Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (15)

14

Ню Йорк, 1981

Лили прослуша отново съобщението на телефонния си секретар. „… Анди Мендоса. Знам, че не искаш да ме виждаш, но трябва да говоря с теб. Моля те, въпросът е на живот и смърт…“

Натисна бутона, познатият глас замря, а тя застана неподвижна, парализирана от емоции, които не можеше да назове. Колко пъти си бе представяла точно тази сцена? Милион? Ала това бе преди години, а сега бе престанала да мечтае за Анди. Съзнателно, вероятно. Мечтата обаче отново я изпълваше, обхващаше цялото й същество — поток от копнежи, отчаяние и надежда.

Боже! Лили притисна пръсти към запулсиралите си слепоочия. Нямаше да й стори това отново. Нямаше да й се наложи да страда още веднъж от мъката, която Анди Мендоса означаваше. Докато думите се оформяха в съзнанието й, тя си погледна часовника. Единадесет и десет. Той беше оставил номер в „Хилтън“ и казваше, че ще я чака цяла нощ да му се обади. Лили вдигна слушалката.

 

 

— Вече не си пухкава — каза Анди.

— А и ти вече не си толкова мършав. Сядай.

Той се отпусна на един от столовете на цветя в дневната на Лили. Почти полунощ, но все още меко. Отвъд отворения прозорец улицата бе тиха. Сякаш бяха сами в цялата вселена.

— Как ме намери? — попита Лили. Искаше да попита и защо, но не го направи, не още.

— Лесно. Бях чувал, че си в Ню Йорк. Когато пристигнах, отворих указателя.

— Да, разбира се, че е лесно. И идваш за първи път, нали? И не си се връщал в Лондон от Испания с години? Така ли е?

— Не — рече той тихо. — Не е така.

— Наистина не е така — процеди Лили през зъби.

Беше си казала, че ще бъде хладна, резервирана, може дори да го убеди, че е забравила цялата работа. Ала обвиненията изригнаха и не можеха да бъдат спрени.

— Беше отвратително — прошепна тя. — Защо? Винаги съм искала да знам защо. Защо трябваше да си толкова жесток?

Той се отпусна на стола с протегнати напред дълги крака и се загледа във върховете на обувките си.

— Казах си, че така ще е по-човечно. Защо да сипвам сол в раната? Не виждах пред нас никакво бъдеще. Мислех, че ако се измъкна от твоя свят, ще ме забравиш.

Лили се втренчи в него. Същата пясъчно руса коса, същите остри черти на лицето, вездесъщите рогови очила — всичките познати, някога любими. Част от нея се разтапяше, искаше да се хвърли върху му, да го прегърне, да го почувства истински: Анди беше с нея, дишаше същия въздух, заемаше същото място. Другата част от нея изгаряше от гняв: беше чакала толкова дълго и си бе представяла толкова различни отговори. Сега имаше възможност да зададе въпросите.

— Сериозно? Наистина си помисли, че ще е по-човечно да ме оставиш насред път, без да знам какво се е случило? Не вярвам. А ти постъпваш още по-отвратително, след като ме лъжеш след всичкото това време.

— Лили, недей. Не ми причинявай това, мила.

Тя потрепери и се обърна, за да скрие сълзите си. Нямаше да плаче пред него на тази среднощна среща. Ала беше чувала гласа му хиляди пъти в ума си, беше чувала хиляди пъти да я нарича „мила“ по начин, който означаваше толкова малко за него и толкова много за нея.

— Ти не можеш да го понесеш — повтори тя с горчивина. — Сърцето ми се къса заради теб.

Тя сви юмруци, за да не се хвърли към него с гняв и копнеж, и ги пъхна в джобовете на хавлиените си панталони. Беше ги нахлузила, след като говориха по телефона. Изборът беше инстинктивен и самозащитен: нищо съблазнително, или стеснително хубаво, просто това, с което пазаруваше в събота сутрин.

— Харесва ми как си се подстригала — каза той. — Като Клеопатра. Отива ти.

— Хич не се опитвай да ме омагьосваш — процеди тя отново през зъби. — За Бога, Анди, не се опитвай да ме омагьосваш.

— Нищо, което кажа, няма да е подходящо, нали?

— Предполагам, че да.

— Значи по-добре да си тръгвам.

Тя не искаше това.

— Не. Какво стана с въпроса на живот и смърт?

— Съществува и наистина е на живот и смърт.

— Добре, тогава остани. Нещо за пиене?

— Чаша истински чай. Имаш ли?

— Разбира се. Годините в Лондон опитомиха дивата чужденка. Чакай малко.

Тя отиде в кухнята, кипна вода и сложи три лъжици чай в затопления чайник. После нагласи табличка с чашки и малка каничка мляко. Той го пиеше без захар, припомни си без усилие. Той още седеше в същата поза в дневната, вперил поглед в обувките си. Лили наля чай и му го подаде.

— Ето, по-добре е от хладката вода с пакетче отстрани.

— Определено. Пак ли ще ми се нахвърлиш, ако те попитам как я караш?

Тя вдигна рамене.

— Добре. Даже много добре. Имам собствено телевизионно шоу, представям ресторанти и говоря за кухни.

— Знам.

Това я учуди.

— Наистина? Да не си бил в Ню Йорк дълго?

— Не. Идвам може би веднъж годишно, за да се видя с американските си издатели. Но винаги се осведомявам какво правиш.

— Колко далновидно. Ти май също си преуспял. Виждам книгите ти навсякъде.

— Провървя ми със заглавията. Успяват да завладеят пословично непостоянната публика. Понякога даже раздавам автографи по книжарниците.

— О, това ли — рече Лили с гримаса. — Още една от чудесните ти демонстрации на заинтересуваност относно моите чувства.

— Чакай малко, не аз бях виновен, а ти. Ти се обърна и си излезе. Беше ми до болка ясно, че не искаш да ме виждаш.

— Това ли си помисли?

— Да. — Дръзко. Беше му писнало да го укоряват.

— Не беше така. Чаках да ми дадеш знак, а ти не го направи.

— Малко си почакала, около двадесет секунди, доколкото си спомням. Нямаше време, за никакъв знак.

— Лъжеш.

Той въздъхна.

— Лили, признавам, че постъпих много зле. Но мотивите ми не бяха такива, каквито предполагаш. Наистина си мислех, че постъпвам правилно. Нараних те и съжалявам. И аз бях доста наранен. Обичах те и ти го знаеш.

