Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Мендоса (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Birds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Бевърли Бърн

Заглавие: Обещанието на феникса

Преводач: Миряна Илчева

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново

ISBN: 954-455-033-6 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8308

История

  1. — Добавяне

10

Ню Йорк, Каракас и Мадрид, 1981

— Сигурна ли сте, че искате да ликвидирате целия си дял във взаимоспомагателната каса, госпожице Креймър?

— Да, напълно. — Лили държеше телефонната слушалка и гледаше през прозореца мекия февруарски сняг. Отдавна бе престанала да се притеснява за участието си в инициативата на Лон. След два месеца разговори вече бе напълно убедена.

— Кога мога да получа чека? — попита тя.

— След пет работни дни.

— Добре, ще го взема.

Така и направи в пет и пет петък следобед. Без комисионата на брокера, сумата възлизаше на тридесет и седем хиляди и двеста долара и шестдесет и седем цента. Не беше лошо, почти бе удвоила вноската си за четири години, и то лоши. Освен това, в чантата си имаше още два чека. Продавач на антики й бе платил хиляда и шестстотин долара за петнадесет стари книги, а една от секретарките на студиото беше купила палтото й за хиляда и двеста.

Лили внесе четиридесетте хиляди долара на сметката си. Не мислеше за тях като за пари. За нея те представляваха хиляди акции на „Бейс и Демър“. Бяха също и нейният дял, залогът, който оставяше в касата срещу правото да играе.

Предприятието, което създадоха, се наричаше корпорация Ел Пи Ел. Не произвеждаше нищо, но в момента на създаването си разполагаше с капитали малко под милион долара. Повечето пари идваха от Лон, а делът на Питър и Лили беше малко над една четвърт. Лон обаче бе непреклонна и тримата притежаваха по една трета от компанията.

Не след дълго парите щяха да бъдат използвани за закупуване на акции — достатъчно за начало, но малко за окончателна победа. Ала те още бяха на предварителен етап — етапът на мечтите, където всичко изглеждаше възможно. Трудностите щяха да дойдат с нуждата от повече пари, но се надяваха, че ще бъдат укрепнали, за да се справят с необходимите допълнителни вложения.

— На този етап ще трябва да можем да договорим привилегировано изкупуване — казваше Крендъл. На хартия всичко изглеждаше просто, даже ясно.

Акциите щяха да се придобиват от името на Фаулър Дистрибюшън, ЕООД. Компанията беше част от дела на Питър. Засега щеше да продължи да я управлява и да бъде официално начело, но самата компания вече беше поделение на Ел Пи Ел. Той настоя да даде и апартамента си — щеше да живее в него и да плаща на Ел Пи Ел наем, равен на ипотечните вноски плюс поддръжката. Джереми Крендъл се изненада от готовността на Питър да жертва толкова много.

— Не е нужно — увери го той. — Сеньора Перес не мисли, че…

— Подгответе документите — прекъсна го Питър. — Всичко или нищо.

Лили не мислеше, че това е много далновидно, но го разбираше. Трябваше да го направи точно защото беше влюбен в Лон. Питър вярваше, че има бъдеще с Лонола Перес и не искаше да я използва по никакъв начин. Не желаеше никой да мисли, че тича подир богатствата на една състоятелна по-възрастна жена. Лили смяташе надеждите му за празни, но след няколко месеца дяловете нямаше да имат значение. Тя беше убедена, че ще успеят — както и останалите двама.

Превземането започна на втори март, студен ден със застрашителни сиви облаци. В девет сутринта Питър закупи първия пакет от акции на „Бейс и Демър“ от името на Фаулър Дистрибюшън, ЕООД. След няколко дни с Лили разработиха система. Контактуваха с различни брокери, понякога с по десетина на седмица, а с най-заетите се свързваха два или три пъти. До петнадесети притежаваха девет процента от акциите на „Бейс и Демър“ и още купуваха. Самото придобиване на акциите се бе превърнало в постоянно занимание.

Питър не искаше да го прави от офиса си. Вярваше на секретарката си, но параноята на Крендъл относно изтичането на информация го бе заразила. Остави секретарката да се разпорежда с компанията — щеше да се справи добре за кратко време — и прекарваше повечето време в базата — апартаментът на Лили. Той бе предложил къщата на Лон, но тя неочаквано отказа.

