Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (12)

11

Ню Йорк, 1981

Кратката бележка в „Уолстрийт Джърнъл“ се появи на двадесет и осми март. Беше от един абзац под заглавие „Пътни знаци“.

„Защо една малка частна фирма за разпространение на европейски печатни издания излиза на пазара на акции, за да завладее куп изостанали американски списания, само едно от които — относително успешно? Да не би лумпенпролетариатът да е решил да блъфира?“

— Какво е да блъфираш? — попита Лон.

С Лили обядваха в руската чайна. Идеята беше на Лон, защото тридесет и първият рожден ден на Лили мина незабелязано предната седмица. Освен това, имаха нужда от нещо да им повдигне духа. В момента можеха само да седят и да чакат — никой не контактуваше с тях, на пазара нямаше нови акции, а цената оставаше седем и двадесет и пет. Това ги влудяваше.

Лон организира пищен обяд, за да се отпразнува рождения ден на Лили и постигнатото досега. В последния момент Питър се отказа, довършваше делата на „Фаулър Дистрибюшън“, така че двете жени бяха сами. Лили забеляза статията в „Джърнъл“ и я донесе на Лон да я види.

Рожденичката си отряза парченце блини и си взе малко от великолепния хайвер.

— Блъфирането е като изнудване — рече тя. — Само че законно.

— И все още не мога да си обясня какво е.

— Да речем, че сме искали да накараме Рандолф Демър да изкупи обратно акциите ни над пазарната цена. Щеше да му се наложи да го направи, ако иска да избегне битка и вероятна загуба, така че печелехме ние. Това е блъф.

Лон се намръщи. Сивите й очи бяха по-тъмни от обикновено.

— Това не е много хубаво.

— Но, ние не го и правим. — Лили си взе отново от хайвера. — Чудя се кой ли пръв се е сетил, че яйцата на есетрата са такъв еликсир? Някой руснак, сигурно?

— Не, сигурно някой персиец. Най-хубавият хайвер е ирански, нали?

— Въпрос на гледна точка — рече Лили и спря да дъвче. — Вярно, че не блъфираме, но понякога си мисля, че това, което правим, също не е много хубаво.

Лон се учуди.

— Защо не? Рандолф Демър е с вързани ръце. Списанията могат да станат много по-добри и печеливши. Той се отнася несправедливо към акционерите.

— Добре, а онези, които искаме да продадем? — Изведнъж на Лили й просветна, че говорят високо на публично място. Тя се огледа тревожно.

— Какво има? — попита Лон.

— Нищо, предполагам. Просто се сетих, че не сме много прикрити, но пък и няма кой да слуша.

— Щях да те спра, ако имаше. Аз съм спец по прикритията.

— Предполагам, че е следствие от богатството.

Лон вдигна рамене.

— Нещо такова. За списанията, които не искаме да задържим, няма причина да не се освободим от тях отговорно. Не е нужно да сме безскрупулни и да търсим само печалбата. Можем да намерим купувачи, които да продължат да ги издават и да осигурят работните места на сегашните екипи.

— Може би тогава ние няма да сме справедливи към акционерите — каза Лили.

Те се спогледаха объркани за миг, после Лон повика сервитьора и поръча нова бутилка с шампанско.

След два дни едно телефонно обаждане изненада Питър в офиса.

— Фаулър, обажда се Рандолф Демър. Какво, по дяволите, мислиш, че правиш?

Питър беше виждал Демър на снимка. Нисък, крехък на вид човек с бяла коса и деликатни черти. Не изглеждаше нито толкова директен, нито толкова избухлив.

— Нищо не правя, господин Демър — отвърна Питър.

— И не си сам. Казваш „аз“, но едва ли си сам. С теб има някой. Проверявам и ще открия.

— Преливаме от пусто в празно. Да имате някакво предложение? — Тонът на Питър бе равен. Сякаш си поръчваше пица.

— Да. Върви да се прескачаш.

— Не е много конструктивно, господин Демър. Вижте, тук няма нищо тайнствено. Искам контрола над компанията ви. Може да помислите над това от добрата страна. Много хора на вашата възраст биха се радвали да се пенсионират.