Казваше го за пръв път в живота си. Тя стисна чашата чай, но не отпи. Думите се блъскаха в гърлото й, и аз те обичах и още те обичам… Нямаше да ги каже. Нищо не можеше да я накара да се разкрие така. Не отново, не и след трудно извоювания мир. Ала не можеше да махне с ръка и да забрави миналото.

— И все още не можеш да ми кажеш защо?

Той се замисли за момент.

— Предполагам, че мога да опитам. Ще ми се наложи, ако искам да разбереш какво правя тук по нощите десет години след всичко това. Лили, спомняш ли си суонингската история?

— Убийството на далечния ти братовчед от Аманда Кент, къщата в Съсекс? Да, спомням си. Все още ли работиш над това?

— Никога не съм спирал. Не мога да се сдържа. Може би на това казват фикс идея. От години подозирам, че Мендоса са до ушите вътре в убийството и в изчезването на лейди Суонинг.

— Добре Предполагам, че е нужно да знаеш. Но щеше да обясниш защо си отиде, без да кажеш и дума. Продължавам да слушам, а не чувам нищо такова.

— Ще стигна и дотам. Как е майка ти?

— Майка ми? А, разбирам. Връзката, в която винаги си вярвал. Айрин е добре. Живее във Флорида. Не я виждам много.

— Виж, все още мисля, че е силно замесена в цялата работа. Мисля, че е била секретарка на Аманда Кент и й е помогнала да избяга, след като Суонинг е бил застрелян. Подозирам го, откак ми каза, че е отраснала заедно с Аманда във Фийлдинг и е дошла в Англия малко след нея. И онази работа с баща ти и предупреждението на семейството ми, когато търсехме Хари Креймър. Той би бил важен за тях само заради майка ти, защото Айрин е замесена в аферата Суонинг.

Лили го гледаше втренчено. Остави чашата и отметна коса от лицето си, като че ли като го видеше по-ясно, щеше да си изясни и останалото.

— И понеже това беше малко вероятно, едно на милион, ти…

— … си тръгна — довърши той. — Но когато си тръгнах, вече не беше едно на милион. Не е важно как и е твърде дълго за обясняване, но докато бях в Испания по Коледа седемдесет и първа, получих потвърждение, че името на секретарката е било Айрин. Или поне го разбрах като потвърждение. Как, по дяволите, можехме да продължим, след като знаех това?

Тя поклати глава.

— Изпуснах нишката. Много бързаш. Да речем, че си прав, че Айрин е част от цялата работа. Можело е да не ми кажеш. Очевидно никой, освен теб не се интересува повече. Просто е трябвало да зарежеш цялата работа.

— Не можех — прошепна той. — Не мога.

— Защо не? — почти изкрещя тя. — За Бога, защо не?

— Защото през целия си живот съм искал да се разгранича от тях. Мендоса са всемирно зло, Лили. Те са лешояди. Хранят се с всеки, който е по-слаб от тях. А повечето хора са. Мисля, че мога да докажа, че са прикрили едно хладнокръвно убийство. А ако не го направя, значи съм като тях.

Никога не го бе излагал с думи толкова ясно, дори и пред себе си. След като го каза, Анди осъзна, че е разкрил повече, отколкото бе искал. Тя му го бе измъкнала с въпросите си и с припомнянето на нещо, което дължеше от толкова време.

— Съжалявам — прошепна той. — Ти ме беше забравила. Не трябваше да идвам тук и да разравям останките.

Понечи да стане, но тя му направи знак да се спре.

— Недей, нищо не можеш да поправиш. Вече си тук и говорим. Ако не стигнем до сърцевината, няма да намеря покой.

— И аз — призна той.

— Все още не си ми казал всичко, нали? Излязло е нещо ново, иначе защо ще идваш?

— Да, нещо ново за мен, иначе е доста старо.

Той бръкна във вътрешния си джоб, извади един плик, а от него — снимката, която му бяха доставили в Мадрид.

— Тази снимка е от тридесет и девета. Вярвам, че това е единственият съществуващ екземпляр. Очевидно са положени много усилия, за да се унищожат и негативите, но този се е изплъзнал. Получих го в Мадрид преди няколко дни. Снимано е в Малага, Южна Испания. Ще я погледнеш ли?

Лили протегна ръка. Анди й подаде снимката и тя я загледа, удивена от роклите, от дългия наниз перли и усмивката на едното момиче, от глуповатата шапка на другото.

— Трябва ли да познавам някоя от тези жени? — попита тя накрая.

— Предполагам, че да.

Тя поклати глава.

— Не, не ги познавам. Мислиш, че едната е Айрин?

— Да. Заедно с Аманда Кент, лейди Суонинг.

— Още ли пазиш вестникарските изрезки след убийството? Онези със снимките на Аманда.

Той кимна и тя отново протегна ръка, като знаеше, че са в него. Лили гледаше като зрител на тенис мач, мърдайки глава наляво-надясно.

— Не съм сигурна. Може би онази вляво с малката шапчица и перото е същата жена. А за майка ми, предполагам, че дясната може и да е тя. Но това е бледо чувство. Айрин е била на тридесет и три, когато съм се родила, сега е на шестдесет и шест. През тридесет и девета трябва да е била… — Лили спря, за да пресметне — … на двадесет и две. Не знам как е изглеждала на двадесет и две.

Анди взе снимката и погледна нея и Лили.

— Ти не приличаш на майка си, нали?

— Не. Никога не съм приличала.

— Мислех така, защото видях нещо познато. Ако си изглеждала като Айрин на същата възраст, това би обяснило всичко. — Той сложи снимката в единия плик, а вестникарските изрезки — в другите и върна всичко в джоба си.

— Не изглеждам като Айрин. А като Креймърови, предполагам, с изключение на него.

— На кого?

— На Хари Креймър, с когото говорих.

— Какво? Кога? — Той се наведе. — Намерила си Хари Креймър? Той е жив?

— Беше. Сигурно вече е умрял. През седемдесет и четвърта в Лаймингтън открих един стар джентълмен на име Хари Креймър. Отидох да го видя. Беше сляп и към седемдесетте. И имаше жена французойка, с която бяха женени от четиридесет години, без деца. Никакъв удар, никакво попадение, никаква грешка. Даже не съм и приближавала.