— Моят приятел Сантяго Кортес ми е на гости.

— Какво значение има? Може да се затворим в някоя от спалните за гости — предложи Питър.

— Не — настоя Лон. — Не ми е удобно, Питър. Трябва да намерим друго място.

Той беше разочарован, но тя бе непреклонна, така че заработиха в малкия апартамент на Лили. Тя инсталира втори телефон и остави по-голямата част от работата си на самотек. Единственото нещо, от което не можеше да се измъкне, беше шоуто. Първо, имаше договор, и второ, Питър смяташе това, че хиляди хора я виждат всяка седмица по телевизията, за жизненоважно.

— Известността ти ще ни помогне много. Ще лансираме името и лицето ти навсякъде. Можеш да поспреш с ремонтите и да кажеш на Кери, че не поемаш други ангажименти, но да продължиш да се показваш на екрана.

Лили направи така и това й освободи много време, за да стои в малката дневна на Осемдесет и първа улица с Питър, да пие безкрайни кафета и да говори по телефона. Той пушеше цигара от цигара заради напрежението. Въздухът синееше от дима и до пет следобед и двамата бяха прегракнали, но потреперваха от вълнение.

На деветнадесети Лили откри голям пакет от акции, който щеше да закръгли дела им на петнадесет процента. Страхуваха се, че леснодостъпните акции вече свършваха. А сега и това.

На обед Лили даде нареждане за покупка, в един и двадесет и пет брокерът им звънна да каже, че са техни. Тя затвори телефона, погледна към Питър и двамата започнаха да се смеят истерично. Лили отрезвя първа.

— Хайде! Час преди затварянето пазарът леко се покачва. Да се хващаме за телефоните.

Този ден не намериха нищо повече. На следващата сутрин телефонът звънна в девет и пет. Питър вече говореше по едната линия, така че Лили се отзова на другата.

— Крендъл е. Реших да ви кажа веднага. Акциите на „Бейс и Демър“ се качиха с осемдесет и пет цента. Тази сутрин бяха на седем и десет.

— Вдигаме шум — отгатна Лили…

— Да, точно по план. Купувайте веднага всичко, което намерите. Скокът сигурно ще освободи няколко пакета, но подозирам, че в следващите няколко часа няма да има нищо за продан.

Беше прав. Купиха още няколко хиляди акции, първо на седем и десет, после на седем и двадесет и пет, но до обяд никой брокер не можа да им намери нищо.

— Колко имаме? — попита Лили…

Питър вече щракаше калкулатора си. Сега използваше такъв с лента. Преди да проговори, той откъсна лентата и я сравни с друга колонка цифри.

— Освен ако нямам грешка, а не мисля, че имам, деветнадесет процента.

— Колко струва това на седем и двадесет и пет?

Още щракане с калкулатора.

— Точно седемстотин четиридесет и две хиляди и петстотин долара. Извади вложеното и се получава печалба от сто и дванадесет хиляди…

— На хартия.

— Да, на хартия.

Тя се протегна.

— Чудесно, стига да не продаваме. Но все пак е малко. Особено разделено на три. Какво да правим сега?

Питър вдигна отново телефона.

— Да звъннем на Лон. После мисля, че тримата трябва да се срещнем с Крендъл.

Срещата стана след шест. Крендъл дойде у Лили на връщане от офиса си. Лон също присъстваше. Бяха предложили да се съберат у тях, но тя отклони.

— Забравяте моя гост. Много е абсурдно. Аз ще дойда.

Лили наля питиета, а атмосферата се нагнетяваше от напрежение. Бяха еднакво развълнувани, даже и Джереми Крендъл.

— Време е да видим списъка на основните акционери — рече той.

Така и направиха. Цифрите не се бяха променили. Рандолф Демър имаше най-голям дял, двадесет и осем процента от компанията. Седемте члена на директорския борд, всичките роднини на Бейс или Демър, деляха други двадесет и три процента. Това правеше четиридесет и девет процента, разпределени между останалите купувачи, към това се стремеше Ел Пи Ел. Най-лесният начин за обяснение бе, че те са купили деветнадесет процента от онова, което не се държеше от различни членове на семейството.