— Не и аз. А и ти не искаш компанията ми. Искаш пари. Блъф. Както пише във вестника.

— Не, това не е вярно.

— Така ще кажеш — изръмжа Демър.

— Аз знам по-добре. — Питър все още беше мек. — Зает човек съм, господин Демър. Имаме ли нещо да обсъждаме?

— Слушай, човече, спомням си онези проучвания отпреди шест месеца. За това дали ще продам двете си хранителни списания и „Къщите“. Казваш, че не искаш ликвидация. Добре, може и да е така, но не искаш и компанията. Искаш три издания и ще зарежеш останалите пет. Така е, нали?

— Ще направя най-доброто за акционерите на „Бейс и Демър“.

— Глупости. Ще ни изядеш, ще ни унищожиш. Но няма да стане. Ако останалата част от борда узнае какво имаш наум, няма да се предадат. Не си го и помисляй, Фаулър. А аз умирам да те видя как пиеш една студена вода с всичките си пари.

Когато Демър затвори, Питър се бе изпотил.

— Изглежда твърд като желязо — каза той на Лили по-късно.

— Добре. Така борбата излиза на равни начала.

Питър я прегърна и оттогава започна да я нарича Амазонка.

На първи април се получи още едно обаждане. Този път от млад човек на име Харви Майкъл Демър. Той беше внук на стареца и искаше да се срещне с Питър. Видяха се след два часа на мястото, избрано от Харви — катедралата „Свети Патрик“.

— Често ли идвате тук? — попита Питър.

Бяха зад олтара в страничния параклис. Имаше туристи, но не толкова, колкото в централната част. Една жена коленичи и се загледа с любов в статуята на Светата майка. Питър и Харви седяха на най-крайната пейка вдясно. Харви носеше чадър и шлифер и имаше червена кърпичка в джобчето. Така се бяха уговорили, така че Питър да го познае.

— Не много — отговори момчето. — Не съм католик.

— Ясно. И аз не съм. Ще ми кажете ли защо сме тук?

— Знаете защо.

— Знам повода за срещата. Но защо в църква?

— Трябва да съм сигурен, че никой няма да ни види — прошепна Харви. — Искам да ви продам акциите си, господин Фаулър. Притежавам шест процента от компанията. — Неопитността на младока му пречеше да разбере, че Питър вече знае това. — Получих ги миналата година за двадесет и петия си рожден ден. Баща ми ми ги завеща. Той умря.

— Така става с повечето хора.

— Не ми се подигравайте, господин Фаулър. Дядо ми го прави непрекъснато. Ето защо…

Появи се един пазач и сложи ръка на рамото на Питър.

— Господа, бихте ли оставили разговора за по-късно? Посетителите ни уважават тишината тук:

— Извинете — прошепна Питър. Обърна се към Харви. — Да вървим. Знам един малък бар на Първа, където е толкова тъмно, че и майка ви не би ви познала.

На няколко бири Харви се поотпусна и вече не изглеждаше толкова уплашен.

— Искам да отида в Европа, писна ми от тая страна. Толкова е изкуствена.

— Бил ли си някога в Европа? — попита Питър.

— Не, но съм сигурен, че е по-хубаво от тук.

— Може би. Зависи какво търсиш. Разбирам, за да осъществиш пътуването, трябва да продадеш дела си.

— Точно така.

— Можеш да излезеш на пазара.

— Не, дядо ми ще разбере и ще ме спре по някакъв начин. — Харви отпи от бирата си. — Освен това, на пазара акциите вървят по седем и двадесет и пет. Мисля, че вие ще дадете повече.

— Разбирам. Не си толкова невинен, колкото изглеждаш, нали, Харви?

— И аз това казвам на майка ми и на дядо ми.

— Добре, колко искаш?

— Направете ми оферта.

— Няма начин.

— Тогава няма сделка.

Питър се засмя.

— Пат. Нека помисля малко. А майка ти? И тя има шест процента. Мислиш ли, че ще се съгласи да продава заедно с теб?

Харви поклати сърдито глава.