Анди си свали очилата и ги завъртя за рамката.

— Може да е имал връзка с майка ти. Може би цялата тайна е затова, защото си незаконно дете.

Лили поклати глава.

— Не. Не мисля. Първо не е присъщо на Айрин. Второ, всичките инстинкти ми подсказваха, че старецът казва истината. Не ме познава. Просто не беше същият Хари Креймър.

— Добре, след като казваш. — Той отново погледна снимката. — Трябва да има нещо, с което да сравним, снимки на майка ти като млада, или пък като малка.

Лили стана и събра приборите за чая на табличната.

— Не съм виждала такива. Винаги съм ти казвала, че Айрин е резервирана. Не е типът майка, която ще ти покаже стари снимки и ще те засипе с истории от млади години.

— Казвала си даже и повече. Говорили сме няколко пъти и ти даде да се разбере, че тя се отнася към миналото като към тема табу. Нещо, което не се обсъжда. А за нейното поколение, това не се връзва с теорията за твоето незаконно раждане.

Лили отиде в кухнята и той я последва.

— Така е — каза тя. С Анди се чувстваше като захвърлена във времева дупка. Лили изми чиниите, а Анди автоматично се зае да ги избърсва.

— Виж — рече тя накрая, — майка ми е костелив орех. Преди няколко години се скарахме жестоко, защото продаде къщата във Фийлдинг.

Той остави кърпата и сложи ръка на рамото й. Докосна я за пръв път, откак бе дошъл.

— Къщата, която обичаше толкова много?

— Същата. Разбрах веднага щом ти си тръгна. Така и не го преживях. И още не съм. Понастоящем с майка ми едва си говорим. И все пак не вярвам, че е участвала в убийство. Всъщност тя е наивна и… благородна. Жестокостта не й е присъща.

Анди протегна ръка и тя се сгуши плачейки на рамото му. Плачеше за всичко — заради любовта им, заради това, че той бе обсебен от един грозен отрязък история, заради това, до което манията му го беше довела, заради мъката, че го е загубила, заради болката от загубата на къщата.

— Никой, освен теб не разбира как се чувствам — въздъхна тя, докато хлипаше. — Никой.

— Много хора нямат усещане за място — отговори той. — Днес всички се движим и това сякаш няма значение. Но такова нещо има и, ако го чувстваш, то те завладява.

Усещане за място. Да, точно това беше. Но една фраза, каквото и прозрение да представляваше, не можеше да спре плача й. Анди я вдигна, отнесе я в дневната и седна, като я държеше в скута си, позволи й да се наплаче и я люлееше като бебе. Не беше бебе, разбира се, беше зряла жена. И ако позволеше това да продължи, щеше да се стигне до едно нещо, а тя не го искаше. Не по грешка, както беше, неслучайно, не без мисъл за последствията и не без изяснени отношения. С огромно усилие на волята Лили се отскубна от ръцете му.

— Не така — рече тя.

— Не — съгласи се той. — Не така и не сега. Тръгвам си, мила. Да ти звънна ли утре?

Тя кимна, защото не смееше да заговори.

На следващата сутрин Лили се яви в студиото в шест и тридесет. Записваха части от следващите три предавания, отрязъци, които включваха нея и някакви диаграми. Беше предаване в предаването, Лили показваше скици на типични кухни, неща, разпространени из цяла Америка, и обясняваше как те могат да се превърнат в нещо по-вълнуващо.

— Купонясвала ли си, Лили? — попита гримьорът. — Очите ти са целите червени.

— Да — излъга тя. — Снощи бях на голям купон. Можеш ли да оправиш щетите?

Той отстъпи и я огледа.

— Да, но ще искам повишение заради допълнителната работа.

— Ще те черпя едно — обеща Лили.

Това беше шега, не сериозно оплакване. Гримьорът започна да действа с големите си четки, като от време на време отстъпваше и си хапеше устната. След десет минути обърна към нея силен прожектор и я огледа на светлината.

— Добре, публиката ти няма да узнае, че си била лошо момиче.

— Мерси. Много съм ти задължена. Няма да забравя.

Тя тръгна по коридора към помещението с нейния декор. Използваха го и за други предавания, но след шест години тя мислеше за него като за свой. Джоуни файн, продуцентката й, я очакваше.

— Добро утро. Изглеждаш толкова уморена, колкото се чувствам аз.

— О, чудесно. Много ме окуражи. Мислех, че гримьорът е прикрил всичко.

— Може и да се получи пред камерата. Готова ли си?

— Да.

Ала не беше. Диаграмите бяха на статив и трябваше периодично да ги отмята, за да показва следващата. Листата все се изплъзваха от пръстите й. Веднъж се обърка и отметна два наведнъж, разбра чак към средата на обясненията си. „Съжалявам“, промърмори тя. Започнаха отново. Този път си забрави репликите.

— Лили, всичко наред ли е? Да не си болна?

— Не. Съжалявам, Джоуни. Дай ми пет минути, после ще го направим още веднъж отначало и всичко ще бъде наред.

Прекара кратката почивка при кафе машината в дъното на коридора, като отпиваше от кафявата водниста имитация и се опитваше да събере разпилените си мисли. Неприятностите бяха с Анди Мендоса. Не, не само с него. Също и с Питър, и с Джереми Крендъл. Тримата мъже и различните им роли в живота й се преплитаха в съзнанието й. Това трябваше да престане, поне за няколко часа. Сега имаше задача, която нямаше нищо общо с тях, а само с нея самата. Трябваше да действа професионално. Лили изправи рамене и се върна в студиото. Този път всичко мина като по вода.

Върна се в апартамента към обяд. Чу телефона, докато отключваше и изтича да го вдигне, като забеляза, че червената лампичка на телефонния й секретар свети.

— Аз съм, скъпа.

— Питър, здравей. Видя ли се с Крендъл? Как мина?

— Видяхме се. Не съм сигурен как мина. Без размахване на юмруци, даже без викове. И двамата бяхме нащрек, много хладни. В края на краищата не мисля, че си казахме нещо важно. Той определено не се пречупи. Нито пък аз.

— Подозира ли, че ние мислим, че лъже?

— Да, мисля, че да. Ала всичко е догадка, на този етап никой не издава нищо. Някакви вести от Лон?

— Точно влизам. Чакай, ще си проверя секретаря.

