Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (24)

23

Лондон, Уестлейк и Ню Йорк, 1981

На Хийтроу Лили и Анди трябваше да се разделят, за да минат през паспортен контрол — британските поданици и европейците надясно, останалите — напред. Срещнаха се отново в багажното, освободиха си багажа и последваха носача в студеното и влажно юлско утро.

Анди бе уредил един служител от гаража, където си държеше колата, да я докара на летището. Лили почти очакваше стария Морис Оксфорд, но напоследък той караше масивно Бентли. Тя се оглеждаше в сините дълбини на всеки старателно полиран сантиметър.

— Малко прекалено, а? — попита той засрамено. — Купих я след раздялата с Фиона, защото трябваше да се поразведря, че съм бил такъв глупак и съм се оженил за абсолютно неподходяща жена. Освен това, синьото винаги ми е напомняло за теб.

Лили се усмихна и не отговори. През четирите дни, откакто се бяха срещнали с Лон, Питър и Айрин в апартамента й, бе замислена и дистанцирана. Анди искаше да вярва, че е заради напрегнатите й приготовления заради двуседмичното й отсъствие от Ню Йорк, но знаеше, че причината е по-друга.

Когато се вляха в невъзможното движение около летището, беше почти десет, но много преди обед мощната кола цепеше въздуха по магистралата през индустриалното сърце на Англия, докато се отправяше на север. Няколко пъти Анди я попита дали иска да слязат за хапване, но Лили поклащаше глава и продължаваха. До два картината се посмекчи, стана по-малко прозаична и индустриална. Лили забеляза табели, които указваха, че се отправят към Лейк Дистрикт, идеалното място за ваканция.

Малко след четири пристигнаха в Гразмиър, английско селце, извадено като от холивудски филм, с глинени и каменни къщички и старомодни кръчми. Централно място заемаше езерото Гразмиър, което успяваше дори в мрачния, тъмнеещ следобед да покаже невероятната си красота в ореол от светлина. Лили не можеше да си наложи да се държи като турист, въпреки че се опитваше заради Анди. Той не пропусна да отбележи няколко местни забележителности, но чу насилените й отговори и потъна в мълчание, също както по пътя.

Те минаха през селището успоредно на езерото, докато Анди сви по един черен път. Лили видя знак, сочещ на север „Дънмейлски възвишения“.

— Сечище — обясни Анди. — Още една забележителност.

Той възви „Бентлито“ в обратна посока по една още по-малка пътека и намали заради неравния път.

Първо караха покрай висока каменна стена, а после пристигнаха пред две масивни врати от ковано желязо, които стояха отворени. Имаше портиерна, но там като че ли нямаше никой. Анди влезе и спря.

— По-добре да затворя вратите. Предполагам, че са ги оставили отворени заради нас.

Той понечи да излезе от колата, когато откъм младите брезички отдясно се показа възрастен мъж в работни панталони и карирана вълнена риза.

— Няма нужда, господин Андрю — извика човекът. — Аз ще се погрижа. Съжалявам, че не бях на мястото си, когато пристигнахте. Флоси се окучи снощи, шест мъничета, голяма мъка. Вземам тези три в къщата, за да ги дам на Алис.

Той бе стигнал до колата и протегна напред кошницата си. Вътре имаше три малки топчици кехлибарена козина. Очите на кученцата не се бяха отворили още, а огромните им уши стояха прилепени до главичките, все още влажни от раждането.

Анди се обърна към Лили.

— Това е Джейсън Дюрант, нашият пазач, Флоси е ловджийско куче. — Той докосна нежно кученцата. — Прапрабаба й беше моя, когато бях малък — допълни той, преди да представи Лили като голяма приятелка от Америка. След секунди двамата продължиха надолу, като оставиха Дюрант да затвори вратите.

Пътят, прекалено голям, за да се нарече пътека, беше асфалтиран и в отлично състояние. От двете му страни имаше брези, дъбове и орехи.

— Смесените гори са специалитетът на това място — забеляза Анди в отчаян опит да разсее напрежението на Лили. — Те са почти изчезващ вид. Всички садят бързорастящи иглолистни. Марк се опита да спаси брястовете ни. Не стана, отидоха си всичките, но сега ги заменя с нов сорт и…

Мълчанието на Лили се стелеше като пелена помежду им.

— Не гориш от интерес към флората и фауната, нали? — попита той.

— Не точно сега — призна тя. — Съжалявам, аз…

— Няма нужда да се извиняваш. Разбирам.