— Вече се опитах да я убедя. Тя мрази стареца. Той не е искал татко да се жени за нея. Никога не го преживя и им почерни живота. Но тя няма да продава, страхува се от него. Ще полудее, ако разбере, че съм говорил с вас.

— Дядо ти се оказва наистина много корав — отбеляза Питър тихо. — Харви, само предположи, че се договорим. Да не си плюеш на петите и да забегнеш в неизвестна посока?

— Няма начин. Бях в банката вчера и изкарах удостоверенията от сейфа.

Дланите на Питър започнаха да го боцкат, като че наистина чувстваше скъпоценните късчета хартия.

— У теб са, нали?

— Не съм толкова глупав. Намират се на сигурно място. Можете да ги вземете, когато поискате. В замяна на валиден чек.

— С какво число, Харви?

— Както казах, направете ми оферта.

Питър се облегна и загледа хлапето. Проговори след малко.

— Харви, това е против всякакви правила, но ще те послушам. Но разбери едно нещо. Няма да се пазаря. Ще ти направя твърда, почтена оферта и ти просто ще я приемеш или няма. Искам дела ти, но мога и да не го взема. Имам и други възможности.

Харви беше поразен.

— Някой друг продава?

— Не съм казал това. Казах възможности. Добре, да се разберем или да приключваме. Едно предложение, да или не и край. Разбрано?

Той кимна. Питър знаеше, че владее положението. Нямаше начин момчето да си тръгне, без да е постигнало желаното, без да получи парите си. Като се имаше предвид възрастта му и ситуацията, не се искаше много, за да го хване човек.

— Осем и петдесет — заключи Питър. — Долар и четвърт над борсовата цена.

Двамата замръзнаха. Сетне Харви отново кимна и двамата си стиснаха ръцете.

След двадесет и четири часа Ел Пи Ел притежаваше двадесет и пет процента от „Бейс и Демър“, с три процента по-малко от Рандолф Демър. И нямаше пари в наличност.

— Време е да се потърсят съюзници, а не продавачи — посъветва ги Джереми Крендъл, когато се срещнаха в офиса му. — Няма да е зле да спечелите един-двама от членовете на борда на ваша страна срещу стареца.

Престояха много часове да анализират състава на борда. Без Демър и Харви бяха шестима. Двама изглеждаха по-скоро контингент на Лили, отколкото на Питър. Единият беше мъж, далечен братовчед на Демър. Имаше верига от закусвални — Лили можеше да му предложи да ги представи по телевизията. Втората възможност бе майката на Харви, снахата на Рандолф Демър.

— Братовчедът живее в Синсинати — каза Крендъл. — Да се спрем на питомното. Мисля, че с госпожа Демър трябва да говориш ти, Лили. В зависимост от резултата, с останалите ще се оправя Питър.

— Какъв отговор искаме? — попита Лили. — Колко да й предложа?

— Мисля… — Крендъл не довърши. Телефонът на бюрото иззвъня, той се извини и го вдигна. Беше казал на секретарката да отклонява всички обаждания, с изключение на спешните и свързаните с „Бейс и Демър“. Това отговаряше и на двете изисквания.

Крендъл не каза нищо, което да упъти слушателите му, само „да“, „не“, и „разбирам“. После затвори, погледна ги и съобщи:

— Рандолф Демър е намерил бял рицар.

— По дяволите — реагира Питър.

Лили зарови лице в дланите си.

— Някой ще ми каже ли какво става? — попита Лон.

— Бял рицар — повтори Крендъл. — Намерил е кой да купи компанията. Някой приятелски настроен. А вие не сте такива за него.

— Знаем ли кой е? — попита Питър.

— Да. Откачен мултимилионер от Ню Мексико, страстен нумизмат и дългогодишен абонат. На бас, че няма да ги кара да продават каквото и да било.

— Какво да правим? — попита Лон.

— Да предложим на акционерите повече, отколкото рицарят — отвърна Крендъл. — Проблемът е, че за това трябват повече пари, отколкото вие имате.

— Така или иначе опираме до борда — настоя Лили при следващата им среща. — Трябва да ги убедим, че сме най-добрата им възможност за бъдеща печалба. Белият рицар на Демър може само да поддържа досегашното положение.