Тя остави слушалката и прослуша съобщенията. Анди беше звънял два пъти. Чу гласа му и се стресна като предната нощ.

— Нищо от Лон — докладва тя на Питър.

— По дяволите, Лили, какво да правим сега?

— Виж, случи се някакво абсурдно съвпадение. — Тя се поколеба, като подбираше думите си. — Няма да повярваш, но снощи се появи Анди Мендоса.

— Права си, не вярвам.

— Истина е. И, помни, Анди никога не е имал нищо общо със семейството си. Той не е част от любимата ни групировка Мендоса, но ако съвсем случайно знае нещо, няма да ми навреди да го попитам.

— Лили, сигурна ли си, че можеш да се довериш на този тип? Нямам предвид в личен план, това си е твоя работа. Но Мендоса са истинска сила. Висшата лига. Като Морган и Ротшилд, че даже и повече.

— Знам. И всичко е наред. Мога да се доверя на Анди.

— Как можеш да го кажеш след…

— Не ме питай, Питър, моля те — прекъсна го тя.

Той пое дълбоко дъх.

— Добре, миличка, топката е при теб. Не се мотай.

— Няма. Ще ти звънна, когато имам нещо да докладвам.

— Или ако се чуеш с Лон. Това е засега.

И двете съобщения от Анди изискваха да му се обади веднага. Така и направи. Сигурно я бе чакал край телефона в стаята си, защото отговори веднага след сигнала.

— Къде беше? Тревожех се.

Като че беше едно време. Когато винаги си знаеха ангажиментите.

— Аз съм работещо момиче, Анди. Имах ранен ангажимент в студиото.

— Да, разбира се. Колко съм глупав. — Звучеше раздразнено. — Виж, май не обясних много добре снощи. Мъчи ме от много време. — Беше го обмислял и сега си изля душата по бездушната жица. — Не се обадих само защото си мислех, че можеш да разпознаеш Айрин. Надявах се, разбира се, но и не можех да продължа, преди да кажа първо на теб. Разбираш ли?

— Да, Анди, всичко е наред, за това разбирам. Както и да е, казах ти преди, няма начин да си помисля, че майка ми е замесена в нещо такова. Просто не е в неин стил.

Той не отговори на това.

— Обядвала ли си? Да обядваме ли заедно?

— Добре. Защо не? — Едва не го покани да дойде, имаше салата в хладилника. Ала не го направи, не беше готова да пристъпи в кухнята и да му приготви храна, да влезе пак в онзи ритъм, който някога й доставяше такова удоволствие. Щеше да боли твърде много, когато свърши.

— Близо до вас има хубаво място. „Блу Били“ на петдесет и шеста между Бродуей и седмо авеню. Страната към града. Малък блок, ще го намериш. Ще се срещнем там след четиридесет минути.

Ресторантът бе претъпкан. Той я чакаше на бара отпред, но бе запазил маса.

— Казаха след десет минути. Ще пийнеш ли нещо?

— „Перие“ с лимон.

— Още ли си на диета?

Той се усмихна — старата усмивка, която грееше, когато тя седеше с него в пекарната в Брайтън, ядеше кифлички със сметана, оплакваше се колко е пълна и се опитваше да осъзнае защо този чудесен човек й обръща толкова много внимание.

— Все още правя много неща — рече Лили.

— Същите, но различни — отвърна Анди меко и докосна с пръст бузата й. — Бях забравил как очите ти си сменят цвета, когато носиш синьо.

Бе облякла тъмносиня блуза от креп, панталони на Калвин Клайн в синьо-сиво каре и сако в тон. Синьото бе любимият цвят на Анди. Нарочно ли беше? Тя не знаеше, може би подсъзнателно. Кожата под пръста му пламна и тя се отдръпна. Той се втренчи в нея с тигровите си очи зад роговите очила, а после сведе поглед към питието си.

След секунди салонният управител потупа Анди по рамото, взе питиетата им и ги заведе до тяхната маса. Появи се сервитьор, много млад и свеж и агресивно отворен.

— Здрасти, хора, аз съм Боби, вашият сервитьор днес: Специалитетите ни са… — Той изрецитира дълъг списък с ястия, невъзможно бе да се схване кое кое е и, разбира се, нямаше начин да се узнае и цената.

— Разбра ли нещо? — попита Анди, когато момчето се отдалечи.

— Не много. Ужасен маниер, но се разпространява. Аз правя все така по телевизията. Ето колко съм влиятелна. Тук обаче правят страхотни тестени специалитети.

— Не обичам студени спагети.

— Спри да бъдеш такъв ужасен англичанин. Все си знаете ростбифа и йоркширския пудинг.

Накрая той се нави и двамата поръчаха тестения специалитет на деня. Беше много вкусен.

— Предполагам, че в края на краищата студените спагети ми харесват — заключи Анди.

— Това не са спагети, а фусили. — Лили размаха набодените на вилицата макарони. — Различните изделия имат различен вкус и вървят с различни сосове и подправки.

— Както кажеш.

Тя се спря.

— Много приказвам, както би казал ти, нали?

— Малко. За да избегнеш по-неприятните теми. Мисли ли още за това, което казах?

— Разбира се. Но искам да попроменим темата. Това чака от 1939, Анди, не би ли могло да почака още малко?

— Разбира се.

Винаги можеше да й отдаде цялото си внимание и да я накара да го разбере. И още го правеше. И не само с нея, помисли си тя. Това беше една от дарбите му, заради нея, може би, хората, за които пишеше, му разкриваха най-съкровените подробности от своя живот. Горе-долу това щеше да направи и тя.

— Спомняш ли си един разговор, който водихме преди години? За съвпаденията.

— Спомням си. По-скоро спор, по моему.

— От време на време. Както и да е, имам специална изненада за теб.

— Съвпаденията сякаш ни преследват. Добре, продължавай, слушам те.

— Затънала съм до уши в групировката Мендоса. И мисля, че се опитват да ме прекарат. Те или някой, който работи за тях.

— Каква изненада, та те прецакват всички. Как, по дяволите, се забърка с тях?

— Не само аз. Участвам в превземането на една компания. Имам двама партньори. Един от тях има дългогодишна връзка с твоето властно семейство, така че естествено отидохме при тях за съвет. Това, което се опитваме да направим, им е специалитет.

— Да завладяват, да, в това са добри. Само ти ли мислиш, че ви пързалят, или и партньорите ти са съгласни?

