тежко.

— Ти си луд. Само това не. Няма никакъв смисъл. Даже и да са толкова лоши, колкото казваш, как ги заплашвам аз? Даже не ги бях чувала, преди да срещна теб. — Изведнъж тя замлъкна, не ги бе чувала, освен ако…

— Какво се сети? — попита Анди.

Тя поклати глава.

— Ще ти кажа ей сега. Първо, одобрява ли семейството ти връзката ни? Да не би заради това да е всичко?

— Сега ти изглупяваш. Сърдечните работи не важат в техния свят. Въобще не им пука с кого се срещам и какво правя в личния си живот. Даже успяха да приемат писането ми. Както ти казах и преди, ти си дъщеря на Хари Креймър. А той е някаква връзка.

— Към какво?

— Към убийството в Суонинг. Той и майка ти.

Лили удари с юмрук по масата.

— Не, грешиш. Поне за Айрин. Ти не я познаваш. Ако я познаваше, щеше да разбереш колко е абсурдно тя да се свърже с каквото и да е престъпление, камо ли убийство.

Анди вдигна рамене.

— Добре, щом така казваш. Може и да си права. Всичко, което имам, са догадки. Но не мисля, че знаем достатъчно, за да продължим. Не и сега, когато Диего ни е набелязал. Моля те, повярвай ми. Да се забъркваш с Мендоса може да е много опасно.

— Семейство Мендоса от Кордова? Това са те, нали?

— Да, поне испанският клон. Диего живее в Мадрид, но това е за лично удобство, центърът е в Кордова.

Лили скръсти ръце и се загледа в пръстите си.

— И да не би да са известни понякога като Домът Мендоса?

— Отново да. Семейството е основано преди стотици години, така че феодалните останки не са изненада.

— Чакай тук — прекъсна го Лили.

Тя се качи горе и се върна с един плик.

— Намерих това, когато бях на тринадесет. Зад една картина.

Тя го постави на кухненската маса и извади от новия плик един по-стар.

— Гънките са, защото бе сгънато дребно, така че да се пъхне зад рамката на картината. А мастилото е толкова размазано, че не можах да прочета последната дума. Каква е?

Анди погледна през рамото й.

— Първата част е ясна. „Кордова, Испания, Домът…“. Прилича на „М“.

— Да, „М“, „Е“, нещо си. Домът Мендоса?

— Може би. Сигурно. — Анди очевидно се опитваше да прикрие вълнението си, но не успяваше твърде. — Какво има вътре?

— Това — Лили извади триъгълния къс злато и му го подаде.

— Това е част от нещо. Изглежда, като че ли е отделено от по-голямо парче.

Лили кимна.

— И аз мисля така.

— А тези странни знаци, да не би да са букви на иврит?

— Да. Библиотекарката във Фийлдинг провери. Според нея, буквите са на иврит и значат „да забравя“. Не ме питай за какво се отнася, защото нямам представа.

— И какво ти обясни майка ти за този скъп спомен?

— Така и не й го показах.

Той повдигна глава и се загледа в лицето й.

— Лили, не ти ли изглежда странно? След като продължаваш да твърдиш, че тя не може да е забъркана в случая с Аманда Кент? — Той говореше меко, като осъзнаваше напълно колко зловещи са предположенията му.

— Майка ми си има странности. Никога не съм го отричала. Исках да си представя чудни романтични неща за това… каквото и да е то. Не исках да се разочаровам, затова не й казах. Ала това не променя факта, че тя не би могла да е забъркана в убийство. Още повече, това е било зад картината над деветдесет години.

— Откъде знаеш?

— Тапетите. — Тя обясни, че са били избелели и че частта зад картината се е запазила.

— От това нищо не следва — възпротиви се Анди. — Отново правиш прибързани заключения. Даже и картината да е висяла толкова дълго, някой може да е пъхнал плика по-късно.

Лили се намръщи.

— Предполагам, че си прав. Но ако е била майка ми, със сигурност е трябвало да открие през последните седем години, че пликът липсва, и да ме попита.

— Може би. — Той все още изучаваше късчето злато, като го обръщаше из ръцете си. Почти между другото попита: — Каква е картината, някаква викторианска ужасия?

— Не, всъщност е на Констабъл.

Анди подсвирна.

— Невероятно. Сигурна ли си?

— Така казва семейната легенда. А и е подписана.

— Впечатляващо. Коя е?

— Не знам заглавието. Но е селска сцена — сеновал и хора.

— Осъзнаваш ли, че трябва да струва цяло състояние?

— О, да, разбира се — рече тя меко.

Анди се заигра с талисмана.

— Може ли да го взема?

— По-скоро не. Много съм суеверна. Мисля, че трябва да го нося винаги.

— Добре, ще имаш ли тогава нещо против, ако дискретно попроуча какво е?

— Не, абсолютно нищо.

— Хубаво. И ще продължа да ровя около аферата „Суонинг“, само ще поизоставя Креймър за малко. Ако намеря нишка право към него, ще продължа предпазливо. За да не ме лавнат пак кучетата. Съгласна?

— Съгласна. Но трябва да ми кажеш, каквото и да откриеш. Това я моя… — Щеше да каже „битка“, но се въздържа. — Интересът ми е повече от временен.

— Да, наистина. А сега, десерт?

— Нищо специално. Нямах време. Разглезвам те, Анди Мендоса. Заприличваш на мъжко шовинистично прасе. Във фризера има малко сладолед, ако искаш. И може да се заемеш с чиниите.