— Точно така — съгласи се Крендъл. Той изглеждаше различно, по-малко ентусиазиран, даже малко отегчен. — Но трябва да се потрудите. Бордът ще иска да види пари в брой. Вие нямате, а без пари сте загубени.

Питър и Лили погледнаха несъзнателно към Лон.

— Имам голямо желание да вложа още пари — каза тя. — Ще трябва да продам нещичко, може би няколко картини, Джереми ще го уреди.

— Съжалявам — отвърна той. — Не мога да разреша. Членовете ясно дадоха да се разбере.

— Но това е абсурдно — възмути се Лон. — Разбрали сме се… Крендъл я прекъсна.

— Тази сутрин получих телекс от Мадрид, Лон. Беше съвършено ясен.

Лон пребледня и в един момент изглеждаше много стара. На Лили се стори, че от нея пада някаква маска. После си помисли, че си въобразява. След секунди Лон се успокои и овладя.

— Трябва да има грешка — предположи тя. — Сигурна съм, че мога да го уредя, но ми трябва малко време.

После стана и излезе от офиса. Лили и Питър дори не се опитаха да я последват. И на двамата им беше ясно, че иска да бъде сама.

Лон загуби близо час, за да се свърже с Испания. В офиса не отговаряше никой. Трябваше да се обади в частен дом. Накрая се свърза.

— Какво става? — попита тя. — Никога не е правил нищо такова. Никога. Бяхме се споразумели. Разбирахме се цели десет години. Защо сега се отмята?

— Дълго е за телефон. Напоследък позициите му са… крайни. Много се пали и е станал по-категоричен от когато и да било. Мисля, че има място за тревога, mi nina^[1]. Бих казала даже, Ла Житанита. — Нещо изпука и връзката прекъсна.

Лон бавно остави слушалката. Ла Житанита, Код, уговорен преди години, когато всичко беше различно. Той значеше „опасност, повишено внимание“.

След десет минути Лон позвъни на Лили.

— Съжалявам, че си излязох без обяснения днес. Много ли си сърдита?

— По-скоро онемяла. И объркана. Лон, би ли ми казала какво става?

— Не, не мога. Но ти обещавам, че ще оправя всичко. Утре сутрин излитам за Испания. Ще ти звънна оттам възможно най-бързо. Може би след няколко дни. Дръж се и не се тревожи. Ти ли ще кажеш на Питър?

— Мисля, че ще е по-добре ти да му кажеш. Виж, не че ми е работа, но знаеш за чувствата на Питър към теб, нали?

— Да, знам. Ще му се обадя.

Питър не приемаше краткото обяснение по телефона и настоя да отиде в къщата.

— Не ми пука какво ще стане с „Бейс и Демър“ — каза той на Лон. — Не и ако те тревожи толкова много. Изглеждаш ужасно.

— Уморена съм. А утре сутринта трябва да ставам рано. Да посъкратим малко, Питър, а?

Той отпи от питието, което тя му бе предложила, и се огледа.

— Къде ти е венецуелецът?

— Отиде си, слава Богу. Преди няколко дни. Виж, всичко ще бъде наред. Капиталите ми са обвързани с един тръст със седалище Испания. Членовете са стари и много мнителни. Ще се видя с тях, ще им обясня и всичко ще бъде наред.

Той трябваше да се задоволи с това. И с разрешението да я целуне, когато си тръгваше. Целувката бе по-скоро братска, отколкото страстна, но Питър бе свикнал да получава трошички от Лон.

Следващата сутрин бе влажна и студена, по-скоро декемврийска, отколкото априлска. Питър настоя да закара Лон до летището, а когато не можаха да намерят платформа, той сам понесе багажа й. Изненада се, че Лон има само три чанти. Не беше като с раница, но изглеждаше малко за жена като нея.

— Мислех, че ще имаш купища куфари — призна той.

— Буйната младост ме научи на друго — отвърна тя през смях. Тази сутрин бе весела и повече приличаше на себе си.