— Единият е съгласен, другият не можем да го открием в момента. — На върха на езика й беше да обясни за Лон, но не го направи. Беше твърде сложно и щеше да отнеме твърде много време. — Човекът, с когото се предполага, че работим, се казва… — Лили спря и се огледа. — Може би е по-добре да не казвам.

Анди поклати глава.

— Започвам да се чувствам като герой на Робърт Лъдлъм.

Лили не обърна внимание на това, а извади от чантата си листче хартия и надраска на него името на Джереми Крендъл. Сетне бутна съобщението към Анди.

— Това име да ти говори нещо?

Той го погледна и пак поклати глава.

— Нищичко. Съжалявам. Но аз нямам нищо общо с бизнеса, ти знаеш.

— Да, просто се надявах. Анди, можеш ли да попроучиш? Много, много дискретно.

Той сви устни и помисли за момент.

— Да попитам ще е лесно. Притеснява ме дискретната част. Щом става въпрос да се затягат редиците и да се налага дисциплина, роднините ми засенчват дори мафията.

Тя бе съкрушена.

— Точно от това се страхувах.

— Не се предавай толкова лесно, мила. Когато има желание… и така нататък. Нека помисля малко.

Той искаше да остане с нея и след обяда.

— Една разходка в Сентръл Парк — предложи той. — Или пък кино, ако предпочиташ.

— Не мога. Съжалявам. Имам страшно много работа. — Всъщност нямаше нищо належащо за следобеда, но се ужасяваше от това, което ставаше и от начина, по който се чувстваше. Анди и Лили отново заедно, като че ли последните десет години не съществуваха. Ала не беше така, тя все още ближеше рани и нямаше да падне в капана толкова лесно за втори път. Така че се разделиха и тя обеща да му се обади на следващия ден.

Както се оказа, звънна му същата вечер, след като говори с Питър, който действаше според плана, но нямаше какво да докладва.

— А твоят кротък Мендоса? — запита той.

— Той не е кротък. Нищо конкретно не можа да каже. Обеща да си помисли. Виж, Питър, бих искала двамата да се срещнете. Няма да навреди, а и ако той излезе с нещо, ще е по-добре да си го видял, преди да прецениш.

— Добре. Както и да е, ще се срещна с Уелингтън.

— Уелингтън? — учуди се тя.

Питър се разсмя.

— Мисля си за Ватерло.

— Охо. А аз съм Наполеон. Нали така?

— Точно така.

— Върви по дяволите. Ще видя какво мога да уговоря и ще ти се обадя. Как си с програмата за утре?

— Натоварено, но това има предимство. Само се обади колкото е възможно по-рано. Между другото, видя ли цените при затварянето на пазара?

— Не. Кажи ми.

— „Бейс и Демър“ са паднали с половин пункт.

— Чудно. Точно това ми трябваше да чуя.

Когато тримата се срещнаха на закуска на следващия ден, Анди погледна факта от различен ъгъл.

— Ако акциите падат, това означава, че нещата утихват. Това може да е добре за вас, както си мисля.

Питър кимна. Дойде на срещата предубеден. Преди години, когато бе малко влюбен в Лили и готов да се задълбочи, точно призракът на този човек разруши всичко. Освен това, той не би могъл да хареса никого с името Мендоса. Ала Анди все пак го впечатли. Дружелюбен, много прям, без фалшива скромност, когато Питър спомена, че е чел и харесал повечето му книги. У него имаше всичко, което харесваше в английския дух — учтивост, чар и особено чувство за хумор. А и ум. Анди сякаш бе преценил ситуацията много точно.

— Имам нещо за вас — каза той. — Не е много. Бих искал да обещая, че ще ви намеря и повече, но едва ли.

— Много бързо, така или иначе — отсече Питър. — Давай.

Бяха в апартамента на Лили, нямаше нужда да приказват кодирано. Анди отвори малък бележник.

— Джереми Крендъл е започнал работа за групировката Мендоса преди седем години. Направо от Уортънската бизнес школа.

— Все си мислех, че е от Харвард — забеляза Лили.

— Същата работа — прекъсна я Питър. — Те се множат. Продължавай, Анди.

— Винаги е бил в нюйоркския офис и това сякаш го прави леко низвергнат. Практиката им е да пращат най-добрите и най-умните в Европа, обикновено в Испания, за да бъдат посветени.

— Така че може да действа солово заключи Лили. — Да ни хвърля на вълците по свои собствени съображения, които нямат нищо общо с шефовете му.

— Казах, че вероятно го прави леко низвергнат — натърти Анди. — После се оказа, че говори чудесно испански и е прекарал две години в университета в Саламанка.

Питър свирна през зъби.

— Значи би могъл да е присъединен?

— Именно. — Анди затвори бележника шумно. — Но е твърде произволно предположение. Може би Саламанка и добрият испански просто са го накарали да се кандидатира пред групировката и тя го е приела пак заради тях. Тук няма нищо зловещо.

Лили подпря главата си с ръка и изтика трохите от кроасана към другия край на масата.

— Не, няма. А ние наистина се хващаме като удавници за сламка. Както и да е, как ще ни помогне да знаем какво си е наумил Крендъл? Ако не намерим начин да му попречим, полза няма.

Питър се тревожеше за друго.

— Би ли ни казал откъде си получил информацията? Ако някой е наясно с подозренията ни, по-добре ще е да знаем.

— Няма повод за притеснение — увери го Анди. — Реших, че най-доброто прикритие е липсата на такова. Проучих чрез една секретарка в лондонския офис. Казах й, че един тукашен вестник ме е помолил да напиша нещо за семейната фирма в Ню Йорк. Роднините ми не харесват това, което пиша, но знаят, че така или иначе ще го напиша, така че ми се дава всякаква нужна информация. Забележителният ми полубрат смята, че така е по-добре, отколкото аз да си измислям. Затова обаче и информацията е толкова оскъдна. Не съм достатъчно добре поставен, за да разбера за вас истинските тайни.

— В наше време няма тайни — отбеляза Лили. — Само бази данни в компютрите. — Тя стана и започна да прибира масата. Мъжете помогнаха. Когато свършиха, тримата се върнаха в дневната. — Добре, момчета, някаква идея как да продължим?

Питър тутакси погледна Анди. Не го харесваше чак толкова.

— По-добре да си тръгвам и да оставя вас двамата да кроите планове — рече Анди веднага. — Да ти се обадя ли по-късно, Лили?