Крендъл продължаваше да се занимава със списъка, като вдишваше и издишваше през стиснати устни. Лили намери това за отвратително и обърна поглед. Питър пушеше напрегнато, преди малко бе отворил третия пакет за деня. Той гледаше Лон, а не Джереми Крендъл. Лили срещна погледа на Лон, усмихна се и вдигна чаша в съкровен жест на обич. Мълчанието тегнеше.

— Уила Грейсън — каза Крендъл най-накрая. — Дъщеря на Бейс. В борда, откак е умрял баща й. Имам блед спомен, че съм чел нещо за нея. Нищо определено, просто намек, че тя и старият Демър не са в блестящи отношения. Притежава десет процента.

— Десет процента плюс нашите деветнадесет прави двадесет и девет — каза Питър меко. — Повече от тези на Демър. Това ще ни направи най-големите акционери.

Крендъл кимна.

— Мисля, че трябва да се срещнеш с нея, Питър.

— Боже — прошепна Лили. — Вече притежаваме повече от дъщерята на един от основателите.

— Така е — съгласи се Крендъл.

Лили не беше сигурна дали заради Крендъл или заради Лон, но Питър внезапно охладня.

— Даже и да ни ги поднесе на тепсия — каза той. — Демър може да ни излезе насреща, ако останалите от борда го подкрепят.

— Рано е още — отбеляза Крендъл. — На този етап не можем да знаем кой каква позиция ще заеме. Следващата стъпка е да поговорите с госпожа Грейсън.

В последните седмици Лон се бе оттеглила от активно участие. Тя бе задвижила всичко, но не участваше във всекидневната битка. Сега обаче заговори:

— А ако не се доберем до акциите на госпожа Грейсън? А ако тя не иска да продава?

Крендъл си затвори куфарчето и стана.

— Въобще не мисля, че ще се доберете. Поне не веднага. Каквото и да й предложите днес, тя ще бъде сигурна, че утре ще може да получи повече. Сега обаче му е времето да излезете от сянката. Живее в Мористаун. Адресът й е в списъка. Отивайте там веднага. Докато още се вдига шум. Предполагам, че днес за пръв път се разбра, че нещо се случва. Успех, Питър.

Лили се сети за лайтмотива от старата програма „Мисия невъзможна“. Оставаше само да ги предупредят, че списъкът ще изчезне след тридесет секунди.

— И аз искам да дойда — обяви тя.

Крендъл бе вече до вратата, но се обърна.

— Не бих препоръчал. Мисля, че Питър ще се справи по-добре. А и Грейсън сигурно няма да хареса друга, по-млада жена.

Вратата се затвори след него. Лили се обърна към Питър.

— Да не мисли, че ще получим акциите, ако преспиш с госпожа Грейсън?

— Едва ли. Но се кълна, че ще направя нужното. Няма да предам каузата, както и да изглежда госпожата.

Тримата затаиха дъх, докато той звънеше в Ню Джърси. Той сложи слушалката между брадичката и рамото си, запали нова цигара и погледна Лили и Лон.

— Свободно — прошепна той. Сетне кимна и двете жени разбраха, че отсреща са вдигнали. След малко разбраха, че на телефона е Уила Грейсън.

— Госпожа Грейсън, аз съм Питър Фаулър от „Фаулър Дистрибюшън“. Би трябвало да знаете кой съм, нали? — Последва пауза и той се усмихна. — Да, точно така. Искам да поговорим. Тази вечер. Мога ли да дойда?

Излезе от къщата след десет минути.

Двете жени чакаха. Лили забърка яйца и препече филийки, но ни една от двете не можа да хапне. Разговорът също не вървеше. Лон се обади у дома си и говори със Сантяго Кортес. Каза му, че е заета вечерта и затвори бързо, преди той да успее да попита нещо, Лили се досети.

Питър се върна след полунощ. С празни ръце. Бяха го упълномощили да купува всичко до единадесет и петдесет.

— Няма начин — каза той. — Обеща, че може да си помисли за петнадесет, но не бе сигурна даже за това. Предполагам, че си играе с мен. На този етап не е решила.

— Това е обир — възкликна Лили.