— Иска ми се да знаех повече за това, което наричаш своя младост. Иска ми се да знаех какво се е случило във всяка минута, преди да се срещнем.

Лон се усмихна и го погали по бузата.

— Мили мой, не мисля, че един живот ще ми стигне да ти разкажа.

Той изчака, докато обявят полета, а после я придружи, докъдето можа.

— В Испания поне трябва да се понапечеш. Там нали ще бъде пролет?

— О, да. Топло и слънчево, мисля. Така е през повечето време.

— Наслаждавай се — пожела й той и я целуна лекичко, преди тя да изчезне към паспортния контрол.

Веселият вид на Лон изчезна още щом тя се оказа в залата за пътници. Настроението й бе в отговор на загрижеността на Питър. Останала сама, тя си възвърна истинските мисли: измъчена и изнервена и безкрайно сигурна, че няма да се наслади на пътуването.

Ла Житанита. Това й напомни събития, които почти бе забравила, опасност, която мислеше за отминала.

 

 

— Мисля, че Крендъл ни мотае. — Питър изговаряше думите без определено чувство, като се взираше в чашата бърбън, която държеше. Беше шест следобед на пети април, неделя, самият край на седмицата. С Лили бяха в един бар, наречен „Южняшко спокойствие“ на ъгъла на първа и седемдесет и втора. Пиеха усмъртяващ коктейл със захар и джинджифил в заледени чаши.

— Аз пък мисля, че си луд. — Лили разбърка питието си с двете къси сламки, докато чакаше ледът да се разтопи и да разреди чистия бърбън. — Но не го казвам.

— И ти ли мислиш така?

— Просто се сетих.

— Защо не каза нищо?

— Лон замина преди ден и половина. Работата се прецака предния ден. Все още преценявам нещата.

— Аз също, хайде да преценяваме заедно. — Питър си допи уискито и махна на сервитьорката да донесе още едно. — Започваме от това, което каза Крендъл в самото начало, нали?

— Да, точно. От самото начало знаехме, че нямаме достатъчно налични пари да го направим.

— Налични пари на Лон — поправи я Питър.

— До голяма степен да. Но това няма значение сега. Тогава онзи сладур Джереми каза, че на този етап ще имаме възможност да преговаряме. Да направим сделка. Примерно привилегировано изкупуване.

— И аз така си спомням. — Сервитьорката дойде и поднесе още две питиета. Лили не си бе свършила първото и понечи да се възпротиви. — Няма проблем — успокои я Питър. — Аз ще го изпия, ако ти не можеш.

— Откога си се устремил към „Анонимните алкохолици“? Да не се напиваме, Питър. Няма да помогне.

— Права си. — Той бутна настрани току-що донесените питиета. — Да не се измъкваме глупашката. Прецакаха ни, скъпа моя. Това чудо, което се нарича „Групировка Мендоса“ трябва да се е усъвършенствало в сделки като нашата.

— Като тази, която се опитваме да осъществим — поправи го Лили.

— Да. Крендъл трябва да има поне десетина предложения относно това какво да правим нататък. А вместо това казва: „Съжалявам, няма повече пари, Лон“ и спира кранчето. Не се връзва. Никога не сме искали повече пари от Лон.

— Не, не сме.

Лили мълчеше, Питър запали цигара и се замисли. Първа проговори Лили.

— Да речем, че сме прави…

— Прави сме — прекъсна я Питър.

— Добре, какво да правим?

— Точно това не знам. Какви, по дяволите, са му мотивите на този Крендъл?

— Може би зад белия рицар се крие „Групировката Мендоса“. Може да са решили те да купят компанията.

— Глупости. Защо да искат дребна риба като „Бейс и Демър“? Спомняш ли си онези числа от първия ден? Двадесет и пет милиона или просто не се занимават.

— Да. А Джереми? Може да играе солово.

— Може би — съгласи се Питър. — Но пак не се връзва. Крендъл може да е всякакъв, но не е глупав. Едва ли му е щукнало внезапно да издава списания. Ако пък е инвестиция, всеки ден на бюрото му сигурно се появяват къде-къде по-апетитни предложения.