— Да, обади се. — Тя го изпрати и когато се върна, попита: — Добре, хареса ли ти?

— Много. Разбирам чувствата ти. — Гласът на Питър омекна. — Все още си влюбена в него, нали, скъпа?

Тя се отпусна на стола.

— Предполагам, че да. Така и не го разлюбих. Но се плаща до смърт, че ще се повърти, а после отново ще изчезне. Не мисля, че ще преживея това още веднъж, Питър.

— Недей — отвърна Питър меко. — Поне веднъж помисли за себе си, за своите собствени интереси. Несподелената любов е досадна. Питай патилия.

— Да. — Тя му се усмихна. — Де да бях се влюбила в теб.

— По едно време и аз исках същото. — Той стана и я целуна по челото. — Безплатните съвети свършиха. Лили, трябва да направим нещо. Ужасно е, че не сме се чували с Лон, но не можем да чакаме повече.

— Знам. Какво обаче да направим?

— Виж, всичките оперативни решения досега са идвали от Джереми Крендъл. Той изпълняваше ролята на шеф, нали?

— Точно така.

— Добре, с теб знаем, че той играе двойна игра, действа в нечия полза или каквото и, да е. Не трябва да му се вярва. Така че ще следваме инстинктите си. Какво казват твоите?

— Да говорим с някои от членовете на борда — отговори тя веднага. — Това казах и веднага след като чухме за белия рицар. Защо да последват съвета на Рандолф Демър и да продават на този тип от Ню Мексико, когато могат да бъдат убедени, че ще правят повече пари с нас?

— И аз мисля така — съгласи се Питър. — И имаме две възможности, като не е задължително да ги споменаваме направо. Или получаваме гаранции, че някои от тях ще гласуват с нас и насрочваме събрание на акционерите, или се връщаме към оригиналния сценарий, откупуваме дела на един-двама и ставаме притежатели на контролния пакет. — Той запали цигара. — Това ни връща на въпроса с парите.

— Не — възпротиви се Лили. — Не и по начина, по който ти мислиш. Парите не са проблем, Питър. Мисля, че това е димна завеса от страна на Крендъл. С това, което имаме, и плановете ни, не виждам защо, която и да е банка да не ни подкрепи. Ако постигнем съгласие да купим ние, а не откаченият милионер, мисля, че ще можем да направим сделка.

— Добре, има смисъл. Значи всъщност искаме да купуваме. Това е позицията ни за началото на преговорите.

— Да, точно така. — Тя отиде до бюрото си и измъкна листа с членовете на борда от чекмеджето. — С кого започваме?

— Не ми трябва да ги чета отново. Знам ги наизуст. И знам кой е най-вероятен за каузата.

— Уила Грейсън? Низвергнатата дъщеря на покойния господин Бейс?

— Не. Бейс е мъртъв от дванадесет години. Не мисля, че госпожа Грейсън все още жалее за него. Някой по-скорошно разсърден. Майката на Харви Майкъл Демър.

На следващия ден, в четвъртък Лили трябваше да записва представяне на един ресторант следобед, но беше свободна до три. Решиха, че тя трябва да се обади на госпожа Демър.

— Според Харви Майкъл — беше казал Питър, — мамчето не само се страхува от стареца, тя го мрази. Значи може би мрази мъжете изобщо. Това е само догадка, Лили, но мисля, че твоите шансове са по-добри.

И тя се съгласи. Ето защо в единадесет сутринта в четвъртък стоеше във фоайето на една страда на източна шестдесет и пета улица под погледа на сладострастния портиер. Беше се обадила на жената предната вечер. На теория едно неочаквано посещение би било по-успешно, но на практика то беше невъзможно. Напоследък не можеше да се добереш до горните етажи на никоя манхатънска сграда, без да те проверят и обявят. Така че трябваше да телефонира и да намекне, че иска да обсъдят нещо във връзка с нейното шоу.

— Лили Креймър — бе възкликнала жената. — Да не повярваш! Но моята кухня не е нищо особено. Когато мъжът ми беше жив, доста ядяхме навън. А сега не…

— Това е сериал за манхатънските апартаменти. Просто искам да поговорим. — Лили я прекъсна меко.

— Добре, това не вреди. Елате.

Така че сега портиерът я изучаваше и говореше по домофона.

— Да, точно така. Дамата, която говори за ресторанти по телевизията. Виждал съм я много пъти. Тя е Лили Креймър. Сигурен съм.

Лили бе благодарна на човешката природа. Можеше да се разхожда по всяка улица, да се храни във всеки ресторант, да пазарува във всеки магазин и да не я разпознаят. Но ако притисне паметта им, ако каже коя е, сложи телевизионната си усмивка и попита дали я познават, хората неизменно откликваха. Може би не го правеха, но поне казваха, че е така. Никой не иска да си признае неинформираността, поне за попкултурата, не и в Ню Йорк. Тя благодари на портиера и се отправи към стълбата.

Луиз Демър бе приказлива блондинка. Към средата на петдесетте, опита се да предположи Лили. Не особено красива, тя имаше издължено, тясно лице без брадичка, но беше висока и забележителната й някога фигура все още бе много добра. Носеше една от онези стари увиващи се рокли в стил Даян фон Фюрстенберг. В момента това не беше последен крясък на модата, но пък подчертаваше фигурата й.

Тя стисна ръката на Лили със смесица от отегчение и жизнерадост и я заведе в дневна — каша от периоди и стилове, претъпкана с мебели и окачени на всеки сантиметър от стената предмети.

— Седнете. Тук светлината е по-добра. — Госпожа Демър приседна на един люлеещ се стол, а на Лили посочи мекото канапе.

— Много мило от ваша страна, че ме приехте — каза Лили. — Но да ви кажа още отначало, няма да говорим за шоуто ми.

Другата жена отвори уста, а сетне скочи.

— Вижте, госпожо, не знам коя сте и какво става тук, но…

— Госпожо Демър, аз наистина съм Лили Креймър. Нямам никакви лоши намерения. Но трябваше да ви видя, а се страхувах, че няма да се съгласите, ако ви кажа истинската причина.

Очите на Луиз бледнееха. Тя ги присви, когато заизучава посетителката си.

— Може би трябва да кажете бързо и да се махате оттук.