Лон отбеляза, че едва ли могат да извикат „Дръжте крадеца!“

 

 

На двадесет и трети март Анди сложи „Край“ на последната страница от шестстотин седемдесет и пет страничния ръкопис. Събра и подреди листата за два часа, после внимателно опакова едното копие и го адресира до Бари Кларк, лондонския си агент.

Каракаската поща беше на двадесет и пет минути път от хотела му. Анди изчака дълга опашка, попълни три екземпляра формуляри и получи малка зелена картичка, която трябваше да се прикрепи към пакета, който щеше да пропътува половината свят. Най-накрая можеше да го пусне в пощенската кутия с надпис extranjero[1]. Направи го с въздишка на облекчение и отиде до другото гише.

„ХИДАЛГО ЗАВЪРШЕН И ПРАТЕН ДНЕС“, телеграфира той на Бари, „ПЪТУВАМ ЗА ИСПАНИЯ ПО НОВА СЛЕДА В АФЕРАТА СУОНИНГ. СТИСКАЙ ПАЛЦИ“.

След двадесет и четири часа, кацна в Мадрид.

Същинската част на разговора на Анди със Сантяго Кортес в Каракас беше кратка. Поетът заговори първо загадъчно, но после премина по същество.

— Учил съм в мадридския университет с един от синовете на Мендоса. Станахме добри приятели. През тридесет и девета гостувах на семейството в Кордова. Там бяха и две млади жени, американки, ако се не лъжа. Както и да е, не бяха отседнали в двореца в Кордова, а в извънградския имот, cortijo. Знаете ли, че кралят-християнин Фернандо ІІІ Испански вероятно е дал това огромно парче земя на фамилията през тринадесети век, защото са му помогнали да отблъсне мюсюлманите?

— Да, и сигурно е истина — отвърна Анди. — Мендоса винаги са нагласяли платната си в съответствие с вятъра. Как се казваха момичетата?

Поетът въздъхна и демонстративно започна да си спомня.

— Имената… Луиза, мисля, и може би Лоте. Нещо такова.

— Фамилии? — продължи Анди с писалка върху листа.

— Не си спомням. Не забравяйте, че беше 1939, много неща се случваха. Франко току-що бе станал el Caudillo, главнокомандващ на войската и държавен глава. От заточеник на Канарските острови до диктатор в Испания само за три години. Но пък каква ужасна война. Спомням си…

— Гражданските войни винаги са най-ужасни — прекъсна го Анди. — Знам историята. Но какво общо е имало това с американките? Вашите Луиза и Лоте.

— Не съм сигурен. Говореше се, само на ухо… Вижте, нали знаете, че германците са снабдявали Франко с оръжия? Добре, казват, че Мендоса са помагали на нацистите.

— Боже Господи. — Анди отпи голяма глътка от бирата. — А мислех, че поне тогава не са се държали като копелета.

Венецуелецът се наведе.

— После не са. Платиха милиони, за да спасят германските евреи. А даже и през тридесет и девета пак се противопоставяха на нацистите. За Франко, тоест може би фашисти, но срещу Германия. И това беше извор на търкания. Мисля, че един от фамилията направи сделка с Алфред Круп, оръжейника на Хитлер. Останалите бяха против. И го смачкаха. Ей така. — Той извъртя пръст на бялата покривка.

— Луиза и Лоте — повтори Анди. — Да не са били нацистки?

— Не, разбира се. Просто две хубави и много глупави момичета. Обяснявах защо не си спомням повече за тях. Времената бяха толкова тежки.

— Да, разбирам. Но само това ли си спомняте, имената им?

— Не само. — Сантяго си облегна и посегна към чашата си, но не отпи. — Познавате ли Диего Парилес Мендоса? Братовчед ви е, нали?

— Който живее в Мадрид? Да, срещали сме се. И наистина сме братовчеди. Господ знае колко далечни. Какво за него?

— Сега трябва да е към седемдесетте, а жените все още го намират привлекателен. Тогава беше млад и приличаше на гръцко божество. Мисля, че беше влюбен в едната американка, Луиза. Разбирате обаче, имаше си жена, и това можеше, да бъде само връзка. Не знам дали стана така. Ала когато бе в Кордова, а не в Мадрид, прекарваше, много време с двете момичета.