Лили докосна ръката му в лек изблик на топлота, сетне се отдръпна.

— Не мога — промълви тя. — Всичко ми изглежда нереално. Това място, даже ти тук. Не мога да открия никаква връзка с… с нищо.

— Дай си малко време, мила. — Той се почуди дали да я предупреди за великолепието на къщата, към която се приближаваха, но после си припомни, че това е Лили Креймър, чиято работа бяха къщите, жената, с която някога бе посетил кажи-речи всички благороднически домове в Англия.

Като че прочела мислите му, Лили попита:

— Тази къща е в стил Тюдор, нали? Като че ли каза нещо такова.

— Да. Строена е през 1507, две години преди Хенри Осми да се качи на престола. Никой не е живял, в нея цели сто години, преди старият Джо Мендоса да я купи на безценица през 1825.

Движеха се вече повече от пет минути, откакто бяха минали през вратите.

— Кога ще стигнем — попита Лили. — Това е най-дългото пътуване, което съм виждала.

— Вече не е далеч. Виж там. — Анди посочи наляво. — Можеш да видиш покрива над дърветата.

Лили погледна и видя куп кули и кулички, чернеещи на фона на калаеното небе като призрачни стражи от роса и мъгла.

Анди отвори отключената врата и въведе Лили в огромно фоайе. Над тях се извисяваше величествен купол, а от двете страни бяха извивките на разкошното двойно стълбище.

Една стара жена в черна рокля и бяла престилка изтича да ги посрещне с широка усмивка на лицето.

— Добър ден, господин Андрю. Толкова се радвам да ви видя отново скоро, ако мога така да се изразя. Казаха ни, че ще идвате. Семейството е в оранжерията, сър. Казаха ми да ви дам това, когато пристигнете.

— Благодаря ти, Имелда. — Анди взе бележката от прислужницата и я прочете бързо.

— От братовчедката Сюзън е. — Гласът му отекна в огромното пространство. — С Мануел са пристигнали от Лондон тази сутрин. Марк й е казал, че ще дойдем.

Той спря да чете, погледна си часовника, а после и Лили. Тя разглеждаше разкошните цветове на стенописите над главата си.

— Всички са на чай — рече Анди. — Можем да се присъединим, ако искаме. Сюзън казва, че ще проявят разбиране, ако не пожелаем. И предлага да се настаним в ротшилдовия апартамент.

— Звучи впечатляващо — отвърна Лили.

— Какво искаш да правим? Да отидем и да се срещнем с тях в най-съкровения им английски момент, на чай в оранжерията? — Той видя, че тя потрепери леко. — Виж, няма нужда. Можем да се качим и да си починем. Има толкова време.

— Така ще е по-добре — прошепна Лили.

— Дадено. — Той се обърна към прислужницата. — Ще се измъкнем нагоре и ще се преоблечем, преди да кажем добър ден. Готов ли е ротшилдовия апартамент?

— Разбира се, господин Андрю. Ще пратя Франк да ви качи багажа.

Анди й даде ключовете от колата, а после хвана Лили за ръка и я поведе по стълбите.

Апартаментът се състоеше от две спални, дневна и огромна баня. Лили спря на вратата, като разглеждаше махагоновите стени, украсени с ловни сцени, тежката мебел и мраморната вана в средата.

— Мога да поместя целия си апартамент тук — рече тя, като пристъпи напред, за да огледа медните кранчета във формата на делфини, всяко с буквата „Р“ отгоре.

— Апартаментът е бил напълно ремонтиран за барон дьо Ротшилд, когато е идвал тук през 1870 — обясни Анди. — Той е бил приятел на семейството.

— Естествено. — Лили прокара пръсти по опашката на един от делфините и продължи: — Къщата ми във Фийлдинг е построена през 1870. Годината, в която са се оженили Сам и Аманда Кент.

Анди намери гласа й нервен. Беше далечен, като от дън земя. Той си спомни как се чувстваше тя, когато се бяха любили през нощта, преди да тръгнат от Ню Йорк, като че играеше роля, като че истинската Лили бе изчезнала и бе отстъпила място на един манекен.

— Слушай — рече той. — Би ли предпочела отделна спалня? Има две. Ще разбера, ако предпочетеш да си сама.

— Както когато отидохме в Грейт Барингтън? — попита тя. — В деня, когато открих, че къщата ми я няма.

— Лили… — започна той.

Внезапно тя се обърна и го прекъсна, като се хвърли към него. Обви ръце около врата му и се притисна с всички сили.