— Добре, ако искате, ще направя точно това, след като ви обясня. Но ще ме изслушате, нали?

— Нали няма да ми струва нищо? Нали не продавате някаква стока?

Крадци, изнасилвачи, убийци и амбулантни търговци, нюйоркчани смятаха всички тях за еднакво опасни.

— Определено не — увери я Лили. — Обратно. Искам да купя нещо.

— Какво?

— Акциите ви в „Бейс енд Демър Пъбликейшънс“.

— Господи — възкликна госпожа Демър, а сетне го повтори. — Господи! Затова ли е всичко? И какво общо имате вие? Освен това, свекърът ми продава компанията на някакъв нумизмат от Ню Мексико.

— Не може да го направи без съгласието на борда. А никой не може да накара вас да си продадете акциите, ако не желаете.

— Не познавате онова говедо свекъра ми. — Жената беше седнала след първия си изблик, но сега отново стана. — Господи! — Това сякаш й беше любимата дума. — Искам да пийна нещо? За вас?

Единадесет и петнадесет сутринта. Ала това беше в реда на нещата.

— Малко шери, ако имате.

— Може би, само да видя. — Тя се порови из шкафа с напитките в ъгъла. — Синът ми Харви, от време на време купува такива неща. Да, „Тио Пепе“, това е шери, нали?

— Да — потвърди Лили и благодари, когато пое пълната чаша. Домакинята си наля водна чаша скоч. С едно ледче.

— Ако на мен ми се пие нещо, трябва да е силно — рече тя. — Шерито добро ли е? Нали не е станало на оцет? Бог знае откога е тук. Както казах, сигурно го е купил Харви. Него го няма от няколко седмици. Замина за Европа. Защо не дойдохте по-рано? Харви си продаде акциите. Мислех, че старият пръч ще умре, когато научи. — Тя се изсмя.

— Вече притежавам акциите на Харви, госпожа Демър — обяви Лили и зачака.

Тънките устни отново се разтвориха.

— Как? Той ги продаде на онзи умник, който опита да ни завладее скришом. Питър някой си.

— Питър Фаулър от „Фаулър Дистрибюшън“. Той ми е партньор.

Госпожа Демър се отпусна назад и отпи от скоча си.

— Мисля, че започвам да разбирам защо сте тук.

— Надявам се. Вижте, готова съм да ви предложа значително повече от пазарната цена. В последните два дни акциите паднаха от седем и петдесет на шест и деветдесет. След още малко ще се върнат на шест и двадесет и пет или дори по-малко. Защото на Уолстрийт знаят, че този нумизмат просто ще си седи със списанията, както прави свекърът ви от години. За вас печалба няма. Не и ако нямате емоционална привързаност към сегашното положение.

Блондинката се засмя.

— Емоционално, хареса ми. Не, никакви емоции, що се отнася до тези проклети списания. Когато се венчахме със съпруга, ми, бяхме две влюбени деца. Аз бях артистка и старецът не ме одобряваше. Ревност, това е причината. Обзалагам се, че ме е желаел. — Тя протегна крак. Чорапът беше от най-стегнатите, а токчето — от най-високите. — Все още не е зле, нали?

— Определено — потвърди Лили. И това не беше ласкателство, а истина. — Направо да позеленея от завист. — И това беше истина. Но не по отношение на краката на домакинята.

— Заради краката или заради акциите ми? — контрира блондинката през смях. Значи не беше глупава.

— И за двете — призна Лили.

— Да, обзалагам се. Така де, старецът очерни живота на моя Харви. Имам предвид съпруга ми, синът ми е Харви Майкъл Джуниър. Не че проклетият Рандолф не се опря и на него. Направи го. А животът ме заради него е ад.

— Тогава защо…

— Защо не прегърна шанса да сторя нещо, което ще го накара да се гърчи? Не е толкова просто. Виждате ли този апартамент? Той всъщност не е мой. Притежава го тръст начело с Рандолф Демър. Същото е и с доходите ми. И те идват от тръста. Не мисля, че в крайна сметка може да ми отнеме всичко. Адвокатът ми казва, че не може. Но със сигурност може да ми направи живота черен, докато трае битката.

Лили отпиваше от шерито. Умът й работеше на пълни обороти. Имаше няколко секунди преднина, защото Луиз Демър си бе изпила питието и бе станала да си налее още едно.

— Още малко от това?

— Не, благодаря. Вижте, опитвам се да изясня нещо. Вие притежавате шест процента от акциите.

— Точно.

— А ние имаме двадесет и пет. Така че ако ни продадете вашите, ще имаме тридесет и един процента и ще надминем свекъра ви.

— Останалите от борда ще го подкрепят, а заедно те имат… — Луиз спря, за да пресметне.

— Без вашите акции и тези на сина ви, единадесет процента — довърши Лили. Отдавна го бе съобразила. — Двадесет и осем и единадесет прави евентуалните тридесет и девет процента, който Рандолф Демър контролира. Но мисля, че можем да присъединим един-двама от членовете на борда. Защо да не го направят? Ние представляваме възможност за печалба. А свекърът ви и неговият купувач — не.

— Искате да кажете, че можете да присъедините Уила, така ли? Тя остава с другия голям пакет. Останалите са далечни братовчеди и такива неща. С по един-два процента всеки.

Лили не отговори. А и не трябваше, цифрите бяха красноречиви.

— Но, както казах — продължи Луиз, — не мога да ги продам на вас. Старецът може да ми стъжни живота.

— Ами ако ви предложим не само привлекателна цена? Ами ако ви дадем привилегировано място в управителния съвет? Ще участвате в бъдещите печалби, а сега ще получите добра сума. Най-доброто отвсякъде.

— Наистина ги искате, нали, миличка?

Лили стана, но не се усмихна.

— Да, наистина ги искаме. Не ви будалкам за това, госпожа Демър. И вие не ме будалкате. Наистина искате да продавате. Наистина искате старецът да затъне до ушите.

Домакинята вдигна рамене.

— Това не е тайна. Наистина искам.

— Добре, а аз ви показвам как да го направите с най-малък риск. Ще се включите ли?

— Най-малък не значи никакъв.

— Не, не значи. Няма такива неща в живота. Както, сигурна съм, сте забелязали.

— Да.

Те се гледаха миг-два. Лили беше решена да не заговаря първа, а и не трябваше.