Сантяго все още държеше чашата си, въртеше я и гледаше как тъмночервената течност се мърда.

— Веднъж заминаха някъде сами за няколко дни. Спомням си, през август. Горещината бе непоносима. Както и да е, момичетата изчезнаха и се вдигна шум до Бога. Появиха се все пак с доволен вид. Като че ли са търсели малко приключение. Но след няколко дни в едно клюкарско списание се появи снимка. Двете пият сангрия на една маса пред бар в Малага. Представете си, светът рухваше, Испания бе вече рухнала, а все още имаше клюкарски списания и сангрия.

— Спомняте ли си името на списанието? — Анди се наведе напред очаквателно.

— Не. Но семейството бе много разтревожено от снимката. Мендоса обикновено си мълчат. Държат си… как го казвате на английски?

— Езика зад зъбите. Написа ли списанието имената им?

— Да, езика зад зъбите. Имена нямаше, но Мендоса сметнаха снимката за скандална. Предполагам, че са реагирали така, защото американките им бяха гостенки. Та пратиха Диего да сплаши редактора. Не знам защо, снимката вече бе излязла.

Анди бръкна в джоба си и извади старите вестникарски снимки на Аманда Кейн, онези, които бе показал на Лили в Лондон преди години.

— Това случайно не е ли снимка на някоя от американките?

Поетът се вгледа в тях. Лицето му бе непроницаемо.

— Всичките са на една и съща жена, нали?

— Точно така.

— Ужасно качество. Трудно е да се каже, но не мисля.

Анди го остави да гледа снимките още няколко секунди, сетне ги събра от масата, сложи ги в найлоновата торбичка и ги отмести.

— Добре, ако сте сигурен. Какво стана после?

— Не знам. Върнах се във Венецуела и не се видях с Мендоса до края на войната.

— А Луиза и Лоте?

Сантяго най-после отпи от виното си.

— Нищо повече не узнах за тях.

Анди трябваше да се задоволи с това. Не беше много, но все пак нещо.

Излетя за Мадрид на двадесет и четвърти март. Беше по-добре от Кордова, защото възможностите за проучвания се оказаха по-добри, а и там все още живееше Диего Парилес Мендоса, с когото също трябваше да се занимае в един момент.

Анди се установи в хотел „Мелия“. Не беше далеч от отличната обществена библиотека. За щастие бе напреднал доста по испански през последните няколко години. Труди се упорито заради южноамериканската книга. Произношението му не бе идеално, но знаеше достатъчно, за да поиска нужните му издания и да ги изчете.

Първата му работа бе да определи в кои списания най-вероятно би се появила споменатата снимка. Това не бе чак толкова трудно, защото през лятото на тридесет и девета, докато останалият свят се готвеше за война, в Испания се слагаше началото на мизерен, но мирен период. След кървавите граждански войни имаше твърде малко публикации като описаните от венецуелеца. След два дни Анди бе стеснил полето на проучване до четири възможности.

Бе намерил добра и търпелива библиотекарка, млада жена с топла усмивка и умни очи. Казваше се Марисол Рамирес и му каза, че наистина имат цялата периодика, повечето на микрофилми.

— Но 1939 не бе добра за нас, сеньор.

— Знам. И все пак, ако нямате нищо против да проверите, за мен е страшно важно.

Тя кимна и му подаде библиотечен формуляр. Анди го попълни и се подписа накрая. Когато момичето го видя, се усмихна.

— Мендоса е испанско име, сеньор, но не мисля, че сте испанец.

— Англичанин — обясни той. — Предците ми са били испанци. — Нямаше нужда да споменава към кое точно семейство Мендоса принадлежи.

Той ходи в библиотеката, докато чакаше ролките с филма да се появят. Модерна Испания все още бе страната на „утре“. Когато накрая пристигнаха от неизвестното си хранилище, Марисол му донесе машина за четене и му показа как да работи с нея.