— А и можеше да започне да купува заедно с нас, а даже и преди нас. Той имаше вътрешна информация. Можеше да ни съсипе. И сигурно го е направил.

— Властите не обичат подобни неща — отбеляза Питър.

— Но така става всеки ден. Но даже и да е истина, той щеше да е продал всичко досега. И нямаше да има нужда да ни проваля плановете.

— Бизнес план. Забравяш многознайния му жаргон. — Той взе една от чашите и отпи голяма глътка. — Остава една неприятна възможност. Нарочно се опитва да ни прецака. И тъй като ние с теб се познаваме с него едва от няколко месеца, целта трябва да е Лон. Ние само сме се намесили.

— О, Господи. — Лили зарови лице в дланите си. — Това ли мислиш, че е?

— Така ми подсказва интуицията.

— Тя знае много повече, отколкото казва — рече Лили. — Това е сигурно.

Питър веднага застана нащрек.

— Мисля, че в този случай Лон е само жертва.

— Не я обвинявам в нищо, Питър. И аз обичам Лон. И аз се тревожех, че отиде в Испания сама да върши Бог знае какво. Междувременно ние си седим тук на път да загубим всичко наше и голяма част от имуществото на Лон, а ако си прав, някой има таен план, за който не знаем нищичко.

— Крендъл знае. — Питър стана и извади банкнота от портфейла си. — Хайде, да се измъкваме, преди да сме станали кандидати за отрезвителя. Трябва да хапнем.

Когато излязоха, Лили каза, че не й се яде.

— Не мисля, че мога да издържа нещо друго, освен вана и сън. Нещо против?

— Абсолютно нищо.

Времето бе учудващо меко за април. Изминаха десетте пресечки до апартамента на Лили и се сбогуваха пред вратата.

— Не можем да седим и да чакаме — заключи Питър. — Мисля, че ще трябва да се видя с Крендъл сутринта.

— Предполагам, че е добра идея. Аз не мога да се сетя за нищо друго. Ако е утре, не мога да дойда. Имам записи в студиото.

— Ясно. Мисля, че по-добре ще се оправя сам. По мъжки, ако нямаш нищо против.

— Искаш да кажеш, за да не се стресна, когато му кажеш да върви да се прескача.

Той се ухили.

— Да, това искам да кажа. Знаеш ли, старият Демър ме посъветва точно това преди седмица. Ние обаче и така сме си достатъчно прецакани, нали?

— Винаги обичам първо да ме целуват — забеляза Лили.

— И с нас беше така. Когато купувахме.

— Бих се засмяла, но е прекалено болезнено.

— Да, да не повярваш. Лека нощ, скъпа моя. Ще ти се обадя, когато свърша с битката.

— Не преди обяд. Ще се върна някъде тогава. И, Питър, внимавай. — Внезапно тя се изпълни с лоши предчувствия. — Много внимавай. Крендъл е умен и подозирам, че ако почувства и най-малката заплаха, няма да се поколебае.

Питър замахна престорено.

— Аз ще му изляза насреща. Не се тревожи. Успокой се, поспи.

Когато се качи, Лили се отказа от банята, беше прекалено тревожна, за да се наслади на мързеливото плацикане. Взе бързо душ, а сетне си направи чай и препечени филийки. Умът й щракаше в три посоки. Какво да направят за превземането? Кой желаеше злото на Лон и защо? И какво общо имаше с това високо образованият лакей Джереми Крендъл?

До десет и половина тя разбра, че едва ли ще измисли нещо. Трябваше да се яви в студиото на зазоряване, така че се налагаше да поспи. Но преди да си легне, се сети, че не е проверила обажданията на телефонния си секретар.

Натисна бутона. Първото съобщение бе дошло в шест и петнадесет, малко след като бе излязла, за да се срещне с Питър. То я отказа от намерението да слуша другите, както и да спи.

— Лили, обажда се Анди Мендоса. Знам, че не искаш да ме виждаш, но трябва да говоря с теб. Моля те, въпросът е на живот и смърт. — Той добавяше телефонен номер в нюйоркския „Хилтън“ на Шесто Авеню и обещаваше, че ще чака да му се обади цяла нощ.