— Изкушена съм. — Блондинката отпи от скоча. — Много съм изкушена. Но трябва да си помисля и да се консултирам с адвоката си. Ще ви се обадя.

— Добре. Но не мога да ви дам повече от двадесет и четири часа. Ще ви се обадя утре сутринта в единадесет.

— Ако трябваше да заложиш живота си — попита Питър по-късно, — за какво щеше да заложиш? Какво ще реши?

Лили помисли за момент.

— Ще ни ги продаде — каза тя накрая.

Така се и оказа. Ала имаше условие.

— Трябва да чуя от Уила Грейсън, че ще се присъедини към вас и ще прецакаме стареца. Докато това не стане, няма да стане и сделката.

Това беше задача на Питър. Лили бе посетила Луиз Демър в четвъртък, отговорът дойде в петък сутринта. Питър звънна на Уила Грейсън веднага, но му казаха, че е заета през целия уикенд. Не получи отказ, но тя му каза, че няма да успее преди неделя вечер.

— Може би дотогава ще сме се чули с Лон — рече Питър обнадежден. — Не ми се прави всичко това, без да й кажем. Може би даже не е законно.

Двамата седяха на бара в едно кафене в града и ядяха сандвичи с риба тон.

— Не можем да чакаме — рече Лили. — На този етап всичко е разговори и обещания. Никакво правно обвързване.

— Но след около половин час ще се обвържем — отвърна Питър.

След тридесет минути имаха среща в банката отсреща.

Това беше банката, с която Питър работеше от години. И личните, и служебните му сметка бяха там — логичното място, откъдето можеха да потърсят финансиране.

— Да бяхме дошли първо тук и никога да не се бяхме обвързвали с групировката Мендоса — каза той на Лили, докато чакаха в шумното фоайе човека, с когото трябваше да се видят.

— И аз мисля така, но всичко започна с парите на Лон и тя беше в правото си да избере екипа.

— Да, не ми припомняй. — Той наистина се тревожеше за Лон. Лили разбираше. Съгласна беше, че е странно да не се чуят почти седмица и Лон да не остави координати, но не споделяше загрижеността на Питър.

— Лон не е малка — успокои го тя. — Мисля, че може да се грижи за себе си много добре. Глупаво е да се тревожим, ако всъщност няма нищо тревожно.

Въведоха ги в един кабинет отзад. Банкерът се ръкува с тях, настани се и даде знак, че слуша. Питър представи случая с малки допълнения от страна на Лили, а служителят седеше търпеливо.

Казаха всичко. Спецификата на „Бейс и Демър“, историята и съдържанието на списанията, съставът на борда, както и бъдещите планове на Ел Пи Ел. Отне им половин час, но човекът зад бюрото не ги притесни, нито пък даде вид, че му губят времето. Накрая всичко бе казано и всеки аргумент — използван.

— Така че се нуждаем от около милион, за да контролираме нещата и да започнем операциите — завърши Питър. — Ще се включите ли?

Беше ред на банкера. Той не бързаше. Натъпка тютюн в лулата си, след като попита Лили дали има нещо против, а после я запали. Накрая каза:

— За днешните стандарти, това е една много малка сделка, Питър. А малките сделки не си струват бумащината.

— Добре, има ли изключения?

— Понякога да. Но едно нещо ме смущава. Казвате, че съветник ви е бил човек от групировката Мендоса. Те са царе на тези неща. Защо сега идвате при нас?

Те очакваха този въпрос и се бяха подготвили. Лили започна.

— Както Питър обясни, те се включиха само заради връзката си с нашия трети партньор, сеньора Лонола Перес. Групировката Мендоса вече ни каза, че не ги интересува нищо под двадесет и пет милиона.

Банкерът засмука лулата си и кимна.

— Съжалявам, че госпожа Перес не е с вас днес. Бих искал да се срещнем.

— И ние съжаляваме — рече. Лили. — Но тя е в Испания. Там са повечето от активите й. Втори пласт финансова защита. Лон иска да провери дали не може да освободи малко капитал, при положение че не можем да започнем привилегировано изкупуване.

Банкерът кимна отново.

— Ясно. Но и това е част от проблема. Това не е чисто привилегировано изкупуване. Ако беше, щеше да е много по-просто. Първо, петте списания, които искате да продадете, едва ли ще ви донесат достатъчно, за да покрият разхода от закупуването на целия пакет. Второ, имате враждебен противник. Това може да донесе проблеми.

— Не и когато спечелим контрола — отговори Питър. — Враждебен е само Рандолф Демър. Останалите искат просто мир и печалби. Веднъж да го махнем, останалите ще се кротнат.

— Може би. — Лулата създаваше завеса от синкав дим. — Разбира се, трябва да говоря със съвета по кредитите и ще го направя. Мисля, че знам какво ще кажат, а на този етап това отговарям и аз. Може би. Впечатлен съм от плановете ви и от инициативата, която проявявате. Да не споменаваме степента на собствената ви финансова обвързаност. Знам, че ти си първокласен мениджър, Питър, а и госпожица Креймър е великолепно предимство. Реномето й ще значи много за бъдещето на трите списания, които изберете да запазите и продължите. Но все още казвам, може би. Зависи първо как ще реагира съветът. Второ, дали наистина ще присъедините тези двама акционери. — Той разгледа книжата, които Питър му беше дал. — Госпожа Демър и госпожа Грейсън, нали? Трябва да ги присъедините, иначе, опасявам се, ние въобще няма да се включим.

Така и оставиха нещата.

— А утре? — попита Питър, докато с Лили пиеха мрачно кафе в ресторанта отсреща. — На работа ли си?

Лили поклати глава.

— Не, ще отсъствам. Само за двадесет и четири часа. Ще се върна до неделя следобед, преди ти да се захванеш с Уила Грейсън.

Питър сложи в чашата си половин лъжичка захар.

— Кажи ми да си гледам работата, ако искаш, но сама ли ще отсъстваш от града?

— Не, не сама.

— Разбирам. — Той се обърна и сложи ръка върху нейната. — Бъди внимателна, миличка. Не тръгвай с главата напред.

Тя отново поклати глава.

— Не е каквото си мислиш. Не си устройвам романтично бягство. Почти по работа е.

— Мислех, че в момента ти е писнало от работа.

— Не моя, а работа на Анди. Аз само ще помагам.

Така я бе и помолил:

— Лили, не мога да отлагам повече. Трябва да отида във Фийлдинг. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?