След четири часа бе приключил с половината филми. Сантяго Кортес беше сигурен, че се е случило през август, но Анди проверяваше и другите месеци. Не беше дошъл толкова далеч, за да направи грешка от небрежност. Внимателната му работа с информацията стесни полето още повече. Две от четирите списания, които беше избрал, наистина имаха снимки. През тридесет и девета печатането е било изцяло на ръчна преса. Репродуцирането на фотографии е било скъпо, така че те не бяха навсякъде, както биха били днес. И все пак, Анди прегледа всеки брой, преди да го остави настрани.

Третото списание се казваше „Лос Диас“. По формат й оформление приличаше повече на таблоиден вестник, отколкото на списание. Беше, седмично, както Анди откри, когато тръгна по страниците и започна да чете надписите под снимките. Първо нямаше нищо, но когато стигна до август, стомахът му се сви.

„Лос Диас“ бе идеалното за целта списание. Може би не бяха поместили снимката, спомената от Сантяго, но спокойно биха могли. Според прочетеното досега, бе точно техен тип история.

Списанието излизаше във вторник. Такъв се оказа и първи август 1939. Той провери този брой с безкрайно внимание, продължи все така с броевете от осми и петнадесети, но не откри нищо. Ала не беше обезкуражен, защото инстинктите му подсказваха, че затваря кръга.

Свърши с едната ролка филм. Вкара следващия в машината, докато се опитваше да потисне нарастващото си вълнение. Натисна бутона, който фокусираше картината, погледна датата, сетне отново провери. В ръцете му бе броят от двадесет и девети. Двадесет и втори липсваше. Провери отново, за да е сигурен, че датите не са разместени, а после извика Марисол.

— Има липсващ брой.

— Но това е невъзможно, сеньор Мендоса.

— И аз така си мислех, но е факт. Вижте сама.

Тя провери филма в машината, като го извъртя умело, сетне погледна всички етикети.

— Изглежда сте прав, не е тук.

— По дяволите! Съжалявам, вината не е ваша. Но мисля, че това, което търся, е точно в липсващия брой.

— Лош късмет, сеньор.

— Не е късмет — промърмори Анди. — А проклетата ръка на Мендоса чак от Кордова.

Тъмните очи на момичето се разшириха.

— Имате предвид банкерите Мендоса?

— Точно.

— И вие сте един от тях? — Изключително директен въпрос за един испанец, но това бе заради удивлението й.

— Да, и Господ да ми е на помощ — призна Анди. — Това е лош късмет, да си един от тях. Прекалено са силни.

Марисол вдигна рамене.

— Мисля, че всичко в наши дни се променя. Нали сега в Испания имаме democracia.

— Да, сигурно — отвърна Анди мрачно.

— Наистина — настоя Марисол. После помисли за момент. — Сеньор, имаме архив, от който се правят тези филми. Може би онова, което търсите, е там.

Лицето на Анди светна.

— Марисол, вие сте чудесна, estupenda[2]. Къде е той и как да стигна дотам?

— Тук е проблемът, сеньор. На няколко километра извън града е и не е отворен за обществен достъп.

Анди заговори колебливо, несигурен за реакцията й.

— А вие, разрешен ли ви е достъп?

— Разбира се, имам официална идентификация и… — Тя спря и погледна часовника на стената. — Три часа е, сеньор. Време за обяд. — Тя се отдалечи, без да каже и дума.

Натъжен и обезкуражен, Анди прегледа и останалите ролки. Там нямаше нищо, както се предполагаше. Помисли да се откаже, но накрая реши да дочака Марисол от двучасовата й почивка. Може да я притисне за това къде са архивите и как да проникне там.

Тя не се появи до пет и половина и той бе почти убеден, че си губи времето. После, докато си събираше нещата с намерение да си тръгне, я видя в коридора пред читалнята как му маха да отиде при нея.

Анди стана от масата и излезе. Марисол сложи пръст на устните си и му направи знак да я последва. Заведе го до противопожарния изход през студен, пуст коридор, осветен от слаба крушка. Усмихна му се, а сетне разтвори коженото си яке. Под него имаше сгънато списание.

— Съжалявам, че се забавих така. Трябваше да попълня какво ли не, а и не можех да взема това, преди да се уверя, че никой не гледа.