— Анди, какво става с мен? Вече не знам коя съм.

— Аз знам коя си — настоя той, докато я прегръщаше, доволен, че бентът се е отприщил, но и уплашен да не би течението да я отнесе. Единственото нещо, което успя да каже, бе, което бе казал и преди, за него нямаше друго утешение, освен истината. — Ти си моята голяма любов. Единствената жена, която някога съм искал. Не ме изолирай. Моля, те, скъпа, не си отивай в някакъв далечен свят, не ме оставяй.

— Няма — прошепна тя. — Не искам. — Тя отметна глава назад, така че да го вижда и прокара пръсти през познатите, любими черти на лицето му. — Обичам те, Андрю Мендоса — рече тя меко.

Невероятно, но за многото години, откакто бе разбрала за съществуването на любовта си, за пръв път я признаваше на глас. Преди не се бе осмелявала, защото знаеше, че той не иска това. А пък откакто се бе завърнал в живота й, не бе сигурна, че тя иска. Сега любовта й изглеждаше единственото сигурно нещо в нестабилната вселена.

— Толкова те обичам — рече тя напрегнато. — Само в това съм сигурна вече.

Лили притисна лице към гърдите му. Вдиша мириса на пране от бялата му риза, влажния дъх на спортното му сако, мускусния аромат на кожата му, малко кисел, защото и двамата не се бяха мили близо двадесет и четири часа. Приближи се още повече и се опита изцяло да се прилепи до него, като се влее във вселената, наречена Андрю Мендоса, мъжът, когото обичаше и който я обичаше.

— Кажи, че ще се омъжиш за мен — помоли Анди, шепнейки думите, заровил лице в блестящата й коса. — Да забравим миналото и духовете му. Толкова сме чакали, мила ми Лили. Толкова грешки сме направили.

Тя отново отметна глава и се втренчи в него. Зад очилата тигровите очи я гледаха с толкова любов, копнеж и упование, че тя знаеше, че вече не може да се съмнява в него.

— Да — извика тя. — Да.

Анди притисна устни към нейните, целува я дълго, а сетне я занесе до огромното легло с балдахин. Положи я леко, а после отиде до прозорците оловни капаци. Когато ги отвори, до тях долетяха миризмите от градината, разтворени във влажния въздух.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Не. Чудесно е. — Тя седна и се загледа в разкрилите се красоти.

Ранната привечер най-сетне бе стопила мъглата. От небето струеше светлина, а от върховете на заоблените планини, наречени възвишения, се издигаха розовозлатиста сенки. Лили виждаше само хоризонта, но усещаше по миризмата розите и карамфилите долу в градината.

Анди се върна при нея. Започна да я съблича и да целува всеки сантиметър от кожата й. Тя шепнеше името му.

Любиха се със същото чувство на почуда и откритие, каквото бяха изпитвали през всичките години под юргана на „Принсес Мюз“, но с повече съзнание и умение. Стенанията на удоволствие и триумф придружиха падането на нощта, а сънят и пробуждането идваха на вълни, които отмерваха друго време, различното от обичайното или от живота извън стените на спалнята.

Сутринта Лили слезе заедно с Анди долу, малко засрамена, че не се бе появила на вечеря предния ден.

— Не се притеснявай — каза Анди. — Те също няма да те притесняват. Това семейство е много дискретно, когато се налага.

Утрото бе великолепно, за разлика от вечерта — типичният английски летен ден, който всички си пожелават, но все не идва. Сервираха закуската в трапезария, отворена към осветена от слънцето тераса. Светлината танцуваше по покритите сребърни съдове и икономът попита дали госпожица Креймър би желала наденички, бъбречета или херинга и дали си иска яйцата бъркани или варени.

Лили бе огладняла за пръв път от много дни. Яде наденички, препечен хляб и мармалад и се отказа от яйцата. Всичко беше чудесно, като по учебник, може би само претоплените яйца не си заслужаваха.

Към тях се присъедини една мила жена. Беше нисичка, слаба и спретната. Късата й къдрава коса бе по-тъмна от тази на Анди и имаше доста сиви кичури, които тя и не криеше. Лили си помисли, че това е жената на Марк, но Анди я представи като най-любимата му братовчедка Сюзън.

— Това е Лили — продължи той. — Любовта на живота ми.

— Здравей, Лили. Анди често говори за теб. Добре дошла. Надявам се, че ще се чувстваш добре. — Усмивката на Сюзън бе топла и искрена.

— Много добре, благодаря ви — отвърна Лили. — Къщата е чудесна.

Сюзън направи физиономия.

— С Анди можем да ти разкажем нещичко по въпроса.

— Мразим я единодушно от години — допълни Анди. — Но Лили е експерт по въпроса за къщите. След като казва, че е чудесна, значи трябва да е.

Поговориха малко за къщата, после Сюзън си тръгна и останаха сами. Не се появиха нито братът на Анди, нито братовчедът Мануел.

— Хубавото на това да имаш двеста и четиридесет стаи е — обясни Анди, — че всеки може да си върши работата, без да вижда никого другиго. Както вече ги рекламирах, те са дискретни и ти дават време да починеш и да се възстановиш. Можем да се срещнем с тях на обяд. Или да почакаме до вечеря.

— Но от моя страна е много грубо да не се срещна, с домакинята — възпротиви се Лили.

— Ти вече се срещна. Странни птици са Марк и жена му. Никога не са вкъщи по едно и също време. След като Сюзън е тук, тя естествено приема ролята на стопанка.

— Добре — съгласи се тя. — Да се поразходим малко тогава?

— Колкото искаш — рече Анди. — Ще отнеме месец, за да обиколим всичко.

— Не мислех за обиколки. По-скоро за старчески разходки.

Той се засмя от сърце на шегата й, доволен, че вече приличаше на себе си, и я поведе към градините.

Сюзън обядва с тях, като се извини от името на Мануел, който се чувствал изморен и предпочел да се храни в стаята си. Марк, както изглеждаше, бе отишъл в Гразмиър по работа. След това Лили и Анди почувстваха умората от смяната на времето и се качиха горе за дълга почивка. Поне за Лили тя продължи чак до вечерта. Събуди се чак когато Анди се върна при нея и каза, че е време да се приготвят за вечеря.

Докато слязат в трапезарията, останалите бяха заели местата си. Двамата мъже станаха веднага.

— Това трябва да е Лили — започна по-младият. — Аз съм Марк Мендоса, братът на Анди. Добре дошла в Уестлейк.

Лили отговори учтиво, а Сюзън й посочи мястото отдясно на представителния по-възрастен мъж.

— Братовчед ми, когото всички наричаме тио Мануел — поясни Анди. Мъжът се поклони. Лили протегна ръка, той я взе и я поднесе към устните си. — Майката на тио Мануел е била англичанка, разбира почти всичко, но говори малко — продължи обясненията Анди. — Не се тревожи, Сюзън ще ти превежда.

Тя седеше отляво на Лили. Анди седна на отсрещния край на масата, която изглеждаше дълга цял километър.

Сюзън поддържаше разговора, докато ядяха супата и рибата, после Лили се обърна към стария испанец.

— Често ли идвате в Англия, дон Мануел?

Той не отговори и тя помисли, че не е разбрал. Понечи да повтори въпроса, но той я прекъсна, като заговори бързо на испански, а старческите му очи се заковаха в една точка някъде по нея.

— Тио Мануел пита за това на врата ти — рече Сюзън.

Лили носеше проста бяла блуза. На гърдите й висеше златният триъгълник с надписа на иврит. Тя го погледна, след това се вгледа в лицето на стареца.

— Кажи му, че съм го намерила — рече Лили тихо. — Кажи му, че ако иска, ще му обясня къде и как след вечерята.

 

 

Марк извади малка кадифена кутийка от бюрото си и я отвори.

— Ето ги другите три части.

Лили държеше в ръка своето парченце, наведе се и го нагласи на празното място върху сатена по дъното. Заедно с другите, то образуваше полумесец.

Бяха в кабинета на Марк. На масата имаше кафе и коняк, а Мануел пушеше пура. Беше седнал малко по-далеч, така че протегна шия, втренчи се за момент в кутийката, после бръкна под ризата си и извади още един златен къс — по-голям полукръг с дупка от едната страна, през която бе промушена кожена връв. Когато Мануел я постави до другите четири части, кръгът бе пълен.

— Надписът излиза — рече Анди. — Няма нужда да знаеш иврит, за да видиш.

— Ако те забравя, Ерусалиме — цитира Сюзън, — нека забрави десницата ми изкуството си.

— Знаеш ли останалото? — попита Марк.

Сюзън поклати глава.

Шестият барон Уестлейк погледна през прозореца към елегантната градина, където сребристите и бели растения се събираха около каменния фонтан. Той блестеше на лунната светлина. За момент градината сякаш погълна Марк, после той се обърна към Лили.