— По дяволите! — Той не преведе това, а мина направи на испански. — Марисол, вие сте невероятна. Но как…

— Казах ви, че вече е democracia, сеньор, а вие не ми повярвахте. — Днес не е важно да царстват бюрократите. А ние не се страхуваме от могъщи банкери. Ето. — Тя му подаде списанието, а когато Анди го взе, се обърна й заби поглед в стената.

— Вижте дали това, което искате, е там — рече тя. — Правете, каквото искате, но бързо, трябва да се връщам на работа, а утре трябва да отида отново в архива и да върна това нещо.

След секунди Анди осъзна, че това не е редовен брой на „Лос Диас“. Беше макет от двадесет и втори август 1939, образецът, по който списанието бе тръгнало през машините. Опита се да си спомни как се казваше този модел, докато разлистваше страниците. Казваше се матрица.

Това, което търсеше, беше на четвъртата от шестте страници. Самата снимка бе залепена за хартията, пожълтяла, но още ясна. На заден план се виждаха част от плаж и две маси върху прашен тротоар. На една от масите седяха две млади жени, които се усмихваха една на друга, фотографът като че ли ги бе хванал, без да усетят. Надписът гласеше: „Две елегантни чужденки се забавляват в слънчева Малага“.

Анди отдели внимателно снимката и я пусна в джоба си.

— Bueno — рече той, като сгъна обратно макета. — Esta.

Марисол се обърна и му се усмихна.

— Намерихте ли, каквото искахте?

— Точно това. — Не беше идеално, в най-добрия случай имената на жените щяха да са отпечатани под снимката, но той бе удовлетворен. Снимката не струваше някакви си хиляда думи, а стотици догадки.

— Благодаря — добави той. — Това е най-малкото, което мога да кажа.

През нощта престоя дълго в хотелската си стая, като се взираше в черно-бялото изображение.

Двете момичета носеха обичайни за времето си дрехи, квадратни деколтета, къси буфан ръкави и подплънки. Масата скриваше дължината на полите. Едната имаше дълъг наниз перли и шапка с плитка периферия, която закриваше отчасти лицето й. Шапката на другото момиче бе малка, кръгла и имаше перо, както и воалетка. Всяка имаше чаша в ръката си, а на масата стоеше кана. Сангрията на Сантяго — вино с коняк и свежи плодове.

Анди извади вестникарските изрезки, сложи ги до снимката и извади лупа от куфарчето си. Погледна. Напред и назад, едното и другото, отново и отново. Минаха две минути. Той въздъхна. Нищо категорично. Жената с шапката с перо може би беше Аманда Кент, но само с големи уговорки. Поразителна прилика нямаше. Нищо не се доказваше. Той остави лупата и си разтърка очите.

В снимката имаше нещо, което предизвика паметта му, нещо, което със сигурност му бе познато, но не в лицето на предполагаемата Аманда. Другата. Нещото продължи да го човърка. Накрая реши, че е гледал твърде дълго и е започнал да си въобразява.

Замисли се за другата загадка — как е оцеляла матрицата. Сантяго Кортес му бе казал, че Диего е бил пратен да сплаши редактора на списанието. Очевидно заплахите бяха подействали. Всички броеве са били изтеглени. Ето защо имаше празнина в микрофилма. Анди бе готов да се обзаложи на годишния си доход, че Диего се е добрал до негатива и до самата снимка. Това, което бе пропуснал, защото не знаеше нищо за издаването и не бе заподозрял, че съществува, бе матрицата.

Боже, как му се искаше да натрие носа на стареца с това. Ти се провали, Диего. Пипнах те. Но не можеше. Снимката, както призна пред себе си, не доказваше нищо. Още повече, той не можеше да застане пред Диего Парилес с матрицата в ръка. Марисол Рамирес се бе подписала на формулярите в архивите. Диего щеше да я открие много лесно, когато потърси откъде е изтекла информацията. А да изложи момичето на отмъстителността на Мендоса бе немислимо.

Анди можеше да отиде само на едно място, да тръгне само в една посока — посоката, която бе избягвал десет години. Пъзелът се подреждаше, но ако искаше да го завърши, трябваше да има мъжеството да посрещне собствената си болка и своето минало, както и това на семейството си.

Бележки

[1] За чужбина. (исп.). — Б.пр.

[2] Удивителна (исп.). — Б.пр.