— При реките на Вавилон, там седнахме, и плакахме, когато си спомняхме за Сион — продължи той.

— Но това е популярна песен! — възкликна Лили изумена. — Не знаех, че е псалм.

— Да, чувал съм песента — рече Марк. — Но там са спестени грубите части. В древния свят не е имало нищо сантиментално. — Той гледаше Лили и продължи. — Последната строфа гласи: „Щерко вавилонска, която ще бъдеш запустена, блазе на онзи, който ти въздаде за всичко, що си сторила нам! Блазе на онзи, който хване и разбие о камък малките ти деца“.

Думите отекнаха във внезапно утихналата стая. Устата на Лили пресъхна. Политиката на Мендоса — този, който не е с мен, е против мен, отмъщение за всичките ми врагове. Точно както винаги казва Анди.

Мануел посегна и прибра своята част от златото, като развали кръга. Лили се поколеба, сетне също прибра своята. Тя почувства, че Марк и Мануел се споглеждат и си разменят безмълвни съобщения, но не им обърна внимание, докато отново си слагаше златната верижка. Знаеше, че и Анди я гледа, но не срещна погледа му.

Сюзън се осмели да наруши тишината, като посочи трите къса злато на бюрото на Марк.

— Защо е толкова малка? Плочката трябва да е била доста по-голяма, ако е стояла на стената в стаята в старото крило на palacio.

— Защото това не е плочката — обясни Марк. — Тя е изчезнала преди доста време. Този медальон е пристигнал в Англия заедно с първия Мендоса тук, Рамон, който организирал търговията с шери. Донесъл го от Кордова. Първо като едно. Робърт Изменника го разделил след няколко века. Той е бил англичанин, но глава на фамилията в Испания — добави той за Лили. — Робърт разделил медальона на две и дал половината на сина си, който щял да стане испански глава след него, а другата половина на английския си племенник, прапрадядо ми Джоузеф Мендоса.

— Как е разделена английската половина? — попита Анди. — И как, за Бога, една четвърт се е намерила в малко градче в североизточната част на Щатите?

— Почти елементарна история — рече Марк. — Джоузеф имал братя близнаци с петнадесет години по-малки от него. Сесил и Роджър. Някъде около 1835 той изпратил Роджър в Ню Йорк с част от медальона, малко капитал и инструкции да отвори американски клон на банка „Мендоса“, Джоузеф имал трима сина: Джеймс, Норман и Хенри. Те също получили по една трета от останалата част на медальона.

Марк посочи късчетата злато на бюрото му.

— Сега пред нас са тези три части. Ала Роджър изчезнал в черна дупка. Никой не знае какво е станало с него. И до този момент — той погледна към Лили, — никой не е знаел къде да търси четвъртото парче.

— Не е ли търсил Джоузеф по-малкия си брат? — попита Сюзън. — Не е в стила на Мендоса просто да се остави член на семейството на произвола на съдбата. — Тя погледна към Лили, когато каза това.

Това бе първият знак, който Лили получи, че другите — или поне Сюзън — знаят за произхода й. Анди сигурно им е казал. Може би докато тя спеше следобед.

— Обикновено не го правим — съгласи се Марк. Той също гледаше упорито Лили. — Ако знаем, че съществува.

Марк се усмихваше и Лили сметна усмивката замила. Успя да се усмихне в отговор. Почувства се странно, някак приета, покръстена, което, каза си, бе сантиментална глупост, но все пак истинска.

— А що се отнася до Роджър и Джоузеф — продължи Марк — има много неясни неща. За разлика от повечето ни предци, Джоузеф не си е водил дневник или пък той е изчезнал. Във всеки случаи, няма го нито в библиотеката тук, нито в Лондон. Така че Джоузеф може и да е търсил брат си, може дори да го е намерил, но ние нищо не знаем за това.

— Това оставя неразрешена загадката как така нещо, което е принадлежало на Роджър Мендоса, е могло да се озове в къщата на Лили във Фийлдинг, Масачузетс — рече Анди.

— Наистина — съгласи се Марк. — Моля те, Лили, кажи ми отново точно къде си го намерила.

— Зад една картина вкъщи, уж на Констабъл. Всъщност е фалшификат, въпреки че го узнах преди няколко години. Както и да е, когато бях на тринадесет, исках да узная как изглежда тапетът зад картината и я свалих. Беше закрепено на рамката.

— В плик със съобщение на него — добави Анди. — Лили ми го показа преди години. Не можахме да го прочетем цялото, но се казваше: „Кордова, Испания, Домът М-нещо си“. Вероятно Мендоса.

Мануел бе седял и ги бе гледал през цялото време. От време на време английският не му се удаваше и Сюзън му превеждаше тихичко. Внезапно той стана.

— Necesita explicarselo a ella. — Старецът изглеждаше много развълнуван.

— Тио Мануел казва, че трябва да й обясниш — рече Сюзън.

— Какво? — попита Анди.

Марк сякаш поклати глава, като че да предупреди братовчед си, но впечатлението бе мимолетно. Напоследък синът на Мануел Роберто управляваше операциите в Испания, но Мануел оставаше глава на фамилията и в повечето случаи старите правила още важаха. Старецът започна да говори, като спираше от време на време, за да може Сюзън да превежда.

— Тио Мануел казва, че медальонът е letra acreedor. Това, на което ние казваме разписка. Казва, че е направен от някакъв бижутер през тринадесети век за Бенхадж Мендоса, тогава глава на фамилията.

Сюзън спря и продължи да слуша Мануел. Историята не беше от известните й, така че тя трябваше да го пита от време на време, за да е сигурна, че разбира. Когато си размениха няколко реплики шепнешком, тя продължи с обясненията.

— През 1391 Андалусия горяла във вълни на антисемитизъм. Една нощ един човек предупредил тайно Бенхадж, че в Кордова се готви погром и той се скрил заедно с жена си и синовете си. На следващия ден две хиляди евреи били изклани и оставени по улиците. Цялата juderia била срината със земята, включително и по-голямата част от нашия дом, но семейството оцеляло. Бенхадж дал на мъжа, който го предупредил, медальона като обещание, че може да потърси по всяко време помощ от дома Мендоса.

Мануел проговори отново, а Сюзън слушаше, за да може после да преведе.

— След повече от век един от наследниците на мъжа представил медальона и поискал полагаемото му се. Бил винар и станал съдружник в бизнеса на Мендоса с шери. По това време евреите били официално изгонени от Испания и от семейството станали католици, с изключение на Рамон, който се бил върнал към юдейството. Ако той останел в Кордова, всичките щели да попаднат в ръцете на Инквизицията, така че бащата на Рамон му помогнал да се добере до Англия. Дал му медальона. Той трябвало да бъде знак за връзката между двата клона на семейството от страна на членовете в Кордова, който трябвало да бъде винаги почитан.

Мануел се изкашля. Историята бе свършила, но той имаше да казва още. Сюзън се обърна още веднъж, за да чуе думите на стареца, а сетне се обърна към останалите.

— Тио Мануел казва, че след като Лили притежава това, тя също има право на нещо от семейството. Правото трябва да бъде уважено, а частицата от медальона да бъде върната. Той казва, че медальонът трябва да стане цял.

Марк махна с ръка.

— За Бога, времената се променят. Виж, Сюзън, кажи му на испански, че…

Мануел беше разбрал думите на по-младия мъж.

— Es una verguenza!

— Казва, че това е позор — преведе Сюзън. — Домът Мендоса никога не греши.

Марк се обърна към Лили и вдигна извинително рамене.

— Скъпа, съжалявам. Още сме много старомодни и феодални, както виждаш. Можем ли да направим нещо за теб или да ти дадем нещо, което ще те убеди да върнеш своята част от медальона? Колебая се да предложа пари, но ако искаш да определиш цена, винаги бихме могли…

— Не се нуждая от пари, Марк — рече Лили меко. Тя усети, че Анди я гледа, но продължи да се взира в брат му. — Чувствам, че всички знаете за мен — продължи тя.

Настъпи притеснена тишина.

— Мила, няма нужда да обя… — започна Анди.

— Знам, че няма нужда да обяснявам — прекъсна го Лили, — но ми позволи за момент да бъда американка и да сложа картите на масата. Аз съм копеле. Очевидно знаете кои са родителите ми и че съм отделена като много малка.

Тя докосна медальона на врата си и го задържа, така че той блесна на светлината.

— Но това е интересна връзка, не мислите ли? Завършва кръга по много начини. От това като че ли се нуждая най-много в момента, от връзки. Тогава нека се уговорим, вие ще разберете какво е станало с Роджър Мендоса и как това малко съкровище се е озовало във Фийлдинг и ще ми кажете. Тогава ще ви го върна.